Очите на професор Самберг

Единадесета главаВ лабораторията на доктор Янсен

Ивац се събуди много преди началото на деня. Седна на леглото и се замисли. Прехвърляше в паметта си разговора с професора. Беше чувал за какви ли не противници на човешкия прогрес; беше чел за какви ли не песимистични теории на учени, вещаещи края на света, но никога не си беше давал сметка колко опасни можеха да бъдат те.

Най-много го плашеше откровеността, с която разговаряха с него… Първо доктор Янсен. После професорът… Нима институтът беше толкова неуязвим, че те не се страхуваха от нищо и пренебрегваха и най-елементарните норми на предпазливост. А може би трябваше да използува именно това. Доктор Янсен му позволи да се разхожда свободно навсякъде. Трябваше да намери изход! Да освободи Пиер-Ален и да предупреди света какво се крие на дъното на Дяволското копито…

В стаята стана светло. Бяха запалили изкуственото слънце.

На вратата се почука.

— Да — извика нервно Ивац.

Влезе доктор Янсен. Беше облечен с познатия бял костюм и жълта връзка. Носеше черна кожена чанта.

— Здравейте! — поздрави любезно той. — Как спахте?

— Благодаря! Добре — отговори сдържано българинът. — Заповядайте! Седнете!

Доктор Янсен се настани на един от столовете — извади кърпичка, свали очилата и започна да трие стъклата им.

Ивац видя очите му. Бяха сини.

— Пригответе се! — каза неочаквано докторът. — Трябва да тръгваме за работа.

— Къде? — запита изненадано Ивац.

— В моята лаборатория. Нима забравихте, че сте ми помощник?

— Не, разбира се — повдигна рамене българинът. — Сега ще бъда готов.

Той плисна няколко шепи вода на очите си, облече същия кафяв костюм и се върна при доктора.

— Можем да тръгваме.

— Много добре! — усмихна се доволно Янсен. — Ще отидем пеша. Лабораторията е близо. Освен това ще имате възможност да разгледате извора.

— Какъв извор? — попита заинтригуван Ивац.

— Ще видите! — загадъчно го стрелна с очи докторът и отвори вратата.

Излязоха от сградата. Слънцето блестеше, неподвижно, с бяла ослепителна светлина. На площада нямаше никой.

— Ще тръгнем вляво — обясни делово Янсен. — По коридора, който се вижда ето там.

Ивац проследи ръката му и видя открояващия се в стената по-тъмен правоъгълник на коридор.

— Много се радвам, че се съгласихте да станете мой помощник — продължи докторът. — Ще научите десетки интересни неща. И ще видите такива работи, за които не сте и мечтали. Професорът разказа ли ви с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света?

— Да — отговори сдържано Ивац. — Но аз приех всичко като една шега. Мислите, които Самберг ми изложи, са интересни, но неосъществими. Впрочем аз му казах това. И после всичките тези заплахи за края на света звучат несериозно. Ненаучно!…

— Но само така звучат! — усмихна се иронично доктор Янсен. — Когато се запознаете с целия институт, ще се убедите, че всичко е много сериозно. И осъществимо… Въпрос на време…

— От колко години работи институтът?

— От десет.

— И никой не знае за него?

— Разбира се! Но това не е толкова сложно… Ето го и извора! Без него нашето съществуване тук би било невъзможно.

Ивац видя, че коридорът се е разширил в неголяма зала, основната част от която е заета от езеро. Над него се люлееха облаци пара, които се издигаха нагоре и изчезваха в малък отвор върху свода на залата — явно всмуквани от мощен вентилатор.

— Минерален извор ли е? — попита любопитно българинът.

— Да! — потвърди водачът му. — Но студен. Водата му се подгрява изкуствено до температура 80 градуса… На него се дължи животът на целия институт.

— Къде се оттича? — продължи да разпитва Ивац.

Янсен му даде знак да го последва. Заобиколиха езерото.

— Ето тук има сифон! — посочи той малък водовъртеж — отвор с незначителни размери: 30 на 40 сантиметра. Водата влиза, тече по незнайни подземни пътища и се появява отново на повърхността в подножието на планината. Опитайте я!

Българинът се наведе да гребне с шепи, но докторът рязко го дръпна.

— Недейте! Ще се опарите…

Той извади от чантата си глинена чаша, напълни я от езерото и му я подаде.

Ивац духна два-три пъти, за да изстине водата, и предпазливо пийна няколко глътки. Водата силно миришеше на сяра, но не беше неприятна на вкус.

— Лековита ли е? — попита той.

— Разбира се! — потвърди докторът. — Но в института болни няма. Професорът е такъв невероятен лекар, че за болести въобще не може да се говори.

