Момичето и нощта

1

Ив Даланегра живееше в голямо имение на хълма Био. Преди да се появя неочаквано у тях, бях се обадил на телефонния номер, който Клод Анжвен ми беше изпратил. Първият късмет — въпреки че живееше шест месеца в годината в Лос Анджелес, в момента Даланегра беше на Лазурния бряг. Вторият — той знаеше кой съм. Двете му дъщери Флоранс и Оливия, с които бях учил в гимназията и които помнех, макар смътно, четяха моите романи и ме харесваха като автор. Така че Даланегра, без да се замисля, предложи да го посетя в неговата вила-ателие на пътя Виняс.

„Очаква ви изненада“, беше ме предупредил Анжвен. Като прегледах уебсайта на Даланегра, неговата страница в Уикипедия и различни статии в интернет, разбрах, че той се е превърнал в истинска знаменитост в областта на фотографията. Неговата кариера беше колкото удивителна, толкова и необичайна. До четиридесет и петата си година Даланегра бе водил живот на образцов гражданин, чудесен баща и глава на семейство. Той бе работил като специалист по управленско счетоводство в малка фирма в Ница и бе живял двайсет години със съпругата си Катрин, от която имаше две деца. През 1995 г. смъртта на неговата майка му бе подействала като катализатор, накарал го да промени изцяло своето поприще. Даланегра се бе развел, бе напуснал работата си и се бе преместил в Ню Йорк, за да се отдаде на своята страст — фотографията.

Години по-късно в негов литературен портрет, поместен на последната страница на вестник „Либерасион“, той споделяше, че по същото време е избрал да признае и своята хомосексуалност. Фотографиите, които го бяха направили известен, бяха на голи тела и открито клоняха към естетиката на Ървинг Пен и Хелмут Нютън. След това, с течение на времето, творбите му бяха придобили личен почерк. Сега той снимаше само тела, които не се вписваха в общоприетите понятия за красота — жени с наднормено тегло или джуджета, модели с белези от изгаряне, инвалиди, болни, подложени на химиотерапия. Хора с необичайна външност, на които Даланегра успяваше да придаде възвишеност. Първоначално настроен скептично, аз бях поразен от силата на творбите му, в които нямаше нищо пошло или грозно. Те бяха по-близо до картините на художниците от фламандската школа, отколкото до политически коректна рекламна кампания, възхваляваща различността на човешките тела. Много изтънчени, с иновативен декор и умело използвана светлина, неговите фотографии приличаха на класически платна, които ви пренасят в свят, където красотата е неразделно свързана с удоволствието, сладострастието и развлечението.

Карах много бавно по тесния път, който се изкачваше между маслинови дървета и подпорни стени, иззидани от дялан камък. На всеки следващ равен участък пътят ставаше по-тесен и водеше към съответния застроен парцел — реновирани стари къщи, по- съвременни сгради, вили в провансалски стил, построени през 70-те години на миналия век. След един остър завой маслиновите дървета с възлести стволове и потрепващи листа изненадващо отстъпиха място на палмова горичка, сякаш бяха пренесли някакво кътче от Маракеш насред Прованс. Ив Даланегра ми беше дал кода за отваряне на портата от ковано желязо. Паркирах пред нея и поех пеша по обградената от палми алея, която водеше до къщата.

Внезапно към мен се хвърли с лай някаква жълточервеникава маса — огромна анатолийска овчарка. Изпитвах панически страх от кучета. Когато бях на шест години, по време на празненството за рождения ден на мой приятел, семейният им босерон изненадващо се бе хвърлил върху мен. Без видима причина той бе впил зъби в лицето ми. Едва не бях загубил едното си око и освен белега в горната част на носа от тази случка ми бе останал неистов страх от кучета.

— Кротко, Одисей!

Пазачът на имението — дребен мъж с мускулести, несъразмерни с тялото ръце, се появи зад овчарката. Носеше моряшка фланелка и капитанска фуражка а ла Попай.

— Стой мирно, куче! — подхвърли той, повишавайки глас.

Късокосмест, с голяма глава, висок осемдесет сантиметра, кангалът ме гледаше предизвикателно, сякаш ме предупреждаваше да не правя и крачка по-нататък. Сигурно бе усетил страха ми.

— Идвам при господин Даланегра — обясних на пазача. — Той ми даде кода за отваряне на портата.

Мъжът беше готов да ми повярва, но Одисей вече бе захапал долния край на крачола ми. Не можах да се сдържа и изкрещях, което принуди пазача да се намеси и да задърпа с голи ръце кучето, за да го принуди да пусне крачола ми.

— Марш оттук, Одисей!

Малко ядосан, Попай се впусна в извинения:

— Не знам какво го прихвана. Обикновено е гальовен като голям плюшен мечок. Навярно се дължи на някаква миризма, която излъчвате.

„Миризмата на страха“, помислих си, като продължих по пътя си.

Фотографът си бе построил оригинален дом — калифорнийска къща с Г-образна форма, изградена от полупрозрачни бетонни блокчета. Голям пейзажен басейн предлагаше невероятна гледка към селото и хълма Био. От полуотворените панорамни прозорци се носеше оперен дует — най-известната ария от второ действие на „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. Странно, на входната врата нямаше звънец. Почуках, но не получих никакъв отговор — толкова силна бе музиката. Съвсем по южняшки, заобиколих през градината, за да се доближа до музикалния източник.

Даланегра ме видя през стъклото и ми махна да вляза през един от панорамните прозорци.

Фотографът приключваше работата си по някаква фотосесия. Къщата му представляваше просторно жилище, превърнато във фотостудио. Пред обектива му един модел тъкмо се обличаше. Закръглена красавица, която творецът току-що бе обезсмъртил, както се досетих по декора, в позата на Голата маха — шедьовъра на Гоя. Някъде бях чел, че това е последната мания на фотографа — да възпроизвежда творби на световни живописци, използвайки модели с пищни форми.

Декорът не се отличаваше с изискан вкус, но не беше пошъл — голям диван с дамаска от зелено кадифе, меки, поръбени с дантела възглавници, ефирни чаршафи. Всичко това напомняше на вана, пълна с пяна.

Даланегра ми заговори фамилиарно още с влизането:

— How are you, Thomas? Come on влизай, вече приключихме!

Външно той приличаше на Исус Христос. Или по-скоро, ако се придържаме към рамките на живописта, на един автопортрет на Албрехт Дюрер — дълга до раменете, къдрава коса, изпито симетрично лице, къса, добре подрязана брада, втренчени очи с тъмни кръгове под тях. По отношение на облеклото нещата бяха съвсем различни: бродирани дънки, траперско яке с ресни и високи до глезена каубойски ботуши.

— Не разбрах нищо от обяснението ти по телефона. Снощи пристигнах от Лос Анджелес и се чувствам изцеден.

Той ме покани да седна в края на голяма маса от сурово дърво, докато се сбогуваше с модела си. Като разглеждах снимките, закачени почти навсякъде, внезапно си дадох сметка, че сред творбите на Даланегра няма мъже. Низвергнати, изтрити от лицето на земята, те бяха освободили място на жените, позволявайки им да процъфтяват в свят, лишен от мъже.

Като се върна при мен, фотографът първо спомена дъщерите си, а след това актрисата, която бе играла във филма по един от моите романи и която той вече бе обезсмъртил със своите снимки. Когато тези теми бяха изчерпани, Даланегра попита:

— Кажи какво мога да направя за теб.

2

— Да, аз направих тази снимка! — призна Даланегра.

Бях минал директно на въпроса, тъй като изглеждаше готов да ми помогне, и му бях показал корицата на книгата на Пианели. Той почти я изтръгна от ръцете ми и се взря във фотографията, сякаш не я беше виждал от години.

— Беше на абитуриентския бал, нали?

— Не, по-скоро на новогодишния бал, в края на декември 1992 г.

Даланегра кимна в знак на съгласие:

— По онова време ръководех училищния кръжок по фотография. Тогава бях в сградата и влязох колкото да снимам набързо Флоранс и Оливия. После обаче се увлякох и започнах да щракам наляво-надясно. Проявих филма чак след няколко седмици, когато започна да се говори за бягството на онова момиче с учителя й. Тази снимка беше част от първата серия, която бях заснел. Предложих я в „Ние Матен“ и те веднага я купиха.

— Но тя е прекадрирана, нали?

Той присви очи.

— Така е, имаш опитно око. Трябваше да изолирам двамата главни герои, за да подсиля експресивността на композицията.

— Запазихте ли оригинала?

— Дигитализирал съм всички снимки, които съм заснел с аналогов фотоапарат от 1974 г. насам — увери ме той.

Тъкмо се зарадвах, че ми е провървяло, когато Даланегра се намръщи.

— Всичките ми работи са съхранени на някой сървър или в облак, както се казва днес, но не знам как да получа достъп до тях.

Като видя объркването, изписано на лицето ми, той предложи да се свърже по скайпа с асистентката си в Лос Анджелес. На екрана на лаптопа му се появи съненото лице на млада японка.

— Здравей, Юко, може ли да ми направиш една услуга?

С тюркоазените си кичури, снежнобяла блузка и ученическа вратовръзка, тя изглеждаше като косплейърка, отиваща на косплей ревю.

Даланегра й обясни точно какво му трябва и Юко обеща да се свърже с нас възможно най-скоро.

След като прекъсна връзката, фотографът отиде до кухненския плот и взе блендера, за да си приготви някаква напитка. Той сложи в стъклената купа листа от спанак, парчета банан и добави кокосово мляко. Трийсет секунди по-късно фотографът наля зеленикавото смути в две високи чаши.

— Опитай това! — каза той, като дойде при мен. — Много е полезно за кожата и стомаха.

— Нямате ли уиски?

