Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 16

Вадим се отнесе съчувствено към страховете й, но не можа да каже нищо обнадеждаващо за спешното издирване убийците на Марина Собликова с прякор Газелата и Андрей Коренев.

— Ксюша, едва ли ще мога да помогна по този въпрос — призна си честно той. — Нямам такива възможности. Разбира се, мога да ти дам съвет, но не съм сигурен, че ще се окаже полезен. Опитай се да си спомниш всичко, което знаеш за тази история, и го разкажи в милицията. Може информацията ти да е важна и да помогне за бързото намиране на престъпника. Но има смисъл само ако си сигурна, че убиецът не е свързан с издателството. Защото, ако го е изпратил някой от „Шерхан“, значи край на издателството. И всичките ни планове ще рухнат. Имаме нужда „Шерхан“ да процъфтява и забогатява, нали така? И нямаме никакъв интерес да обвиняваме неговите ръководители за извършеното престъпление.

— Господи, какво да правя? — Оксана почти плачеше. — Защо трябва така да се мъча! Не стига, че го търпя две години, не стига, че се правя на не знам каква в леглото, за да не го изпусна, а сега излиза, че той е готов да ме пожертва, защото не иска да плати парите. За него парите са по-скъпи от мен! Още никой не ме е унижавал така.

— Е, хайде, рожбо, недей така — успокояваше я Вадим. — Никой не те е унизил. Есипов е сигурен, че нищо не те заплашва, затова се държи така. Ако смяташе, че си в опасност, уверявам те, щеше да говори и да постъпи по съвсем друг начин.

— Пука ми за неговите мисли! — развика се Оксана. — И той е един мислител, Спиноза, Диоген. За мен е важно аз какво мисля. А аз мисля, че този престъпник ще се обади след два дена на Кирил, ще усети, че мирише на измама, и ще се залови с мен. А аз дори нямам охрана. Колко му е да се справи с мен, едно хлапе може да го направи.

— А за тоя мафиот — напомни Вадим. — Защо все пак вашата охрана го е пуснала?

— Защото той дойде с Вовчик, бодигарда на Есипов.

— Охо, каква била работата — замислено поклати глава Вадим. — Много любопитно.

— Какво му е любопитното? — изплака сърдито Оксана. — Есипов мисли само как да спечели повече пари, а да даде по-малко. Ти мислиш как да пипнеш издателството за себе си. А за мен мисли ли някой изобщо? Някой помисли ли, че ме е страх, че ми е зле, че ми е противно и трудно? За вас аз съм вещ, неодушевен предмет, инструмент, с помощта на който всеки постига своето. Какви мръсници сте всички…

Тя не издържа и заплака. В тези сълзи изведнъж се изля всичко, което се бе насъбирало толкова дълго, беше грижливо прикривано дълбоко в съзнанието й, без да намери как да излезе. Ненавистта и отвращението от Кирил, унижението от преструвките в сексуалните екзерсиси, страхът пред заплахата на невидимия, но толкова добре чут бандит. И още нещо. Тя не можеше повече да се заблуждава. Намери единствения мъж, до когото искаше да прекара живота си. Мъжа, заради когото с удоволствие би стояла вкъщи, би готвила супи борш и правила баници, би пекла месо, прахосмучила килимите, мила прозорците. Би раждала и отглеждала деца. Мъжа, когото желаеше отчаяно, трескаво, до спиране на дъха. Най-умния, най-решителния и същевременно спокоен и разсъдителен. И този мъж седеше сега пред нея на дивана и загрижено разсъждаваше за връзките на личния телохранител на генералния директор на издателство „Шерхан“ с престъпния свят. Повече от година грижливо криеше чувствата си към него, успя да се убеди, че просто й се струва, че Вадим е партньор в бизнеса и не трябва да мисли за него като за партньор в секса, а още по-малко в живота. Нейният Мъж още не е дошъл, те ще се срещнат и ще бъдат заедно, а Вадим трябва да го изхвърли от главата си. Тя подсъзнателно се държеше така, сякаш вижда у него само приятел и партньор, разхождаше се пред него по прозрачно бельо, приемаше го, както си е легнала в леглото, с една дума, демонстрираше по всякакъв начин, че ни най-малко не се стеснява, защото не вижда в него мъжа. А той, като гледаше стройното дългобедро голо тяло, нито веднъж не трепна, нито веднъж не показа, че това разкошно тяло поне мъничко го интересува. Разпитваше я с делови вид как правят любов с Есипов и й даваше съвети как да го прави правилно, за да не си намира други жени. Разсъбличаше я по бикини и я къпеше под душа и ръцете му не ставаха потни и горещи. И Оксана повярва твърдо, че Вадим просто не я харесва като жена. Не е по вкуса му. Нужна му е само за осъществяване на замислената операция с „Шерхан“.

Оксана се примири почти веднага, пък и не се опита да съблазни Вадим, да го вкара в леглото си. Потисна в себе си всички мисли за него в деня, когато случайно се оказа пред него полугола и не забеляза в очите му ни най-малка искрица интерес. А сега всичко онова, което така грижливо бе крила и потискала, изскочи наяве. Тя се страхуваше, че след два дена ще я убият. И това моментално я направи свободна от всичко, в това число и от собственоръчно поставените забрани да мисли за Вадим.

— Извинявай, Ксюша — говореше Вадим и предпазливо я милваше по косата, — не мислех, че така ще го възприемеш. Нали това, което се опитваме да направим с теб, не е само за мен. И за теб е. Ако двамата имаме успех, ще бъдеш щастлива през целия си останал живот.

— Няма да съм щастлива — промърмори тя през сълзи.

— Защо?

— Няма да съм щастлива без теб — почти извика тя и зарида още по-горчиво.

Ръцете на Вадим, които я бяха прегърнали през раменете, трепнаха, той се отмести и се опита да погледне в обляното й със сълзи и зачервено лице.

— Ксюшенка, какво говориш? Защо говориш така?

— Защото това е истината. Аз те обичам. И не ми трябва никой освен теб. С никого няма да съм щастлива. Само с теб.

Вадим свали ръцете си от раменете й, стана и отиде до бара. Наля два пръста водка във водна чаша, сипа тоник и подаде питието на Оксана:

— Вземи, изпий го. Но на един дъх.