— Нима колегите по съдба на моя приятел Пиер-Ален са здрави? — недоверчиво попита Ивац.

— Разбира се! — увери го невъзмутимо докторът. — Поне аз не съм чул някой от тях да се е оплаквал от нещо… Да вървим.

Продължиха по-нататък и след малко излязоха в огромна зала. Но това се разбираше само по свода, окичен с пещерни образувания, защото подът беше ограден с висока непроницаема зелена ограда. Точно там, където излязоха, се виждаше масивна желязна врата. Янсен се приближи до нея и почука.

— Чичо Андре! Отвори!

Вратата се открехна и Ивац видя захилен нисък човек с бяла коса, бели засукани мустаци и черни рунтави вежди. Зелената му престилка беше разкопчана и под нея се виждаше сив пуловер, изплетен от груба вълна.

— Това е нашият нов помощник — обърна се към него доктор Янсен, — Ивац Павлинов. Българин. Биолог.

На устата на човека грейна широка доверчива усмивка.

— Наричайте ме чичо Андре и никога няма да съжалявате за това! — с мек напевен глас избърбори той.

Българинът смутено стисна протегнатата му ръка.

— Чичо Андре, има ли нещо ново? — попита докторът.

— Вълците са добре! — съобщи лаконично човекът. — От другите ни деца само дивите прасета са неспокойни. И соколът скитник. Иначе можете да кажете, че всичко е наред, и няма да съжалявате за това.

— Добре. Добре… Благодаря! — ласкаво го прекъсна доктор Янсен и го потупа по рамото. — Приготви дивите кози за преглед и нахрани бобрите.

— Всичко ще стане, докторе. Така ще стане, че няма да съжалявате за това! — все така усмихнат заяви чичо Андре и се отдалечи по една алея.

Ивац влезе след доктора и видя, че от вътрешната страна на сградата са наредени най-различни по големина клетки.

— Какво, вие тук имате цяла зоологическа градина? — учуди се той, мъчейки се отдалече да познае животните.

— По-скоро зоокът — скромно възрази Янсен. — Почакайте за момент! Сега ще се върна.

Той влезе в къщичката, която се виждаше вляво от вратата, и след малко се върна с две зелени престилки — много приличащи на тази на чичо Андре.

— Вземете това! — каза докторът, като му подаде едната от тях. — В лабораторията се работи задължително с такова облекло.

Ивац я облече.

— Сега ще ви запозная с нашите деца, както ги нарича чичо Андре — весело го уведоми Янсен. — Сигурно ще ви харесат.

Клетките се намираха на около десетина метра една от друга и бяха свързани с алеи, около които растяха тополи.

— За пръв път виждам зоокът с тополи! — забеляза иронично българинът.

— Тополата е най-древното цветоносно растение — рязко го прекъсна доктор Янсен. — Остатъци от нея са намерени в Гренландия, в земните пластове, образували се преди около сто — сто и тридесет милиона години.

— Това е така, но съществуват мнения, че прекрасната магнолия е по-древна — продължи да се заяжда Ивац. — Ако не говорим, разбира се, за метасеквоята и дървото гинкго. Но нали за животните е все едно какво расте около клетките…

— Вие не ме разбрахте! — миролюбиво каза докторът. — Тополите не растат тук заради уважението, с което съм изпълнен към тях, а защото изследвам причините за тяхната жизненост.

Продължиха покрай клетките. В тях имаше какво ли не: лъв, вълци, лисици, диви кози, бобри, тропически птици, орли, редки змии и папагали, койоти, зайци и дори два носорога и един африкански бивол.

Но не многообразието на животните привличаше вниманието, а тяхната странност. Повечето вълци например бяха без един или два крака. Орлите имаха уродливи израстъци на човките си. Змиите се разхождаха на крака като гущери, от устата на зайците стърчаха дълги зъби.

Ивац внимателно разглеждаше всичко, но не задаваше въпроси, защото предполагаше, че докторът сам ще му обясни всичко.

След като обиколиха клетките, водачът му го поведе по една странична алея и се озоваха пред друга врата.

Едва сега българинът разбра, че оградата, която смяташе за край на залата, всъщност я разделя на две. Докторът отвори вратата. Намериха се в истинско растително царство. Какво ли нямаше там: плодни дръвчета, цветя, тропически лиани, мъхове, треви, зеленчуци, билки, гъби, кактуси, палми… В дъното се виждаха портокалови и лимонови дървета.

Огромното пространство беше разделено на миниатюрни парцели, оградени с дебели стъкла, в които растеше цялото това пищно многообразие. Ивац жадно се взираше ту в един, ту в друг вид. Когато стигна до портокаловите и лимоновите дървета, развълнувано попита:

— Те ли се виждат от прозореца на стаята, където бях затворен?

