Очите на професор Самберг

Седемнадесета главаУлтиматумът

Спускането през гората с Пиер-Ален беше много трудно. Той постоянно се блъскаше в дърветата като пиян. На няколко пъти се подхлъзва и пада. Паднеше ли, въобще не правеше опит да стане. Погледът му безизразно се разхождаше на всички страни, без да се спре на нищо.

— Сигурно е преживял нещо много сериозно! — загрижено промълви Луи. — Въобще не разбира къде е…

— Кой знае с какво са го обработвали на дъното на тази пропаст — въздъхна Хосе. — Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това. Представяш ли си, там има цял институт! И Ивац е още в ръцете им… Може би го измъчват!

— Не вярвам! — поклати глава Луи. — Щом е съумял да изпрати бележката, значи е свободен.

— А защо смяташ, че той е направил това? Съобщението може да е изпратил и Пиер-Ален.

— То е било поставено в шише. А такива шишенца имаше в раницата си само българинът. Готвеше се да събира в тях пещерни насекоми. Освен това, ако забеляза, в бележката се казва: „Ние, българският биолог Ивац Павлинов и швейцарският инженер Пиер-Ален Мино, сме пленени“. Това не ти ли говори нещо? И после възможно е Пиер-Ален да е загубил паметта си още при спускането.

— Не знам. Може би авторът на съобщението си е имал съображения. А защо не предположим, че то е било изпратено от трети човек, който ние изобщо не познаваме.

— От професор Самберг например… — иронично подхвърли Луи.

— Няма да се учудя! — възкликна Хосе. — Този човек е много хитър. Помисли си само за това, което знаем със сигурност, че е направил досега. В град Кипс и в завод „Жано“. Аз продължавам да смятам, че с освобождаването на Пиер-Ален той преследва строго определена цел.

— Може би е искал да ни отдалечи от пропастта! — предположи Луи.

— Или да ни даде допълнителни доказателства, че при спускането наистина е имало срутване!

Скоро гората оредя и между дърветата започна да просветва сивата ивица на шосето. Спуснаха се по един малък сипей, заобиколиха две паднали дървета и излязоха на пътя.

Пиер-Ален продължаваше да се държи по същия начин. Щом спряха, той седна и направи опит пак да заспи.

— Дано по-скоро мине кола — озърна се загрижено Луи. — Трябва спешно да му се окаже медицинска помощ.

— Нека най-напред да го заведем в завода — предложи Хосе. — Може би, като види познатата обстановка, хората с които е работил, ще си възвърне паметта…

— Като идея не е лошо! — съгласи се Луи и вдигна ръце, защото по шосето се приближаваше голям камион.

Автомобилът изръмжа, намали ход и спря.

— За къде сте? — попита шофьорът.

— За град Кипс — отговори Луи. — По-точно — до разклона на шосето за завод „Жано“.

— Качвайте се отзад! — викна шофьорът. — Има празни щайги. Сядайте върху тях.

Двамата хвърлиха раниците си и се заеха с Пиер-Ален. Отначало опитваха да го повдигнат отдолу, но той се прегъваше върху тях и увисваше безпомощно. След това Хосе се качи горе, а Луи продължаваше да го повдига и накрая успяха да го прехвърлят през капака на камиона.

Автомобилът тръгна. Хванаха здраво Пиер-Ален, за да не се блъсне и нарани. Раниците, останали свободни, се плъзгаха като оживели на всички страни. Накрая Луи успя да ги улови и напъха в една празна щайга.

Пътуваха около половин час.

На разклона се справиха по-лесно със свалянето на Пиер-Ален.

Когато наближиха завода, забелязаха нещо много странно. Пред портала се бяха струпали десетки автобуси, линейки и леки коли. Един полицай с кафява каска на главата и автомат на гърдите прегради пътя им.

— По-нататък не може! — безцеремонно съобщи той. — И ако обичате, документите за проверка!

— Какво се е случило? — попитаха Луи и Хосе почти едновременно.

— Аз съм поставен тук да охранявам, а не да давам информация! — грубо ги сряза полицаят. — Връщайте се!

— Вижте какво… — миролюбиво започна Луи и посочи Пиер-Ален. — Той работи в завода. Намерихме го в това състояние, в което го виждате. Нищо не знае, нищо не разбира.

