Момичето и нощта

2017

Ама че скапана работа!

Едното токче на Манон се счупи. По дяволите! Преди да отиде на партито, трябваше да се върне до апартамента си, а и утре приятелката й щеше да я навика. Тя събу обувките, пъхна ги в чантата си и продължи да крачи боса.

Полицайката вървеше неотклонно по тясната, настлана с бетон пътека, която минаваше в самия край на отвесните скали. Въздухът беше чист и ободряващ. Мистралът бе прогонил облаците от нощното небе и сега то бе обсипано със звезди.

Изумителната гледка се простираше от укрепленията на старата част на Антиб чак до Залива на ангелите, като на заден план се виждаха Приморските Алпи. На завет зад боровете се намираха някои от най-красивите имения по Лазурния бряг. Чуваше се грохотът на вълните, които се разбиваха в скалите сред пръски от пяна, и човек можеше да усети тяхната огромна мощ.

В миналото на това място се бяха случвали много трагични злополуки. Големите морски вълни бяха отнасяли рибари, туристи или влюбени, които идваха да се целуват край брега. Под натиска на общественото мнение властите бяха принудени да обезопасят пътеката, като изградиха циментови стълби и поставиха обозначения и бариери, които ограничаваха желанието на туристите да отиват твърде близо до ръба. Но беше достатъчно вятърът да се разбушува в продължение на няколко часа и мястото отново ставаше много опасно.

Манон стигна до участък, където беше паднал един Алепски бор, като бе разбил парапета и запушваше пътеката. Невъзможно бе да продължи нататък. Тя си помисли да се върне. Тук нямаше жива душа. Силата на мистрала беше разубедила желаещите да се разхождат.

Изчезвай оттук, момиче!

Манон спря и се заслуша в рева на вятъра. В него се долавяше някакво стенание, едновременно близко и далечно. Някаква скрита заплаха.

Въпреки че беше боса, тя скочи на една скала, за да заобиколи препятствието, и продължи напред, разчитайки единствено на светлината на фенерчето на телефона си.

В подножието на скалата се виждаше някаква тъмна маса. Полицайката присви очи. Беше твърде далече, за да различи ясно очертанията й. Тя започна да се спуска с възможно най-голяма предпазливост. Чу се пращене. Подгъвът на дантелената й рокля се беше разпорил, но Манон не му обърна внимание. Сега вече видя фигурата, която бе привлякла вниманието й. Това беше труп. Трупът на жена, който лежеше на скалите. Колкото повече се приближаваше, толкова повече я обземаше ужас. Не беше инцидент. Лицето на жената беше толкова размазано, че представляваше кървава пихтия. Боже мой! Манон почувства, че коленете й се подгъват и всеки момент ще рухне. Отключи телефона си, за да повика помощ. Нямаше обхват, но на екрана имаше надпис: „Само за спешни случаи.“ Тя се канеше да позвъни, когато си даде сметка, че не е сама. Малко по-настрани седеше един мъж, облян в сълзи. Напълно съсипан, той ридаеше, захлупил с ръце лицето си.

Манон застина от ужас. В този момент съжали, че не е въоръжена. Тя се приближи предпазливо. Мъжът се изправи. Когато вдигна глава, полицайката го позна.

— Аз направих това — каза той, като посочи трупа.