— Съжалявам, от двайсет години не пия алкохол.

Даланегра изпи на един дъх половината от напитката си, преди да се върне на въпроса за Венка:

— Не се изискваше голям майсторлък, за да снимаш това момиче — каза той, като остави чашата до лаптопа си. — Натискаш бутона и това, което излиза на фотографията, е по-хубаво от реалността. Рядко съм виждал някой, който да притежава такова изящество.

Думите му ме накараха да потръпна. Даланегра говореше така, сякаш многократно бе снимал Венка.

— Така е — отвърна той, когато го попитах за това.

Като долови смущението ми, фотографът ми разказа неизвестна за мен случка.

— Два-три месеца преди изчезването й Венка ме помоли да я снимам. Мислех, че иска да си направи портфолио, за да кандидатства в модни агенции като някои от приятелките на моите дъщери, но тя в крайна сметка сподели, че снимките са за гаджето й.

Той хвана мишката и като кликна с бутона й, отвори браузъра.

— Направихме две много успешни фотосесии. Снимките бяха дигитални, но много ефектни.

— Пазите ли ги?

— Не, това беше част от сделката и аз не настоях, но странното е, че те се появиха в интернет преди няколко седмици.

Той обърна към мен екрана на лаптопа. Беше влязъл в страницата в инстаграм на хетеродитките — феминисткия клуб на „Сент-Екзюпери“, който бе издигнал в култ Венка. Там неговите членове бяха качили двайсетината снимки, за които току-що ми беше разказал Даланегра.

— Как са се сдобили с тези снимки?

Фотографът вдигна рамене в знак на неведение.

— Моят агент се свърза с тях във връзка с авторските права. Те заявили, че са ги получили по електронната поща от неизвестен подател.

Разгледах непубликуваните досега снимки с известно вълнение. Те бяха истинска ода на красотата. Бяха запечатали цялото обаяние на Венка, въпреки че тя беше далеч от съвършенството. Уникалността на красотата й се състоеше в съчетанието на всичките й дребни несъвършенства, които в крайна сметка образуваха един изящен и хармоничен образ, потвърждаващ старата поговорка, че цялото не е механичен сбор от елементи.

Зад усмивката й, зад маската на едва загатнато високомерие долових страдание, което не бях забелязал по онова време. Или ако не страдание, то поне една неувереност, която бях усетил по-късно при общуването си и с други жени. Това бе затвърдило убеждението ми, че красотата също така е духовно преживяване, крехко влияние, което оказваш върху другите или изпитваш върху себе си.

— След това — продължи Даланегра — Венка поиска от мен да й направя снимки, които бяха по-пошли, граничещи с порнографията. Отказах й, защото имах впечатлението, че това е желание на приятеля й, а тя не го искаше наистина.

— Кой беше нейният приятел? Алексис Климан?

— Предполагам. Днес това изглежда нещо тривиално, но по онова време беше малко плашещо. Не исках да се замесвам в подобно нещо, особено след като…

Той замълча, търсейки подходящите думи.

— Особено след като какво?

— Не е лесно да се обясни. Един ден Венка беше лъчезарна, а на следващия изглеждаше отчаяна или съкрушена. Тя ми се струваше лабилна. Освен това едно друго нейно искане ме отказа напълно — предложи ми да я последвам тайно, за да направи снимки, които щели да бъдат използвани за изнудване на някакъв по-възрастен мъж. Това беше неморално и най-вече…

Ясно пиукане извести за получаването на имейл и прекъсна Даланегра.

— А, това е Юко! — възкликна той и погледна към екрана на лаптопа си, после кликна с мишката, за да отвори писмото, което съдържаше петдесетина снимки от новогодишния бал. Фотографът сложи очилата си и бързо намери прословутата снимка на танцуващите Венка и Алексис Клеман.

Рафа се бе оказал прав. Фотографията наистина беше прекадрирана. Сега, след като бе променено фокусното разстояние, снимката изглеждаше съвсем различно — Венка и Клеман не танцуваха заедно. Тя танцуваше сама, гледайки някой друг, който бе с гръб към нея и се виждаше само като неясна фигура на преден план.

— По дяволите!

— Какво точно търсиш?

— Вашата снимка е подвеждаща.

— Като всички снимки — отговори той невъзмутимо.

— Стига сте си играли с думите.

Взех един молив, който лежеше на бюрото, и посочих безформената и неясна фигура.

— Бих искал да разбера кой е този тип. Той може да е свързан с изчезването на Венка.

— Да видим и останалите снимки — предложи Даланегра.

Преместих стола си по-близо до екрана и като се долепих до фотографа, започнах да разглеждам внимателно различните пози.

Той бе снимал най-вече дъщерите си, но на някои фотографии се виждаха и други участници в бала. Тук лицето на Максим, там това на Фани. Групата на учениците, част от които бях срещнал тази сутрин: Ерик Лафит — „Режи е тъпак“, великолепната Кати Лано… Аз самият се появявах на една от снимките, макар че нямах никакви спомени от онази вечер. Леко притеснен, с малко отнесен поглед, с вечната си небесносиня риза и спортно сако.

Групата на учителите — винаги в една и съща конфигурация. Тримата гадняри, които си оставаха все така сплотени, за да се подкрепят: господин Н, донг — садистичният преподавател по математика, който изпитваше перверзното удоволствие да измъчва учениците на черната дъска, маниакално деспотичният физик господин Леман и най-голямата злобарка — госпожа Фонтана, неспособна да наложи дисциплина в час, която по време на училищните съвети си уреждаше сметките по много жесток начин. От другата страна бяха по-човечните учители: госпожица Девил, прекрасната преподавателка по английска литература на подготвителните класове, известна с остроумието си — с цитат от Шекспир или древногръцкия философ Епиктет тя можеше да запуши устата на всеки досадник, и господин Граф — моят бивш наставник и блестящ учител по френски език в девети и десети клас.

— По дяволите, никъде не се вижда човекът, в когото гледа! — възкликнах ядосано, когато стигнахме до края на поредицата от снимки.

Знаех, че се бях разминал на косъм с най-важното разкритие.

— Наистина е вбесяващо — съгласи се Даланегра, като допи смутито си.

Аз не бях докоснал моето — това не беше по силите ми. Светлината в стаята бе намаляла. Пропускащ слънчевата светлина, полупрозрачният бетон превръщаше къщата в своеобразен стъклен балон, в който се отразяваше и най-малката промяна на светлината, пораждайки бледи сенки, които се носеха като призраци.

Въпреки всичко благодарих на фотографа за помощта му и преди да се сбогувам с него, го помолих да ми изпрати снимките по електронната поща, което той веднага направи.

— Знаете ли дали някой друг е снимал онази вечер? — попитах го, вече на вратата.

— Несъмнено някои ученици — отвърна Даланегра. — Обаче това беше преди появата на цифровите фотоапарати. По онова време филмите се пестяха.

По онова време… Този израз отекна в тишината на полупрозрачното студио и ни накара и двамата да се почувстваме ужасно стари.

3

Качих се отново в мерцедеса на майка ми и изминах няколко километра, без да знам къде отивам. Бях останал разочарован от посещението си при фотографа. Може би бях тръгнал по грешна следа, но бях длъжен да я проуча докрай. Трябваше да открия самоличността на мъжа от снимката.

В Био подминах игрищата за голф, за да стигна до кръговото кръстовище на площад „Браг“. Вместо да продължа към старото село, поех по пътя към Кол, който водеше към „София Антиполис“. Някаква притегателна сила ме накара да се върна в гимназия „Сент-Екзюпери“. Тази сутрин не бях имал смелостта да се изправя пред фантомите, чието съществуване бях отричал твърде дълго.

По пътя прехвърлях отново в ума си различните снимки, които бях видял у Даланегра. Една от тях ме беше разтърсила особено силно. Снимката на един фантом, и по-точно на Жан-Кристоф Граф, бившия ми учител по френски. Премигнах. Спомените се върнаха и ме изпълниха с тъга. Господин Граф беше преподавателят, който ме бе ориентирал какво да чета и ме бе окуражил да напиша първите си текстове. Той беше добър, проницателен и великодушен човек. Висок и слаб, с деликатни, почти женствени черти на лицето, винаги с шал на врата, дори посред лято. Учител, който правеше блестящи литературни анализи, но по отношение на реалността винаги изглеждаше малко дезориентиран.

Жан-Кристоф Граф се беше самоубил през 2002 г. Оттогава бяха минали петнадесет години. За мен той беше поредната жертва на проклятието на благородните хора. Този несправедлив неписан закон, тази отвратителна карма, която тегнеше над някои личности, които бяха твърде крехки и чиято единствена вина бе, че се опитват да се държат добре с другите хора. Не знам кой беше казал, че на човек му се отрежда само съдбата, която може да понесе, но това не е вярно. Най-често съдбата е коварна и порочна кучка, на която й доставя удоволствие да съсипва живота на най-слабите, докато толкова много простаци живеят дълго и щастливо.

Смъртта на Граф ме беше съкрушила. Преди да се хвърли от покрива на своя жилищен блок, той ми бе написал едно много трогателно писмо, което получих в Ню Йорк седмица след смъртта му. Не бях говорил с никого за това. В писмото си Граф споделяше, че е неспособен да се приспособи към жестокостта на живота и че се е уморил от своята самота. Разкриваше и своето разочарование, че в книгите, които често са му помагали да преодолее мрачните периоди в живота, вече не може да намери изход от отчаянието. Той свенливо споделяше, че една голяма несподелена любов е разбила сърцето му. В последните редове на писмото си Граф ми пожелаваше успех и ме уверяваше, че не се съмнява нито за миг, че ще успея в това, в което той се е провалил — да намеря сродна душа, с която да преодолявам несгодите в живота. Обаче Граф надценяваше моята душевна сила — в мрачните си дни все по-често си мислех, че е съвсем възможно да свърша като него.

