Очите на професор Самберг

Двадесет и втора главаОчите на професор Самберг

Ивац започна внимателно да разглежда командната маса на биоелектроцентралата. В средата се виждаха три червени бутона с надписи: първи контейнер, втори контейнер, трети контейнер. Над всеки от тях имаше амперметър и волтметър. В горния край на масата бяха наредени лампички. Изведнъж едната от тях започна да примигва тревожно и стаята се изпълни със звън. Българинът взе да се оглежда безпомощно.

В стаята връхлетя инженер Валд и натисна бутона за третия контейнер.

— Получило се е пренапрежение! — обясни той. — Когато броят на микроорганизмите се увеличи много, тази лампичка започва да свети и звъни авариен звънец. С натискането на този бутон част от микроорганизмите изпадат от контейнера и загиват. Остават само толкова, колкото са необходими.

Наистина лампичката изгасна и звънът спря.

— Вие защо не легнахте да почивате? — попита Ивац.

— Колегата го няма… — смутено съобщи инженер Валд.

— Как така го няма?!

— Предполагам, че доктор Харм го е предупредил по телефона за вашето нападение и той е избягал…

— Откъде? Вратата се пази от работниците.

— Централата има авариен изход към пещерата — отговори инженерът. — Сигурно се е измъкнал, преди да включите силовото поле.

— Какъв авариен изход! — скочи от мястото си българинът. — Защо не ми казахте веднага за него?

— Не сте ме питали… — тихо отговори Валд. — После за вас е невъзможно да го използувате. Той е направен така, че пропуска само мен и моя колега. Специални фотоклетки разпознават всеки непознат и автоматично затварят пътя.

Ивац втренчи очи във Валд. Той се мъчеше да разбере истината ли говори инженерът, или се опитва да скрие тайната на спасителния изход. Това беше много важно…

— Вие не се безпокойте! — обади се неочаквано Валд. — Аз ще дежуря по две смени!…

— Благодаря ви! — кимна с глава Ивац, продължавайки да го гледа недоверчиво. — И за да не скучаем, разкажете ми за какво служат различните бутони и измервателни уреди по масата.

— С удоволствие! — разтопи се от любезност инженерът и търпеливо започна да му обяснява устройството на биоелектроцентралата.

Българинът внимателно го слушаше.

— А може ли да намалим напрежението така, че и микроорганизмите да си останат живи и доктор Харм да не може да работи? — попита изпитателно той.

— Може! — отговори спокойно Валд. — Но това е безполезно. Доктор Харм ще включи аварийната централа, която се намира в неговата лаборатория.

— Нищо! — махна с ръка Ивац. — Намалете напрежението!

Инженерът се наведе над командната маса и взе да натиска бутони и да върти ключовете. Напрежението по скалите на волтметрите започна стремително да пада.

— Готово! — съобщи по едно време Валд.

— А сега го увеличете до максимум! — заповяда българинът.

— Но това ще предизвика токови удари — предупреди инженерът. — Ще изгорят уреди и предпазители…

— Слушайте какво ви казвам! — извика нетърпеливо Ивац. — Искам да попреча на доктор Харм да работи.

— Щом заповядвате… — примирено сви рамене Валд и продължи да движи пръстите си като пианист по бутоните на командната маса.

Напрежението започна бързо да расте.

И изведнъж страшен гръм разтърси планината. Кълбата на полилеите се счупиха със звън и всички лампички тревожно замигаха. Валд уплашено се залови да намалява напрежението.

— Какво стана? — разтревожи се Ивац.

— Не зная — отговори пребледнял инженерът. — Или земетресение, или в пещерата избухна бомба.

Настъпи тишина.

— Ти остани тук! — извика нервно Ивац и хукна навън. В първия момент той реши, че хората на доктор Харм атакуват с бомби вратата на централата. Но там беше спокойно, работниците, които я охраняваха, също бяха чули страшния гръм, стените на коридора се бяха разлюлели, но вратата стоеше невредима.

— Какво беше това? — посрещнаха го разтревожени те. — Като че ли някой взриви планината.

