Момичето и нощта

2017 година

Южният край на нос Антиб, 13 май.

Манон Агостини паркира служебния си автомобил в края на булевард „Гаруп“. Общинската полицайка затръшна вратата на старото „Рено Канго“, като проклинаше наум поредицата от събития, които я бяха довели тук.

Към 21 часа пазачът на едно от най-луксозните имения на Носа беше позвънил в полицейския комисариат на Антиб, за да съобщи за гърмеж от бомбичка или огнестрелно оръжие — във всеки случай необичаен шум, — който се е разнесъл откъм скалистата пътека в съседство с парка на имота. От комисариата не бяха отдали голямо значение на обаждането и го бяха пренасочили към общинската полиция, откъдето не бяха измислили нищо по-добро от това да се свържат с нея, макар че смяната й вече беше свършила.

Когато началникът й се бе обадил, за да я помоли да отиде да хвърли един поглед на крайбрежната пътека, Манон вече беше официално облечена, готова да излезе от къщи. Беше й се приискало да му отговори да върви по дяволите, но не можеше да му откаже тази услуга. Същата сутрин човекът й беше позволил да задържи реното след работно време. Личният й автомобил бе сдал багажа, а в тази съботна вечер тя се нуждаеше на всяка цена от превозно средство, за да отиде на важна за нея среща.

Гимназия „Сент-Екзюпери“, която бе завършила, честваше 50-ата си годишнина и по този повод на вечерното парти щяха де се съберат бившите й съученици. Манон тайно се надяваше да види там едно момче, което някога й бе направило много силно впечатление. Едно момче, различно от останалите, което тогава глупаво бе пренебрегнала, предпочитайки по-големи момчета, които се бяха оказали пълни кретени. Надеждата й беше съвсем химерична — тя дори не беше сигурна, че той ще присъства на партито, пък и вероятно изобщо не я помнеше, — но й се щеше да вярва, че най-сетне ще се случи нещо в живота й. Маникюр, прическа, пазаруване — беше се приготвяла цял следобед. Беше похарчила триста евро за права тъмносиня рокля от дантела и копринено жарсе, беше взела назаем от сестра си едно перлено колие, а от най-добрата си приятелка — чифт елегантни велурени обувки „Стюарт Вайцман“, които й убиваха.

Качена на високите си токчета, Манон включи фенерчето на телефона си и тръгна по тесния път, който се простираше на повече от два километра по крайбрежието, стигайки до вила „Елен- рок“. Тя познаваше добре това място. Когато беше дете, баща й я водеше да ловят риба в малките заливи. Някога местните жители наричаха този участък Пътя на митничарите или Пътя на контрабандистите. По-късно мястото се появи в туристическите справочници под живописното име Пътеката Тир Поал. Днес го назоваваха с по-безличното име Крайбрежната пътека.

След около 50 метра Манон се натъкна на бариера с надпис: „Опасна зона — достъпът забранен!“. В средата на седмицата бе имало силна буря. Големите морски вълни бяха причинили свлачища, които правеха непроходими някои участъци от крайбрежната алея.

След кратко колебание Манон реши да прескочи бариерата.