Очите на професор Самберг

Девета главаПрофесорът е откровен

Ивац лежа така може би цял час. Той се мъчеше да събере цялата си умствена енергия, да задействува всички ония скрити механизми на волята, които досега му бяха помагали хладнокръвно да посреща и най-трудните ситуации в живота си.

Срещата с Пиер-Ален го потресе!

Той започна да разбира, че беше приел на шега случилото се и беше подценил създателите на този зловещ тайнствен институт. Започна да си дава сметка, че е попаднал в ръцете на опасни хора, които в името на науката вършеха ужасни неща. Всъщност той не знаеше в името на какво?! Доктор Янсен му предлагаше да стане негов помощник, без да му обясни какво точно означава това…

В къщичките явно имаше и други работници. Но с какво се занимаваха те? Странна беше и хипнозата, на която беше подложен Пиер-Ален. Той говореше неща, които му бяха внушени, но освен изменения глас и потиснатата воля се държеше като нормален човек. Изглеждаше дори, че е в състояние да извърши сложни механични операции. Нали няколко пъти повтори, че е шлосер?

Как трябваше да постъпи? Ако откаже да стане помощник на доктор Янсен, щеше да го постигне същата участ…

Вече не беше сигурен, че ще съумее да се защити.

Трябваше да приеме. За да може да се бори. Да търси начини да избяга и да помогне не само на Пиер-Ален, но и на другите, които са затворени заедно с него. Накрая прецени, че трябва да вземе решение едва след разговора с професора.

Настъпи нощта. Ивац продължи да лежи.

… Измина денят и пак дойде нощта.

„Нима са ме забравили! — мислеше разтревожено той. — Или професорът е променил намерението си да се срещне с мен…“

Отново запалиха слънцето…

Внезапно телефонът в хола сърдито иззвъня.

Българинът скочи, изтича и нетърпеливо грабна слушалката.

— След един час професорът ще ви приеме! — съобщи лаконично дрезгав глас. — Пригответе се! Ще ви вземем от стаята.

Въздъхна облекчено.

Най-после!

Изправи се пред огледалото. Брадата му беше порасла. Косата — разчорлена. Безсънието, нервното напрежение и неизвестността, в която се намираше, го караха да изглежда като човек, прекарал тежка болест.

„Трябва да се посъвзема! — явно недоволен от гледката промърмори Ивац. — При разговора ще ми трябват сили.“

Взе душ, избръсна се и закуси.

След това избра сив спортен костюм, облече го и дълго и грижливо си сресва косата. После доволен се завъртя пред огледалото и започна да прави опити да се засмее. Знаеше, че ако се усмихва дълго време, мислейки си за нещо весело, може да си възвърне бодростта.

Точно след един час вратата се отвори и влязоха двама снажни синекоси мъже. Те му направиха знак да ги последва.

„От охраната са! — определи мигновено Ивац. — Странно защо косите им са сини…“

Излязоха от сградата. На площада ги чакаше триместно бяло автомобилче. Единият от мъжете седна зад волана. Пътуването беше кратко. Внезапно галерията свърши и се озоваха в огромна подземна зала. От тавана й се спускаха кичури сталактити, които не достигаха до пода и приказно блестяха от светлината.

Автомобилчето спря пред триетажна стъклена пирамида. На прозорците й бяха спуснати плътни зелени пердета, които я правеха да изглежда като огромен зелен храст. Отпред на оградата висеше странна емблема: върху син фон беше нарисувано червено, намръщено слънце, което с метла от лъчи почистваше земното кълбо. Цялата пирамида беше опасана от внушителен кордон мъже със сини коси, които мълчаливо стояха с ръце на кръста.

Влязоха в сградата. Асансьорът ги изкачи на втория етаж.

Мъжете от охраната заведоха Ивац до една врата, позвъниха и зачакаха.

Тя се отвори сама.

Той нерешително прекрачи прага.