— Все още не знаем! — промълви българинът. — Щом стане ясно, веднага ще ви съобщя. Вие пазете вратата! — И тичешком се отправи към командната зала на централата.

Инженер Валд стоеше на мястото си.

Ивац вдигна слушалката на телефона и започна да натиска вилката. Никой не отговаряше. Какво се беше случило? Може би войната на професор Самберг срещу света е започнала. Но до изтичането на ултиматума имаше още доста време. А може би това беше хрумване на доктор Харм, за да ги накара да напуснат безопасното си убежище. Трябваше да чакат. Остави слушалката и се замисли.

Най-неочаквано телефонът иззвъня.

— На телефона е доктор Янсен! — чу българинът глас, който странно трепереше. — Искам да говоря с Ивац Павлинов.

— Да! Аз съм! — извика зарадвано Ивац.

— Трябва веднага да напуснете централата! — уплашено съобщи Янсен.

— И вие ли сте с тях? — въздъхна българинът. — Не предполагах, че точно вас ще изберат, за да преговаряте с нас. Разбирам доктор Харм, но вие…

— Доктор Харм… загина — глухо изпъшка Янсен.

— Как!… Кога? — изненадано изстреля въпросите си Ивац.

— При експлозията! Не чухте ли трясъка?

— Чухме го, но не разбрахме какво стана? — продължи да го разпитва Ивац. — Вие не знаете ли?…

— Това не е важно! — прекъсна го Янсен с успокоен глас. — Трябва веднага да напуснете централата! Заплашва ви голяма, опасност!

— Изключено е! — отказа твърдо българинът. — Тук сме защитени със силово поле. То ни прави неуязвими.

— Не ме разбирате — продължи загрижено доктор Янсен. — При експлозията се получи трус, който разлюля цялата планина. Пластовете са се разместили и са запушили пътя, по който изтичаха подпочвените води. Водата бързо запълва галериите на института. След два-три часа ще залее всичко. Ако дотогава не напуснете централата, нищо няма да ви спаси.

Ивац веднага осъзна опасността, но се колебаеше какво да предприеме. Не се ли криеше някаква уловка в това? Не беше ли предизвикан трусът нарочно, за да ги накарат да напуснат централата?…

— Професор Самберг е дълбоко разстроен от смъртта на Харм! — продължи развълнувано Янсен. — Решил е да ликвидира института. Страхувам се за него.

— Добре! — прекъсна го българинът. — Ще съобщя на моите приятели за опасността.

— Ще ви чакам отвън — напомни Янсен. — Професорът иска да говори с вас.

Ивац повика Ханс и му разказа за предупреждението.

— Уведоми хората — помоли го той. — След десет минути трябва да решим ще напуснем ли добре защитената централа, поемайки риска на борба с хората на професор Самберг, или ще останем тук и търпеливо ще чакаме края си. Аз лично съм за първото. Върви!

Ханс кимна с глава и излезе. Скоро се върна.

— Всички са съгласни да напуснем централата. Дори инженер Валд!

— Извикай го! — зарадва се Ивац.

Но в този момент инженерът влезе. Той се приближи до командната маса на централата и каза:

— Ще я настроя на автоматично управление и тя ще работи и без нас!

— Едва ли! — усъмни се българинът. — Когато тук нахлуе водата…

— Тук вода няма да влезе! — заяви лаконично Валд. — Централата е по-високо от изхода на бездната! И ако не съществува проблемът с въздуха, аз бих останал.

— Изходът ли? — учудено попита Ивац. — Къде се намира той?

— Не зная! — разпери ръце Валд — Но зная, че такъв съществува. Доктор Харм винаги ме довеждаше с кола, която от шосето направо влизаше под земята.

Той чевръсто започна да работи с бутоните и ключовете. Накрая изключи прекъсвача за силовото поле. Когато свърши, застана неподвижно и тъжно впи очи в командната маса.