— Да! — потвърди с глава Янсен.

— Но как сте съумели да отгледате толкова много растения в такова малко пространство? — попита българинът. — Всички те поотделно са капризни и по отношение на светлината, и по отношение на влагата, и по отношение на почвата.

— За всяко са създадени съответните условия — отговори с доволна усмивка докторът. — А стъклата, които ограждат всеки парцел, ги пазят добре. Е, какво? Харесва ли ви моята лаборатория?

— Надмина всичките ми очаквания! — искрено си призна Ивац. — Чудесна е! Само не мога да си обясня, какво общо има тя с дейността на Института за спасяване на човечеството и света?

— И това ще разберете! — обеща усмихнато Янсен. — Да отидем в моя кабинет…

Върнаха се пак в „животинското царство“, прекосиха го и влязоха в къщичката, която българинът беше видял още в началото. Тя се оказа не толкова малка. Беше едноетажна, но имаше няколко широки, светли стаи. Влязоха в една. Съвсем празна, като се изключат кръгла ниска масичка и три стола. Стените й бяха покрити със зелени тапети.

— Седнете! — покани го любезно докторът. — Разговорът ни няма да бъде кратък.

Ивац се подчини.

— Очаквах въпроса ви! — свали очилата си Янсен и започна да се разхожда из стаята. — Ще ме извините, че ще започна малко отдалече, но струва ми се така трябва. Никой не знае кога точно на човека за пръв път му е хрумнало да опитомява животни и да облагородява растения. Това е една от неразгаданите тайни на времето. Човекът, разбира се, е започнал всичкото това с хуманна, благородна цел.

Естественото състояние на растенията и животните е това, при което те се намират в природата. Но човекът го е нарекъл „диво“. От там идват и определенията: „диви животни“ и „диви растения“. А животни и растения, които са заживели при облагородена, но не съвсем нормална за тях среда, за награда са получили името „питомни“. Разбирате ли?…

— Това е просто игра на думи! Вие сам знаете, че човекът, тръгвайки по този път, е създал и нови растения, и нови животни. Полезни жизнеспособни видове — прекъсна го учтиво Ивац. — Нима сте против това, човекът да подпомага еволюцията. Да изпреварва времето… Когато всичко е поставено на научна основа…

Янсен го погледна учудено.

— Професорът не ви ли запозна с някои факти?

— Запозна ме — потвърди българинът, — но смятам, че те не трябва да бъдат повод за песимизъм, а за борба.

— Именно за борба е създадена и тази лаборатория! — продължи спокойно докторът. — Тук аз се занимавам със селекция. Но със селекция, обратна на тази, която вие познавате. Хиляди учени по Земята създават облагородени растения, опитомени животни. А аз създавам диви. И не само това. Създавам много по-диви от тези, които съществуват. Засилвам защитните средства на природата в борбата й за оцеляване. Вие видяхте вълците с откъснатите крака, нали?

— Да! — съчувствено го погледна Ивац. — Навярно нещастен случай?

— Нищо подобно! — възкликна тържествуващо Янсен. — Един от най-ефикасните начини за унищожаването на вълците са капаните и отровата. Аз успях да създам вълци, които при хващане в капан откъсват захванатия си крак, както гущерите опашката си, и след време той отново пораства. Вградих в обонянието на вълците способността да откриват безпогрешно отровите. Дивите прасета, които видяхме, също са малко по-особени. Те по нищо не се различават от познатите ви, с тая разлика, че месото им не става за ядене. При това положение се губи стимулът, заради който ги убиват. Зайците със зъбите бързо се справят с ловджийските кучета. И така нататък… и така нататък… Разбирате ли?

— Разбирам! — кимна с глава Ивац. — Но няма ли опасност, създавайки нови качества и нови защитни средства на отделните животни, да нарушите създаденото вече равновесие в природата?

— Не! — отговори убедено доктор Янсен. — Защото аз създавам защитни свойства само срещу ония опасности, които са изобретени изкуствено от човека. Например успях да отгледам дървета, които при опит да се отсекат, падат точно върху този, който ги сече. Достатъчно е само някъде по него да има поне едно късче метал. Центърът на тежестта им е магнитно ориентиран. Създадох видове палми, които не позволяват на живо същество да се качи на тях. Огъват се и го хвърлят на земята. Отгледах треви, които растат върху стомана, мед, олово, пластмаса…

— Доктор Янсен, вие сте умен човек — тихо каза Ивац. — Защо се занимавате с всичко това. Нима мислите, че можете да заместите еволюцията? Природата е снабдила всички живи организми с особени регулиращи системи, които им позволяват да запазват своята устойчивост и да се защищават. Вашите лабораторно създадени видове няма да бъдат нужни никому.

