Наръчник на оптимиста

Кашонът с надпис „Пат“

В 11 часа мама още не се е прибрала и започвам да се тревожа, защото всяка вечер в 10:45 трябва да вземам хапчета за сън. Не е типично за мама да забравя лекарствата ми.

Почуквам на вратата на спалнята. Никой не отговаря и аз отварям. Баща ми спи на включен телевизор. От синьото сияние на малкия екран кожата му изглежда като на извънземно — всъщност, малко прилича на голяма риба в осветен аквариум, само че без хриле, люспи и перки. Отивам до него и лекичко разтърсвам рамото му.

— Татко? — Разтърсвам го малко по-силно. — Татко?

— К’во искаш? — промърморва той, без да отваря очи. Лежи настрани и лявата половина на устата му е заровена във възглавницата.

— Мама още не се е прибрала. Тревожа се.

Той не отговаря.

— Къде е отишла?

Той пак не отговаря.

— Тревожа се за мама. Дали да не се обадим в полицията?

Чакам отговор, но чувам само лекото похъркване на баща ми.

Изключвам телевизора, излизам от спалнята на родителите си и слизам в кухнята.

Мисля си: щом татко не се тревожи, значи и аз не бива. Но знам, че не е в стила на мама да ме остави, без да ми каже къде ще бъде и най-вече, без да ми каже кои лекарства да взема.

Отварям кухненския шкаф и изваждам осемте шишенца с хапчета, на чиито етикети е написано моето име. Освен него на етикетите има и дълги, депресиращи имена на лекарства, но аз познавам хапчетата само по цвета, така че отварям всички капачета и търся какво ми трябва.

Две бели и червени за сън и едно зелено с жълта ивица: нямам представа то за какво е. Може би против безпокойство? Вземам и трите, защото искам да спя, а и мама положително би искала да го направя. Сигурно ме изпитва. След като днес татко я наскърби, наистина искам да я зарадвам повече, отколкото в обикновените дни, макар да не съм сигурен защо.

Лежа в леглото и се питам къде ли може да е мама. Ще ми се да й звънна на мобилния, но не знам номера. Ами ако е катастрофирала? Ами ако е получила удар или инфаркт? Но после се сещам, че ако беше станало нещо такова, досега някой полицай или лекар щеше да се е свързал с нас, защото тя положително има в себе си кредитни карти и шофьорска книжка. Ами ако се е загубила? Но пък тогава би ни се обадила от мобилния си телефон, за да ни предупреди, че ще закъснее. Ами ако най-после й е писнало от татко и от мен и е избягала? Замислям се за това и осъзнавам, че освен онези пъти, когато ме закача как Тифани ми била „приятелка“, от много дълго време не съм виждал мама да се смее или поне да се усмихва — всъщност, като се замисля, често виждам мама да плаче или да е на път да се разплаче. Ами ако й е омръзнало да ми дава лекарствата? Ами ако някоя сутрин съм забравил да пусна водата в тоалетната и е видяла изплютите хапчета и сега ми е бясна, задето ги крия под езика си? Ами ако не съм й показал колко я ценя, точно както не ценях Ники, и сега Бог ми е отнел и нея? Ами ако мама никога не се прибере и…

Точно когато вече съм изключително разтревожен и ми идва да си удрям челото с длани, чувам приближаваща кола.

Поглеждам през прозореца и виждам червения седан на мама.

Завтичам се надолу по стълбите.

Изскачам навън още преди да е стигнала задната веранда.

— Мамо? — провиквам се.

— А… аз съм — изпелтечва тя през сенките на алеята.

— Къде беше?

— Навън.

Тя влиза в белия кръг светлина от външната лампа: има вид, че ще се прекатури, затова изтичвам да й подам ръка и я прегръщам през раменете. Главата й се клатушка, но успява да ме погледне в очите; примижава и изломотва:

— Ники е такава глупачка да те изпусне.

Споменаването на Ники ме разтревожва още повече, да не говорим за онова как ме била изпуснала — тя изобщо не ме е изпускала; с все сърце бих се върнал при Ники още сега, а и не тя — аз бях глупакът, защото не можех да я оценя. Мама много добре го знае. Но тя дъха на алкохол; чувам как провлачва думите и осъзнавам, че вероятно го е казала заради алкохола. Обикновено мама не пие, но тази вечер очевидно е пияна и това също ме безпокои.