— Да вървим! — подкани го Ивац. — Нямаме много време…

Отключиха вратата с шифъра, който Валд знаеше, и по познатия път излязоха на площада пред бившите жилища на работниците. Нивото на водата бавно се повдигаше и всичко вече беше залято. Янсен ги чакаше пред бариерата. Видът му беше неузнаваем: костюмът измачкан, очилата пукнати, косите разчорлени, лицето печално. Само жълтата кърпичка в горния джоб на сакото беше същата. Но тя стоеше чужда, нелепа, като вещ, кой знае как попаднала там.

— Сега накъде? — попита българинът, като предпазливо се озърташе на всички страни, няма ли да се появят отнякъде хората от охраната. Той тайно стискаше в джоба си откъснатото листче от албума.

— Най-напред ще отведем хората до изхода на пропастта! — обясни докторът. — И после ще се върнем при професора.

— Добре! — съгласи се Ивац. — Да вървим! — И махна с ръка към другарите си. Ханс и инженер Валд се приближиха.

— Скоро ще бъдете на свобода! — съобщи им българинът. — Веднага идете в полицията и разкажете за случилото се на дъното на пропастта. Това ще успокои хората.

— Нима ти оставаш тук? — погледна го недоумяващо Ханс. — Та това е много опасно!

— Не мисля! — опита се да ги ободри българинът. — Сами виждате, водата се покачва. Сега всеки е зает да спасява себе си. А в тази пропаст са скрити безценни идеи и формули. Ще се опитам да запазя нещо.

— Да вървим! — подкани доктор Янсен. — Трябва да бързаме.

Ивац даде знак и всички тръгнаха. Вървяха около половин час. Накрая достигнаха до стоманена врата, охранявана от двама великани със сини коси и безстрастни лица.

Доктор Янсен им показа пропуск и след това набра необходимия шифър на шайбата върху вратата. Тя се отвори.

Ивац се сбогува с всеки поотделно.

— Щом излезете на свобода, веднага се отдалечете оттук! — посъветва ги той. — Още не знаем каква е причината за експлозията. Възможно е отново да се повтори. Съобщете никой да не се приближава наоколо, докато не изтекат четири часа. След това водата ще залее всичко и опасността ще премине.

Последен напусна пропастта инженер Валд. Преди това той се приближи до Ивац и тихо помоли:

— Имам една молба към вас!

— Кажете? — наведе се към него българинът.

— Опитайте се да узнаете как са създадени микроорганизмите от биоелектроцентралата.

Ивац кимна с глава.

Янсен затвори вратата.

— Да вървим! — измърмори омърлушено той. — Професорът ни чака.

— Самберг едва ли изгаря от желание да ме види — подхвърли българинът. — Нали ме е осъдил на смърт?

— Кой ви каза това?

— Доктор Харм!

— Професорът наистина ви беше сърдит, но никога не е издавал такава присъда! — намръщи се Янсен. — Излъгали са ви!

Нивото на водата все повече и повече се покачваше. Галериите се изпълниха с облаци водна пара, която възникваше от съприкосновението на горещите води с каменните стени на коридорите, и придвижването ставаше много трудно.

Пред сградата на професора все така мълчаливо, с ръце на кръста стояха великаните от охраната.

— Слушайте, докторе — спря го Ивац. — Кажете, откъде сте намерили толкова великани със сини коси!

— Просто всички те са със сини перуки! — усмихна се накриво Янсен. — Хрумване на доктор Харм!

Влязоха в кабинета на професора. Той беше захлупил глава на катедрата и раменете му нервно потрепваха. Познатият охлюв емблема се открояваше върху стената над него като жив.

— Професор Самберг, доведох българския биолог — съобщи учтиво Янсен.

Професорът скочи, като че ли му съобщаваха нещо много страшно. Лицето му беше потъмняло, брадичката разчорлена, мустачките увиснали… Но в очите му все още горяха яростните пламъчета на оная настръхналост, която Ивац познаваше от предишните им срещи.

— Всичките ми нещастия започнаха след вашето идване тук! — каза с печален, тържествен глас Самберг. — Затова поисках, преди водата да погълне моя институт, да ви видя.

Ивац мълчеше, изненадан от думите на професора.