— Вие все още не знаете всичко… — усмихнато заяви докторът. — Но да не бързаме… По принцип разбрахте ли защо в Института за спасяване на човечеството и света съществува тази лаборатория?

— Да. Въпреки че не съм убеден в нейната полза! — направи кисела физиономия Ивац. — Но не ми стана ясно в какво ще се състои моята работа.

— Ще водите наблюдения над растенията и животните и ще нанасяте резултатите в картотека — обясни докторът. — Както виждате, няма да ви карам да създавате нови растения и животни. Така че можете да бъдете спокоен за принципите си. Чичо Андре ще ви обясни всичко.

— Той също ли е биолог?

— Не — засмя се снизходително докторът. — Чичо Андре е пазач на лабораторията, въпреки че няма от кого да я пази. По професия е градинар. Цветята, които видяхте, са негово производство. Влюбен е с цялото си същество в природата.

— Още днес ли трябва да започна работа? — попита българинът.

— Не! — махна с ръка великодушно докторът. — За днес стига. Ще работите по следния начин: един ден работа в лабораторията и един ден свободен за мислене. Такъв е правилникът в института.

— Това само за интелектуалния елит ли се отнася?

— Разбира се! — разпери ръце Янсен. — Другите няма за какво да мислят. Сега можете да се разходите.

— Благодаря — поклони се Ивац. — Довиждане.

— Почакайте! — спря го докторът, излезе от стаята и след малко се върна с огромен букет от цветя, листа и клонки. Най-различни по форма, големина и вид. В букета стърчаха дори парчета от дървесна кора.

— Заповядайте! — подаде му го той. — Това е едно от специалните задължения на работещите в моята лаборатория.

— Много приятно задължение! — развесели се българинът. — Винаги да се връщаш с букет в къщи. Предполагам, че поне то никога няма да ми омръзне.

— Не ме разбрахте! — намръщи се Янсен. — В случая съвсем не става въпрос за шега. Вие сте биолог и затова не е нужно да ви обяснявам, че листата на много дървета, храсти, цветя и растения притежават лечебни свойства.

— Иначе те не биха съществували! — добави Ивац. — Практически в природата не съществуват ненаранени растения. И затова растенията отделят защитни вещества, с които се защитават от насекоми, микроорганизми, бактерии, гъби, животни…

— Точно така! — погледна го доволно Янсен. — В една гора е трудно да се намери дърво или храст, у които да няма отчупено от белка, катеричка или елен клонче; непробито от дъждовна капка листо; неизядени от гризачи корени или неиздраскани от птичи нокти стъбла. Затова растенията са се научили да се защищават сами. Всяко по своему.

— С вас е трудно да се спори! — вдигна ръце Ивац. — Съобщавате ми неща, с които съм съгласен. Мога дори да ви съобщя, че сам съм правил подобни опити. И дори знам, че листата на тополата и брезата със завидно умение се справят с бактериите, които причиняват ангината, а борът, хвойната и другите иглолистни дървета правят горския въздух толкова чист, че практически в него почти няма вредни микроорганизми.

— Тогава ще ми бъде много по-лесно да ви обясня всичко! — каза докторът. — На базата на тази способност на растенията ние заедно с професора разработихме лечебен метод. Просто в стаята на болния се поставя специален подбор от листа, клонки и цветове от различни дървета и растения, които убиват причинителите на съответната болест. И за няколко часа с болестта е свършено.

Българинът го слушаше с интерес. Той знаеше за лечебните свойства на листата на някои дървесни видове, но за пръв път чуваше за такъв метод на лекуване. Започна да разглежда внимателно букета. Видя в него познатите листа на тополата и брезата, цветове от смрадлика и липа, кора от дъб, кичури от бял бор и ела, снопчета зелени тропически треви и клончета най-различни други непознати представители на растителното царство.

— Този букет е специален! — продължи доктор Янсен. — Направен е така, че убива всички вредни микроорганизми във въздуха и предпазва от болести живеещите в института.

— Не е ли много малък за целия институт! — попита недоверчиво българинът.

— Разбира се! — засмя се докторът. — За целия институт не стига. Затова всеки ден чичо Андре подготвя специална платформа с листа, клонки и цветове по определена рецепта и бавно минава по всички галерии на института. А малките букети като тоя просто се грижат, ако някъде нещо е пропуснато. Разбрахте ли?

— Да! — отговори Ивац, съблече престилката си, дигна внимателно букета и замислено напусна лабораторията на доктор Янсен.