Намери се в просторна стая с дървена масивна катедра по средата и няколко обикновени стола пред нея. По стените бяха окачени портрети: Айнщайн, Ломоносов, Нютон, Архимед, Леонардо да Винчи…

До катедрата стоеше човек. Зад него се виждаше познатият охлюв емблема, издълбан върху стената. Като го видя, човекът тръгна да го посрещне. Ивац забеляза, че пред него стои дребно старче с голяма глава, тъмнозелени очи и волева челюст, която завършваше с къса бяла брадичка. Чертите на лицето му бяха остри. Странна несъобразност имаше между голямата глава и слабото тяло: един от ония парадокси на природата, които могат да служат като нагледен пример за несъответствие между интелектуални и физически възможности. На главата на старчето се белееха отделни редки кичури коса, които покриваха само врата и ушите му. То енергично, и пъргаво направи няколко крачки. В целия му вид имаше някаква настръхналост и чудатост. Беше облечено в бял костюм, бяла риза и бяла папионка.

— Заповядайте! — припряно махна с ръка старчето и посочи на българина един от столовете. — Приех да се срещна с вас по молба на доктор Янсен.

— Вие сте… — попита Ивац смутено.

— Професор Самберг! — поклони се студено старчето. — Но само аз мога да се наричам така. Името ми забравете! Казвайте ми просто: Професора…

— Благодаря! Ще помня това, професоре! — вежливо го увери българинът. — Аз съм Ивац Павлинов. Българин. Биолог! Извинявайте, нали вие сте директорът на този институт?

— Ха-ха-ха! — засмя се пискливо старчето и започна да се разхожда из стаята, нервно размахвайки ръце. — Институтът за спасяване на човечеството и света няма директор! Тук са събрани само хора, презрели титли, йерархии и удоволствия, за да служат на човечеството.

Ивац, разтревожен за момент, си помисли, че човекът, който го прие, е луд. Този вид и този смях!…

— Какво решихте? — попита рязко професорът, като внезапно спря пред него и втренчено се загледа. — Доктор Янсен ми съобщи, че не сте приели предложението да станете негов помощник.

— Да — потвърди Ивац. — Искам да се върна в България.

— Великолепно! — затресе се отново в неуместен смях старчето. — Вие сте много весел млад човек. Нима не ви казаха, че от този институт никой не може да излезе. Дори мъртвите остават тук…

— Не повярвах! — отговори невинно българинът. — Все пак се намирам в цивилизована страна. Чужденец съм! Никой не може да ме задържи…

Професорът изведнъж побледня, намръщи се и застана на катедрата.

— Страната в случая няма никакво значение! — патетично извика той. — Ние не принадлежим към нито една нация! Ние служим на цялото човечество, а не на отделна държава. Така че правните ви аргументи са нелогични. Но ако откажете да помагате на доктор Янсен, няма да ви принуждаваме… Ще ви намерим друга работа. — Той млъкна, разпери ръце върху катедрата и втренчи ироничен поглед в своя пленник.

Ивац разбра, че Самберг не знаеше, че доктор Янсен му е показал работниците. Затова реши да избере друга тактика. Усмихна се.

— Защо се усмихвате? — попита снизходително професорът. — Мислите, че за такъв весел младеж като вас няма да се намери работа.

— Не! — обясни кротко българинът. — Стана ми смешно, че ме убеждавате да приема нещо, за което нищо не знам. А може би то е хубаво! Вие дори не сте ми обяснили с какво се занимава вашият институт. Осмелявам се да мисля, че ако не сте негов директор, господин Професоре, поне сте негов създател.

На лицето на старчето грейна усмивка. Чертите му се отпуснаха и то стана дори симпатично.

— Това вече е разговор! — радостно възкликна Самберг. — Великолепно! Разкошно! Доктор Янсен е прав, като иска да ви направи свой помощник. Именно оттук трябваше да започнем… С какво се занимава институтът за спасяване на човечеството и света! Но седнете, моля ви се! — подкани той доброжелателно за втори път своя гост.

Ивац седна.