— Най-добрият ми помощник, гениалният физик, доктор Харм, загина! — тъжно съобщи той, гледайки тавана на стаята. — И за всичко съм виновен аз.

— Вие? — учудено попита доктор Янсен. — Не разбирам защо?

— Не можах да сглобя навреме Вратата на времето! — отговори Самберг. — И го оставих сам срещу армията на хората…

— Това не е истина! — пристъпи напред българинът. — Доктор Харм загина, защото се вдигна срещу вас!

— Вие чувате ли се какво говорите! — извика изненадан професорът. — Янсен, чувате ли го? Ха-ха… Доктор Харм срещу мен! Това е клевета. Не позволявам! — Той почервеня, затресе се и само устата му се отваряха и затваряха беззвучно, като че ли не му достигаше въздух.

— Както искате — примирително вдигна рамене Ивац. — Но доктор Харм ми предложи да участвувам в заговора срещу вас.

— Това е невъзможно! — вдигна ръце над главата си Самберг.

— Той беше решил да завоюва цялата Земя. Да стане неин единствен владетел! Президент с неограничени пълномощия, както се изрази сам. За да ви изолира, той ми каза, че нарочно е скрил някакъв детайл от Вратата на времето, за да ви попречи да я сглобите.

— Кой друг може да потвърди това? — мрачно попита професорът. Погледът му беше станал зъл, недоверчив. Брадичката му нервно потрепваше.

— Предполагам, че отец Манчерони и инспектор Карлос. Двамата активно му помагаха.

— Повикайте ги! — заповяда Самберг.

Доктор Янсен излезе и след малко се върна с инспектора и отеца.

— Вярно ли е?!… — мрачно попита професорът.

— Всички сме грешни, защото грешни се раждаме на Земята… — благо каза отец Манчерони и погледна така невинно, че Самберг веднага разбра всичко. — Доктор Харм насила ни принуди да се вдигнем срещу вас. И провидението го наказа за това…

— Той ни увери, че по този начин ви щадим от силни преживявания — обади се и пребледнелият инспектор Карлос. — Затова доктор Харм ми заповяда да взема един детайл от Вратата на времето и да му го дам.

— Ние дълбоко се разкайваме… — продължи отецът и лицемерно целуна плочката, която висеше на гърдите му.

— Стига-а! — изкрещя Самберг и отново захлупи глава върху катедрата.

Настъпи тишина.

Инспектор Карлос и отец Манчерони се смалиха, прегърбиха и страхливо отстъпиха назад…

— Елате тук! — кротко промълви професорът, като вдигна глава.

Той извади от катедрата един албум и трескаво започна да разгръща страниците му.

Отецът не издържа, залитна и се подпря на рамото на стоящия до него инспектор. Карлос гнусливо се дръпна, спъна се и двамата паднаха и запълзяха по пода, мъчейки се да станат.

— Станете! — изрева Самберг, пред очите на който се разиграваше тази недостойна сцена. — И не треперете!… След няколко часа Институтът за спасяване на човечеството… и света ще престане да съществува… — На очите му се показаха сълзи. — Изглежда, че така е трябвало да стане… Тук вие научихте много неща. Те не са ви нужни! Трябва да ги забравите!… Затова, преди да си тръгнете, погледнете последните страници на този албум.

Карлос и Манчерони се изправиха и сдървено, тромаво, като навити кукли автомати, се приближиха и погледнаха страниците, които им предлагаше професорът.

— Придружи ги до изхода! — обърна се Самберг към Янсен. — И освободи охраната. Ето ти албума. Всеки да погледне последните му страници! После ги пусни на свобода. Но бързай. Нямаме много време.

Доктор Янсен хвана отеца и инспектора подръка, тъй като те още не бяха дошли на себе си, и дърпайки ги, напуснаха стаята.

— Доктор Харм! — тъжно каза професорът, като останаха сами. — Обичах го като син. Защо е трябвало да прави така? — И той замислено започна да се разхожда из стаята.

— Знанията правят човека силен! — заяви Ивац. — Но когато човекът се опие от тази сила, той не се спира пред нищо. Особено щом науката не е свързана с живота. А е средство за задоволяване на лични амбиции, за постигане на лични цели. Но как всъщност загина доктор Харм?