Момичето покорно изпи силния коктейл и остави чашата близо до дивана. Знаеше, че от сълзите лицето й е подпухнало и погрозняло, но й беше все едно, защото след два дена ще я убият и никой не може или не иска да й помогне. Вадим премести фотьойла по-близо до дивана, седна колкото се може по-близо до Оксана и внимателно хвана ръцете й.

— Момиченце, благодаря ти за чувствата. Сигурно мога да се гордея, че ме обича такова чудесно момиче. Аз не съм милионер, аз съм обикновен държавен чиновник и заплатата ми не е голяма. Не съм млад киноартист, не съм секссимвол, нито световноизвестен дизайнер. Аз съм никой. И щом младата красавица казва, че не може да е щастлива с никой друг освен с мен, това означава много. Може би това е най-голямата похвала в живота ми. Благодаря ти, Ксюша.

Тя разбра всичко. Нали съвсем не беше глупаво момиче. Отмести се малко, освободи си ръцете, извади от джоба на халата кърпичка, избърса очите си и се усмихна измъчено с жалка трепереща усмивка.

— Но имаш жена, която обичаш, и всичко, което си замислил, го правиш заради нея. И освен нея не ти трябва никой друг. Правилно ли разбрах? — попита Оксана с дрезгав от риданията глас. — А аз ти изглеждам смешна и досадна. Не се бой, няма да се натрапвам. Никога нямаше да ти кажа, просто ужасно се изплаших от оня престъпник и помислих, че щом ми е съдено да умра след няколко дни, тогава… Впрочем не е важно. Нищо не искам от теб. Искам да спра.

— Какво искаш? — не разбра Вадим.

— Да спра. Да прекратя играта. Не искам да живея повече с Есипов. Дори не искам да го виждам. Не искам да лягам с човек, за когото парите са по-важни от мен. И не искам да съм богата, за да си избирам съпруг по любов, а не според портфейла, както ми обеща. Затова искам да съм с теб, а щом е невъзможно, никакво богатство и никаква свобода за избор на съпруг не ми трябва. Щом не мога да избера теб, тогава е безсмислено.

— Но, Ксюша, сега още е рано да спреш. Ние с теб не сме готови. Нали ти обяснявах… В края на краищата, ако наистина ме обичаш, трябва да помислиш и за моите интереси. И да не се отказваш от помощта дори ако самата ти си изгубила интерес към работата.

Оксана стана, загърна по-плътно дългия копринен халат с големи цепки, от които на всяка крачка се показваха красивите й дълги крака, и отиде в банята. След като се изми грижливо със студена вода, понечи да сложи на лицето си подхранващ крем, но помисли, че мазният блясък на кожата няма да я украси. „Нека пък — помисли тя с внезапно отчаяние. — Не съм му нужна. Не ме желае. Какво значение има как изглеждам? Колкото по-зле, толкова по-добре.“

Избра от наредените на етажерката най-гъстия крем, вдигна косата си на тила и я защипа с фиба, като я върза здраво с найлонова лента, за да не попадне по нея от крема, и нанесе на лицето си от мазната бяла каша. От контраста очите й веднага станаха почти черни, святкащи и огромни. Тя предизвикателно вирна брадичка и изпъна рамене, после се върна в стаята, но не намери Вадим. Той беше в кухнята и както винаги проявяваше пълна самостоятелност — пържеше омлет с домати.

— Да направя ли една порция за теб? — попита той, без да се обръща, когато чу стъпките на Оксана зад гърба си.

— Да, бъди така добър — отвърна тя равно, сякаш одеве не беше ревала.

Никак не й се ядеше, но здравият апетит е свидетелство за спокойствието на духа, а отсъствието му говори за нервозност. Тя се разкисна, това бе непростимо, но станалото — станало. Повече няма да се случва. Във всеки случай пред Вадим.

След като си наля още една водка с тоник, взе цигара и седна в кухнята, опряла глава о стената и затворила очи. Изведнъж всичко й стана скучно и безинтересно. Ненужно. Безсмислено. Едва сега Оксана разбра, че острият интерес към Вадим, желанието да е до него, да се виждат, да разговарят, да обсъждат и решават някакви проблеми са осмисляли живота й. Тя изпитваше с нищо несравнимо удоволствие, когато потискаше вътре в себе си враждебността си към Есипов, преодоляваше отвращението, когато си лягаше с него в леглото, защото знаеше: това е цената, която плаща за любовта си. И колкото е по-голяма цената, толкова по-силни бяха потисканите чувства, толкова по-хубаво, по-скъпоценно ставаше за нея онова, за което плащаше такава висока цена. Нали е ясно, че евтината дреболия не може да струва толкова много. Вадим придаваше вкус, цвят и наситеност на живота й. Вадим я караше да мисли, да върви напред, да изобретява нещо, да се старае, да се усъвършенства, да се учи на нещо. Искаше да му се хареса. Искаше й се той да я одобрява и хвали.

А сега нищо не може да я накара да продължи историята с Есипов и неговото издателство, историята, която за миг стана тревожна, скучна, ненужна и отвратителна. Да взема под внимание интересите на Вадим? С други думи, сама да се заеме да урежда и укрепва бъдещото му благополучие, неговото щастие с друга жена? Да ги нямаме такива. Ще има да чака. Нека другата жена да му помага, нека онази, а не Оксана се лигави и прави на майчица, когато на Есипов му стане. Значи Вадим си пази хубавицата, не я пробутва на чужд мъж заради пари, а нея, Оксана, не щади, използва я наляво и надясно?

— Красива ли е? — попита тя, без да отваря очи.

— Кой?

— Жената, която толкова обичаш.

— Не, не много. За мен е най-хубавата, но ако сме обективни, външността й е напълно стандартна.

— На колко е?

— На много.

— Какво значи „на много“? Трийсет? Трийсет и пет?

— Тя е по-голяма от мен. Какво означават тия въпроси?

— Нищо. Просто ми е интересно.

Тя е по-възрастна от Вадим. И с най-обикновена външност. Вярно, такава не можеш да пробуташ на Есипов. Значи той е експлоатирал и външността на Оксана, защото приятелката му не е толкова хубава. Тогава какво има тя, което липсва на Оксана? Защо тази бабичка му се струва по-хубава от младата красавица?

