Момичето и нощта

1

Двигателят на мотопеда беше сдал багажа. Стиснал здраво кормилото, въртях педалите като луд. Приведен напред, станал от седалката, аз се накланях наляво и надясно, сякаш изкачвах връх Ванту с петдесеткилограмов товар на гърба.

Разположена на булевард „Бакон“, в края на нос Антиб, погледната от улицата, вила „Фицджералд“ изглеждаше като някакъв бункер. Въпреки името си, тя никога не бе обитавана от американския писател, но легендите трудно умират на Лазурния бряг, както и навсякъде другаде. На петдесет метра от нея оставих мотопеда на тротоара и прескочих крайбрежната балюстрада. В тази част на носа златистите пясъчни плажове отстъпваха пред една по-насече- на и труднодостъпна крайбрежна ивица. Огромни стръмни скали, изваяни от мистрала, и вертикални склонове, които се спускаха досами морето. Като се вкопчвах в скалните издатини, рискувайки да си счупя врата, изкачих стръмния склон, по който можеше да се стигне до задната страна на вилата.

Поех по площадката от полиран бетон край басейна — дълъг небесносин правоъгълник с изглед към морето, от който по издялани в скалите стълби се стигаше до малък понтон. Изградена на стръмните скали, подножието на вила „Фицджералд“ буквално се миеше от водите на морето. Тя бе една от модернистичните сгради, построени по време на Лудите години, чиято архитектура съчетаваше елементи на арт деко със средиземноморския стил. Боядисаната в бяло геометрична фасада беше увенчана с плосък покрив и тераса, покрита с пергола, обрасла с пълзящи растения. В този час на деня небето и морето се сливаха в един яркосин цвят — цвета на безкрайността.

Под сводеста галерия се помещаваше лятна всекидневна. Минах през нея и попаднах на полуотворен панорамен прозорец, който ми позволи да вляза в къщата.

Като изключим гледката към Средиземно море, а не към река Хъдсън, холът приличаше донякъде на моя лофт апартамент в Трайбека — изчистено пространство, където всеки детайл бе грижливо подбран. От типа места, които се виждаха в списанията или сайтовете за интериор и дизайн. В библиотеката видях почти същите книги като у дома, отразяващи една и съща култура: класическа, литературна, интернационална.

Освен това тук цареше подозрителната чистота, присъща на домовете без деца. Онази малко тъжна студенина на къщите, в които липсват най-скъпите неща в живота — детски смях, плюшени играчки и елементи от „Лего“ във всички ъгли, трохи от бисквити, полепнали по масите и пода…

— Във вашето семейство определено имате навика да се навирате в устата на вълка.

Обърнах се рязко и се оказах на метри от Алексис Девил. Бях я зърнал предната вечер по време на честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Беше облечена семпло — дънки, блуза на райе, пуловер с остро деколте, маратонки, — но тя беше от хората, които изглеждат добре при всякакви обстоятелства. Представителност, подсилена от присъствието на трите кучета пазачи, които я следваха по петите: доберман с купирани уши, американски териер с жълточервеникава козина и ротвайлер.

При вида на кучетата целият се напрегнах. Съжалих, че не бях взел нещо, с което да се защитя. Бях изхвърчал от къщата на родителите си импулсивно, подтикван от гнева. Освен това винаги бях смятал, че моето оръжие е умът ми. Бях научил този урок от Жан- Кристоф Граф, но като си спомних какво бе направила Алексис Девил с майка ми, Франсис и Максим, си дадох сметка, че съм постъпил безразсъдно, действайки толкова импулсивно.