Професорът обиколи чевръсто няколко пъти катедрата и гледайки високо над главата на българина, започна да говори, като че ли не беше в своя кабинет, а се намираше пред огромна аудитория:

— Преди около три милиарда години във водите на древния първобитен океан се зародил животът. Той започва с белтъчините, които постепенно се превръщат в едноклетъчни организми, придобивайки удивителното свойство — наследственост. От този момент започва великият поход на еволюцията към съвършенството…

Старчето ръкомахаше и не обръщаше никакво внимание на своя събеседник.

„Дотук всичко е точно! — помисли си Ивац. — Но защо ми разправя тези неща? Нима предполага, че не ги зная!“

— Способността на живота да се възпроизвежда е безгранична, могъща и неизчерпаема… — продължи Самберг. — Но запасите от храна, въздух, вода и енергия на земята са ограничени. И именно това противоречие е основата на живота. Броят на видовете расте, докато настъпи равновесие. Велико равновесие, което прави живота възможен. Явление сложно и многообразно!… Всяко живо същество, всяка тревичка и бактерия са нужни, за да задвижат огромното колело на кръговрата на веществата в биосферата. Разбирате ли?

Да! — отговори високо Ивац. — Това са известни научни истини…

Най-неочаквано Професора млъкна, извади от вътрешния джоб на сакото си молив и съсредоточено започна да го подостря. Той работеше с такова увлечение и страст, че българинът го гледаше учуден. Дори му се стори, че Самберг го е забравил… Но старчето свърши, пъхна молива в малкото джобче на сакото си и продължи:

— Така е, обаче за съжаление малко хора се замислят над тях. И то, защото също смятат, че това са известни неща. Човекът е част от природата. Вътре в нея. Върхът на еволюцията, както обичат да го наричат. И този връх се държи така с великата майка природа, че скоро няма да остане нищо от нея.

Ивац постепенно взе да осъзнава накъде отиваше в изводите си Професора. И започна да го слуша много по-внимателно.

А старчето през това време вдигна ръце и с пророчески глас продължи бавно, разчленено да говори:

— Само през последните двадесет века от повърхността на Земята са изчезнали 139 вида птици и 110 вида бозайници. Две трети от тях — през последните 150 години. Еволюцията е невъзвратим процес! Загубим ли веднъж един вид, лишаваме се от него безвъзвратно. Завинаги!… Само 25 процента от млекопитаещите са изчезнали поради естествена еволюция. Останалото… е дело на хората. По време на цялото си съществуване човекът е използувал около 270 милиарда тона кислород, от които 250 — само в течение на последните 50 години. Ако кислородът в атмосферата спадне под определена граница, животът на Земята ще спре…

— Това е въпрос на далечно бъдеще! — прекъсна го любезно Ивац. — После човечеството сигурно ще се насочи към други източници на енергия, при които не е необходимо изгарянето на кислорода от атмосферата.

— Би било добре — каза Професора и отново започна да се разхожда из стаята. — Днес само за три минути човечеството изразходва толкова гориво, колкото природата е натрупала за 60 години. Ако вследствие на замърсяването, което главоломно расте, естествената облачност се увеличи още с 5 процента, на Земята ще настъпи нов ледников период. През 70-те години на нашия век ледниците на двата полюса са увеличили размерите си със стотици километри. Мусонните ветрове се изместват на юг. Под тяхно влияние африканските и щатските пустини също започват да се разширяват. От няколко години над огромни пространства в Централна Африка цари небивала суша… суша… — Самберг се запъна за момент, после махна с ръка и се скри зад една врата, която се открояваше върху стената отляво на катедрата.

