Очите на професор Самберг

Осма главаИзненади на всяка крачка

Високият мъж отведе Ивац един етаж по-горе, отключи масивна черна врата и се отдалечи.

Българинът влезе. Намери се в хол, целите стени на който, бяха заети от библиотечни шкафове, пълни с книги. В средата, имаше масичка с два фотьойла. На нея лежеше син телефон.

Тръгна да разглежда жилището си. Освен хола имаше стая с широко легло, гардероб и кухня със сервизни помещения. Всичко беше облепено със сини копринени тапети.

„За затвор не е лошо!“ — реши Ивац и се приближи до библиотеката. Тя беше повече от разкошна. Някой умело беше събрал в нея романи, стихове, философски трудове, учебници по математика и механика, албуми с репродукции, сборници с детски приказки… Но преобладаваха книгите по биология. На един от рафтовете на библиотеката стоеше телевизор.

Отиде в кухнята. Тя беше обзаведена с печка, хладилник, мивка и малък диван. Отвори хладилника. Беше пълен с най-различни колбаси, консерви и непознати за него неща.

Направи си сандвич с шунка и легна на дивана. Върху стената над главата си забеляза черна кутия. Стана и започна да я разглежда.

Кутията беше правоъгълна и отгоре й имаше два ключа: син и червен. Между тях се чернееше бутон. Завъртя червения ключ. Изведнъж в кухнята стана непоносимо горещо. Ивац завъртя синия.

Горещината изчезна и той усети, че замръзва.

„Най-обикновена климатична инсталация!“ — засмя се българинът и въртейки двата ключа един след друг, започна да регулира температурата. После натисна бутона. Чу се щракане и над кутията се показа термометър.

„След дъжд качулка!“ — си помисли той и отново легна на дивана. Помъчи се да се съсредоточи около разговора си с доктор Янсен.

„Институт за спасяване на човечеството и света! На дъното на Дяволското копито! Кой може да предположи?“ По това, което видя досега, можеше да се прецени, че основателят на този институт разполага със солидни финансови средства и наистина е създал под планината нещо невероятно… Ивац беше чувал, че се работи върху създаването на изкуствено слънце, но смяташе това за въпрос на далечното бъдеще. А тук то вече беше реалност…

Но можеше ли Институт за спасяването на човечеството и света да се занимава с отвличането на хора. Изкуствено слънце, наука и бандитизъм! Янсен му предложи да работи заедно с него…

„Не! Това нямаше да стане!“

Всичките тези въпроси го смущаваха и му пречеха да си изгради логическа хипотеза за видяното досега.

В думите на доктора имаше и заплаха, и някакво скрито доброжелателство. А може би само така му се струва! Трябва да се срещне с този тайнствен професор. Тогава много неща ще му станат ясни. Нужно му беше и да разгледа подземния институт. Може би имаше някаква възможност да избяга. Районът беше карстов и вероятността да открие непознатата галерия, която води навън, не беше изключена…

В този момент телефонът в хола иззвъня. Ивац вдигна слушалката.

— Харесва ли ви жилището? — чу той бодрия глас на Янсен.

— За затвор не е лошо… Библиотеката е хубава.

— Защо затвор? — попита учудено докторът. — Вие сте свободен! Можете да излизате, когато поискате. Извинявайте, че ви безпокоя. Искам да ви предложа една разходка из института.

— Благодаря! — каза Ивац. — Щом настоявате!…

— В гардероба има костюми. Облечете един от тях! — продължи Янсен. — Ще ви чакам пред входа след двадесет минути. Съгласен ли сте?

— Да!

… Прие поканата веднага. Запознаването с територията на института винаги можеше да му потрябва. Преди да е разговарял с професора, не трябваше да капризничи. Разходката с доктор Янсен в никакъв случай не можеше да се тълкува като съгласие за работа…

Най-напред Ивац се изми и избръсна. После отиде в стаята и отвори гардероба. Той беше пълен с костюми в най-различни цветове и кройки. Избра си един спортно ушит модел в кафяво. На закачалката заедно с костюма имаше риза и връзка.

Облече се и слезе пред сградата.

Янсен го чакаше. Той приветливо се усмихна и каза:

— Радвам се, че ви виждам! Костюмът ви стои много хубаво. Къде искате да отидем най-напред?

— Не знам! — отговори учтиво българинът. — Въобще не познавам вашия институт. Но най-напред искам да видя Пиер-Ален.

Докторът се намръщи.

— Не ви съветвам! — промърмори той. — Вашият приятел така е погълнат от новата си работа, че изобщо няма да ви обърне внимание.

— Въпреки това искам да го видя! — настоя Ивац.

— Добре… — съгласи се неохотно Янсен. — Това няма да е никак трудно. Професорът е вън от института, а доктор Харм си почива.

— Кой е този доктор Харм?