Сега, след като бях стигнал до истината, се почувствах напълно съкрушен. По принцип не очаквах да науча нищо от Алексис Девил. Нима вече не бях разбрал всичко? Ако изобщо можем да разберем нещо по отношение на любовта. Въпреки това си представих много ясно взаимното възхищение, което тези две умни, свободни и красиви жени са изпитвали по онова време. Вълнението от духовното единство, опиянението от плътската близост, екзалтацията от престъпването на моралните норми. Въпреки че това ме смущаваше, двамата с Алексис Девил не бяхме толкова различни. Бяхме обичали едно и също момиче преди двайсет и пет години и никога не бяхме преодолели загубата му.

Висока, стройна, с перфектна гладка кожа на лицето, която не позволяваше да се определи възрастта й, Алексис Девил бе вдигнала косата си на кок. Тя изглеждаше убедена, че владее положението. Кучетата й не откъсваха очи от мен, но Алексис си бе позволила лукса да ми обърне гръб и съзерцаваше снимките в рамка, които висяха почти навсякъде по стените. Прословутите еротични снимки на Венка, за които ми бе разказал Даланегра! С такъв модел фотографът бе надминал себе си. Беше уловил точно смущаващата и опияняваща красота на девойката. Мимолетност- та на нейната младост. Колко дълго живеят розите…

2

Реших да премина към настъпление.

— Смятате, че все още обичате Венка, но това не е вярно. Човек не убива хората, които обича.

Девил се откъсна от съзерцанието на снимките и ме изгледа студено и презрително.

— Лесно мога да ви отговоря, че понякога убийството е абсолютно доказателство за любов. Но проблемът не е в това. Не аз убих Венка, а вие.

— Аз ли?

— Вие, майка ви, Фани, Франсис Бианкардини и неговият син… В една или друга степен вие сте отговорни за смъртта й. Всички вие сте виновни.

— Ахмед ви каза това, нали?

Тя тръгна към мен, придружена от церберите си. Спомних си за Хеката — богинята на мрака от гръцката митология, винаги заобиколена от глутница кучета, които виели срещу луната. Хеката, която властвала над кошмарите, потиснатите желания, над най- тъмните кътчета на човешкото съзнание.

— Въпреки неоспоримите доказателства аз никога не повярвах, че Венка е избягала с онзи тип — каза оживено Алексис. — Години наред търсих истината. И по някаква зла ирония на съдбата в момента, в който вече не се надявах да я открия, тя ми бе поднесена на тепсия.

Кучетата пристъпваха възбудено и ръмжаха срещу мен. Започна да ме обзема паника. Видът на животните ме парализира. Помъчих се да не ги гледам в очите, но те неминуемо усещаха моята тревога.

— Случи се преди малко повече от седем месеца — продължи Алексис — на щанда за плодове и зеленчуци в един супермаркет. Ахмед ме позна, докато пазарувах, и поиска да поговорим. В нощта, когато умря Венка, Франсис го изпратил да вземе някои от вещите й и да почисти стаята й, за да заличи всички следи, които можели да ви компрометират. Като проверявал джобовете на едно палто, намерил едно писмо и снимка. Единствено той разбрал от самото начало, че Алексис съм аз — тайна, която глупакът пазил в продължение на двайсет и пет години.

Зад привидното й спокойствие долових озлоблението и гнева й.

— Ахмед се нуждаеше от пари, за да се прибере в родината си, а аз исках тази информация. Дадох му пет хиляди евро и той ми разказа всичко — за двете тела, зазидани във физкултурния салон, за онази ужасна декемврийска нощ на 1992 г., през която в гимназия „Сент-Екзюпери“ била пролята кръв, за това, че всички вие сте се измъкнали безнаказано.

— Не е достатъчно да си повтаряш една история, за да стане истинска. Има само един човек, отговорен за смъртта на Венка, и това сте вие. Виновникът за едно престъпление невинаги е този, който е държал оръжието, и вие много добре знаете това.