Ивац си помисли, че с нещо е обидил професора, и недоверчиво започна да се озърта на всички страни. Но старчето се появи така внезапно, както изчезна, мъкнейки грамаден глобус на земното кълбо. То го постави насред стаята и заставайки над него, продължи:

— Френският океанограф Жан Кусто отдавна предсказа, че световният океан, люлката на живота, вследствие на радиацията и други замърсявания след 50 години ще бъде мъртъв. Три четвърти от повърхността на Земята е покрита с вода! — Професорът разпери ръце и завъртя глобуса. — Но изчисленията доказват, че при безотговорното й използуване водните ресурси ще се изчерпят още през следващото столетие. А дори и в момента една трета от населението в света страда от липса на питейна вода…

Той пусна глобуса и с малко по-спокоен тон продължи:

— За нормалното протичане на жизнените процеси на Земята са абсолютно необходими минимум 6 вида почвени и водни бактерии. Ако бъде унищожен само един от тези видове, атмосферният въздух ще стане негоден за дишане. При безразборното трупане на химически вещества това не е изключено. Нито енергийните, нито хранителните възможности на нашата планета са неизчерпаеми… Но човечеството лекомислено пренебрегва предупрежденията… Не е тайна че запасите от каменни въглища, нефт, газ и други ще бъдат изчерпани през следващите столетия. Разумният живот на Земята ще спре! Всички тези неща наложиха създаването на Институт за спасяването на човечеството и света. Разбирате ли?

— Да! — съгласи се дипломатично Ивац. — Но ако позволите, ще се опитам да ви докажа, че положението не е чак толкова трагично. Има много изходи…

Професорът любопитно го погледна и седна на един от столовете. По лицето му блестяха капчици пот. Брадата му беше настръхнала.

— Великолепно! Превъзходно! Защо не? Говорете…

— През 1887 година — започна българинът — английският биолог Томас Хъксли предсказал гибелта на съвременната цивилизация. Нейната агония според него трябвало да започне през 1937 година, когато растенията ще изразходват целия почвен азот и запасите от чилийска селитра. Но, както знаете, това не стана. В началото на XX век химиците се научиха да свързват атмосферния азот с водорода и да получават амоняк — полуфабрикат за производство на всевъзможни селитри. Една индийска поговорка гласи: „Науката ни дава оръжията, а мъдростта — знанията. Да съединим мъдростта със знанията и тогава светът ще стане по-добро място, отколкото е сега.“

— Поговорките не винаги казват истината! — напомни заядливо Професора. — Ще ви цитирам друга индийска поговорка: „Ако не престанем да изпълваме умовете си с ехото от мислите на други хора, човечеството няма да има прогрес“.

Ивац се засмя.

— Хубава поговорка! — съгласи се той. — Но ако ми позволите, ще продължа: — Та нима може да се предположи, че природата не е предвидила, че полезните изкопаеми ще свършат. Аз вярвам — тя ни е скътала някъде други източници на енергия. От нас се иска само да ги открием. Да вземем например една от най-прелестните й „измислици“ — фотосинтезата. Коефициентът на полезно действие на растенията сега е от 0,5 до 1,5 процента. Достатъчно е да се овладее управлението на този процес и да се повиши коефициентът на полезно действие до 10 процента. — Тогава плодната земя на планетата може да изхрани един трилион души. А енергията на вятъра? На мълниите! На приливите и отливите… Енергия, вещество, пространство можем да получим и от Космоса…

— Достатъчно! — прекъсна го безцеремонно Професора. — Фантазия не ви липсва. Но всичките тези неща са ако… ако… А човечеството върви бавно и сигурно към гибелта, която само си подготвя… След дълги изследвания — продължи хладно Самберг — достигнах до извода, че човекът е тръгнал по погрешен път на развитие. Еволюцията винаги предоставя няколко пътя и човекът е избрал грешния.

— Какво имате предвид?

— Пътя на техническата цивилизация! Човекът хвърля енергия, сили и средства, за да си създава все нови и нови механични играчки, които неумолимо и жестоко го отдалечават от човешката му същност.

Професора се изправи с мъдър вид на човек, комуто тези неща са напълно ясни, и с печален глас заяви:

— Човекът крие в себе си мълчаливи загадки. Неизвестни способности, за които дори и не подозира. Непроявени тайни. Когато и да се обърне назад и да хвърли поглед към миналото си, на човека му се струва, че не е изживял живота си, както трябва. Че нещо е пропуснал. Че нещо е трябвало да му се случи, но е минал покрай него. Нима не е очевидно, че всеки човек е нещо много по-дълбоко и по-широко от това, което показва?