— Началникът на охраната на института! Не ви пожелавам да се срещнете с него…

— Нима за тази работа се изисква човек да е доктор? — иронично забеляза Ивац.

Янсен се засмя:

— Не, разбира се! Вие погрешно ме разбрахте… Това е само една от длъжностите на доктор Харм. Той е физик. И то много способен! Но е особняк. Сам пожела да отговаря и за охраната на института.

— Слушайте! — попита открито българинът. — Кажете защо така подробно ми разказвате за вашия институт! Нима тези неща не са тайна. Ами ако избягам и ги раздрънкам…

— Това е невъзможно! — спокойно обясни Янсен. — Оттук не може да се избяга. Дори теоретически! Разбирате ли ме добре?… После на мен ми трябва умен помощник. Моите възгледи са, че само при честни и открити човешки отношения може да се твори наука…

— Но аз отхвърлих категорично вашето предложение! — напомни Ивац. — И дума не може да става за работа в тази пропаст. В България съм ръководител на научен колектив. Разработваме интересни теми. Никога няма да се съглася доброволно да остана тук.

— Обстоятелствата ще ви принудят! — обясни доктор Янсен. — Щом се запознаете с още някои от особеностите на нашия институт, сигурен съм, че ще изберете именно този вариант.

— Защо?

— Защото сте умен! И нямате друг избор… Но да вървим. След два часа денят ще свърши.

Ивац тръгна успоредно с него. Той се мъчеше да проумее това, което докторът красноречиво премълчаваше…

Заобиколиха сградата, от която излязоха. Зад ъгъла стоеше малко двуместно автомобилче. Приличаше на детска играчка от луна-парк, само че беше по-високо и по-широко.

— Да се качим! — предложи докторът. — Вашият приятел е на половин километър оттук.

Българинът зае свободното място. Докторът натисна малък педал и автомобилчето тръгна. Ивац се обърна. Зад тях не оставаше никакъв дим. Но нещо шумеше, издишаше като ковашки мех.

Янсен ловко насочи автомобила по една широка, добре осветена галерия, която започваше от площад.

— Електрически ли е автомобилът? — попита Ивац.

— Не! — поклати глава докторът. Пневматичен. По химически път в две камери се създава голяма разлика в налягането. В резултат на това плътна струя въздух излита с голяма скорост назад и автомобилът се движи напред. Реактивният принцип е познат отдавна. Новото тук са само химическите вещества, които създават разликата в налягането…

— Интересно! — каза българинът. — Но това е възможно само при малки автомобилчета… Нали?

— Напротив! — обясни гордо докторът. — Този двигател може да движи дори влакове. Но тук — сам разбирате — ширината на подземните улици не ни позволява друго… Целият транспорт в института се осъществява с такива автомобилчета. Евтино… И най-важното — никакво замърсяване на въздуха.

Автомобилчето постепенно увеличи скоростта си и Ивац с възхищение следеше пещерните образувания по стените на галерията.

— Защо денят тук трае толкова малко? — полюбопитствува той.

— Как малко? Колкото нощта… — засмя се водачът му. После със сериозен тон обясни: — Природата отдавна ни е дала примери за фантазия в това отношение. На Земята са познати два варианта: дванадесет часа ден и дванадесет часа нощ, които се сменят последователно, и шест месеца ден и шест месеца нощ — на полюсите. Ние решихме да опитаме трети вариант: пак в рамките на двадесет и четири часа. Два дни по шест часа и две нощи също по шест часа. Колкото по-малък е един интервал от време, толкова по-разумно се използува…

— Като хрумване е интересно. Но какви са резултатите? — попита Ивац.

— Първо се изменя ритъмът на биологичните часовници на растенията и животните — обясни доктор Янсен.

— И второ?…

— Второ. Хм… второто ще го видите сам, когато се запознаете с моята лаборатория.

Янсен завъртя кормилото наляво и българинът видя, че навлизат в неголяма зала с няколко ниски къщички в дъното. Докторът насочи автомобилчето нататък, направи няколко маневри и спря пред една боядисана в жълто и синьо бариера, която препречваше пътя. Пред нея се разхождаше снажен гигант със синя коса.

— Да слизаме! — предложи Янсен. — Вашият приятел е тук.

— Това също ли е някаква лаборатория? — попита Ивац, сочейки къщичката.

— Не, в тези къщички живеят работниците. В Института за спасяване на човечеството и света живеят три категории хора: охрана, работници и интелектуален елит…

— Но това противоречи на името на вашия институт! — подхвърли Ивац. — Доказано е, че на колкото повече неравноправни категории се дели човечеството, толкова по-трудно ще се спаси.

— Запазете вашите възгледи за себе си! — прекъсна го доктор Янсен. — И използувайте щастливия си шанс! Само от вас зависи към коя от трите категории ще принадлежите.

— Аз съм възпитан в друго общество! — отговори Ивац. При нас отдавна няма експлоатирани и елит. Няма какво да избирам.