— Ама ти да нямаш едипов комплекс? — попита ехидно тя. — Привличат те бабите, както и Есипов? Пък аз се чудя как така бързо се ориентира в проблема му и дори даваше правилни съвети. Сега ми е ясно защо се дърпаше.

— Не, Ксюша, не си права — отвърна меко той. — Тя е по-голяма от мен с три години, на четирийсет и осем е. И не изпитвам никакви синовни чувства към нея. Тази жена е до мен от много години, заедно с нея минахме през много трудности, имаме деца, отглеждаме ги и сме големи приятели. Някога тя направи много за мен и аз се чувствам задължен да й осигуря приемливо жизнено равнище поне през втората половина от живота й. Децата ще пораснат и сами ще се оправят, ще си спечелят за коли и апартаменти. А тя вече нищо няма да може да направи за себе си. Това е моя грижа и мое задължение.

— Искаш да кажеш, че стоиш с нея от чувство за дълг?

В нея отново просветна надеждата. Той не обича старата си жена, просто изпълнява задълженията си. А щом е така, нищо не може да му попречи да бъде с Оксана. Нека не се жени за нея, тя не настоява, но да идва, да пие тук кафе, да легне в леглото. Нека да обещае поне това и тя с радост ще се хвърли отново в опасната игра, за да спечели пари и спокойно да си стои вкъщи и да вари борш в очакване на редките визити на Вадим. А може би да отглежда децата му…

— Можеш да наричаш това както искаш, но аз го наричам любов — каза той, като й отне последните остатъци надежда.

Той сипа омлета с домати в две чинии, поръси отгоре ситно нарязан магданоз и ги сложи на масата. Оксана наблюдаваше през сълзи червено-жълто-зелената смес в чинията и в тази минута й се струваше, че целият й живот, изпълнен с багри и остри преживявания, се е превърнал в безформена каша, безжалостно стъпкана и грубо объркана.

— Тези юнаци от „Шерхан“ са големи майстори на далаверите. Никъде не се изнамери нито един незаконен тираж. И в данъчната полиция няма нищо срещу тях, нито една улика, макар да си точели зъбите за нещо голямо. Точили ги, точили, но нищо не открили.

Миша Доценко, който се занимаваше непосредствено с убийството в дома на преводача Соловьов, извърши огромна работа, но така и не напредна в разкритието на престъплението. Имаше няколко версии: искали са да убият Собликова, а Андрей Коренев просто се е оказал наблизо; искали са да убият Коренев, а Собликова е станала случайна жертва; искали са да убият самия Соловьов; изобщо никого не са искали да убият, имало е опит за кражба или в краен случай на грабеж. И сега по всяка от тези версии предстоеше да се съберат и проверят маса сведения.

На първо място решиха да разработят Марина Собликова — все пак има ярко криминално минало, а изглежда, и настояще, а също така връзки от затвора и е напълно възможно да са възникнали и конфликтни отношения. Миша преобърна камара материали, откри и разпита огромно количество хора, набеляза няколко потенциални заподозрени, които можеха да пламнат от лошото желание да си разчистят сметките с очарователната джебчийка-касоразбивачка, изгуби време да проверява алибито им. За това отидоха около десетина дни без резултат. Вярно, версията за Собликова бе най-трудоемката, проверката на Коренев и Соловьов изглеждаше много по-лесна работа.

Така и излезе. Отиде още една седмица за очертаване образите на Андрей Коренев и Владимир Соловьов. И пак нищо. Нито явни врагове, нито криминални връзки, нито дългове, нито тежки конфликти. Версията за случайно влязъл крадец в дома изглеждаше твърде вероятна, но абсолютно безперспективна от гледна точка на възможността за разкриване. Оръжието, с което са разстреляни Андрей и Марина, се числи на Министерството на отбраната и е било загубено по време на бойните действия в Чечня. Явно е било намерено от някого, пуснато в незаконно обращение и продадено неизвестно кога, неизвестно от кого и неизвестно на кого. Пак задънена улица.

— Може би все пак „Шерхан“ е решило да си разчисти сметките със Соловьов? — предположи Доценко.

— С каква цел примерно? — учуди се Настя. — Не виждам причините.

— Страхували са се, че Соловьов ще намери документа, предприемат редица опити да го изземат, а когато не успяват, решават, че е най-лесно да убият преводача.

— Целта някак си не се връзва със средствата — поклати тя глава със съмнение. — Поводът е прекалено слабичък. И после, обърнахте ли внимание как ръководителят на „Шерхан“ Кирил Есипов упорито защитаваше Соловьов, уверяваше, че не може да е убил помощника и любовницата си от ревност. Той панически се страхува, че Соловьов може да има неприятности. Издателството много държи на него. Много. Толкова, че просто става подозрително. Освен това, Мишенка, току-що сам ми казахте, че от гледна точка на данъците при „Шерхан“ всичко е тип-топ. Разбира се, те не биха искали хартийката да излезе наяве. Ако се съди по всичко, това е единственото реално, макар и косвено доказателство, че правят черни тиражи, за които не плащат данъци, нито пък хонорари на преводача. Няма съмнение, че това е повод за скандал. Но не и за убийство. И последното: готова съм да се съглася, че това е било опит да се убие Соловьов, ако ми обясните ясно защо съвпада по време с работата на Собликова по издирване на документа. „Шерхановци“ е трябвало да знаят, че Марина също го търси. Тогава защо изпращат убиеца същата нощ? Още повече че убиецът се скрива, без да изпълни задачата си, не убива Соловьов, макар да е имал всички възможности. Това е пълна глупост.

— Глупост е — съгласи се Доценко. — Но пак нямаме избор. Ако е случаен крадец, никога няма да го намерим, няма защо да си губим времето. Остава да търсим само около издателството. Ако и там не открием нищо, ще се наложи да си признаем, че сме загубили.

— Добре — въздъхна Настя. — Ще започнем от две страни. Вие търсете около издателството, а аз ще се опитам да се заема със Соловьов. Все едно, имаме нужда от „Мечта“, прекалено тясно е свързана с делото на Черкасов.

През нощта заваля силен дъжд и след изнурителния пек човек най-после можеше да си отдъхне свободно. Настя се събуди от шума на дъжда и неочаквано за себе си откри, че се усмихва. Нощният дъжд винаги я довеждаше до тихо умиротворение и покой. Такова чувство изпитваше само при общуването с Даша, съпругата на брат й, който я наричаше подвижен транквилизатор.