Като пристигнах в боровата гора, си наложих да прогоня тези угнетяващи мисли. Този път не спрях пред кафенето „При Дино“, а продължих към будката на пазача пред входа на училищния комплекс. Съдейки по външността му, сегашният пазач трябваше да е синът на Павел Фабиански. Младият човек гледаше на телефона си епизод от сериала „Зайнфелд“. Нямах пропуск, но се впуснах в многословни обяснения, заявявайки, че идвам да помогна за подготовката на празника. Той безмълвно вдигна бариерата и отново се загледа в екрана на телефона си. Влязох в кампуса и в разрез с правилата паркирах директно на бетонната площадка срещу Агората.

Като влязох в сградата, прескочих турникета на входа на библиотеката и се озовах в главната зала. Добрата новина бе, че Зели не се виждаше наоколо. Забодена върху корково табло обява напомняше, че сбирките на театралния кръжок, на който тя беше нещо като Велика жрица, се провеждат в сряда и събота следобед.

Млада жена с очила бе заела мястото й зад гишето за заемане на книги. Седнала по турски на стола си, тя бе погълната от четенето на английското издание на „За писането“ от Чарлс Буковски. Жената имаше нежни черти и носеше тъмносиня блуза с кръгла якичка, къси панталони от туид, фигурален чорапогащник и ниски обувки в два цвята.

— Здравейте, вие колежка на Елин Букманс ли сте?

Тя вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна.

Инстинктивно харесах тази млада жена. Харесах стегнатия й кок, който контрастираше с диамантения пиърсинг на едната й ноздра, татуираните арабески, които се виеха зад ухото й и се спускаха надолу, изчезвайки под яката на блузата й, чашата с надпис Reading is sexy, от която пиеше чая си. Рядко ми се случваше такова нещо. Това не беше като влюбване от пръв поглед, а по-скоро бе усещане, което ми подсказваше, че човекът пред мен е от моя, а не от противниковия лагер, нито от огромната ничия земя, населена от всички онези хора, с които никога нямаше да имам нищо общо.

— Казвам се Полин Дьолатур — представи се тя. — Вие нов преподавател ли сте?

— Не съвсем, аз…

— Шегувам се, знам кой сте — Тома Дьогале. Всички ви видяха тази сутрин на Площада на кестените.

— Учих тук доста отдавна — поясних аз. — Може би дори преди да се родите.

— По този въпрос преувеличавате, а ако искате да ми направите комплимент, ще трябва да се постараете повече.

Усмихната, Полин Дьолатур прибра зад ухото си един немирен кичур и спусна крака от стола, за да стане. Сега придобих по- ясна представа какво ми бе харесало в нея. Тя съчетаваше неща, които рядко бяха съвместими: осъзната чувственост, но без грам превзетост, истинска радост от живота и някаква естествена изтънченост, която създаваше впечатлението, че каквото и да направи, то никога няма да е вулгарно.

— Вие не сте оттук, нали?

— Оттук?

— От Южна Франция. От Лазурния бряг.

— Не, аз съм парижанка. Пристигнах преди шест месеца, когато се освободи тази длъжност.

— Навярно ще можете да ми помогнете, Полин. Когато учех тук, се издаваше един ученически вестник, наречен „Курие Сюд“.

— Той и сега се издава.

— Бих искал да направя някои справки в архивите му.

— Ще ви ги донеса. Броевете от коя година ви интересуват?

— Да кажем, учебната 1992–1993 година. Би било чудесно, ако успеете да намерите и годишника от същата година.

— Търсите ли нещо конкретно?

— Информация за ученичка, която учеше в гимназията — Венка Рокуел.

— Разбира се, прословутата Венка Рокуел… Трудно е да не чуеш за нея тук.

— Имате предвид книгата на Стефан Пианели, която Зели се опитва да махне от каталога?

— Имам предвид най-вече онези разглезени момичета, които срещам всеки ден и които се смятат за феминистки, защото са прочели първите три глави на „Разказът на прислужницата“.

— Хетеродитките…

— Те се опитват да се вживеят в образа на това момиче и да го превърнат в нещо като идол, какъвто клетата Венка Рокуел определено не е била.

Полин Дьолатур набра нещо на компютъра си и си записа на листче регистрационните номера на документите, които й бях поискал.

— Идете да седнете, докато ме чакате. Ще отида да потърся папката с броевете на вестника.

4

Седнах на някогашното си място — в дъното на залата, в една ниша, близо до прозореца. Оттам се откриваше гледка към малко квадратно площадче, което изглеждаше напълно анахронично със своя обрасъл с бръшлян фонтан и калдъръмената си настилка. Обградено с колонада от розов камък, то винаги ми бе приличало на манастирско дворче. Липсваха само грегорианските песнопения, за да се пренесеш в един свят на духовна извисеност.

Поставих на масата тюркоазено синята раница, която бях взел от дома на родителите си, извадих химикалките си и други принадлежности, сякаш щях да пиша есе. Чувствах се добре. Щом се озовах заобиколен от книги и се потопих в академичната атмосфера, ме обзе спокойствие. Усетих почти физически, че мъчителното безпокойство ме напуска. Тази обстановка бе по-ефикасна от успокоително хапче, но определено не толкова лесна за пренасяне.

Изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък, тази част от залата, която носеше претенциозното име „Литературен кабинет“, бе запазила някогашното си очарование. Чувствах се като в светилище. Старите учебници по литература събираха прах по рафтовете. Зад мен висеше учебната карта на Пол Видал дьо ла Бланш — морално остаряла още когато бях ученик, на която бе изобразен светът от 50-те години на XX в. с тогавашните държави, някои от които днес вече не съществуваха: СССР, ГДР, Югославия, Чехословакия…

Обстановката събуди спомените от младостта ми. Точно тук имах навика да пиша домашните си и да се готвя за изпити. Тук бях написал първия си разказ. В ума ми изплуваха думите на баща ми: „Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток. Животът е битка“, а след това и забележката на майка ми: „Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите“.

Това беше истината и аз се гордеех с нея. Винаги съм бил убеден, че книгите са моето спасение, но дали това щеше да продължи през целия ми живот? Вероятно не. Не се ли промъкваше между редовете предупреждението, което ми бе отправил в писмото си Жан-Кристоф Граф? В един момент книгите го бяха изоставили и Граф се бе хвърлил в бездната. За да разреша случая на Венка Рокуел, не трябваше ли да изоставя защитния свят на книгите и да се сблъскам с мрачния и жесток свят, за който говореше баща ми?

„Поведи битка“, прошепна ми един вътрешен глас.

— Ето вашите вестници и годишника!

Увереният глас на Полин Дьолатур ме върна в настоящето.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита тя, като остави на масата купчина броеве на „Курие Сюд“.

— Не ми изглеждате от хората, които чакат да получат разрешение.

— Защо никога не сте писали за случая с Венка Рокуел?

Каквото и да правех, каквото и да казвах, хората винаги ме връщаха към книгите.

— Ами защото съм писател, а не журналист.

Тя настоя:

— Много добре разбирате какво имам предвид. Защо никога не сте разказали историята на Венка?

— Защото това е една тъжна история, а аз вече не понасям тъгата.

Обаче беше нужно много повече, за да се обезкуражи младата жена.

— Нали точно това е привилегията на писателя? Да пише художествени измислици, за да отправи предизвикателство към реалността. Не само за да я направи по-добра, но и да я победи на собствената й територия. Да я изследва задълбочено, за да може да я опровергае по-добре. Да я опознае, за да я замести съвсем съзнателно с един друг свят.

— Вие ли измислихте тази малка реч?

— Не, разбира се, това са ваши думи. Казвате ги почти във всяко ваше интервю. Но е по-трудно да се приложат в реалния живот, нали?

С тази язвителна забележка тя ме заряза, доволна от постигнатия ефект.

1

От струпаните пред мен броеве на „Курие Сюд“ взех първо този от януари 1993 г., в който бе публикуван материалът за коледния бал. Надявах се да намеря в него много снимки, но за съжаление, само няколко ученически фотографии илюстрираха атмосферата на вечерта и нито една от тях не ми помогна да идентифицирам мъжа, когото търсех.

Въпреки че бях разочарован, продължих да преглеждам останалите броеве, за да се потопя в атмосферата от онова време. В това отношение училищният вестник се оказа истинска златна мина, от която да добиеш представа за училищния живот в началото на 90-те години. В него бяха оповестени и подробно описани всички прояви.

Прелиствах наслуки страниците, като преглеждах събитията, които съпътстваха училищното всекидневие: спортните постижения на шампионите от гимназията, пътуването на деветокласници- те до Сан Франциско, програмата на киноклуба (филми на Алфред Хичкок, Джон Касаветис, Сидни Полак), програмата на гимназиалното радио, стихотворенията и разказите на участниците в клуба за творческо писане. Жан-Кристоф Граф бе публикувал моя разказ през пролетта на 1992 г. През септември същата година театралният кръжок обявяваше своя репертоар за следващата година. Сред представленията имаше една много свободна трактовка — вероятно написана от майка ми, която се занимаваше с кръжока по онова време — на избрани откъси от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд с Венка в ролята на Момичето от улица „Маре“ и Фани в тази на Лаура Риши. Две светлооки червенокоски — непорочни и съблазнителни, които, ако помнех добре романа, в крайна сметка бяха убити от Жан-Батист Грьонуй. Нямах никакъв спомен дали съм гледал тази пиеса, нито за отзивите, който е получила. Отворих книгата на Пианели, за да проверя дали той е писал за нея в своето разследване.