Полицаят внимателно се вгледа в швейцареца.

— Мислехме, че като види познатата обстановка в завода и хората, с които е работил, може да му се възвърне съзнанието — помъчи се да обясни Хосе.

— Почакайте! — спря ги полицаят и в гласа му трепна дружелюбна нотка.

Той се отдалечи на няколко крачки от тях, извади малък радиотелефон и започна да обяснява нещо на някого.

— Само дано не ни арестуват! — промърмори Луи. — В положението, в което се намираме, само това ни липсва…

— Съобщих за вас — успокои ги върналият се полицай. — Ще изпратят кола!

И наистина една полицейска кола, ловко маневрирайки, се измъкна из струпаните автобуси и линейки и спря пред тях.

От нея тромаво излезе цивилен мъж на около петдесет години. Строгият черен костюм и пълното топчесто лице, завършващо с къса триъгълна брадичка, предразполагаха към доверие.

— Полицейски съветник Хавиер! — представи се той, като леко се поклони. — Заповядайте!

Подкрепяйки приятеля си, Луи и Хосе се качиха в колата. Съветникът майсторски зави обратно и бързо подкара колата. След малко спряха пред сградата, където се намираше администрацията на завода, и слязоха.

Картината, която се разкри пред тях, ги озадачи. В двора бяха насядали и налягали хора с работни униформи, които се държаха по същия начин, както Пиер-Ален. Санитари ги хващаха един по един и бавно ги отвеждаха към линейките пред входа.

— Оставете го тук! — каза полицейският съветник, като посочи Пиер-Ален. — А вие елате с мен!

Луи и Хосе го последваха. Влязоха в кабинета на директора Гийе. Сега там имаше десетина мъже и всички стояха прави.

— Разкажете, къде го намерихте и при какви обстоятелства? — помоли ги господин Хавиер, като седна на стола, на който винаги седеше директорът Гийе.

— В планината. Край пропастта Дяволското копито — започна Луи.

И двамата разказаха всичко, което знаеха.

Слушаха ги напрегнато, съсредоточено. В настъпилата тишина се отронваха само задъханите им гласове. Често Луи и Хосе се прекъсваха, за да съобщят нови подробности или да допълнят отделни събития. Когато свършиха, полицейският съветник вдигна един от телефоните и нареди:

— Да се търси професор Самберг! Движи се с лека кола фолксваген, стар модел. Да се проверят всички картотеки и да се блокират пътищата! Разпитайте Гери Пинчер, пощенска кутия 2146! За всичко ми докладвайте незабавно!

После се обърна към присъствуващите:

— Да-а-а, последните сведения коренно ще променят хода на следствието. Ще трябва да уведомим правителството.

— Може ли да ни обясните какво се е случило в завода? — помоли предпазливо Луи. — Едва ли сега е най-подходящият момент за такива въпроси, но тъй като те може би имат връзка с пропастта, ако е възможно…

— Инспектор Антонио! — заповяда Хавиер. — Разкажете накратко какво знаем досега.

От групата на присъствуващите мъже се отдели един: нисък, плешив, с тънки сиви мустачки. Той отвори жълта папка и сухо и безпристрастно зачете:

— Дознанието установи следното. Към пет часа сутринта пред портала на завода е спряла лека кола фолксваген. От нея слезли трима млади мъже с тъмни очила. Те извадили от колата четири табла с фотоси, които закрепили от двете страни на шосето. На въпроса на портиера какво правят, обяснили, че поставят рекламни табла за продукцията на фирмата. Той е отбелязал това в служебния дневник на пропуска. По-нататък нищо не се знае. Вероятно портиерът сам е полюбопитствувал да разгледа фотосите и… Към десет часа в полицията се обади човек, който съобщи, че в завод „Жано“ не всичко е в ред. Пристигналата патрулна група установи следното: всички в завода се държат много странно. Не отговарят на никакви въпроси, не знаят кои са и за какво са в завода. Пред портала не бяха намерени никакви табла. Нашето мнение след оценката на доказателствата от предварителното следствие е, че вероятно се касае за фотографии от същия тип, като тези, които са били използувани и при нападението на полицията.