— Той беше изобретил управляеми кълбовидни мълнии — обясни Самберг. — Именно с тях започна борбата срещу войските на хората. Но изведнъж напрежението на тока спаднало. А мълниите се захранват с насочен сноп енергия. Тогава Харм включил резервната електроцентрала, увлякъл се и повишил напрежението й до опасни граници. Получил се токов удар и всички мълнии се взривили. При експлозията загинал и самият той.

Професорът горчиво въздъхна и сложи ръце на главата си.

— Доктор Харм беше решил да воюва сам срещу цялото човечество! — каза българинът.

— Съжалявам само за едно… — продължи професорът. — Човечеството ще загине. Мислех, че ще успея да го спася, но… Струпаха се цяла поредица от трагични случайности.

— Това не е вярно, професоре! — възрази спокойно Ивац, който съчувствуваше на скръбта на Самберг, но не можеше да се съгласи с него. — Човечеството няма да загине. Човешкият род е жизнен и млад. И техническият прогрес не е трагична грешка на еволюцията, както вие твърдите. Той е стъпка напред по пътя на човека към духовното му и физическо съвършенство. Друг е въпросът, че по този път трябва да се върви разумно и обмислено. С грижа за бъдещите поколения, които ще живеят на Земята.

— Красиви думи! — прекъсна го професорът. — Но аз не вярвам в тях… Думите не помагат, трябват действия…

— Трябват, но не безумни! — съгласи се българинът. — Погледнете, професоре, какви прекрасни неща и какви неподозирани тайни и знания се крият във вашите албуми. Ако попаднат в ръцете на хората, те могат да направят чудеса с тях…

— Или да предизвикат непоправими беди!…

— Но вие познавате живота само в този свят, в който сте живели. Но на тази земя има и друг свят, където всичко е различно… — Ивац дълго говори, а Самберг слушаше мълчаливо.

— Аз съм твърде стар, за да започвам живота си отначало — скептично процеди той. — Отказах се от всичко, за да създадем този институт. Сега той ще изчезне завинаги в подземните води на тази планина… За мен животът губи смисъла си.

В този момент се върна доктор Янсен.

— Водата вече е достигнала половин метър дълбочина! — съобщи той. — Всички са на повърхността с изключение на нас тримата. Пуснах и животните от моята лаборатория…

— Чудесно! — кротко каза професорът, като че ли това беше най-важното сега. — Много добре!

— Да тръгваме и ние! — предложи Ивац. — Професоре, вие сте нужен на хората. Предложете им вашия ум, вашите знания… Човекът може да мрази, но може да бъде и великодушен!

— И като си помисля, че ако не беше вашето съобщение, нищо нямаше да се случи! — възкликна трагично Самберг и започна да блъска безжалостно с ръце по катедрата.

— Доктор Харм сам е изнесъл шишето с писмото така, че да го намерят хората! — съобщи българинът.

— И защо? — попита професорът.

— Защото бездействието на дъното на тази пропаст му е омръзнало. Защото за него науката беше средство за задоволяване на лични амбиции, път към неограничена власт…

Професор Самберг посърна още повече.

— Не! Не мога да повярвам… — тъжно говореше той. — Доктор Харм! Гениален физик!… Най-добрият ми помощник да тръгне срещу мен. О-о-о, аз едва сега разбирам… Той не е загинал. Той се е самоубил, защото не е могъл да преживее предателството си срещу нашата идея… Но той заплати с достатъчно висока цена за неразумната си постъпка! — глухо каза професорът и вдигна глава.

— Разполагаме с много малко време… — осмели се да го прекъсне доктор Янсен.

— Трябва да спасим албумите! — напомни Ивац. Самберг ги погледна втренчено и дръпна брадичката си. После стана, разходи се напред-назад из стаята и най-неочаквано каза:

— Моето истинско име е доктор Грони. Хирург. Завърших медицина и започнах работа в едно градче в подножието на тази планина. В него освен мен имаше още трима лекари и отначало нито един болен не стъпваше в кабинета ми.