За пръв път лицето на Алексис Девил се изкриви от раздразнение. Сякаш в отговор на някаква безмълвна заповед на своята богиня трите кучета се втурнаха към мен и ме обкръжиха. По гърба ми внезапно изби ледена пот. Обзе ме неконтролируем страх. Обикновено успявах да овладея фобията си, да се вслушам в разума си, казвайки си, че страховете ми са ирационални и преувеличени. Само че в този случай кучетата бяха свирепи и обучени да нападат. Въпреки страха си продължих:

— Помня каква бяхте по онова време. Спомням си харизмата, която излъчвахте. Всички ученици ви се възхищаваха. Аз най-много. Млада тридесетгодишна преподавателка, блестяща, красива, уважаваща учениците си и способна да ги оцени по достойнство. Всички момичета от подготвителните класове по литература искаха да приличат на вас. За тях вие олицетворявахте известна свобода и независимост. За мен — победата на интелигентността над посредствеността в живота. Вие бяхте женският еквивалент на Жан-Кристоф Граф и…

При споменаването на някогашния ми учител тя се изсмя злорадо.

— А, клетият Граф! И той беше глупак, но от друг вид — образован идиот. Той също не се досети за нищо и години наред упорито ме ухажваше. Пишеше ми пламенни стихове и писма. Идеализираше ме, както вие идеализирахте Венка. Това е характерно за мъжете като вас. Претендирате, че обичате жените, но не ни познавате и дори не се опитвате да ни опознаете. Не ни слушате и не искате да ни чуете. За вас ние сме само пиедестал на вашите романтични мечти!

В подкрепа на думите си тя цитира Стендал и неговия анализ на любовта: „Когато започнете да се привързвате към една жена, вече не я виждате такава, каквато е, а такава, каквато ви се иска да бъде.“

Обаче аз нямаше да й позволя да се измъкне с интелектуалните си разсъждения. Алексис бе погубила Венка с любовта си и исках тя да го признае.

— Противно на това, което казвате, аз познавах Венка. Е, поне преди да ви срещне. И не я помня като момиче, което пие алкохол или се тъпче с лекарства. Вие направихте всичко възможно, за да обсебите съзнанието й, и успяхте. Тя беше лесна плячка за вас — една екзалтирана девойка, която тъкмо откриваше удоволствието и страстта.

— И аз я покварих, така ли?

— Не, мисля, че я тласнахте към наркотиците и алкохола, защото те замъглиха разума й и тя стана манипулируема.

С оголени зъби, кучетата се отъркваха в мен и душеха дланите ми. Доберманът притисна муцуната си до бедрото ми, принуждавайки ме да отстъпя до облегалката на един диван.

— Аз я тласнах в обятията на баща ви, защото това беше единственият начин да имаме дете.

— Истината е, че вие искахте това дете. Само вие!

— Не! Венка също го искаше!

— При тези обстоятелства? Съмнявам се.

Алексис Девил избухна:

— Не можете да ни съдите. Днес стремежът на двойките жени да имат деца се признава, приема се и често се уважава. Манталитетът се промени, законите също, науката напредна. Но тогава, в началото на 90-те години, всичко това се отричаше и отхвърляше от обществото.

— Вие имахте пари, можехте да постъпите по друг начин.

Тя възрази:

— Всъщност нямах нищо! Истинските поддръжници на прогреса не са тези, които хората смятат. Така наречената толерантност на калифорнийската фамилия Девил е само привидна. Всички членове на моето семейство са лицемери, страхливци и жестоки хора. Те не одобряваха начина ми на живот и сексуалната ми ориентация. По онова време отдавна ме бяха лишили от издръжка. Чрез баща ви щяхме да улучим с един куршум два заека — да се сдобием с дете и пари.

Спорът ни беше безсмислен. Всеки държеше на своето. Може би защото беше безполезно да се търси нечия вина и отговорност. Може би защото и двамата бяхме виновни и невинни, жертви и палачи. Може би защото единствената истина, която трябваше да се признае, бе, че през 1992 г. в гимназия „Сент-Екзюпери“ към технопарк „София Антиполис“ учеше едно очарователно момиче, което подлудяваше онези, които допускаше в живота си. Защото, когато беше с нея, човек хранеше налудничавата илюзия, че самото й съществуване е отговор на въпроса, който всички си задаваме — как да оцелеем през нощта?

