Очите на професор Самберг

Трета главаКога свършва втората половина на деня?

Когато кабелът спря да се опъва, Луи и Хосе разбраха, че Ивац е стигнал дъното. Те провериха още веднъж закрепването на скрипеца и се изправиха.

— Щастливци!… — въздъхна испанецът. — Първи влизат в тази пропаст. Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това!

— Слушай, Хосе, започваш да ставаш смешен! — заплаши го шеговито с пръст Луи. — Ако не престанеш, ще те сграбча и ще те пусна в бездната без кабел. Ще видиш не само интересни неща, ами и звезди. Хайде да се заемем с палатките!

Испанецът му направи обидена физиономия и тръгна след него. Те разчистиха храстите във вдлъбнатината, където бяха оставили багажа, изравниха я, доколкото това беше възможно, и се заеха с построяването на палатките. Луи, който не можеше да стои дълго време сериозен, запя:

Хосе си даде вид, че не го слуша, но след това се усети, че тихичко му приглася:

Облаците, които донесе сутринта, се поразмърдаха и първите лъчи на слънцето весело се залюляха по върховете на дърветата. Луи заби колчетата и на последната палатка и като се изправи, изведнъж закрещя:

Хосе го погледна учудено, но вече не така нацупено. Луи възторжено продължи:

— Светът е чудесен, приятелю! Особено когато изгрява слънцето. Погледни го! Това древно светило е най-голямото чудо на времето и на пространството. По-старо от всички, а винаги младо, ново… И никога не омръзва. Обаче я се опитай да го разгледаш по-добре. Без тъмни очила! Не може! А защо? За да не разкриеш тайната на вечната му младост…

Мургавият испанец също се изправи и жадно подложи лицето си на топлите слънчеви лъчи. Той не можеше да разбере Луи наистина ли се възхищава на слънцето, или се шегува, но му беше приятно да слуша бърборенето му.

В този момент откъм бездната долетя бучене и грохот. Ехото му отекна в околните върхове и изпълни цялата планина с тревога, възбуда и смут.

Луи и Хосе се втурнаха към Дяволското копито. Скрипецът си беше на мястото. Те застанаха на ръба на пропастта и се мъчеха да разберат какво става вътре, но всичко беше утихнало.

— Сигурно няколко камъка са се срутили… — не съвсем уверено предположи Луи. — А пък вдигнаха шум!…

— Ами ако са паднали върху Ивац и Пиер-Ален? — разтревожи се испанецът и черните му мустачки настръхнаха.

— Глупости! — сбърчи вежди Луи и си погледна часовника. — Двамата слязоха преди час и половина. Отдавна са в някоя галерия най-малко на сто-двеста метра навътре.

— Прав си — съгласи се Хосе. — Добре, че това не се случи, докато се спускаха. Коварна пропаст! В нея непрекъснато става нещо. Снощи вой — сега каменопад…

— Колко е тихо! — прошепна Луи, взирайки се в тъмнината на бездната. — Трябва да ти призная нещо. В пещерите най-много ме привлича тишината. Тихо… тихо, като в Космоса.

— Да се върнем при палатките! — прекъсна го Хосе. — Имаме още работа там…

— Да… да — спря го Луи. — Но нека най-напред проверим дали този каменопад не е повредил кабела. Навивай скрипеца бавно, а аз ще го преглеждам сантиметър по сантиметър.

Проверката продължи дълго. Може би цял час. Кабелът беше здрав. По него нямаше никакви следи от удари. Но най-неочаквано свърши… Куката липсваше. Когато погледна макарата на скрипеца, Луи установи, че заедно с нея липсва и най-малко двадесет-тридесет метра кабел. Разгледа изпълзелия от пропастта край. Беше отрязан като с нож.

— Ама че нелепост! — ядоса се Луи. — Вероятно камъкът е паднал точно върху кабела и го е прекъснал. Такъв здрав кабел! Кой знае що за удар е било?