Янсен се опита да каже нещо, но професорът му направи знак с ръка да мълчи и продължи:

— По цели дни четях книги. И от тях започна всичко. Веднъж прелиствах стар, изпокъсан том с приказки от „Хиляда и една нощ“. Разтворих го някъде по средата и зачетох:

„А принцът, щом яхнал коня си, завил винта за излитане под погледите на всички заобикалящи го, които дебнели какво ще стори. Конят започнал да се олюлява насам и натам и да се разтърсва, и да прави странни движения, каквито никой кон не правел; щом тялото му се изпълнило с въздух обаче, той се откъснал от Земята и се издигнал във въздуха.“ — Гласът на професора укрепна, лицето му светна и той усмихнато погледна към доктор Янсен и Ивац: — Обърнете внимание: „… щом тялото му се напълнило с въздух обаче, той се откъснал от Земята и се издигнал във въздуха“. Този пасаж ми направи силно впечатление. Обърнах страниците и видях, че чета „Приказката за коня от абаносовото дърво“. Замислих се. За какво ставаше дума. За балон, направен във вид на кон, или за друг непознат летателен апарат. Знаех, че приказките от „Хиляда и една нощ“ са създадени по време, когато на човечеството не са били познати самолетът, нито балонът, нито каквото и да било друго летателно средство. И тогава ми хрумна странна идея. Започнах да се ровя в древни свещени текстове, митове, легенди, епоси и внимателно да изучавам тези прастари литературни паметници на човечеството. Това е познато, нали?

— Да! — потвърди Ивац, който не можеше да разбере защо професорът така неочаквано подхвана този разговор. — По „Илиада“ Шлиман откри Троя.

— Точно така! — прекъсна го гордо Самберг — Но Шлиман се задоволи със златните накити на хубавата Елена. Знаете ли, това е много странно. Векове наред учени, авантюристи, пирати или просто безумци са се ровили в древни архиви, папируси, пергаменти, каменни надписи с тайната надежда, че ще открият следите на приказни съкровища. И кой знае как се е родило нелепото схващане, че някога на Земята са живели първобитни цивилизации, които са се занимавали с това, да зариват в земята злато и скъпоценни камъни. А аз търсех нещо съвсем друго. Търсех доказателства за съществуването на машини. Търсех сведения за непознати апаратури и явления, достойни за научно изследване.

Ивац и доктор Янсен го слушаха с удивление. От лицето на професора струеше някакво примирение, което го променяше и го правеше друг: непознат и все тъй чужд.

— Да вземем например безсмъртното произведение на Омир „Одисея“ — каза Самберг и извади от катедрата голяма книга с черна кожена подвързия. — Вече говорихме за това, че Шлиман по „Илиада“ откри Троя. Но ние няма да откриваме Троя, а нещо съвсем друго. — Той трескаво започна да прелиства страниците.

— Ще ви прочета откъс из Осма песен на „Одисея“, озаглавена „Гостуването на Одисей у феаките“. Алкиной, цар на феаките, казва:

Професорът затвори книгата и хитро се усмихна:

— Какви са тези кораби, които се движат, направлявани само от мисълта и целта на мъжете, които пътуват с тях, и които не се боят от мъгла и мрак — попита той. — На какъв принцип работят те? Та нали радиоуправляемите кораби са познати едва от началото на XX век. А машина, която да се управлява от мислите на този, който работи с нея, все още не е направена. Да не говорим, че за да се движат корабите през мъгла и мрак, са необходими и специални радарни устройства… Откъде бяха стигнали тези чудеса до Омир. За машини ли ставаше дума, или за нещо друго. Ще кажете, че по това може да се спори. Може, разбира се, но аз успях да възстановя тези кораби. Оказа се, че те са построени на принцип, който и досега не е известен на човечеството. На мен ми беше все едно дали древните машини са направени на Земята, или са били пренесени отнякъде. Адресът на техния създател не ме интересуваше. Трябваха ми само идеите. Понякога е по-трудно да намериш посоката към едно откритие, отколкото да направиш самото откритие. Продадох всичко, което имах, и със събраните пари купих къща. На два етажа. На първия етаж приемах своите пациенти, а на втория обзаведох лаборатория. Успях да възстановя много от машините, описани в древните литературни паметници. Работех сам. Без помощници. Пазех в тайна моите занимания, защото исках в един прекрасен ден да подаря на човечеството десетки машини, за съществуването на които то дори не е подозирало.