Тя лежеше изпъната под одеялото и слушаше дъжда с отворени очи. Някъде от гънките на паметта й изплуваха стихове:

Настя предпазливо се измъкна от одеялото, като се стараеше да не тревожи сладко похъркващия си съпруг, намери с крака пантофите, наметна халата и отиде в кухнята. Сърцето й биеше лудо, сякаш току-що е бягала на сто метра. По лицето й блуждаеше усмивка, очите й сияеха. Ако в този момент Алексей се бе събудил и видял жена си, щеше много да се изненада, че за миг се е превърнала почти в красавица, при това без никакви хитрини и козметика. Но той спеше дълбоко.

Тя дори не предупреди Соловьов, че ще отиде. След разговора със Селуянов изобщо не беше му се обаждала. Просто изпи сутринта двете си традиционни чашки кафе, чашата с портокалов сок, изяде хлебните кубчета с извара, взе колата от Алексей и пое към „Мечта“.

Вилното градче, окъпано от нощния дъжд и осветено от яркото слънце, блестеше като играчка. Калните реки, останали от стопения сняг след зимата, бяха изчезнали, дърветата в гората се бяха покрили с гъста сочна зеленина и всичко наоколо изглеждаше ярко и радостно. Вратата на къщата беше отворена, в хола седеше вече познатия на Настя милиционер, държеше в едната ръка цигара, а в другата — книга.

— Здравейте — зарадва се той. — Отдавна не сте идвали. На гости ли?

— По-скоро по работа — отвърна тя. — Как е при вас, спокойно ли е?

— Спокойно. Не са идвали външни хора. Извинете, а домакинът знае ли, че работите в милицията?

— Не, и не бива да научава. А защо попитахте?

— Интересуваше се от вас. Помоли ме да ви открия, ако мога. А пък аз, както наредихте, се направих на учуден, уж нищо не разбирам и нищо не знам. И колегата е карал. Но майор Селуянов ни инструктира, така че не се вълнувайте. Ще се бавите ли?

— Както се получи. Ако не се скараме първите минути, може да отидат и два, и повече часа. Искате да отидете някъде, така ли?

— Точно така. Нямам сили да стоя тук. Владимир Александрович, разбира се, е вежлив човек, всеки път ме кани на масата, но ми е неудобно. Пък и не е редно. Ще изчезна да хапна някъде нещо топло, да си купя цигари, вестници. Може ли?

— Добре. Само не повече от два часа, става ли? И за всеки случай почакайте петнадесетина минути. Ако не си тръгна през това време — значи сте свободен.

Тя намери Соловьов в кабинета. Владимир седеше на компютъра и както изглежда, редактираше собствения си текст, понеже Настя не видя на писалището никакъв оригинал на чужд език. Той изобщо не очакваше да я види и в първия миг дори не можа да се овладее, трепна и неловко махна с ръка, като събори няколко листа от писалището.

Настя се наведе, вдигна ги, внимателно ги сложи на бюрото, мълчаливо прегърна Соловьов и го целуна по устните.

— Е, Соловьов, да поговорим ли за пожара? — попита тя, като се отмести от него и седна на малкото кабинетно диванче.

— За пожара ли? — повтори изумено той. — За какъв пожар?

— За пожара на отминалите дни. Или целувката ни не беше достатъчно дълга?

Лицето му пламна. Той свали бавно очилата си и започна да разтрива с пръсти челото и слепоочията си. „Наш‘та целувка за сбогом беше толкова дълга… Сред дълбоката улична нощ — Пожар от миналите дни“.

— Досетила си се — каза тихо той. — Впрочем няма нищо чудно, трябваше да се досетиш. Може би си единствената, успяла да забележи.

— Не преувеличавай, всеки, който се интересува или занимава професионално с това, може да забележи. Друг въпрос, че такива хора не четат литературата, която ти превеждаш. За тях това е прекалено примитивно. А онези, които четат екшъни и трилъри за нинджи, якудза и прочие страсти, едва ли се интересуват от класическа японска поезия. Така че вероятността да се разпознае измамата е достатъчно малка. Просто нямаш късмет с мен.

— Но нали това не е престъпление.

— Разбира се, че не — успокои го Настя. — Няма защо да се вълнуваш. При условие, че авторът е уведомен. Уведомен ли е?

— Да, той знае. Цялата работа е точно в това. Той знае, че текстовете му стават само за употреба като хартия. Можеш да ги сложиш в клозета, можеш да ги занесеш на вторични суровини. Той е блестящ фантазьор, майстор на измислиците и познавач на спецификата, но изобщо не може да пише. Изобщо. Речниковият му запас е като на десетгодишно дете. Това не би чел и най-тъпият потребител. Затова пък продава ръкописите си на баснословно ниски цени. Фактически ги подарява. Сигурно знаеш, че зад граница цените не са такива, като у нас. Там и жилището, и колата са много по-евтини и това, което според нашите разбирания е пари, за тях са много прилични пари.

— А ти, Володя? Ти защо вършиш това? Много ли ти плашат за обработката?

— Прилично. Достатъчно да живея. И после, харесва ми. Нали знаеш, винаги съм бил не лош стилист, а пък фантазията ми е бедна, не мога да измисля нищо интересно.

Това си беше истина. Още тогава, преди много години, той се опитваше да пише проза, но текстовете му повече приличаха на стихове в проза. В тях нямаше нито сюжет, нито характери, нито конфликти, нито интрига. Затова пък имаше образи, точни и необикновени сравнения, изящно построени фини фрази, богат и ярък език. Соловьов се опитваше да отпечата опусите си, но навсякъде му обясняваха вежливо и в достъпна форма, че написаното е в неизвестно какъв жанр. Не е разказ, не е очерк, нито новела. Дори не е есе. Просто нещо художествено.

Когато в издателство „Шерхан“ му показаха ръкописа на японския автор, Соловьов се ужаси. Неграмотен текст, пълен с „той каза“, „тя отиде“, „той излезе“, „тя каза“. Той направи усилие над себе си и дочете до края и едва тогава разбра, че зад безпомощното лингвистично бъбрене се крие завладяващ сюжет с главозамайващи обрати. Но всичко това трябваше да се преписва наново. И то така, че никой да не се усъмни, че авторът е японец, а не американец или русин. Цената на книга, написана от руски автор за японския живот, не е много висока. Това е известно отдавна.