— И сега какво ще правим? Куката е останала долу…

— Ще те спусна да я извадиш! — съобщи със сериозен вид Луи. — Нали ти и без това искаше да слезеш в пропастта.

— Това е съвсем правилно! — зарадва се Хосе. — Отивам да си взема каската и раницата.

— Чакай! Чакай… — спря го Луи. — Ти забрави, че имаме резервна кука и още една макара с кабел. Просто ще закачим нова кука за скъсания кабел и това е. Той е достатъчно дълъг…

— Прав си! — със съжаление каза Хосе, който вече се беше приготвил за спускане.

Другарят му донесе от лагера нова кука и внимателно я завърза за прекъснатия край. После застана до скрипеца и започна да го развива. Куката беше по-тежка и затова не стана нужда да се връзва нещо за нея, за да слиза по-бързо. Накрая той усети по опъването, че кабелът е вече на дъното.

— И ние ще имаме какво да разказваме на Ивац и Пиер-Ален, когато се върнат — усмихна се доволно Хосе и тръгна към палатките.

— Дори мисля, че те искрено ще съжаляват, че не са останали на повърхността! — съгласи се Луи. — Такова приключение!

Двамата дооправиха лагера, изкопаха малки канавки за оттичане на водата, ако случайно завали дъжд, и събраха дърва за огън.

— След два часа контролното време изтича! — погледна часовника си Луи. — Предлагам да отидем край Дяволското копито.

На двайсетина сантиметра от скрипеца Пиер-Ален беше забил в земята чаталеста пръчка, така че кабелът да минава върху нея. За висящия кабел беше закачено малко звънче, което щеше да звъни при подръпване на дъното. Просто и сигурно устройство. Десет минути след сигнала според уговорката започваше издърпването.

Двамата седнаха край скрипеца и зачакаха. Мълчаха. Сякаш се страхуваха да не би да пропуснат гласа на звънчето.

— Ами ако са ни давали сигнали, докато бяхме при палатките? — попита неочаквано Хосе. По кръглото му мургаво лице беше изписано безпокойство.

— Изключено! — намръщи се Луи. — Разстоянието е малко и щяхме да чуем. Но контролният час вече наближава. Предполагам, че звънчето скоро ще се обади.

Часовете течаха бавно. От време на време ту единият, ту другият се приближаваха до пропастта и дълго се взираха в нея. Но тя тъмнееше безмълвна. Слънцето припичаше и това правеше чакането още по-трудно.

— Единайсет часът мина! — разтревожено съобщи Хосе, показвайки часовника си. — Не разбирам защо не подават сигнал!

— Вероятно са открили нещо много интересно! — мъчеше се да бъде спокоен Луи. — Я си представи, че ти си на тяхното място и точно когато контролното време изтича — откриеш праисторически рисунки или… древно съкровище! Ще хукнеш ли веднага навън. Освен това Пиер-Ален каза да чакаме още два часа и чак тогава да предприемаме каквото и да било.

— Наистина… каза — измърмори мрачно Хосе. — Но все пак защо се бавят. Да не беше този каменопад, нищо. Но сега!… Кръвта ми се сгъстява, като си представя…

— Сега! Какво сега? — подхвана го Луи. — Донеси от лагера нещо за хапване. Като се върнат, ще обядваме направо тук. На ръба на пропастта.

— Добре! Отивам — съгласи се неохотно испанецът. — Ако позвъни звънчето, викай веднага, за да ти помагам.

— Разбира се! — увери го Луи, който също започваше с тревога да се взира в безмълвната пропаст.

След десетина минути Хосе донесе един сак с консерви и пакети.

— Сервирай обяда! — присмехулно му извика Луи. — В ресторант свириш! Да видим научил ли си нещо от най-важното изкуство — изкуството на храненето!

Испанецът мълчаливо кимна и като просна широка бяла кърпа върху тревата, започна бавно и съсредоточено да развива пакетчетата и да ги подрежда. После се зае с отварянето на консервите. Запали и спиртника.