Херодот съобщава за машини, направени от парчета дърво, с които са били построени египетските пирамиди. Успях да ги възстановя. По древни чертежи изработих уред, който, използувайки магнитното поле на Земята, може да преодолява гравитацията. Разкрих принципа на „Летящият гълъб“ на Архит Терентски, създаден 5 века преди новата ера. Успях да се добера до строителните тайни на създателите на храмовете на инките. Да не говорим за писанията на Псевдо Антипатър, където намерих описания на уникални металургични пещи, които и досега са непознати и които аз също успях да направя.

Но, уви! По някакъв начин мълвата за моите занимания плъзна из града. Пациентите ми намаляха. Започнаха да ме посещават тъмни, съмнителни личности и солидни господа, които ми предлагаха да откупят моите тайни. Отклонявах техните предложения, държах се грубо, превърнах дома си в непристъпна крепост, но всичко беше напразно. Един ден бях посетен от известен адвокат, който ми съобщи, че е представител на деловите кръгове и че в интерес на националната промишленост трябва да им продам патентите на създадените от мен машини. Разбира се, никой и не подозираше какво представляват те. Отказах. Той се усмихна мрачно, процеди през зъби: „Ще съжалявате за това!“ — и си отиде. Не обърнах внимание на заплахата, но след няколко дни домът ми пламна и изгоря до основи. От лабораторията не остана нищо. От личните вещи също. Опитах се да докажа, че пожарът е предизвикан умишлено, но полицията не ми обърна никакво внимание. Останах без всякакви средства. Буквално на улицата. За възстановяване на лабораторията и дума не можеше да става. Останала ми беше само любовта към древните литературни паметници. И аз прекарвах цялото си време в библиотеките и по щандовете на букинистите. Веднъж щастието ми се усмихна. Намерих древен папирус, от който узнах за албумите.

Самберг натисна някакво копче на катедрата си и в стената зад него се откри ниша, в която се виждаше стъклено ковчеже.

— Ето го причинителя на моето нещастие и на моето голямо щастие — нежно промълви професорът, приближи се до нишата, с треперещи ръце разтвори ковчежето и извади завит на руло ръкопис. Той го постави на бюрото пред себе си и продължи:

— В една галерия на пропастта Дяволското копито намерих албумите. От тях разбрах, че бъдещето на Земята е застрашено. Бях ограбен, огорчен от хората, но обичах човечеството. И реших да се посветя на идеята за неговото спасяване. Лиших се от всички земни удоволствия, които предлага животът на един млад човек, напуснах хората и създадох Института за спасяване на човечеството и света. Бях на 30 години — сега съм на 50.

Ивац и доктор Янсен го слушаха мълчаливо.

— Бавно, много бавно се попълваше екипът от моите сътрудници. Е, това не винаги ставаше доброволно, но великата идея го изискваше… На едни предлагах пари, на други работа, на трети — бъдеща слава и власт. И през цялото време една мечта ме опиваше, люлееше и носеше далече… далече… в бъдещето.

През прозорците на стаята бавно започна да се прецежда бяла пара.

— … Имаше един албум, който аз никога не докосвах — продължи Самберг. — Него трябваше да отворя, когато изтрием от лицето на Земята техническата цивилизация и включим Вратата на времето…

Той се наведе, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам албум с черни корици.

— Ето го! — тържествуващ съобщи професорът. — Сега всичко се свърши. Институтът за спасяване на човечеството и света престана да съществува. Смисълът на моя живот изчезна. Но мечтата ми е тук!

И той потупа албума с ръка.

