Очите на професор Самберг

Втора главаТвърде много за един ден…

Сутринта дойде хладна и неприветлива. По околните върхове димяха бели мъгли и мързеливо се издигаха нагоре. Остър, студен вятър издуваше стените на палатките и ги караше да плющят. Изведнъж гората се изпълни с рязък звън. Той сърдито се понесе над поляната, равен, настойчив, пронизителен…

— Ей, Луи, спри този часовник! — провикна се сърдито Хосе. — Ще събудиш цялата планина… Кръвта ми се сгъстява, като го слушам!

— Нищо не мога да направя! — разпери ръце показалият се от палатката Луи. — Звъни, докато се развие цялата му пружина. Устройство за спиране няма.

— Удари го в земята, веднага ще спре! — посъветва го Пиер-Ален.

— Не става! — усмихна се Луи. — Противоударен е…

Четиримата мъже се измиха в близкия ручей, закусиха набързо, сгънаха палатките и нарамили всичко, се отправиха нагоре по склона. Отпред вървеше Пиер-Ален, следван от Ивац, Хосе и Луи.

Не след дълго групата стигна до бездната.

Пропастта имаше елипсовиден отвор с диаметър около десетина метра. Ръбът й беше обрасъл с храсти и ниски жълтеникави треви.

— Да оставим багажа тук! — посочи Хосе малка вдлъбнатина в склона, разположена съвсем близо до бездната. — Хем няма да ни пречи, хем ще ни е под око.

Струпаха багажа и се върнаха край пропастта.

— Тихо! — помоли Пиер-Ален и пусна камък в нея.

Той изсвистя, удари се няколко пъти в стените, тупна меко в нещо, вероятно площадка, покрита с пръст, търкулна се по нея и спря.

— Сто и двадесет метра! — заяви Хосе.

— И петдесет и пет сантиметра! — иронично забеляза Луи. — Пазете се! — И на свой ред пусна камък.

— Шестдесет метра! — авторитетно съобщи той, когато камъкът спря на дъното. — Повече от ясно е! Хосе, учудвам се как с твоя музикален слух нямаш никакво чувство за дълбочина.

— Пак ли почвате вашите спорове? — намеси се Пиер-Ален. — Определянето на дълбочината по този начин винаги е погрешно. Освен че трябва да се държи сметка за противодействието на въздуха, профила на бездната и отскачанията, трябва да се отчете и скоростта, с която звукът се връща…

— Е, че то, ако беше лесно, всеки би го определил! — усмихна се с превъзходство Луи.

— Аз мисля, че дълбочината е около шейсет-седемдесет метра! — обади се и Ивац. Той внимателно беше следил падането на камъните.

— Ето един човек, който разбира от тези работи! — възкликна Луи, явно доволен, че и българинът отчиташе същата дълбочина. И му подаде ръка.

— Като слезем, ще разберем кой е прав! — продължи да упорства обидено Хосе. — Пиер-Ален, дай скрипеца!

Високият инженер донесе раницата си и извади от нея скрипец и макара с дебел кабел.

— Сам го направи в завода, където работи! — обясни с уважение Луи на Ивац, докато Хосе и Пиер-Ален закрепяха скрипеца за едно дърво, израсло до самата бездна. — Много удобно нещо при изследване на пропасти. И най-важното — здраво!

— Готово! — съобщи Хосе с такъв тон, като че ли сам беше свършил всичко. — Можем да започваме. Кръвта ми се сгъстява като си помисля за това.

— Най-напред ще се спусна аз! — обясни Пиер-Ален. — Ако всичко е благополучно, щом стигна дъното на пропастта или някаква площадка с пещерни галерии, ще се откача от кабела. Вие ще го издърпате и след мен ще слезе Ивац. Той е наш гост и затова ще участвува още в първото спускане… Хосе и Луи ще останат на повърхността!

— Мисля, че това не е най-правилното решение! — обади се испанецът. — Според мен ти, Пиер-Ален, трябва да останеш на повърхността, защото най-добре знаеш как се работи със скрипеца.

— Не ставай смешен, Хосе! — сряза го Луи. — С този скрипец се работи толкова лесно, че вятъра да помолим и той ще се справи.

— Аз мога да сляза и утре! — предложи българинът. — Ако Хосе е толкова нетърпелив…

— Не! Не… — високо извика Хосе. — Разбира се, че Пиер-Ален е прав… На повърхността ще останем ние с Луи!

— Тъй като пропастта не е изследвана, трябва да вземем всички предпазни мерки — продължи Пиер-Ален. — Сега часът е шест. Контролно време пет часа. Ако не се върнем, ще чакате още два и в пропастта ще се спусне Луи.

— А аз пак на повърхността. Това вече не е справедливо! Граждани, обиждат музикантите! — извика Хосе, но с такъв тон, че всички се засмяха.

— Поне съм сигурен, че няма да скучаете! — каза Пиер-Ален. — Ако нещо се случи и сами не знаете как да се справите, идете до завода, където работя. Луи, ти знаеш къде е. Но дано не става нужда…

Той закачи за колана си завързаната в края на кабела солидна кука, провери още веднъж запаса от батерии и изправността на електрическия фенер и закопча каската си.