Журналистът не я споменаваше, но докато прелиствах страниците, попаднах в снимковото приложение на факсимиле на писмата, изпратени от Алексис Клеман до Венка. Прочитайки ги за стотен път, ме побиха тръпки и почувствах същата неудовлетвореност, която вече бях изпитал у Даланегра. Усещането, че съм на косъм от разкриването на истината, но тя ми се изплъзва в последния момент.

Със сигурност имаше връзка между съдържанието на писмата и личността на Клеман, но някаква психологическа бариера ми пречеше да я открия. Някакъв психически блокаж, сякаш се боях от „връщането на потиснатите спомени“, заровени дълбоко в съзнанието ми. Проблемът беше в мен — моята вина, убеждението, че съм отговорен за трагедия, която съм можел да избегна, ако си бях останал момчето, различно от другите. Но по онова време, заслепен от собствените ми терзания и пагубната ми страст, бях пропуснал да забележа залитането на Венка.

Воден от някакво неясно предчувствие, взех мобилния си телефон и се обадих на баща ми.

— Може ли да ми направиш една услуга, татко?

— Казвай каква — изръмжа Ришар.

— Оставих едни неща на кухненската маса.

— Да, тук цари невероятен безпорядък! — потвърди той.

— Сред книжата има мои стари съчинения по философия, виждаш ли ги?

— Не.

— Моля те, погледни по-внимателно, татко, или ми дай мама.

— Тя още не се е върнала. Добре, почакай, ще си сложа очилата.

Обясних му какво искам — да снима с телефона си написаните от Алексис Клеман бележки върху моите съчинения и да ми ги изпрати. Това трябваше да му отнеме две минути, но мина четвърт час, изпъстрен със саркастичните коментари на баща ми. Той се разпали до такава степен, че нашият разговор завърши със следната му забележка:

— На четирийсетгодишна възраст нямаш ли какво друго да правиш, освен да се връщаш към гимназиалните си години? До това ли се свежда животът ти — да ни досаждаш цял ден, като предъвкваш миналото?

— Благодаря, татко, ще се видим по-късно.

Отворих на екрана бележките на Алексис Клеман. Както някои суетни писатели, учителят по философия обичаше да излага на хартия мислите си, но сега ме интересуваше не дълбочината на разсъжденията му, а почеркът му. Увеличих изображението и разгледах внимателно как изписва всяка една буква. Почеркът му беше небрежен, не точно драсканици, а по-скоро като този на лекарите по рецептите — нужно ти е известно време, за да разгадаеш някоя дума или израз.

Колкото повече разглеждах сниманите бележки, толкова повече пулсът ми се ускоряваше. Сравних ги с писмата, адресирани до Венка, както и с посвещението на поетичния сборник на Марина Цветаева. Скоро не остана място за съмнение. Писмата и посвещението бяха написани с един и същ почерк, съвършено различен от този на учителя по философия върху моите съчинения.

2

Полазиха ме студени тръпки. Любовникът на Венка не беше Алексис Клеман. Имаше друг мъж, друг Алексис. Вероятно този, чиято неясна фигура се виждаше в гръб на снимката, мъжът, с когото бе заминала онази прословута неделна сутрин. „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него“ Думите на Венка бяха истина, но аз ги бях изтълкувал погрешно. През изминалите двайсет и пет години всички ги бяха тълкували погрешно. Заради прекадрираната снимка и слуха, пуснат от учениците, Венка беше свързана с мъж, който никога не й е бил любовник.

Ушите ми бучаха. Последиците от това откритие бяха толкова многобройни, че ми беше трудно да ги осмисля. Първата беше най-трагичната — двамата с Максим бяхме убили невинен човек. Стори ми се, че отново чувам виковете на Клеман, докато чупех ребрата му и капачката на коляното му. Виждах ясно сцената, кадър по кадър, като на филм. Слисаното изражение на учителя, докато го удрях с железния лост. „Защо я изнасили, скапаняко?“ На изкривеното му от изненада лице бе изписано недоумение. Той не беше се защитавал, защото просто не е разбирал в какво го обвинявам. В онзи момент, виждайки изумлението му, в мен бе проговорил някакъв вътрешен глас. Някаква възпираща сила, която ме бе накарала да захвърля оръжието си. И тогава се бе появил Максим.

Със сълзи на очи, аз стиснах с две ръце главата си. Алексис Клеман беше мъртъв по моя вина и каквото и да направех, нищо не можеше да го върне. Напълно смазан, стоях така десет минути, преди да успея да събера мислите си. Анализирах грешката си. Венка наистина бе имала любовник, който се казваше Алексис, само че той не беше учителят ни по философия. Това изглеждаше невероятно. Твърде необозрима хипотеза, за да е истина, но все пак бе единственото възможно обяснение.

„Но кой е бил другият мъж?“ Ровейки в паметта си, си спомних смътно един ученик — Алексис Стефанопулос или нещо подобно. Някакво нафукано гръцко богаташче, син на корабопритежател, което през ваканциите канеше приятелите и приятелките си да го придружават на круиз до Цикладските острови. Достатъчно е да кажа, че аз никога не съм бил сред тях.

Заех се с годишника от учебната 1992–1993 година, който ми бе донесла Полин Дьолатур. По американски маниер изданието бе своеобразен фотографски справочник, в който бяха включени всички ученици и учители, които са били в гимназията през въпросната година. Прелистих го трескаво. Тъй като имената бяха подредени по азбучен ред, открих гърка още на първите страници. Антонопулос (Алексис), роден на 26 април 1974 г. в Солун. На снимката изглеждаше точно както го помнех — къдрава, средно дълга коса, бяла риза, тъмносин пуловер с емблемата на училището. Портретът му ми подейства като детонатор, който възпламени паметта ми.

Спомних си, че той бе едно от малкото момчета, записани в подготвителния курс по хуманитарни науки. Спортен тип, шампион по гребане или по фехтовка. Елинист, не много интелигентен, но способен да рецитира наизуст откъси от произведенията на Сафо или Теокрит. Под лустрото на културата Алексис Антонопулос беше само един глуповат латино любовчия. Трудно ми беше да повярвам, че Венка е била хлътнала по този тъпак. От друга страна, аз не бях в най-добрата позиция да говоря компетентно по този въпрос.

Ами ако по някаква причина, която не можех да си обясня, гъркът бе сърдит на Максим и на мен? Потърсих таблета в чантата си, но си спомних, че го бях оставил в наетата кола, която майка ми беше взела, така че се задоволих със смартфона си, за да направя някои проучвания. Лесно открих следите на Алексис Антонопулос в сайта на „Поен дьо Вю“, в един фоторепортаж от юни 2015 г., посветен на сватбата на шведския принц Карл Филип. Придружен от третата си съпруга, Антонопулос бе един от малкото щастливци, поканени на церемонията. Кликване след кликване успях да скицирам портрета на този тип. Отчасти бизнесмен, отчасти филантроп, гъркът водеше охолен живот, разделяйки времето си между Калифорния и Цикладите. Сайтът на „Венити Феър“ споменаваше присъствието му почти всяка година на прочутата галавечер на АМФАР. Организирана за набиране на средства за подпомагане на изследванията на СПИН, вечерта се провеждаше традиционно по време на филмовия фестивал в Кан в луксозния хотел „Кап Еден Рок“. Следователно Антонопулос бе запазил връзките си с Лазурния бряг, но нищо не ми даваше възможност да установя убедителна връзка между него и нас.

Тъй като не напредвах с разследването си, реших да променя посоката на търсене. Всъщност коя бе първопричината за всичките ни беди? Това бе заплахата от планираното събаряне на стария физкултурен салон. То беше само част от крупните строителни работи, които трябваше да благоустроят територията на училищния комплекс с изграждането на стъклената сграда на нов учебен корпус, свръхмодерен спортен център, разполагащ с олимпийски басейн, и ландшафтен парк.

Този глобален проект беше доста стара идея — за него говореха още преди двайсет и пет години, — но не беше стартиран, защото училището никога не бе успяло да събере огромните средства, които бяха необходими за неговото реализиране. Доколкото знаех, начинът на финансиране на институцията се бе променил през последните десетилетия. Изцяло частна при основаването си, гимназия „Сент-Екзюпери“ се бе превърнала в публично-частна, влизайки много или малко в системата на националното образование, и получаваше субсидии от регионалния бюджет. Обаче през последните години вятърът на бунта бе задухал в гимназията. Силно желание за независимост бе завладяло различни представители на училищното ръководство и настоятелството, желаещи да освободят училището от бюрокрацията. Избирането на президента Оланд бе ускорило процеса. Спорът с администрацията бе довел до известно разделение. Училището бе възвърнало предишната си автономия, но бе загубило държавното финансиране. Таксите за обучение се бяха повишили, но според мен те бяха само капка в морето по отношение на финансите, необходими за планираните строителни работи. За да започне този проект, гимназията трябваше да е получила огромно частно дарение. Спомних си думите, казани от директорката тази сутрин на церемонията по извършването на първата копка. Тя бе благодарила на „щедрите спонсори“, помогнали за стартирането на „най-амбициозния строеж в историята на нашето учебно заведение“, но се бе въздържала да спомене имената им. Това беше следа, която трябваше да проуча.

В интернет не намерих нищо, или поне никаква обществено достъпна информация. По въпроса за финансирането на този строителен обект цареше пълно затъмнение. Ако исках да напредна в разследването, нямах друг избор, освен да се обърна за помощ към Стефан Пианели. Написах на журналиста един есемес, предаващ накратко това, което бях открил. За по-голяма убедителност му изпратих и снимките на образците от почерците — на Алексис Клеман върху моите контролни работи по философия и на тайнствения мъж в посвещението и писмата, адресирани до Венка.