— Не желая да обсъждам с вас подобни въпроси! — уведоми го сухо Янсен. — Ние сме извън обществото. Извън неговите дребни борби и проблеми. В интелектуалния елит на института влизат: професорът, доктор Харм, инспектор Карлос, отец Манчерони и аз. Вие можете да бъдете шестият!

— И какво ще получа в замяна на това? — попита язвително Ивац.

— Ще получите възможност да се занимавате с истинска научна работа и ще се спасите от участта на тези тук. Впрочем вижте вашия приятел!

Докторът направи знак с ръка на човека пред бариерата. Той се приближи.

— Доведете новия! — нареди Янсен.

Мъжът покорно се поклони и се скри.

След малко на вратата се показа Пиер-Ален.

— Поговорете си с него! — разреши доктор Янсен и тънка усмивка пропълзя по устните му. — Аз няма да ви преча! — И се отдалечи на няколко метра.

Ивац се втурна към Пиер-Ален.

— Приятелю! — извика той и разтвори ръце да го прегърне.

Пиер-Ален го погледна учудено и се отдръпна.

— Не ви познавам — студено заяви той. — Какво искате?

— Аз съм Ивац. Погледни ме по-добре. Заедно слязохме на дъното на Дяволското копито. Ти първи, аз — след теб.

— Не ви познавам! — повтори още веднъж враждебно Пиер-Ален. — Имате грешка.

— Ти си инженер Пиер-Ален Мино! — извика потресен Ивац и тръгна към него. — Събуди се!

— Не! Аз съм шлосер от Института за спасяване на човечеството и света. Това е голяма чест и велико удоволствие… — гордо отговори неговият приятел и отново отстъпи назад.

Българинът го гледаше зашеметен. В очите на Пиер-Ален горяха непознати пламъчета. Лицето му беше безстрастно. Той говореше безжизнено, отсечено, равно — като навит механизъм. Дългите му ръце трагично висяха от раменете…

— Нима не си спомняш Луи? Хосе! — опита се отново да го пробуди Ивац.

— Нищо не си спомням — натъртено процеди Пиер-Ален. — Аз съм шлосер от Института за спасяване на човечеството и света. Това е голяма чест и велико удоволствие.

Българинът не знаеше какво да прави. Това ли беше Пиер-Ален! С какво го бяха обработвали… Как бяха угасили волята му и го бяха превърнали в безволево същество с чисто механични реакции.

Трябва да се върна при моите приятели — сопнато каза Пиер-Ален. — Довиждане, господине. — И се скри в къщичката.

— Довиждане — глухо промълви Ивац и усети как изведнъж му стана студено. Студът пълзеше по жилите, нахлуваше в цялото му тяло като някаква всепроникваща мъгла. По челото му запълзяха ситни капчици студена пот.

— Поговорихте ли си с вашия приятел? — извади го от това състояние гласът на доктор Янсен.

— Да!… Не! — отговори объркано българинът. — Какво сте направили с него?

— Нищо лошо! Просто е подложен на дълготрайна хипноза, за да ни бъде полезен. Но не се безпокойте. Той е щастлив. Не разбира нищо от това, което се е случило. Да тръгваме!

Ивац машинално се обърна и се качи на автомобилчето.

Потеглиха.

— Искам да ви предупредя — наруши мълчанието доктор Янсен, — ако не се съгласите да станете мой помощник, ще споделите съдбата му…

— А пък аз искам да ви предупредя, че това ще ви се удаде много трудно! — изкрещя Ивац, нервите на когото не издържаха. — Занимавал съм се няколко години с хипнозата във всичките й разновидности и зная как да се защитя.

— Излишна самоувереност! — спокойно забеляза доктор Янсен. — После се наведе към българина и тихо добави: — Разберете, че искам да ви спася. Симпатичен сте ми. Освен това сте колега… Биолог. Трябва да се съгласите. Не разбирате ли, че наруших правилника на института, като ви позволих да се срещнете с един от работниците…

После натисна педала и автомобилът се понесе още по-бързо. Излитащата струя въздух започна да свири тънко и пронизително. Но не силно. Вероятно имаше заглушители…

Стигнаха пред сградата, в която се намираше жилището на Ивац и кабинетът на Янсен.

— Нощта скоро ще настъпи! — предупреди докторът, като погледна часовника си. — Приберете се в стаята си и почивайте. Може да се порадвате на залеза. Днес той ще бъде много красив.

— Но нали слънцето е изкуствено?

— Че какво от това. И залезът е изкуствен. С помощта на лещи и светлини ние имаме едни от най-красивите залези на Земята. Довиждане. Професорът вероятно ще ви приеме утре. Помислете върху съветите ми…

Ивац взе асансьора и след няколко минути беше в жилището си. Хвърли се на канапето в кухнята, затвори очи и се замисли…