Луи и Хосе застанаха до скрипеца. Ивац се изправи на ръба на пропастта.

— Довиждане! — махна с ръка Пиер-Ален. — Хосе, не ми се сърди. Първата голяма зала, ако има такава в пропастта, ще я нарека на твое име! Ивац, чакам те на дъното!

И той даде знак за спускане.

Луи и Хосе започнаха да развиват кабела и Пиер-Ален потъна в бездната. Отначало Ивац виждаше светлината на електрическия му фенер. После тя постепенно се разтопи в тъмнината на дълбоката пропаст. Спускането продължи повече от половин час. Накрая кабелът престана да се опъва.

— Най-после! — въздъхна испанецът. — Пиер-Ален е на дъното! Кой знае какви красоти се разкриват пред очите му?… Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това!…

— Ако мислиш, че ти само ще въздишаш, а аз сам ще навивам кабела обратно, много се лъжеш! — викна недоволно Луи. — Хващай се за скрипеца!

Обиден от тези думи, Хосе мълчаливо започна да навива кабела. Тази операция се извършваше много по-бързо от спускането и след десетина минути от пропастта изпълзя закачената за кабела кука.

— Хайде, Ивац, твой ред е! — извика Луи и му махна с ръка. — Много поздрави на Пиер-Ален. Кажи му да се наведе малко, защото главата му стърчи двайсет сантиметра над пропастта. Ще го клъвне някоя птичка…

Последните думи на Луи, изглежда, се харесаха много на Хосе, защото на обидената му физиономия се появи усмивка.

Ивац си сложи каската. После закачи куката за колана си, провери шишетата, в които се готвеше да събира паяци, стоножки, мокрици и други пещерни животни, запали фенера си и даде знак.

Кабелът започна бавно да се отпуска. Българинът опипваше внимателно с крака стената на бездната, отблъскваше се леко и метър по метър слизаше надолу. Отначало тесен сноп дневна светлина струеше над главата му, но скоро изчезна. Включи фенера.

Усети, че го обзема познатото трескаво напрежение, което го обхващаше винаги при влизане в непознати пещери. Какво ли го очакваше на дъното? Може би бездната криеше праисторически рисунки или останки на отдавна живели на Земята същества…

След половин час слизане Ивац забеляза под краката си светлинка. Пиер-Ален го чакаше. Като се изключат няколко камъчета, изронени от стената на пропастта, полетели със свистене надолу, спускането мина спокойно. Накрая стъпи на някаква площадка. На около десетина метра от него блестеше електрическият фенер на швейцареца. Той откачи куката на кабела от колана си и тръгна към светлината.

— Пиер-Ален, вече съм тук! — извика бодро Ивац.

Предпазните мерки изискват при слизането на всеки нов човек да се стои на безопасно място, защото не винаги камъните, които се отронват, са малки и затова нямаше нищо чудно в това, че Пиер-Ален не се виждаше. Но на повикването не отговори никой.

— Пиер-Ален! — извика пак той.

„… Нима инженерът беше тръгнал да изследва дъното на бездната сам?!“

Ивац започна да осветява наоколо. Виждаха се пет или шест отвора, които водеха в различни посоки. Електрическият фенер на Пиер-Ален беше оставен на около метър навътре в един от тях.

„Сигурно е влязъл в него! Чака ме близо до входа, а светлината е оставил за ориентир…“ — реши българинът.

Той огледа внимателно дъното, осеяно с едри и дребни камъни и тръгна към фенера. Наистина, по пода на галерията се виждаха следи от стъпки. Ивац тръгна след тях. Галерията беше висока и достатъчно широка, за да може човек да върви изправен, без особени усилия. Но след като измина десетина метра и не видя Пиер-Ален, той започна да изпитва безпокойство:

„Дали не сбърка, като тръгна сам? Не трябваше ли да почака навън и ако Пиер-Ален не се появи, да съобщи това на Луи и Хосе. Но ако тревогата му се окажеше лъжлива, щеше да стане за смях!“

Ивац реши да извърви още десетина метра и ако инженера го няма, да се върне обратно.

Таванът на галерията започна да се снишава и достигна такава височина, че трябваше да се движи приведен. Изведнъж усети, че го обзема странна отпадналост и ушите му започнаха да заглъхват. Имаше чувството, че ще припадне. Главата ужасно го заболя.

„Въглероден двуокис!“ — ужаси се той.

Но въглеродният двуокис нямаше мирис, а Ивац съвсем ясно долавяше натрапчивата миризма.

„Дали и Пиер-Ален не беше станал жертва на нея? Но тогава защо фенерът стоеше на входа на галерията?“

Въпросите припламваха един след друг в натежалата му глава и бързо изгасваха в обхващащата го слабост. Той се опита да тръгне назад, но осъзна, че се унася, краката му омекват и отказват да се подчинят. Последното нещо, което чу, беше един ужасен шум, долетял откъм входа на пропастта.

— Каменопад! — извика той и изгуби съзнание.