— Но всичкото това е от естествената жажда за знания, от любопитството, вложено в човека — възрази Ивац. — Та, ако щете, то идва дори от несъвършенството и безкрайността човешката фантазия. От страстния му стремеж към красотата и безкрайността — вечния двигател на прогреса. Нима можете да отречете, че науката изведе човека от света на приказките. Направи го всесилен.

— Еволюцията като опитен хирург отстранява всички свои рожби, които не са й нужни — продължи професорът, без думите на българина да му направят каквото и да било впечатление. — Не бива да допуснем природата да направи с човека това, което някога направи с гигантските гущери. И аз ще спася хората!

— Не разбирам как? — учудено го прекъсна Ивац. — Нима наистина мислите, че можете да се борите с цялото човечество, за да ви позволи да го спасите.

— Да! Ако потрябва, ще го унищожа цялото, но ще го спася! — отсече троснато старчето. После направи няколко нервни крачки из стаята и най-неочаквано запита: — Чели ли сте Данте?

— Разбира се — засмя се българинът.

— Но не много внимателно — заключи професорът, извади от катедрата си една разкошно подвързана черна книга, разтвори я и каза: — В песен десета, стих сто и осми на първата част на „Божествената комедия“ — „Ад“, великият флорентинец пише:

Е? Аз успях да направя такава „врата на времето“!

Ивац отново започна да мисли, че професорът е луд. За каква „врата на времето“ му говореше? И какво общо имаше тук Данте?

— Машина на времето хората винаги са мечтали да направят — продължи да обяснява Самберг. — Но за да отиват в миналото или в бъдещето. Водени от любопитство или от користни цели. А аз направих тази „врата“, за да спра времето. За да не могат знанията да отиват напред. И човекът да забрави плодовете на техническата цивилизация.

— А как ще се справите със знанията, които хората вече притежават?

— О, това е най-лесното! — възкликна старчето — Имаме такива средства, че ще накараме човечеството да забрави всичко. Ще го върнем в онова далечно време, когато невежеството не е било порок, а начин на съществуване…

Ивац гледаше объркано, смутено, мъчейки се да осъзнае чутото. Той не можеше да различи кое в думите на професора беше родено от лудостта му и кое беше истина. Все пак институтът реално съществуваше! А може би съществуваха и средства за изпълнение замислите на Самберг.

— Разбрахте ли сега какви са целите и с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света? — попита тържествуващо старчето.

— Да… — отговори неуверено Ивац.

От целия разговор той единствено разбра, че институтът е съставен от фанатици, които не готвеха нищо добро на човечеството. Случаят с Пиер-Ален говореше, че те не се шегуват.

— Ще станете ли помощник на доктор Янсен? Или да ви потърсим друга работа?… — попита иронично професорът.

— Да! — отговори твърдо Ивац.

Той реши, че това е единственият начин да си запази поне относително свободата.

— Великолепно! Монументално! Много се радвам! — стисна му ръката професорът. — Още един биолог в нашите редици. В нашия интелектуален елит! Довиждане…

— Довиждане! — промълви българинът и излезе от стаята.

Двамата мъже, които го доведоха, чакаха.

След няколко минути триместното бяло автомобилче ги докара до сградата, в която беше настанен. Той взе асансьора и се озова в стаята си. Главата му се пръскаше от напрежение… Разговорът със Самберг му беше дал много по-малко, отколкото очакваше.

Телефонът иззвъня.

— Поздравявам ви за решението! — чу в слушалката гласа на доктор Янсен. — Професорът е много доволен от вас. Сега си починете. Утре сутринта ще ви запозная с бъдещата ви работа… Довиждане.

— Довиждане… — вяло отговори Ивац и бавно постави слушалката на мястото й…