Очите на професор Самберг

Осемнадесета главаПредложения за свобода…

Двамата гиганти от охраната изведоха Ивац от сградата. Той внимателно следеше накъде вървят и от време на време предпазливо проверяваше дали откъснатата страница от албума е на мястото си…

Излязоха на брега на езерото. Единият от охраната се приближи до кръгъл стоманен капак, който се намираше почти до водата, и го натисна с крак. Капакът с ръмжене се завъртя и под него се откри наклонена шахта със стъпала.

Гигантът се наведе, натисна нещо и вътре блесна светлина.

— Вървете след мен! — нареди той.

Започнаха да слизат. Двамата. Другият остана на повърхността. Ивац преброи 30 стъпала. Накрая спряха пред масивна желязна врата. Върху нея се виждаше шайба, подобна на тази, която стоеше върху албума. Водачът му завъртя няколко цифри и вратата се отвори.

— Влизайте! — троснато заповяда той и го блъсна вътре.

Българинът се огледа. Мястото, където го доведоха, по нищо не се отличаваше от стаята за мислене. Същото осветление от ъглите, същата маса и кресло. Разликата тук беше само в това, че имаше и малка библиотека с книги.

— На масата има звънец! Можете да го използувате, ако решите да ни съобщите нещо — обясни намръщено пазачът. — И не се опитвайте да бягате. Сам разбрахте, че тази стая се намира под езерото. Решите ли да копаете тунел, ще се удавите като мишка.

Той затвори вратата и тежките му стъпки бавно заглъхнаха някъде към повърхността…

Ивац остана сам. Това, че го затвориха, не го разтревожи. Той се чувствуваше в затвор от деня, в който се спусна в пропастта Дяволското копито. Но някои неща не можеше да разбере. Нали лично доктор Харм му показа върху масата си шишенцата със съобщенията, които беше изпращал. Как едното от тях беше стигнало, до страниците на вестника? После какви бяха тия съжаления на професора, че е свършила мирната научна работа. Излизаше, че Самберг не искаше да воюва. А защо тогава беше създал Института за спасяване на човечеството и света?…

Българинът седна на креслото и се помъчи да извлече някаква логична нишка от случилото се, но се получаваше абсолютен хаос. От всичко бе ясно само едно — човечеството беше изправено пред опасност. Той си даваше сметка, че едва ли официалните власти ще обърнат внимание на появилото се съобщение. Вестниците често публикуват подобни сензации и никой не би прозрял веднага заплахата. Той извади от сакото си откъснатата страница на албума. Това беше единственото му оръжие в момента. Щеше ли да се справи сам?! Трябваше да привлече още някого. Но как? Доктор Янсен! Изключено… Докторът беше влюбен в своята лаборатория и никога не би се впуснал в подобна авантюра…

Изведнъж Ивац стана прав. Разбира се! Как не се беше сетил досега. Трябваше да отиде при работниците. Успее ли да ги освободи от хипнозата, те щяха да се превърнат във внушителна сила, в армия, която… Но трябваше да открие коридора, водещ към техните помещения.

В този момент отвън се чуха стъпки. Вратата изскърца и влезе отец Манчерони.

Българинът най-малко очакваше такова посещение. Та той дори не беше разговарял със свещеника. Като се изключат, разбира се, няколкото реплики, които си размениха по време на сбирката при професора…

— Добър ден! — поздрави Манчерони и му подаде плочката от гърдите си за целувка. Ивац тактично я отклони.

— Още като чух еретичните ви мисли по време на сбирката, разбрах, че ще стигнете дотук! — каза смирено отец Манчерони. — Но аз съм дошъл при вас с незлобие в сърцето, не за да ви припомням греховете, а да облекча участта ви.

— Благодаря! — отвърна подозрително Ивац. — Но ще трябва да ви разочаровам. Аз вярвам само в разума на човека и в неговото право да бъде свободен. Вашите религии са ми смешни. Ако непременно държите да ме развеселите, говорете. Ще ви изслушам. Нямам друг избор. В затвора съм.