— И сега, преди да свърши всичко, аз ще отворя албума и ще погледна в бъдещето. В далечното бъдеще на планетата Земя, където царува всевластната и чудесна Природа, великата майка на Живота. Пожелах да останете, за да разберете, че професор Самберг е знаел какво прави. Елате тук!

Янсен и Ивац се приближиха и професорът отвори албума.

И изведнъж лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.

Българинът за миг погледна косо отстрани и се дръпна изплашен. В албума се четеше насмешка и зла ирония, надменност и студенина, които се стоварваха като юмрук върху съзнанието на Самберг.

Професорът подскочи, изкрещя диво и хукна навън. Ивац се опита да го спре, но не успя. С доктор Янсен се спуснаха след него. Викайки с нечовешки глас, пълен с болка и гняв, Самберг побягна по пълните с вода галерии на института.

— Бързо след него! — викаше Янсен. — Този коридор води към езерото на минералния извор. — Професор Самберг! — крещеше той. — Спрете! Професор Самберг…

Но професорът бягаше, без да обръща внимание на виковете му.

Изведнъж изчезна.

— Езерото! — извика Янсен. — Бързо!

Водата стигаше вече до главите им. Напразно се мъчеха да намерят професора. От него нямаше и следа…

— Невъзможно е да го спасим! — каза накрая българинът. — Водата го е погълнала завинаги. Да се връщаме.

От отчаяние доктор Янсен опипваше дори страничните стени на галерията, като че ли професор Самберг можеше да се скрие там.

Ивац го хвана подръка и бавно тръгнаха назад.

— Да спасим албумите! — каза той, когато се върнаха в кабинета на изчезналия професор. Водата все повече се издигаше и бялата пара се кълбеше като дим от жертвена клада.

— Албумите са в чекмеджетата на бюрото му! — безволево каза Янсен. — Ключовете са върху бюрото.

Българинът внимателно ги издърпа, мъчейки се да не гледа в зловещия албум на „бъдещето“. Отключи чекмеджетата на бюрото. Албумите наистина бяха там. Докосна един. Но пръстите му потънаха в него. Албумът се разпадна и от него остана само купчина сива пепел. Пипна друг — същото. Той нервно разтваряше чекмедже след чекмедже, но всички албуми се разпадаха моментално. Накрая Ивац предпазливо пипна албума върху бюрото. Той се разпиля из цялата стая. Всичко беше ясно.

— Да вървим! — обърна се Ивац към доктор Янсен. — Тук няма повече какво да правим.

Излязоха.

Водата вече се беше издигнала толкова, че трябваше да плуват. С мъка достигнаха изхода. Янсен с много труд намери шайбата на вратата, завъртя я и с общи усилия едва успяха да я помръднат. Добре, че се отваряше навън. Минаха през нея и се измъкнаха на повърхността. Вратата се заключи след тях.

Доктор Янсен се отпусна на земята, захлупи глава и заплака…

Българинът се изправи до него и се загледа в черната врата, зад която се плискаха тъмните води на минералния извор, погълнали доктор Харм, професор Самберг и целия Институт за спасяване на човечеството и света…

Колко тайни и знания лежаха завинаги на дъното на наводнената бездна Дяволското копито.

Ивац си мислеше за създателите на албумите. Кои бяха те? Пришълци от други светове, нарочно подхвърлили тези албуми на Земята, за да насочат нейното развитие по погрешен път, или човек със зъл гениален ум, решил да си направи жестока шега с хората. Ивац си спомни иронията, зърната за момент в албума на бъдещето, и усети, че по жилите му пълзи студ. Безполезно беше преминал животът на такива надарени умове като професор Самберг и доктор Харм…

И колко хитро беше замислено всичко. Последният албум — албумът на бъдещето — лишава от съзнание човека, осъществил идеите, вложени в другите албуми, и задействува тайнствен импулс, под влияние на който останалите албуми се разпадат.

Но човечеството беше победило.

Ивац се усмихна, мислейки, че нищо не е в състояние да спре движението на човека напред, към безкрайните пространства на знанията, към необятните възможности на разума…

Той се приближи до Янсен, вдигна го и подкрепяйки го, каза:

— Да вървим! Хората ни чакат…