— Искаш ли кафе?

— Да! — кимна с глава Луи. — С много захар! — и отново погледна часовника си. Дванайсет часът минаваше. Течеше последният час от допълнителното време.

Хосе свари кафето, подаде му димящата чашка и седна до него.

— Започвам да мисля, че нещо се е случило! — загрижено каза той. — Дори да са намерили интересни образувания, те знаят, че се безпокоим, и отдавна щяха да се върнат.

— Все пак има още време… — помъчи се да го успокои Луи. — Нека не правим нещата трагични предварително.

— Много ми се иска да излезеш прав! — глухо промълви Хосе.

В мълчание изтекоха и последните петнадесет минути. Звънчето продължаваше да стои безмълвно. Луи стана от мястото си.

— Да-а… нещо се е случило! — каза загрижено той. — Затова предлагам следното: ти ще останеш при скрипеца, защото си по-силен.

Испанецът кимна с глава в знак на съгласие.

— А аз ще се спусна в пропастта… Ще се опитам да направя нещо, ако е възможно. Не се ли върна и аз, в никакъв случай не предприемай нещо сам. Потърси помощ! Ела сега да издърпаме кабела!

Двамата застанаха до скрипеца и нервно започнаха да го навиват. Скоро куката изпълзя от бездната. Луи я пое, сложи си каската, взе електрически фенер с двоен запас от батерии и мушна в джоба си голям туристически нож. После застана на ръба на пропастта и каза:

— Щом усетиш, че кабелът не се опъва вече, веднага постави звънчето, за да мога да ти сигнализирам, когато стане нужда. Пускай!

Прехапал устни, Хосе внимателно започна да върти скрипеца. По мургавото му лице заблестяха ситни капчици пот от съсредоточеност и безпокойство… Не знаеше колко продължи спускането. Накрая силата, която противодействуваше на ръката му, изчезна. Той постави веднага чаталестата пръчка със звънчето. Струваше му се, че ще се пръсне от напрежение. Тъмната бездна сякаш беше погълнала времето и то изобщо не течеше…

Изведнъж звънчето тревожно заби. Испанецът започна да навива кабела. Това сега беше още по-трудно. Работеше бавно, внимателно. Накрая от пропастта изпълзя Луи. Изцапан с пръст и изморен, той легна на тревата и започна жадно да вдишва въздух.

— Разбра ли нещо? — наведе се загрижено над него Хосе. — Какво се е случило там?

— Каменопад! — побледнял, задъхан съобщи Луи. — Срутване!… Успях да стигна само донякъде. Камъните и пръстта са запушили цялата пропаст. Не посмях да ги размествам, за да не се срутят още по-надолу. Сигурно на това място има издадени площадки и отворът на пропастта е много намален. Почуках леко. Кънти на кухо…

— Значи?… — погледна го изплашено испанецът.

— Затворени са като в капан! Огледах внимателно всичко. Няма никаква пролука… — продължаваше Луи. — Не можем да стигнем до тях! Но как да им помогнем? Как?!…

— Да се опитаме да прокопаем отвор — промълви неуверено Хосе.

— Невъзможно! — отрицателно поклати глава Луи. — Това са хиляди кубика пръст. Може да предизвикаме допълнително срутване. Трябва да измислим нещо друго. Ако не се е случило най-страшното… храната ще им стигне за една седмица. Вода в пещерата сигурно има…

— Трябва да отидем в завода, където работи Пиер-Ален! — предложи смутено испанецът.

— Аз ще остана тук! — извика Луи. — Може пръстта и камъните да паднат на дъното сами. И тогава… А ти върви!

— Да! Да… — засуети се изплашеният Хосе. — Тръгвам веднага!

— И пусни телеграма до нашия пещерен клуб „Ла монтаня“. Да изпратят спасителна група!

— Да… да! — кимна с глава Хосе, обърна се, затича към лагера и след малко Луи го видя как изчезна в гората по пътечката, откъдето бяха дошли…