— Тревожен е духът ви… — кротко промълви отецът. Съблазните на непокорството витаят из главата ви и ви карат да отвръщате лице от светлината на истината. Поне сега, когато дните ви са преброени, трябва да се смирите…

— Отец Манчерони, вие наистина ли си мислите, че ще възприема сериозно думите ви? — усмихна се иронично българинът. — Ако имате да ми казвате нещо съществено, казвайте. Ако ли не, довиждане! Смятам, че сте избрали неподходящ обект за вашите религиозни експерименти.

— Свикнали сме на такова отношение… — с лицемерно съжаление продължи Манчерони. — Неблагодарността е най-честата отплата за нашите усилия… — Той целуна плочката на гърдите си и след това подаде на Ивац свитък хартия, която до този момент беше крил в ръкава на расото си.

— Какво е това? — недоверчиво попита българинът, без да го вземе.

— Една от най-сполучливите религии, разработени тук! — сви молитвено ръце Манчерони. — Култ към безсмислието на живота. Религия на примирението. Професорът е великодушен. Заповяда да ви я дам, за да облекча последните ви дни в самотата на този затвор.

„Искат да ме обработят психически!“ — помисли си Ивац. И като се обърна към Манчерони, заяви:

— Такива теории не ми трябват! Кажете на професора, че се чувствувам много добре. А що се отнася до вашата забележка за самотата в затвора, не я разбирам. Тук е много приятно… Довиждане!

— Все пак вземете свитъка! — с двусмислена усмивка настоя отецът. — Може да ви потрябва. Всичко е суета на суетите…

— Едва ли! — усмихна се Ивац. — Аз съм възпитан в общество, където примирението се смята за порок. Човек трябва да се бори за своето щастие и идеи, а не да се примирява. Но както виждам, с вас е излишно да се разговаря за такива неща…

— Няма да ви направя удоволствието да се обидя! — назидателно отговори Манчерони. — Ще съжалявате за гордостта си. Довиждане! — И като се обърна рязко, напусна стаята.

Това посещение беше доста странно. Какво целеше професорът? Заплахите, които изрече Манчерони, бяха приглушени, меки… Нямаше съмнение, че е изпратен от някого…

Но разсъжденията му бяха прекъснати по твърде неочакван начин. Вратата отново се отвори и влезе… доктор Харм.

Ивац така се изненада, че стана прав.

— Седнете! — процеди надменно докторът. — Учудвате ли се, че ме виждате?

— Да! — призна си чистосърдечно българинът. — Не ви очаквах.

— Седнете! — махна с ръка смирено Харм. — Трябва да поговорим. Делово! Разполагам с малко време…

— Слушам ви!

— Най-напред искам да ви разкрия една тайна… — усмихна се доктор Харм с красивата си хищна усмивка. — Аз лично хвърлих в реката шишето с вашето съобщение, така че момчето да го намери.

— Вие! — извика смаяно Ивац, съвсем объркан от последните думи на своя посетител.

— Тихо! — постави пръст на устата си докторът. — Сдържайте емоциите си!

— Но защо?!

— Ще ви обясня — каза Харм и седна върху края на масата. — Ако не бях направил това, кой знае още колко време щеше да продължи бездействието ни на дъното на тази пропаст. Професорът знае само албумите си. За него всичко е някъде в неопределеното бъдеще…

— И заради това пожертвувахте мен? — забеляза Ивац. — Разбирам!…

— Не бързайте! — спря го докторът. — Не съм свършил. Всичко едва сега започва.

— Кое? Завоюването на човечеството от института ли?

— Не! — отговори Харм. — Завоюването на Земята от мен.

— От вас?

— Да! — с тържествуваща, надменна усмивка съобщи докторът, слезе от масата и започна да се разхожда. — Всички оръжия са в мои ръце. Охраната — също.

Българинът започна да осъзнава ужасната истина.

— Смятате да победите човечеството?