— Да-а, съвпада! — извика Луи. — И тези мъже са се движили с фолксваген.

— Но описанието на групата, направено от портиера в дневника, не говори, че в нея е бил и професор Самберг! — обади се Хосе. — Сигурен съм в това почти толкова, колкото че половината от хиляда са петстотин.

— Инспектор Антонио, протоколирайте това! — нареди полицейският съветник.

В този момент един от телефоните сърдито иззвъня. Хавиер вдигна слушалката. Лицето му се изпъна от изненада.

— Какво? — извика той недоверчиво. — В джобовете на работниците… Ултиматум? Донесете го веднага! Претърсете всички пострадали. Да! Да! Усилете охраната и всичко да се пази в абсолютна тайна… И никакви журналисти! Разбрахте ли? Ще отговаряте лично, ако се случи нещо…

Полицейският съветник затвори телефона и като опря двете си ръце на масата, напрегнато зачака. След малко вратата се отвори, влезе униформен полицай и му подаде малък, син, запечатан плик.

— Свободен сте! — кимна с глава Хавиер, предпазливо разпечати плика, извади от него тесен дълъг лист и започна да го разглежда. Той го прочете веднъж, два пъти, погледна глупаво присъствуващите и неочаквано избухна в нервен смях.

— Ха-ха-ха! Слушайте, господа… Аз още от началото предполагах, че си имаме работа с луд. Но чак пък толкова луд! Слушайте:

Полицейският съветник завърши четенето, но никой не се засмя. В стаята настъпи напрегната тишина.

— Аз мисля, че трябва веднага да информираме правителството! — обади се инспектор Антонио. — Колкото и да е луд професор Самберг, последните събития показват, че съвсем не е безопасен.

— В своята бележка българският биолог Ивац Павлинов съобщава, че в този Институт за спасяване на човечеството и света разполагат със страшни оръжия. Това трябва да се има предвид — предупреди Хосе.

— Вие безспорно сте прави! — кимна с глава полицейският съветник. — Но съгласете се, как може да се иска да се пуснат на свобода животните от зоологическите градини!

— Наистина тази точка от ултиматума е малко чудновата… — намеси се в разговора Луи, — но може би в това е скрит друг смисъл. Ами ако с нея Самберг преследва точно определена цел…

— Възможно е! — каза неубедено господин Хавиер. — Но при всички случаи ултиматумът трябва да се запази в тайна. Представяте ли си каква паника може да настъпи в града. И без туй още не са стихнали вълненията след нападението на полицията.

Той вдигна един от телефоните и заповяда:

— Да се постави цялата полиция в бойна готовност! Да се установи строг контрол на пътищата и да се забранят събранията! Да не се допускат във вестниците никакви коментарии на случилото се в завод „Жано“!

— Но ако хората не са предупредени, те ще бъдат много по-уязвими срещу оръжията на професор Самберг — обади се отново дребничкият инспектор Антонио.

— Това още не се знае. Мисля, че със собствени сили ще се справим с този професор — прекъсна го полицейският съветник. — Вие — обърна се той към Луи и Хосе — понеже знаете къде се намира пропастта Дяволското копито, ще ни отведете до нея. За вашия приятел ще се погрижат лекарите. Почакайте ме пред входа на сградата.

Луи и Хосе напуснаха стаята. Те видяха как двама санитари отведоха Пиер-Ален към линейките.

— Виж! Виж! — неочаквано завика испанецът и задърпа приятеля си за раменете.

— Къде! Какво да видя? — стреснато го погледна Луи.

— Директорът Гийе! — прошепна Хосе и посочи с ръка към двойка санитари, които прекосяваха двора, внимателно водейки друг пострадал. Директорът спънато пристъпяше едва-едва и безсмислено въртеше главата си на всички страни. Ръцете му висяха като чужди.

— Сега вече на самия него му трябва спасителна група! — промълви Луи. — Жалко, че не ни разбра, когато го помолихме за помощ… Може би това тук нямаше да се случи!

— Може би! — повтори Хосе и мълчаливо кимна към сградата на администрацията. Оттам един по един излязоха и останалите участници в съвещанието при полицейския съветник.

Започваше бавно да се смрачава…