Той ми позвъни на секундата. Вдигнах му с известно безпокойство. Пианели беше отличен опонент, имаше проницателен ум, който му позволяваше да мисли мащабно, но при моето положение трябваше да действам предпазливо. Трябваше да му подавам информация така, че един ден тя да не се обърне срещу мен или срещу Максим и Фани.

3

— По дяволите, това е невероятно! — възкликна Пианели с ясно изразен марсилски акцент. — Как сме могли да го пропуснем?

Журналистът бе принуден почти да крещи, за да надвика рева на тълпата по трибуните край автомобилната писта „Моите Карло“.

— Свидетелските показания и слухът водеха в тази посока — отвърнах аз. — Твоят приятел Анжвен беше прав — всички са били заблудени от самото начало.

Разказах му за снимката, прекадрирана от Даланегра, и за присъствието на втори мъж на нея.

— Чакай, искаш да кажеш, че името на този тип също е било Алексис?

— Точно така.

Последва дълга пауза, през която Пианели очевидно потъна в размисъл. Струваше ми се, че почти чувам как мозъкът му осмисля чутото. Отне му по-малко от минута да стигне до същото откритие като мен.

— В „Сент-Екзюпери“ имаше и друг Алексис — каза той. — Грък. Постоянно му се подигравахме, като го наричахме Растапоулос, помниш ли?

— Алексис Антонопулос.

— Точно така!

— Помислих си за него, но ще се изненадам, ако той е човекът, когото търсим.

— Защо не?

— Беше тъпак. Не мога да си представя Венка с този тип.

— Никога не се знае, нали? Той беше богато и красиво момче, пък и нима осемнадесетгодишните момичета излизат само с интелигентни младежи? Не помниш ли как се измъчвахме от този факт?

Смених темата.

— Имаш ли информация за финансирането на строителния обект в училището?

Страничният шум изведнъж намаля, сякаш Пианели бе намерил убежище в някое закътано място.

— От няколко години „Сент-Екзюпери“ работи по американски образец: извънредно високи учебни такси, дарения от богати родители, които искат имената им да бъдат увековечени върху учебните корпуси, и няколко стипендии, отпускани на бедни, но достойни ученици, за успокоение на съвестта.

— Обаче заплануваният строеж ще струва милиони. Как ръководството е успяло да събере тази сума?

— Предполагам, че са взели назаем част от парите. Лихвите са ниски в момента и…

— Нито един заем не може да покрие тази сума, Стефан. Не ти ли се ще да проучиш тази следа?

Подозирайки някакъв номер, той отговори уклончиво:

— Не разбирам каква е връзката с изчезването на Венка.

— Направи го, моля те. Просто искам да проверя нещо.

— Ако не ми кажеш какво точно търсиш, трудно ще мога да ти помогна.

— Искам да разбера дали някое физическо лице или компания не са направили значително дарение за изграждането на новите сгради, басейна и парка.

— Добре, веднага ще включа един стажант.

— Не, не и стажант! Случаят е сериозен и объркан. Помоли някой опитен човек.

— Повярвай ми, младият човек, когото имам предвид, има невероятен нюх. Освен това е чужд на кастата, която се опитва да обсеби „Сент-Екзюпери“.

— Значи е човек като теб.

Пианели се изкикоти и ме попита:

— А според теб кой стои зад това финансиране?

— Не знам, Стефан. И докато сме на темата, искам да те питам още нещо. Какво мислиш за смъртта на Франсис Бианкардини?

4

— Мисля, че е нещо хубаво, така на земята има един негодник по-малко.

Провокативната му шега не ме накара да се засмея.

— Моля те, отговори ми сериозно.

— Не трябваше ли да разследваме случая на Венка? Каква игра играеш?

— По-късно ще ти дам цялата информация, обещавам. Вярваш ли във версията за грабеж, който се е объркал?

— Не и откакто намериха колекцията му с часовници.

Пианели определено беше добре осведомен. Сигурно комисар Дьобрюин му беше дал информацията.

— А какво е тогава?

— Според мен това е свързано с уреждане на сметки. Сам по себе си Бианкардини беше рак, който разяждаше Лазурния бряг: измами, политическа корупция, подозрителни отношения с мафията.

Опитах се да защитя Франсис:

— Тук вече говориш глупости. Връзките на Бианкардини с калабрийската мафия са чиста измислица. Дори прокурорът Дьобрюин не успя да ги докаже.

— Знам това, познавах добре Иван Дьобрюин и имах достъп до някои от неговите досиета.

— Винаги съм обожавал това — съдии, които предават информация на журналистите. Дотук със следствената тайна.

— Това е тема за друг разговор — прекъсна ме той, — но мога да ти кажа, че Франсис бе затънал до шия. Знаеш ли как го наричаха момчетата от Ндрангета? Уърпул! Защото именно той ръководеше голямата пералня, в която перяха парите си.

— Ако Дьобрюин е имал солидни доказателства, Франсис отдавна щеше да е зад решетките.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Стефан. — Във всеки случай видях извлечения от съмнителни банкови сметки, става дума за пари, които са превеждани в Съединените щати, точно там, където Ндрангета от години се стреми да се внедри.

Насочих разговора в друга посока:

— Максим ми каза, че вървиш по петите му, откакто е обявил намерението си да влезе в политиката. Защо вадиш стари кирливи ризи на баща му? Знаеш много добре, че Максим е чист и че човек не е отговорен за делата на родителите си.

— О, така е прекалено лесно! — отвърна журналистът. — С какви пари смяташ, че Максим основа своята прекрасна екологична фирмичка и своя бизнес инкубатор? С каква пари мислиш, че ще финансира кампанията си? С мръсните пари, които онзи негодник Франсис спечели през 80-те години. Така че ябълката е гнила отвътре, приятелю.

— Значи Максим вече няма право да прави нищо?

— Не се преструвай, че не разбираш, писателю.

— Ето това никога не съм харесвал у хора като теб, Стефан — тази непримиримост, тази склонност винаги да обвинявате и да поучавате другите. Нещо като Комитет за обществено спасение а ла Робеспиер.

— А това, което аз никога не съм харесвал у хора като теб, Тома, е умението им да забравят онова, което ги притеснява, способността им никога да не се смятат за виновни за нищо.

Тонът на Пианели ставаше все по-саркастичен. Нашата размяна на „любезности“ очертаваше граница между два според мен несъвместими мирогледа. Можех да му кажа да върви на майната си, но се нуждаех от него. Така че отстъпих:

— Ще поговорим за това друг път.

— Не разбирам защо защитаваш Франсис.

— Защото го познавах по-добре от теб. Междувременно, ако искаш да научиш повече за смъртта му, мога да ти дам малко вътрешна информация.

— Наистина имаш таланта да скачаш от тема на тема!

— Познаваш ли журналистката от „А’Обсерватьор“ Анжелик Гибал?

— Не, името не ми говори нищо.

— Очевидно тя е имала достъп до полицейския доклад. От това, което прочетох, Франсис се е довлачил с последни сили до панорамния прозорец и се е опитал да напише с кръвта си на него името на своя убиец.

— О, да, чел съм тази статия — скудоумните писания на парижките вестници.

— Разбира се, в епохата на изфабрикуваните новини е цяло щастие, че го има вестник „Нис Матен“, за да пази честта на професията.

— Ти се шегуваш, но това в голяма степен е истина.

— Не може ли да се обадиш на Анжелик Гибал, за да събереш малко допълнителна информация?

— Да не мислиш, че журналистите си разменят информация ей така? Ти с всички писатели от Париж ли си приятел?

На моменти този тип можеше да бъде много досаден. Изчерпал всичките си аргументи, прибягнах към по-хитра тактика:

— Ако наистина си по-добър от парижките журналисти, докажи ми го, Стефан. Опитай се да получиш полицейския доклад.

— Уловката ти е доста плитко скроена! Мислиш ли, че ще се вържа на това?

— Така си и мислех. Ти само си чешиш езика. Не знаех, че „Олимпик Марсилия“ се плаши от „Пари Сен-Жермен“. С фенове като теб работата ни е спукана.

— Какви ги говориш? Това няма нищо общо.

Той помълча няколко секунди, след това не устоя и налапа примамливата стръв.

— Разбира се, че сме по-силни от парижаните — каза раздразнено Стефан. — Ще го имаш този скапан доклад. Ние не разполагаме с катарски пари, но сме по-изобретателни.

Спорът ни премина в празно, но приятно бърборене и завърши с това, което винаги ни обединяваше въпреки нашите различия. През 1993 г. „Олимпик Марсилия“ бе донесла на феновете си единствената истинска европейска купа. Купа, която никой никога не можеше да ни отнеме.

5

Станах, за да си взема кафе от автомата, поставен в задната част на помещението. Малка служебна врата водеше към двора, където човек можеше да разтъпче схванатите си крака. Това и направих, след като се озовах навън, като удължих „разходката си“ до историческите сгради — учебните корпуси в готически стил, построени от червени тухли.

По силата на някакви специални преференции театралният кръжок винаги се бе помещавал в най-красивото крило на гимназията. Когато пристигнах пред страничния вход, се разминах с няколко студенти, които слизаха шумно по стълбите. Беше шест часът вечерта. Слънцето започваше да клони на запад и занятията им бяха приключили. Поех по стълбите, които водеха към малка аудитория, от която се носеше дървесен аромат на кедър и сандалово дърво. Аудиторията беше празна. Навсякъде по стените имаше черно-бели снимки в рамки — едни и същи от двайсет и пет години насам, — показващи нашите най-добри актьори, както и афиши от спектакли: „Сън в лятна нощ“ от Уилям Шекспир, „Размяна“ от Пол Клодел, „Шест лица търсят автор“ от Луиджи Пирандело… Театралният кръжок на „Сент-Екзюпери“ винаги се бе считал за клуб на избраните и аз никога не се бях чувствал комфортно в него. Малко вероятно бе тук някога да се постави мюзикълът „Клетка за луди“ от Жан Поаре или „Кактусов цвят“ от Пиер Барийе. В устава му бе посочено, че в кръжока се приемат само двайсет ученици. Нямах желание да участвам в него дори когато майка ми го ръководеше съвместно със Зели. В нейна защита трябва да кажа, че Анабел бе направила всичко възможно той да бъде отворен за повече ученици и за по-съвременна култура, но старите навици умираха трудно, а и никой не искаше този бастион на добрия вкус и приемането само на отбрани хора да се превърне в някакво подобие на „Деф Комеди Джем“.