— Това вече започна. Слушайте!…

Той извади от джоба си малък транзисторен радиоапарат, включи антената му в контакта на стената, който Ивац не беше забелязал, и замълча. Чу се развълнуван мъжки глас:

„Предаваме от град Кипс. Нови ужасни събития ни доведоха тук. Снощи в 21 часа телевизионната програма в града и околностите му е била прекъсната по неизвестни причини. По екраните на телевизорите в продължение на десет минути са били показвани снимки на очи. Всички, които са гледали това предаване, са загубили паметта си. Днес в града пристигна държавна комисия, която се запозна на място с нещастието. Това е третият случай на масово загубване на паметта в този район след нападението на полицията и на завод «Жано». Тази вечер правителството ще има извънредно заседание, за да разгледа ултиматума на професор Самберг, за когото се предполага, че е в основата и на трите събития…“

Доктор Харм изключи антената и радиоприемникът спря.

— Както чухте, ние не се шегуваме. А тези наивници — хората, дори не разбират какво им се готви…

— Само за да ми съобщите това ли дойдохте? — попита развълнувано Ивац, осъзнал, че онова, от което се страхуваше най-много, вече е започнало…

— Отчасти, да.

— И какво искате от мен?

— Това вече е делови разговор — засмя се доволно доктор Харм. — Професорът ви е осъдил на смърт. Предлагам ви живот, свобода и работа…

— Срещу какво?

— Срещу вашето съгласие да станете мой помощник.

— В какво?

— Аз вече ви казах. Ще имам много пари, власт! Ще стана господар на цялата Земя. Цар… Владетел! Президент с неограничени пълномощия… Бог!

Очите му горяха с фанатичен блясък. Къдравата му коса беше бухнала като наелектризирана.

— След като унищожите техническия прогрес и промишлеността ли?

— Глупости! — погледна го снизходително доктор Харм. — Защо ще ги унищожавам? За да имам след това само неуки поданици…

— А професорът? Как ще се справите с него?

— Това е много просто. Ще му отнема албумите и толкоз. Той сега се е затворил в своята лаборатория и сглобява Вратата на времето. Готви се да я включи, когато изтече срокът на ултиматума. Но това няма да му се отдаде!

— Защо?

— Защото по мое нареждане един от детайлите е скрит. Самберг, разбира се, ще се опита да го възстанови, да направи друг, но за това е необходимо време. Така че, докато трае войната с хората, професорът няма да ни пречи.

— Разбирам! — кимна с глава Ивац. — Но с какво мога да ви бъда полезен аз?

— Това ще ви обясня, когато му дойде времето — отклони отговора си доктор Харм. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Трябва да си помисля! После, в института има и други членове на интелектуалния елит…

— С тях въпросът вече е уреден. Инспекторът Карлос и отец Манчерони са с мен. А доктор Янсен е безопасен…

— Не се ли страхувате, че мога да ви издам на професора?

— Вие! — изръмжа презрително доктор Харм. — Не ставайте смешен! Кой ще ви повярва?… После, не допускам да сте толкова глупав! Това значи да проиграете последния си шанс…

— Откровен сте! — побърза да се съгласи дипломатично българинът. — Но винаги преди да реша нещо, съм свикнал да мисля. Утре ще ви отговоря.

— Натиснете звънеца! — недоволно промърмори доктор Харм. — Охраната е предупредена. Довиждане.

Той затвори спокойно вратата и Ивац отново остана сам.

Сега всичко изглеждаше много по-сложно. Доктор Харм беше по-опасен от професора. По-жесток и по-циничен. Българинът разбираше, че трябва да действува веднага. Новините, които чу от радиоапарата, говореха, че двубоят вече е започнал. Какъв беше този ултиматум на професор Самберг? Времето, което спечели от доктор Харм за мислене, трябваше да се използува, както трябва. Но в този момент вратата за трети път се отвори. Влезе един от пазачите.

— Доктор Харм нареди да ви предам това! — сухо съобщи той и му подаде същия транзисторен радиоприемник, който бяха слушали преди малко.

Ивац го пое, изчака човекът от охраната да излезе и го включи…