Помагам й да се прибере в къщата и я слагам да седне на дивана в хола. След няколко минути припада.

Ще е лоша идея да сложа пияната си майка в леглото до нацупения си баща, така че пъхам една ръка под раменете й, а другата под коленете, вдигам я и я отнасям в моята спалня. Мама е дребничка и лека, та не ми е трудно да я кача по стълбите. Слагам я в леглото си, свалям й обувките, завивам я и слизам в кухнята да й сипя чаша вода.

Горе намирам шишенце „Тиленол“ и вадя две бели хапчета.

Повдигам главата на майка си, карам я да седне, лекичко я разтърсвам, докато отвори очи и настоявам да вземе хапчетата и да пийне вода. В началото тя само промърморва:

— Остави ме да спя. — Но от колежанските си дни знам колко помага против сутрешния махмурлук чаша вода и лекарство против главоболие преди лягане. Накрая мама гълта хапчетата, изпива половин чаша вода и веднага пак заспива.

Няколко минути гледам как майка ми спи и си мисля, че все още е красива и че много я обичам. Чудя се къде ли е пила, с кого е пила и какво, но в действителност просто се радвам да видя, че е вкъщи и че е добре. Опитвам се да не си представям как се налива в някой потискащ бар, обградена от застаряващи ергени. Опитвам се да не си представям как мама е хулела баща ми пред някоя от приятелките си и после е карала пияна. Но мисля само за това: как майка ми е била докарана до това състояние — как аз я докарвам до това състояние, пък и баща ми не ми отстъпва.

Взимам снимката на Ники и се качвам на тавана, слагам Ники до възглавницата си и се напъхвам в спалния чувал. Оставям лампата светната, за да гледам луничките по носа на Ники, докато заспя.

Отварям очи и виждам Кени Джи надвесен над мен, разкрачен над тялото ми; секси акордите на синтезатора се носят тихичко в мрака.

В главата ми проблясва споменът за последното посещение на мистър Джи на тавана на родителите ми — баща ми ме ритна и ме удари, и ме заплаши да ме върне на лошото място — затова затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

Кени Джи обаче не се предава.

Мистър Джи отново приближава сопрано саксофона към устните си и скоро зазвучава „Сонгбърд“. Все така стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си, но той не спира да свири. Малкият бял белег над дясната ми вежда започва да гори и да сърби, докато мелодията върви към кулминацията си. Отчаяно искам да удрям длани в челото си; вместо това обаче стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

Лекият джаз на Кени Джи вече изглежда непобедим…

Седем, осем, девет, десет.

И внезапно — тишина.

Отварям очи и виждам спокойното лице на Ники, луничките по носа й. Целувам стъклото, облекчен, че Кени Джи спря да свири. Измъквам се от спалния чувал, оглеждам се из тавана, местя няколко прашни кашона и други предмети, търся зад окачени стари дрехи — Кени Джи го няма никъде.

— Надвих го — прошепвам. — Не можа да ме накара да си удрям челото и…

Изведнъж виждам кашон с надпис „ПАТ“ и ме обхваща онова лошо предчувствие, което понякога ме наляга, преди да ми се случи нещо неприятно. Все едно спешно трябва да отида до тоалетната, макар всъщност да не ми се ходи.

Кашонът е в далечния край на тавана. Беше скрит под една плетена черга, която преместих, докато търсех Кени Джи. Проправям си път през направената от мен бъркотия и след малко достигам кашона. Отварям го и най-отгоре виждам футболното си яке от гимназия „Колингсуд“. Вадя прашната дреха от кашона и я оглеждам. Якето изглежда толкова малко. Мисля си, че ако сега го пробвам, жълтите кожени ръкави ще се пръснат. Оставям реликвата върху един близък кашон. Пак поглеждам в кашона „ПАТ“ и съм толкова потресен и ужасен, че бързо подреждам тавана, така че да изглежда точно както преди търсенето на Кени Джи.

Приключвам с подреждането и си лягам в спалния чувал с чувството, че сънувам. През нощта се будя на няколко пъти, вдигам плетената черга и пак поглеждам в кашона „ПАТ“, само за да се уверя, че не е било халюцинация. Но всеки път съдържанието на кашона разкрива вината на мама и ме кара да се чувствам предаден.