Момичето и нощта

1992 година

Южният край на нос Антиб, 1 октомври.

Изпълнена с радост, Венка Рокуел почти подтичваше, минавайки пред плажа Жолиет. Беше 10 часът вечерта. За да дойде дотук от гимназията, тя бе успяла да убеди една от приятелките си от първата година на подготвителния курс по хуманитарни науки, която имаше скутер, да я закара до булевард „Гаруп“.

Като пое по Пътеката на контрабандистите, усети, че я изпълва радостен трепет. Щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!

Духаше много силен вятър, но нощта беше толкова красива и небето беше така ясно, че се виждаше като посред бял ден. Венка обожаваше това място, защото беше диво и не приличаше по нищо на клиширания летен образ на Френската ривиера. Когато грееше слънце, човек бе покорен от бяло-охрения блясък на варовиковите скали и от безкрайните нюанси на лазурно синьото на водата в малките заливчета. Веднъж, гледайки към Леринските острови, Венка бе видяла дори делфини.

При силно ветровито време, като тази вечер, ландшафтът коренно се променяше. Стръмните скали ставаха опасни и човек имаше чувството, че маслиновите дървета и боровете се гърчат от болка, сякаш се опитват да изтръгнат корените си от земята. Но Венка пет пари не даваше за това. Тя щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!