Въздухът беше наситен с опасно напрежение. Междувременно, усетили своето надмощие, трите кучета ме бяха притиснали до стената. Усещах непосредствената заплаха, учестените удари на сърцето си, лепнещата от пот риза, неизбежното приближаване на смъртта. С един жест, с една дума Девил можеше да отнеме живота ми. Сега, след като бях стигнал до края на разследването си, разбрах, че алтернативата се свежда до един избор — да убия или да бъда убит. Въпреки страха продължих:

— Можехте да си осиновите или вие самата да износите едно дете.

Обзета от неистов, пагубен фанатизъм, тя се приближи до мен и тикна заплашително показалеца си в лицето ми.

— Не! Исках бебе от Венка. Дете, което да има нейните гени, нейното съвършенство, нейното изящество, нейната красота. Едно продължение на нашата любов.

— Знам за рецептите за „Рохипнол“, които сте й осигурявали благодарение на доктор Рубенс. Странна е такава любов, която, за да бъде подхранвана, трябва да държи другия в наркотична зависимост, не мислите ли?

— Ах ти, мръсен малък…

Девил загуби дар слово. Ставаше й все по-трудно да удържа злите си кучета. Почувствах стягане в гърдите, пронизваща болка в сърцето, а след това ми се зави свят. Опитах се да не обръщам внимание на това и продължих неумолимо:

— Знаете ли какви бяха последните думи на Венка, преди да умре? Тя ми каза: „Алексис ме принуди, не исках да спя с него“ Двайсет и пет години погрешно тълкувах думите й и това коства живота на един човек. Но днес знам точно какво означават: „Алексис Девил ме накара да спя с баща ти, но аз не исках да го правя“

Задушавах се. Целият треперех. Имах чувството, че единственият начин да избягам от този кошмар бе да се раздвоя.

— Както виждате, Венка умря, знаейки прекрасно какъв боклук сте. Може да изградите хиляди Градини на ангели и пак няма да успеете да пренапишете историята.

Обзета от дива ярост, Алексис Девил насъска кучетата.

Първи върху мен се нахвърли американският териер. От експлозивната сила на кучето политнах назад. Падайки на пода, ударих главата си в стената, а след това в острия ръб на един метален стол. Усетих зъбите му да се впиват в шията ми в опит да разкъсат сънната артерия. Помъчих се да отблъсна кучето, но не успях.

Тогава се разнесоха три последователни изстрела. Първият повали вкопченото в шията ми куче и накара двамата му помощници да избягат с подвити опашки. Следващите два бяха произведени, докато още лежах на пода. Когато се опомних, видях как от гърдите на Алексис Девил избликна фонтан от кръв и тя се строполи до камината. Обърнах глава към панорамния прозорец. На фона на светлината се открои силуетът на Ришар.

— Всичко е наред, Тома — каза окуражително той.

Точно както ми казваше, когато бях на шест години и сънувах кошмари през нощта. Ръката му не бе трепнала. Тя стискаше здраво дървената дръжка на револвера „Смит и Уесън“ на Франсис Бианкардини.

Баща ми ми помогна да се изправя, оставайки нащрек, в случай че някое от кучетата се върне, за да ни нападне. Като сложи ръка на рамото ми, за миг се почувствах отново онова малко, шестгодишно момче и си помислих за изчезващия вид мъже от предишното поколение, като Франсис и него. Сурови, непреклонни мъже, с ценностна система от друга епоха. Мъже, които днес оплюваха, защото смятаха мъжествеността им за срамна и старомодна. Мъже, които бях щастлив, че съм срещнал два пъти в своя житейски път, защото те не бяха се поколебали да изцапат ръцете си, за да спасят живота ми.