Внезапно вратата зад подиума се отвори и на сцената се появи Зели. Пресилено е да се каже, че се зарадва на присъствието ми.

— Защо си дошъл да се мотаеш тук, Тома?

С един скок се присъединих към нея на подиума.

— Посрещането ти наистина стопли сърцето ми.

Тя ме погледна в очите, без да мига.

— Вече не си у дома си тук. Онова време свърши.

— Аз и без това никъде не съм се чувствал у дома си.

— Ще ме разплачеш.

Тъй като имах много неясна представа какво точно търся, хвърлих въдицата наслуки:

— Все още си в управителния съвет, нали?

— Теб какво те интересува? — отговори тя, като нареждаше нещата си в една кожена чанта.

— Ако е така, трябва да знаеш кой финансира строителния обект. Предполагам, че всички членове са били информирани и че въпросът е бил поставен на гласуване.

Тя ме погледна с нов интерес.

— Първият етап се финансира със заем — каза Зели. — Тази част от строителните работи беше гласувана на събрание на управителния съвет.

— А останалите етапи?

Тя вдигна рамене и затвори чантата си.

— Останалите ще бъдат гласувани, когато му дойде времето, но признавам, че не знам откъде ръководството възнамерява да намери тези пари.

Една червена точка за мен. Без никаква връзка ми хрумна друг въпрос:

— Помниш ли Жан-Кристоф Граф?

— Разбира се. Беше добър учител — призна тя. — Деликатно същество, но добър човек.

Понякога Зели не говореше само глупости.

— Знаеш ли защо се е самоубил?

Тя моментално ми зададе контравъпрос:

— Все още ли вярваш, че има еднозначен и рационален отговор, който може да обясни защо хората се самоубиват?

— Преди да умре, Жан-Кристоф ми изпрати писмо. В него ми разкриваше, че е обичал една жена, но любовта му не е била споделена.

— Да обичат, без да бъдат обичани, се случва на много хора.

— Бъди сериозна, моля те.

— За съжаление, съм съвсем сериозна.

— Ти беше ли в течение на тази история?

— Да, Жан-Кристоф ми беше споделил това.

По някаква неизвестна за мен причина моят наставник Граф — най-деликатният и благороден човек, когото познавах, бе харесвал Зели Букманс.

— Ти познаваше ли тази жена?

— Да.

— Коя беше тя?

— Стига си ми досаждал.

— Днес за втори път ми го казват.

— И според мен няма да е последен.

— Коя беше тази жена?

— Щом Жан-Кристоф не ти е казал, не е моя работа да го правя — отвърна тя с въздишка.

Беше права и от този факт ме заболя, обаче знаех причината да не го направи.

— Той не ми го каза от чувство за дискретност.

— Ами тогава уважавай неговата дискретност.

— Ще ти изброя три имена и ти ми кажи дали греша, съгласна ли си?

— Няма да играя тази игра. Не скверни паметта на мъртвите.

Но аз познавах достатъчно добре Зели, за да знам, че няма да може да устои на тази цинична игра, защото макар и за няколко секунди, библиотекарката щеше да има известно превъзходство над мен.

И стана точно така. Докато обличаше сакото си от рипсено кадифе, тя промени мнението си:

— Ако трябваше да предложиш име, с кого щеше да започнеш?

Първото име беше вече в ума ми.

— Не беше майка ми, нали?

— Не! Откъде ти хрумна тази идея?

Зели слезе по стъпалата на подиума.

— Ти ли беше?

Тя се засмя:

— Щях да се радвам да е така, но не бях аз.

Библиотекарката прекоси аудиторията и стигна до изхода.

— Ще затвориш вратата на тръгване, нали? — подхвърли тя отдалеч.

На лицето й бе изписана злорада усмивка. Оставаше ми един последен шанс:

— Венка ли беше?

— Загуби. Чао, Тома! — извика Зели, напускайки амфитеатъра.

6

Бях сам на подиума пред призрачна публика. Вратата до черната дъска бе останала открехната. Смътно си спомнях тази стая, наричана понякога „сакристия“. Бутнах вратата и като надникнах вътре, установих, че нищо не се е променило. Помещението беше с нисък таван, но доста просторно и служеше почти за всичко — за репетиционна, склад за театралните костюми и реквизита, както и за архив на театралния кръжок.

В дъното на стаята имаше метални стелажи, на които бяха наредени папки и кашони. Всеки кашон беше посветен на отделна учебна година. Намерих кашона на учебната 1992–1993 година. В него имаше рекламни листовки, афиши и голяма тетрадка с кожена подвързия, в която бяха записани приходите от билети за различните спектакли, заявките за доставка, разходите за поддръжка на аудиторията и оборудването.

Всичко беше методично описано, но не с изящния и стегнат почерк на майка ми, а с много по-едрия, закръглен и неравномерен почерк на Зели Букманс. Взех тетрадката и я занесох до единствения прозорец, за да прегледам описа на реквизита. Първоначално не забелязах нищо особено, но при втория прочит ми направи впечатление следното нещо: в протокола от пролетната инвентаризация, изготвен на 27 март 1993 г.» Зели бе отбелязала: „Липсва една рижава перука.“

Опитах се да подходя скептично — тази информация не доказваше нищо, реквизитът се повреждаше много бързо, със сигурност не беше необичайно да изчезне някой костюм или аксесоар. Въпреки това усещах, че това откритие е стъпка към истината — една печална и мрачна истина, към която вървях заднешком.

Затворих вратата и напуснах аудиторията, за да се върна в библиотеката. Прибрах нещата си в чантата си и отидох до входа, където беше заемното гише.

Блестящ поглед, леко пресилен смях, предизвикателно отмятане на косата назад. На десет метра пред мен Полин Дьолатур флиртуваше с двама ученици от подготвителните класове. Две едри, добре сложени руси момчета, които, съдейки по облеклото, думите им и избилата ги пот, се връщаха от оспорвана игра на тенис.

— Благодаря ви за помощта — казах, като й върнах броевете на „Курие Сюд“.

— Радвам се, че ви бях полезна, Тома.

— Мога ли да задържа годишника?

— Добре, аз ще се разбера със Зели, но не забравяйте да ми го върнете.

— Още нещо. Сред изданията липсваше един от броевете — този от октомври 1992 г.

— Да, забелязах това. Вестникът не беше на мястото си. Потърсих да видя дали не е паднал зад рафтовете, но не го намерих.

Двамата тенисисти ме погледнаха злобно. Нямаха търпение да си тръгна, за да си върнат чувственото внимание на Полин.

— Няма значение — казах аз.

Вече се бях обърнал, когато тя ме хвана за ръкава.

— Чакайте! През 2012 г. училището дигитализира всички архиви на „Курие Сюд“.

— И можете да намерите този брой?

Полин ме поведе към кабинета си, докато двамата спортисти, ядосани, че са били засенчени, ни изоставиха.

— Дори ще ви го разпечатам на принтера.

— Чудесно. Благодаря.

Разпечатването отне по-малко от минута, после тя внимателно захвана с телбод листовете и ми ги подаде. Когато протегнах ръка да ги взема, младата жена внезапно ги дръпна.

— Това заслужава покана за вечеря, нали?

Сега се разкри слабостта на Полин Дьолатур — постоянно и неудържимо желание да съблазнява, което сигурно създаваше у нея чувството за неувереност и й костваше много усилия.

— Мисля, че нямате нужда от мен, за да бъдете канена на вечеря.

— Да ви дам ли номера на мобилния си телефон?

— Не, просто искам да получа броя на вестника, който бяхте така любезна да ми разпечатате.

Като продължаваше да се усмихва, тя все пак написа телефонния си номер на разпечатката.

— Какво да правя с него, Полин?

Тя ми отговори, сякаш бе съвсем очевидно:

— Вие ме харесвате, аз ви харесвам, това е начало, нали?

— Нещата не стават така.

— Напротив, от векове нещата стават точно така.

Реших да не й отвръщам подобаващо. Просто протегнах ръка и Полин най-накрая се предаде, подавайки ми разпечатката на вестника с написания върху нея номер. Мислех, че съм се измъкнал леко, но тя не можа да устои да не ме оскърби.

— Разкарай се, глупако!

Днес бе късметлийският ми ден. Изчаках да се върна в колата си, за да прегледам вестника. Интересуваше ме единствено страницата, на която беше публикувана рецензията за спектакъла по „Парфюмът“ на Зюскинд. Написана от ученици, в нея се говореше за впечатляващо представление, като се изтъкваше блестящата игра на двете актриси. Аз обаче се съсредоточих най-вече върху снимките от вечерта. На най-голямата се виждаха Венка и Фани, застанали една срещу друга. Две момичета с огненочервени коси. Почти близначки. Помислих си за филма „Шемет“ на Хичкок и двете му героини Мадлен Елстър и Джуди Бартън — двете лица на една и съща жена.

Обаче ако на сцената Венка бе такава, каквато я познавах, то Фани бе напълно преобразена. Спомних си разговора ми с нея в началото на този следобед. В съзнанието ми изплува една подробност и се досетих, че тя далеч не ми беше казала всичко.

1

19 часът.