— Мога да опитам — каза той нерешително на Есипов тогава. Наистина, не съм сигурен, че ще успея. Но в този вид не става за нищо. Купили ли сте ръкописа, или сте го взели за запознаване?

— Купихме го — въздъхна търговският директор на издателството Гриша Автаев, който присъстваше на разговора. — Опитайте, Володя. Ще е жалко, ако парите отидат на вятъра.

И той опита. В ръкописа имаше достатъчно екзотични детайли и подробности, свързани с японския начин на живот и японската култура, но за стилистиката на изложението трябваше да се имитира особен аромат, особен фон за образите и изразите. Соловьов избра да имитира класическата японска поезия и тъкмо това придаваше на излезлите изпод перото му романи неповторимото очарование на изисканост.

Ръкописът бе предаден в издателството, но съвсем неочаквано, буквално седмица след излизането на книгата се обади Семьон Воронец, главният редактор на „Шерхан“. И предложи за превод и обработка още един ръкопис. Също като първия, ако не и по-лош.

— Защо ги вземате? — недоумяваше Соловьов. — Съгласен съм, че първия път не сте могли да се ориентирате, защото не сте разполагали с преводач, който да погледне текста и да може да го оцени. Но нали сега знаете, че този автор не може да се смята за писател.

— Ние разчитаме на вас, Володя — умолително заяви Воронец. — С първия ръкопис се справихте просто блестящо. Можете да правите от този материал бестселъри. Естествено, трудът ви ще бъде заплатен както трябва.

И Соловьов се залови с втората книга. После с третата, четвъртата. Той се увлече, работата му харесваше, позволяваше му да бъде стилист и не изискваше това, което той по принцип не умееше — да създава сюжет и интрига. Това вече бе направено от някакъв неграмотен японец — майстор по съчиняването на завладяващи дъха истории. Този сюжетопроизводител се трудеше наистина с фантастична интензивност, оказва се, че отдавна е съчинил историите и сега в чекмеджето си има тридесетина ръкописа, които не са нужни никому, защото японските издатели се отказваха от тях, щом погледнеха първите три реда. „Това не е литература — казваха те и правеха гнусливи физиономии, — в най-добрия случай това е съчинение на ученик от начално училище, но дори за съчинение има твърде много граматични грешки.“

А пък авторът бе същински графоман. Съчиняваше историите си безкрай и не можеше да спре. Изобщо не беше беден човек, много пътуваше по света и навсякъде имаше приятели и роднини, у които оставаше да живее. Така имаше достатъчно жизнени впечатления, а оттам се раждаха идеи, сюжет, характери, конфликти. Авторът бе жаден за слава, искаше да си вижда името, отпечатано с едри букви върху ярки гланцови корици. Искаше да дава интервюта във вестниците и телевизията, мечтаеше по нетленните му произведения да се снимат филми, които да станат носители на „Оскари“. И не разбираше, че никой не иска да публикува произведенията му.

Отчаян да завоюва благосклонността на японските издатели, той се опитваше да вреди ръкописите си в други страни, но му обясняваха, че могат да разгледат въпроса само за книга, написана на достъпен език, например на английски. За да се оцени материал, написан с йероглифи, е нужен преводач, а трудът на преводача трябва да се заплати. А кой има интерес да плаща на преводач, ако няма гаранция, че текстът си заслужава. Виж, ако ставаше дума за световноизвестен писател, например като Мацумото или Ехира, тогава друго нещо, защото това са признати майстори и е сигурно, че произведението е добро. А дори да не е, име от такъв мащаб само се продава независимо от равнището на написаното.

Авторът поръча за своя сметка превод на една от книгите си, но не можа да оцени качеството на това, което се получи — знаеше съвсем слабо английски, само на битово-разговорно равнище, не можеше нито да пише, нито да чете на този език. Вероятно преводачът строго е следвал оригинала, защото издателството, където авторът отнесе английския вариант, отказа ръкописа още щом прочетоха първите няколко страници.

Неуспехите не сломиха жизнерадостния оптимист. И той продължаваше да твори. Или твърдо вярваше в звездата си, или просто не можеше да спре. Произведенията му напомняха много сбит преразказ на наситен със събития филм, но авторът не разбираше това. Като не твърде образован и начетен човек, той не виждаше разлика между своите творения и издаваната в масови тиражи литература, не забелязваше немощта на езика си, а ако забелязваше, пак нищо не можеше да промени.

И изведнъж на хоризонта изплува руски издател, който „за проба“ купи една книжка. Авторът вече не се надяваше на нищо, затова си даде ръкописа за жълти стотинки само за да оформи продажбата. Щеше и без пари да го даде само и само да го издадат, понеже както вече казахме, не беше беден човек, но затова пък крайно честолюбив.

А от този полуграмотен разказ преводачът Владимир Соловьов направи истински бонбон. Така бе сложено началото на цяла поредица книги от този автор, книги, които се ползваха с бесен успех сред читателя в Русия и чудесно се харчеха, носейки печалба на издателството. „Шерхан“ купи трийсет и два ръкописа, четиринайсет от които вече излязоха в поредицата „Източен бестселър“. Остават още осемнайсет, а в това време авторът продължаваше да съчинява…

— Сега разбирам защо „Шерхан“ така се държи за теб — обади се Настя. — В ръкописите вече са вложени пари, а никой освен теб не може да работи с тях. Ти наистина си незаменим за тях. И е ясно защо толкова се боят от скандала, който можеш да им вдигнеш, след като ги уличиш в нарушение на твоите авторски права. Заради това можеш да се разсърдиш и да откажеш сътрудничество с издателството. А аз през цялото време се чудя защо положиха толкова усилия, за да открият случайно попадналата при теб хартийка. Струваше ми се, че цел и средства не се връзват. Като си отидеш ти — ще намерят нов преводач. А се оказа, че по принцип никой друг преводач не може да ги удовлетвори. Нужен си само ти. И те са се вкопчили здраво в теб. Володя, те наистина пускат незаконни тиражи, съвсем случайно го разбрах, но не исках да ти казвам.