Напуснах училището, за да се отбия отново в болницата в „Ла Фонтон“. Този път, избягвайки регистратурата, се качих направо в кардиологичното отделение. Щом излязох от асансьора, се натъкнах на една медицинска сестра в розов панталон и туника, която възкликна:

— Вие сте синът на Анабел Дьогале!

С черна като абанос кожа, сплетена коса, осеяна с руси кичури, и лъчезарна усмивка, младата жена разпръскваше радостна светлина в потискащата обстановка на болницата. Нещо като песен на Лорин Хил от периода на „Убиваш ме нежно“.

— Казвам се София — представи се тя. — Познавам добре майка ви. Всеки път, когато идва да ни посети, тя ни разказва за вас!

— Сигурно ме бъркате с брат ми, Жером. Той работи за „Лекари без граници“.

Бях свикнал с дитирамбите на майка ми по адрес на по-големия й син и не се съмнявах, че Жером заслужаваше тези похвали. Във всеки случай човек не можеше да се съревновава равностойно с някого, който спасява ежедневно човешки живот в страни, разрушени от война или природни бедствия.

— Не, не, тя ни говори точно за вас — писателя. Вие дори ми написахте посвещение на един от вашите романи чрез майка ви.

— Това ме изненадва.

Но София не отстъпи:

— Книгата ми е в стаята за почивка на медицинските сестри! Елате да видите, тя е в съседство.

Тъй като бе събудила любопитството ми, аз я последвах до една стая в края на коридора. Там сестрата ми подаде е един екземпляр от последния ми роман „Няколко дни с теб“. В него наистина имаше посвещение: „На София с надеждата, че тази история ще ви достави удоволствие и ще ви даде материал за размисъл. Искрено ваш, Тома Дьогале.“ Само че почеркът не беше мой, а на майка ми! Пред очите ми изникна една сюрреалистична картина — майка ми, имитираща моя подпис, за да отговори на молбите на мои читатели.

— И много ли такива автографи съм дал?

— Десетина. Много хора от болницата четат вашите творби.

Това поведение ме заинтригува. Бях пропуснал нещо.

— Майка ми отдавна ли се лекува тук?

— Бих казала от миналата Коледа. Първият път, когато поех грижите за нея, беше по времето на дежурството ми на Бъдни вечер. Беше получила инфаркт посред нощ.

Скътах в ума си тази информация.

— Дойдох да се видя с Фани Брахими.

— Докторката току-що си тръгна — отвърна София. — Искахте да говорите с нея за майка ви ли?

— Не, Фани е моя стара приятелка, двамата бяхме съученици още от началното училище.

Сестрата кимна разбиращо.

— Да, доктор Брахими ми го каза, когато повери на грижите ми майка ви. Жалко, че за малко я изпуснахте.

— Трябва да я видя по важен въпрос, имате ли номера на мобилния й телефон?

София се поколеба, после се усмихна извинително:

— Нямам право да ви го дам, наистина. Но на ваше място щях да отскоча до Био.

— Защо?

— Събота вечер е. Тя често вечеря с доктор Сенека на площад „Аркадите“.

— Тиери Сенека? Биологът?

— Да.

Спомнях си го — ученик от подготвителния курс с научен профил, който бе учил в „Сент-Екзюпери“ една-две години преди нас. Той бе открил медицинска лаборатория в Био 3000 — бизнес района в подножието на селото. Точно в нея родителите ми си правеха кръвните изследвания и медицинските прегледи.

— Значи Сенека е гаджето на Фани? — полюбопитствах аз.

— Може да се каже — потвърди тя с леко неудобство, вероятно осъзнавайки, че е била твърде недискретна.

— Добре, благодаря ви.

Вече бях в другия край на коридора, когато София ми извика любезно:

— Кога да очакваме следващия ви роман?

Престорих се, че не съм я чул, и се качих в асансьора. Обикновено този въпрос ми доставяше удоволствие — беше нещо като закачлив намек от страна на читателите ми. Но когато вратите на кабината се затвориха, осъзнах, че никога няма да има следващ роман. В понеделник щяха да открият трупа на Алексис Клеман и аз щях да бъда хвърлен в затвора за петнайсет или двайсет години. Заедно със свободата си щях да загубя и единственото нещо, което ме караше да се чувствам жив. За да се отърся от тези тягостни мисли, машинално погледнах мобилния си телефон. Имах едно пропуснато обаждане от баща ми, който никога не ми звънеше, и един есемес от Полин Дьолатур, която, неизвестно как, бе успяла да намери номера ми: „Съжалявам за одеве. Не знам какво ме прихвана. Понякога се държа глупаво. П.П.: Измислих заглавие за книгата, която в крайна сметка ще напишете за Венка — „Момичето и нощта“.

2

Качих се в колата и се отправих към село Био. Беше ми трудно да се съсредоточа върху пътя. Цялото ми внимание бе завладяно от снимката, която бях открил в гимназиалния вестник. С рижа перука Фани, която всъщност беше блондинка, изумително приличаше на Венка. Не беше само цветът на косата, но и телосложението, изражението на лицето, начинът, по който държеше главата си. Тази поразителна прилика ме подсети за упражненията по импровизация, които майка ми, като ръководител на театралния кръжок, даваше на учениците си. Поставяне в реални житейски ситуации, което много допадаше на младите актьори. Упражненията се състояха в последователно превъплъщаване в различни персонажи, които се срещат на улицата, на автобусна спирка, в музея. Наричаше се „Играта на хамелеона“ и Фани се справяше отлично.

Внезапно ми хрумна една догадка. Ами ако Фани и Венка се бяха разменили? Ами ако в онази прословута неделна сутрин Фани беше взела влака за Париж? Изглеждаше малко странно, но не беше невъзможно. Спомних си свидетелските показания, събрани от всички, които се бяха опитали да разследват случая. Какво точно бяха казали училищният пазач, служителите от служба „Чистота“, пътниците в експреса за Париж или нощният пазач на хотела? Че са видели „млада жена с рижа коса“, „хубава червенокоска“, „момиче със светли очи и ръждива на цвят коса“. Достатъчно неясни описания, за да пасват на моята хипотеза. Може би най-после бях напипал онази следа, която бях търсил през всичките тези години! Рационалната възможност Венка още да е жива. По целия път си повтарях наум този сценарий, за да му придам реалност. По някаква неизвестна за мен причина Фани бе прикрила бягството на Венка. Всички бяха търсили Венка в Париж, а тя може би изобщо не беше се качила на онзи влак.

Пристигнах в Био, когато догаряха последните лъчи на слънцето. Общественият паркинг беше препълнен. Наредени в двойна колона автомобили чакаха с включени аварийни светлини някоя кола да освободи място. След като обиколих два пъти селото, без да успея да паркирам, примирен, поех по пътя за Вашет, който се спускаше към малката долина Комб. Най-накрая намерих място на осемстотин метра по-надолу, пред тенис кортовете. В резултат на това трябваше да изкача обратно стръмния склон, от което ми се подкосиха краката и дъхът ми секна. Бях почти на края на мъчителното изкачване, когато получих друго обаждане от баща ми.

— Разтревожен съм, Тома. Майка ти още не се е върнала. Това е много странно. Тя излезе само да направи няколко покупки.

— Ти й позвъни, нали?

— Ами в това е проблемът, забравила е телефона си вкъщи. Какво да правя?

— Не знам, татко. Сигурен ли си, че не се притесняваш напразно?

Бях изненадан от реакцията му, защото майка ми прекарваше живота си в непрестанно скитане и пътуване. В началото на 2000-а година тя се бе записала в една неправителствена организация, която се занимаваше с образованието на момичетата в Африка, и често беше далеч от дома, което сякаш никога не бе безпокоило нейния съпруг.

— Не е напразно — отвърна Ришар. — Чакаме гости и тя никога не би ме зарязала ей така!

Умът ми не го побираше. Баща ми негодуваше, защото жена му не беше вкъщи, за да се занимава с домакинската работа!

— Ако наистина се притесняваш, започни да звъниш в болниците.

— Добре — изсумтя той.

Когато затворих, най-сетне бях стигнал до пешеходната зона. Селото бе още по-живописно, отколкото го помнех. Макар и да имаше известни следи от някогашното господство на рицарите тамплиери, принос за архитектурния облик на Био имаше най-вече населението, дошло от Северна Италия. По това време на деня покритата с патина охра на фасадите придаваше южняшка топлина на калдъръмените улици, създавайки у посетителите впечатлението, че се скитат в някое градче в околностите на Савона или Генуа.

От двете страни на главната улица се редяха магазинчета, които предлагаха традиционни провансалски продукти (canyни, парфюми, изработени ръчно предмети от маслиново дърво), и ателиета, в които бяха представени творбите на местните майстори стъклари, художници и скулптори. Пред масите на открито на един винен бар млада жена дрънкаше бодро на китара, съсипвайки с неумелото си изпълнение репертоара на „Кранберис“, но зрителите наоколо, които пляскаха в такт, внасяха допълнително настроение в тази ранна вечер.

Обаче за мен Био си оставаше свързано с един конкретен спомен. В шести клас бях написал първото си училищно есе за местна случка, която дълбоко ме бе впечатлила. В края на XIX в. без видима причина голяма постройка на една от селските улици внезапно се бе срутила. Трагедията се бе случила вечерта, когато обитателите на сградата се били събрали на трапезата да отпразнуват първото причастие на едно от децата. За секунди клетниците били погребани под руините. Спасителите бяха извадили от развалините около тридесет трупа. Тази трагедия бе оставила траен отпечатък върху хората и дори повече от век по-късно последиците от травмата бяха очевидни — никой не се беше осмелил да построи нова къща на мястото на руините. Останало празно, днес мястото носеше името Площадът на катастрофата.