Тя разказа на Соловьов как си купи на площада пред Ленинградската гара „Острието“ и как сравнява вкъщи двата екземпляра.

— И когато четях романа, не ме напускаше усещането за нещо отдавна познато, но абсолютно неуловимо, неосезаемо. Нали знаеш, усещаш лек аромат, свързан в съзнанието ти с детството, който мигом изчезва и не можеш да разбереш дали така ти се е сторило или… Изведнъж ни в клин ни в ръкав си спомниш нещо от детството и дълго се чудиш откъде са се взели тези спомени. И при мен беше така. Чета за сбиванията между престъпни кланове на японци в Америка, а си спомням как сме ходили двамата извън града или на плаж.

— Кога се досети? Отдавна ли?

— Едва тази нощ. Събудих се, защото дъждът шумолеше и си спомних. „Не ми се става, а сън ме не лови“.

— „Нощта така минава и утрото напира“ — поде Соловьов, като се усмихна тъжно. — Аривара Нарихира, девети век. Имаш добра памет, Анастасия.

— Добра е — съгласи се тя. — Не се оплаквам. И когато си спомних това стихотворение, веднага си спомних друго. В „Острието“ например ти си написал: „Човекът с тъжни очи — това е човек, който в детството си никога не е плакал, когато са му се карали и са го били.“ Веднага ми се стори познато, но не схванах какво става. А тази нощ съобразих:

— Исикава Такубоку — въздъхна Соловьов. — Е, щом знаеш всичко, няма смисъл да отричам. Не споря, това не ме краси, но и няма нищо лошо в цялата работа. Не крада чужди ръкописи, аз ги преработвам и довеждам до съвършенство. Върху книгата е написано истинското име на автора, така че неговите права не са нарушени.

Той замълча и се извърна, загледан през прозореца. Настя търпеливо изчака малко, като се бореше мълчаливо с желанието да запуши. Най-сетне Соловьов пак се обади:

— Ненавиждам ги. Те неслучайно се страхуваха, че ще намеря онова проклето листче. Нямам намерение да им прощавам.

— И затова ли започна да ме търсиш?

— Исках да те видя. Скучаех без теб.

Настя се надигна от уютния малък диван и се протегна с удоволствие.

— Соловьов, не хитрувай. Да вървим в кухнята, ще ти направя кафе и ще поговорим за твоите издатели. Твоят гняв е праведен, не споря, и имаш пълното право да си изясниш отношенията с „Шерхан“. Само не ми пей песничката за голямата си и непреходна любов към мен. Все едно, не ти вярвам.

— Защо?

В гласа му Настя усети истинска, неподправена тъга. Стана й неудобно. Наистина, защо постъпва така с него? Защо си внуши, че той не може да я обича? Само защото не отвърна някога на чувството й? Не, по-скоро нещо друго. Самотният болен човек е готов да обича всеки, който внася някаква топлинка в сивата му самота.

— Хайде да не говорим за това, съгласен ли си? — каза меко тя. — Да вървим.

Соловьов обърна количката и тръгна от кабинета към хола.

Не е проста работа да намериш скъсаната верижка от игла за връзка, особено ако не знаеш къде точно да търсиш. Коротков и Селуянов прочетоха внимателно документите, свързани с откриването на труповете на осемте момчета със семитска външност, и никъде не откриха да се споменава, че до трупа е намерена малка позлатена подкова с верижка.

— Излиза, че или не са забелязали подковичката, или някой я е взел — констатира унило Николай. — Има да търсим до пълна изнемога.

— Много си прав — въздъхна Коротков. — Но все пак трябва да търсим. Така че да започваме. Ще започнем от труповете, които не са били намерени от милицията.

Така е станало при пет от осемте. Ченгетата решиха най-напред да се запознаят със случаите, при които труповете са открити от деца, подрастващи или младежи. С една дума, от тези, които биха могли да проявят любопитство, без да изпадат в истерика при вида на мъртвото тяло, да намерят подковичката и да я приберат в джоба си. Изхождайки от това съображение, те сведоха петте случая на три. Вече е по-лесно.

Но само относително. Понеже намерената от дете или юноша подкова едва ли ще остане дълго у едного. Тя ще се превърне в разменна монета или направо ще бъде изгубена. Ченгетата знаеха през какви перипетии понякога минават предметите, когато деца си ги предават от ръка на ръка, затова поеха дълбоко дъх, изядоха по две шишчета и се заловиха за работа.

Първият намерен от деца труп е открит на брега на Москва-река. Имената, фамилиите и адресите на двамата приятели шестокласници, натъкнали се на ужасната находка, се намираха в досиетата. Но родителите и на двете момчета в един глас започнаха да възразяват и не бяха съгласни оперативните работници да беседват със синовете им. Както твърдяха възрастните, децата бездруго са преживели стрес и не е нужно да бъдат травмирани още веднъж.

— Тогава ще се опитаме да минем без децата — сговорчиво прие Селуянов. — Ако обичате да ми кажете, не сте ли виждали у сина си мъничка позлатена подкова?

— Какво говорите! — изплаши се майката на едно от момчетата, Гена Федотов. — Моят син не е крадец. Как смеете да ми задавате такива въпроси!

— Нима съм казал, че я е откраднал? — учуди се невинно Николай. — Само попитах дали не сте виждали подковичката.

— Не — отряза категорично жената.

С нея се разговаряше трудно, изглежда, майката на момчето имаше силно предубеждение към милицията и сътрудниците й и беше готова да умре, но да не допусне нежното й синче да бъде измъчвано от злите груби милиционери. Като не научиха нищо, Коротков и Селуянов поеха към училището, в което учат Гена Федотов и Вова Молянов.

— Обожавам такива маминки — измърмори Юра Коротков. — За тях всичко, което правят децата им, заслужава поне Държавна награда. По правило синчето не може да бъде лошо. Може всеки ден да носи пълен куфар със скъпи вещи, а майката сама, без чужда помощ ще измисли обяснение откъде се взема всичко това. Момчето ще ходи дрогирано, а тя като квачка ще стои над него, защото то се преуморява в института, вижте колко е блед и очите му имат болезнен вид. А когато в края на краищата извърши за пари зверско убийство, защото не може да се справи с абстиненцията, а няма с какво да си купи наркотици, такава маминка дълго ще се чуди, ще си скубе косите и ще казва, че не е възможно, че нейното момче е най-доброто и изобщо никога нищо не е предвещавало подобно събитие.

— Хайде, какво недоволстваш — обади се миролюбиво Селуянов. — Нормална маминка, предпазва синчето от травмиращия разговор за трупа, а ти вече правиш такива изводи. Максималист си, Юрок.

— Охо! Чувства се благотворното влияние на лейди Валентина! — засмя се Коротков и приятелски прегърна Николай. — Започнал си да обичаш всички и да им прощаваш. Кога е сватбата?

— Не се надявай на почерпка. Не бързаме.

— Че защо? И двамата сте свободни, какво ще протакате.

— Много си припрян. Познаваме се едва от два месеца и нещо. Я виж Аска, тя е ярък пример, от петнайсетгодишна върти любов с Чистяков, а се ожениха едва миналата година. Затова пък толкова успешно. Като ги гледа човек, да им завиди.

— Не се мери с тях — въздъхна Коротков. — Аска е много особена. При нея нещата са по-различни. А ти, Коля, трябва да вземаш пример от мен. И не забравяй, че с млада жена, която никога не е била омъжена, не бива да живееш прекалено дълго „просто така“, това влияе зле на психиката й и на вашите отношения.

Селуянов нищо не отговори, само изхъмка неопределено. Вървяха бавно по улицата към типовото здание на средното училище. До края на часовете оставаха петнайсетина минути, нямаше закъде да бързат.

— Слушай, не знаеш ли защо толкова не ми се работи? — зададе философския въпрос Николай. — Направо нямам никакви сили. Струва ми се, че ако седна сега на пейката, ще затворя очи и ще заспя за една-две седмици. Уморен ли съм, какво? Май още е рано.

— Разбира се, че си изморен — съгласи се Юра. — Какво си мислиш, че ние с теб имаме право да се изморим само като наближим пенсия, така ли? Аз понякога едва си мърдам краката. Малко спим, храним се как да е, все се нервираме. Всеки ще се умори. Чудно е, че изобщо шаваме след петнайсет години такъв изумителен живот.

— Но Аска не се уморява — възрази упорито Селуянов. — Също спи малко, също хапва на крак, не по-малко от нас се нервира, а нищо не й действа. Опъва ли, опъва каиша като автомат. Защо става така?

— Ама ти пак ли започваш — махна с ръка отегченият Коротков. — Нали ти казах: не се мери с Аска. Тя е друга. Принципиално друга, разбираш ли? За нея няма нищо по-интересно и по-важно от работата, тя живее и диша с работата, цялата е просмукана от работа. Аска ще се измори да работи само когато се измори да живее. Не искам да обидя нас двамата, обичаме си работата, но освен нея в главите ни е пълно и с хиляди други неща. Например веднъж месечно ти се стараеш да откраднеш един ден и да отидеш във Воронеж, да се видиш с децата. Аз също съм затънал до гуша в семейни проблеми. И после, ти си имаш Валентина, аз Люся, а Ася не се отвлича с такива глупости и не хаби душевните си сили за романи. А да не говорим, че е по-млада и от двама ни.

— Малко по-млада. Между другото, Юрок, скоро ще има рожден ден. Да не забравим да я поздравим. Не помниш ли на коя дата беше?

— Точно в деня на президентските избори. Няма да забравим, ще стане чудесно. Въпросът е само какво да й подарим.

— Няма никакъв проблем. Не е кръгла дата. Ще й подарим пет кутии хубаво кафе, пет стека цигари и бутилка мартини, което тя обожава. И приятно, и полезно.

— Коля, липсва ти романтичен размах — усмихна се укорително Коротков. — Може ли за рожден ден да се подаряват храни?

— Може — отвърна убедително Николай. — И трябва. Все едно, няма друго какво. Кога ли ще бие звънецът?

— В един и петнайсет. Сега ще излязат.

Лесно намериха Гена Федотов и Вова Молянов от шести „в“. Момчетата ходеха на информатика и след петия час не хукнаха към къщи, а се отправиха към бюфета да хапнат, понеже заниманията по компютър започваха в два часа. Милиционерите ги откриха именно в бюфета. Момчетата се оказаха малки сериозни мъже, и двамата с очила, а върху лицата им — изражение на непреходна загриженост. Те старателно дъвчеха кюфтета и ориз, само от вида на които човек може да откачи, да не говорим за миризмата. Кой знае защо още от времето на застоя има традиция в ученическите бюфети да дават буламачи, които не биха посмели да сервират никъде другаде. Сигурно защото децата са търпеливи и ядат каквото им дават. В краен случай нищо не ядат. Но и не се оплакват от безвкусната храна.

Възприеха съвсем спокойно появата на двамата чичковци от милицията, изглежда, изобщо не бяха от плашливите. Преди да отиде в бюфета, Коротков успя да се отбие в учителската стая и двете минути обаятелни усмивки, предназначени за учителките, свършиха своето. Стана известно, че Федотов и Молянов са гордостта ако не на цялото училище, то поне на трите шести класа, пълни отличници са, с примерно държание, а в час по физкултура са постоянните шампиони по бягане и скок на дължина. С една дума — не деца, а мечта за семейството и училището.

— А ние мислехме, че престъпниците отдавна са намерени — заяви на милиционерите Гена с презрително изражение. — Какво толкова се бавите?

— Е, извинявай, братко — вдигна рамене Коротков. — Така се получи. Не можем да намерим една улика, а без нея за нищо на света не можем да хванем убиеца. Затова дойдохме при вас да се посъветваме, може да подскажете нещо.

— Знаем ги ние тия методчета — веднага се обади Вова, докато оправяше големите очила върху тънкото си носле. — Възрастните никога не се съветват с нас. А когато казват, че се съветват, значи вече всичко са решили сами, а сега искат да убедят и нас.

— Напразно говориш така — поклати глава Селуянов. — Макар по принцип да си прав, трудно е да се спори за това. Но в случая сгреши. И без вашата помощ нищо не можем да решим.

Опитът да използват момчешкото любопитство остана безрезултатен. Коротков и Селуянов направиха драматична пауза с надеждата, че хлапетата няма да издържат и ще попитат за какво става дума и с какво могат да помогнат на чичковците милиционери. Но Гена и Вова ядяха невъзмутимо кюфтета и ориза с мръснокафяв цвят, без да обръщат ни най-малко внимание на ченгетата. Коротков разбра, че старите изпитани методи вече не действат и трябва да поеме инициативата.