Когато пристигнах на площад „Аркадите“, за моя голяма изненада установих, че той си бе същият, какъвто го помнех отпреди двайсет и пет години. Площадът се простираше чак до църквата „Света Мария Магдалена“ и от двете страни бе обграден от разноцветни сгради на по два-три етажа с покрити колонади с красиви арки.

Не се наложи да се оглеждам дълго за Тиери Сенека. Седнал на една маса в кафене „Лез Аркад“, той ми махна с ръка, сякаш чакаше мен, а не Фани. С кестенява, късо подстригана коса, правилен нос, добре оформена брада тип катинарче, Сенека не беше се променил много. Той беше облечен небрежно елегантно — памучен панталон, риза с къс ръкав и метнат на раменете му пуловер. Изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от палубата на някоя яхта, и ми напомни персонажите от някои стари рекламни листовки за обувки „Себаго“ или от предизборните плакати от моето юношество, на които кандидатите от Сбор за Републиката искаха да се представят за доброжелателни симпатяги. Обикновено ефектът бе противоположен на първоначалните очаквания.

— Здравей, Тиери — поздравих го аз, като приближих към масата му под едната аркада.

— Добър вечер, Тома. Не съм те виждал от цяла вечност.

— Търся Фани. Разбрах, че щяла да вечеря с теб.

Сенека ме покани с жест да седна срещу него.

— Сигурно скоро ще дойде. Фани ми каза, че те е видяла тази сутрин.

Обагреното в розово небе хвърляше бледи отблясъци върху старите каменни колони. Във въздуха се носеше приятният аромат на подправена с босилек зеленчукова супа и задушени ястия.

— Не се притеснявай, няма да ви развалям вечерта. Искам само да изясня нещо, което ще отнеме две минути.

— Няма проблем.

Кафене „Лез Аркад“ бе истинска институция в живота на Био. Сред неговите редовни посетители са били Пикасо, Фернан Леже и Шагал. Покритите му с карирани покривки маси изпълваха целия площад.

— Тук е все така хубаво! Някога често идвахме с родителите ми.

— Значи ще се чувстваш като у дома си. Менюто също не е променяно от четиридесет години.

Обсъдихме за кратко печените чушки със зехтин, пълнените цветове от тиква, заешкото с ароматни билки и красотата на откритите греди, които поддържаха покрива на галерията. После настъпи дълго мълчание, което реших да наруша.

— Върви ли лабораторията ти?

— Не е нужно да си чешеш езика, Тома — отговори той с почти агресивен тон.

Също като Пианели тази сутрин, биологът извади една електронна цигара и започна да изпуска облачета дим, ухаещи на карамел. Запитах се какво ли си мислеха мъжете като Франсис или баща ми, виждайки днешните младежи да пушат с наслада цигари с бонбонен аромат и да пият детоксикиращи смутита със спанак вместо чаша уиски.

— Известна ли ти е старата тъпа теория за сродните души? — попита Сенека, като ме погледна предизвикателно. — Онази, която твърди, че всички търсим идеалната си половинка. Единствения човек, който може да ни избави завинаги от самотата.

Отговорих, без да се смущавам:

— В „Пирът“ Платон я приписва на Аристофан и аз самият не я намирам за тъпа. Смятам, че е поетична и символиката ми харесва.

— Да, забравих, че винаги си бил голям и непоправим романтик — каза присмехулно той.

Не знаейки какво цели, аз го оставих да продължи:

— Е, знаеш ли, и Фани вярва в тази теория. Разбираемо е човек да мисли така на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст, но ако вярва в това, когато наближава четиридесетте, значи нещо не е наред с него.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Тиери?

— Има хора, които сякаш остават заклещени някъде назад във времето. Хора, за които миналото не отминава.

Имах чувството, че Сенека обрисува мен самия, но не за мен говореше той.

— Знаеш ли какво си представя дълбоко в себе си Фани? Мисли, че някой ден ти ще се върнеш при нея. Тя наистина вярва, че една прекрасна сутрин ще осъзнаеш, че тя е жената на живота ти, и ще пристигнеш на бял кон, за да я отведеш със себе си в едно щастливо бъдеще. В психиатрията това се нарича…

— Мисля, че малко преувеличаваш — прекъснах го аз.

— Де да беше така.

— Откога сте заедно?

Мислех, че ще ми каже да вървя по дяволите, но вместо това той изпадна в откровения:

— От пет-шест години. Имахме истински моменти на щастие и по-трудни периоди. Но знаеш ли, дори когато сме добре, дори когато преживяваме нещо хубаво, тя винаги мисли за теб. Фани не може да се отърси от мисълта, че даденото преживяване ще е по- силно, по-съвършено, ако е споделено с теб.

Свел очи към масата, Тиери Сенека говореше глухо, със свито гърло. Страданието му бе напълно неподправено.

— Знаеш ли, трудно е човек да се състезава с теб — момчето, което е различно от другите. Но с какво толкова си различен, Тома Дьогале, освен с умението си да разбиваш сърца и да предлагаш фалшиви надежди?

Той ме погледна със смесица от неприязън и дълбоко отчаяние, сякаш бях едновременно причината за нещастието му и неговият потенциален спасител. Дори не се опитах да се оправдая, защото казаното от него ми се струваше много смущаващо.

Тиери се почеса по брадата, след това извади телефона от джоба си, за да ми покаже една снимка, която бе сложил като фон на екрана му — осем-деветгодишно момченце, играещо.

— Това синът ти ли е?

— Да, това е Марко. Майка му получи попечителство и го отведе в Аржентина, където живее с новия си съпруг. Мъчно ми е, че не мога да го виждам по-често.

Историята му беше трогателна, но тези неочаквани откровения от страна на човек, с когото никога не съм бил близък, ме накараха да се почувствам неловко.

— Искам да имам още едно дете — каза Сенека. — Иска ми се да е от Фани, но едно препятствие й пречи да направи решителната крачка. И това препятствие си ти, Тома.

Прииска ми се да му отговоря, че не съм неговият психотерапевт и че препятствието може би е той самият, щом Фани не иска да има дете от него, но Тиери бе толкова нещастен и напрегнат, че сърце не ми даде да го съкруша.

— Обаче няма да я чакам до безкрай — каза заканително той.

— Това е ваш проблем, а не м…

Не довърших изречението си. Фани се появи под аркадата и се закова на място, като ни видя да седим заедно. Тя ми даде знак да я последвам и тръгна през площада към църквата.

— Радвам се, че дойде, Тома — каза биологът, когато станах от стола си. — Нещо е останало неуредено навремето и се надявам, че ще го уредиш тази вечер.

Тръгнах си, без да се сбогувам с него, и се отправих към на- стланото със сиви и розови камъни преддверие на църквата, за да се присъединя към Фани в храма.

3

Още като влязох, ароматът на тамян и опушено дърво ме потопи в атмосферата на смирение, която цареше вътре. Църквата впечатляваше със своята скромна вътрешна украса и красивото стълбище, което започваше от притвора и се спускаше към нефа. Седнала в долния му край, Фани ме чакаше пред масивен свещник, където горяха десетки свещи.

Няма по-подходящо място за изповед!

Носеше джинсите, обувките и блузата, с които я бях видял тази сутрин. Беше закопчала шлифера си и бе притиснала колене до гърдите си, сякаш умираше от студ.

— Здравей, Фани.

Очите й бяха подпухнали, по бледото й лице се четеше умора.

— Трябва да поговорим, нали?

Думите ми прозвучаха по-сурово, отколкото ми се искаше. Тя кимна в знак на съгласие. Канех се да я попитам за сценария, който бях съчинил, докато пътувах с колата, но когато вдигна очи към мен, дълбоката скръб, която видях в тях, ме изплаши толкова много, че за първи път не бях сигурен дали искам да узная истината.

— Излъгах те, Тома.

— Кога?

— Днес, вчера, онзи ден, преди двайсет и пет години. Лъгах те през цялото време. Нищо от това, което ти разказах днес, не отговаря на истината.

— Излъга ли ме, когато ми каза, че знаеш, че в стената на физкултурния салон има зазидан труп?

— Не, това беше вярно.

Над главата й, в червеникавия отблясък на свещите, блестяха картините на стария олтар. В средата на едната от тях с позлатена дървена рамка Милосърдната Дева Мария прегръщаше Младенеца с едната си ръка, а в другата държеше червеникава броеница.

— От двайсет и пет години знам, че във физкултурния салон има зазидан труп — добави тя.

Прииска ми се времето да спре. Не желаех Фани да ми разказва повече подробности.

— Но преди да ми го кажеш, не знаех, че и този на Алексис Клеман също е скрит там — продължи тя.

— Не разбирам.

Не искам да разбирам.

— В онази скапана стена има два трупа! — извика Фани, като се изправи. — Не знаех за този на Клеман, Ахмед не ми каза нищо, но знаех за другия.

— На кого е другият труп?

Досещах се какво ще ми отговори и в ума си вече кроях планове как да отхвърля истината.

— Този на Венка — каза тя накрая.

— Не, грешиш.

— Този път ти казвам истината, Тома. Венка е мъртва.

— Кога е умряла тя?

— Същата вечер, когато умря Алексис Клеман. В онази съдбоносна събота, 19 декември 1992 г., когато бушуваше снежната буря.

— Откъде си толкова сигурна?

Фани на свой ред се загледа в картината на Дева Мария с броеницата. Зад Девата два ангела, обкръжени от сияние, държаха разперени полите на мантията й и подканваха смирените да намерят убежище там. В този момент ми се прииска да се присъединя към тях, за да избягам от жестоката истина. Но Фани вдигна глава, погледна ме в очите и с една дума унищожи всичко, което беше важно за мен.

— Защото аз я убих, Тома.