— Приятели, трябва да намерим малка подковичка. Без нея не можем да хванем престъпника. Но милицията не я е намерила на местопрестъплението. А трябва да я има. Задължително. И аз искам да ви питам не сте ли я видели до онзи човек, когото сте намерили. Ако пък сте я видели, не знаете ли къде се е дянала? Това е всичко.

— Тази ли? — Вова бръкна в джоба, извади си ръката и разтвори длан. Малката позлатена подковичка с две колелца от скъсаната верижка лежеше в шепата му като в уютно гнезденце.

— Тази. Къде я намери?

Малчуганът отново стисна мъничката си длан и подковата изчезна.

— Там я намерих. До… Абе до онзи човек. Мислех, че е ничия. Взех я за късмет. Всички казват, че подковата носи щастие.

Коротков оцени деликатността, с която Вова Молянов избягна неприятните думи като „покойник“, „мъртвец“, „труп“. Момчето чу, запомни и повтори израза, който току-що употреби самият Юрий. „Онзи човек“.

— Е какво, донесе ли ти късмет?

— Не знам. При мен всичко си е наред и преди това.

— Тогава да се надяваме, че без нея няма да се влоши. В края на краищата ти си мъж, трябва да умееш да се справяш със собствени сили. Нали така?

Момчето вдигна към Коротков очите си, които бяха станали бездънни и огромни.

— Ще я вземете ли?

— Да, Вова. Трябва да го направя. Разбирам, свикнал си с нея, скъпа ти е. Но аз съм длъжен. Разбери ме. И не се сърди.

Малкото юмруче се сви още по-силно. По кръглата нежна буза се търкулна предателска сълза.

— Ами ако не я дам?

Наистина, ами ако не я даде? Със сила ли ще му я вземат? Да се бият с едно дете? Да призовават към гражданско съзнание? Да го плашат с традиционните милиционерски страшилки? Глупости.

— Володя, много те моля — тихо пророни Коротков, като сложи ръка на рамото му. — Ти си голямо момче, трябва сам да разбираш колко е важно това. Знам колко е мъчително и трудно да се разделя човек с любим предмет, с който е свикнал. Изобщо в живота има много мъчителни и трудни неща, но трябва да ги преодоляваме. Само за малките деца всичко е лесно, просто и весело. А ти вече не си малък и ще се наложи да свикваш да губиш. Може би това ти е първата загуба, но честна дума, не е последната и трябва да се учиш да понасяш с достойнство и мъжество. Ще успееш, сигурен съм, че ще съумееш да се справиш с това.

В ученическия бюфет цареше шум, глъч и врява, но около масата с двете момчета и двамата възрастни сякаш някой бе издигнал стъклен похлупак, който не пропускаше звука. И четиримата мълчаха и светът утихна, очаквайки кога единайсетгодишното дете ще приеме първото трудно решение в живота си: да се раздели доброволно с малката позлатена подковичка, която цели три месеца носеше „за късмет“.

Малкото юмруче бавно се разтвори. Коротков щеше просто да вземе подковичката и да я пъхне в джоба си, но овреме се спря. Не бива да се отнася небрежно към онова, което е така скъпо за момчето. Той извади найлоново пликче, внимателно сложи вътре подковичката, залепи го и след това го прибра в портфейла си. Изведнъж Вова скочи от мястото си и избяга от бюфета. Гена Федотов продължаваше да седи неподвижно, без да казва нито дума.

Оперативните служители станаха.

— Твоят приятел е истински мъж — заяви много сериозно Селуянов. — Така му предай. Може да се гордее със себе си. Не го оставяй сам, сега му е тежко и ти като приятел трябва да го подкрепиш.

Гена кимна мълчаливо, но не стана от мястото си.

Юра и Николай се отдалечаваха бързо от училището. И на двамата им се струваше, че въздухът е изпълнен с детската мъка от първата загуба и виновници за мъката са самите те.

— По дяволите, колко е трудно все пак с децата — сърдито подхвърли Коротков, когато бяха отминали два квартала. — Нали разбираш кое е глупавото — няма никаква трагедия, голяма работа, някаква нещастна подковичка, а за момчето такава мъка, че чак сърцето ти се къса. Да плачеш ли, да се смееш ли.

— А ти знаеш ли кое е най-смешното в тази история? — поде Коля. — Вовината майка най-много се боеше, че ще го травмират разговорите за трупа, който е намерил. А на него не му мигна окото. Той още не разбира какво е това смърт и колко е страшно. А се разплака заради подковичката. Ето къде е истинската травма за него. Имам чувството, че сме обрали дете.

— Добре де, стига за тъжни неща. Нека да се радваме, че днес приказно ни провървя. Намерихме подковката от раз. Такъв късмет не се случва всеки ден. Според нашето милиционерско щастие, ако търсим на няколко места, винаги го намираме на последното. Накъде отиваме?

— При Черкасов. Ще му покажем подковата, щото изведнъж да не излезе, че не е от иглата му. — Слушай — сепна се неочаквано Селуянов, — в правилна посока ли вървим? Нали си оставихме колата близо до къщата на Молянов. Според мен трябваше да завием надясно от училището.

— Така ли? — смая се Коротков. — Ами накъде завихме?

— Наляво.

— И кой дявол ни накара?

— Сигурно, защото се разстроихме. Не мога да гледам детски сълзи.

— И аз не мога — въздъхна Юра. — И кой идиот е измислил, че работата на милиционерите ги прави закоравели? Според мен е точно обратното. Сигурно на стари години съвсем ще стана сантиментален. Хайде да се опитаме да минем през дворовете…

Пред Михаил Черкасов се издигаше внушителна купчина снимки на всички възрастни обитатели от вилното град че „Мечта“.

— Михаил Ефимович, човекът, който иска да ви създаде маса неприятности, е свързан по някакъв начин с „Мечта“. Или живее там, или посещава района. Искам да огледате снимките на всички, които живеят там. Може да познавате някои хора.

— Не ви разбирам добре — отвърна смутено Черкасов. — Защо трябва да ги познавам?

— Защото не може човек току-така да ви желае лошото. Той има нещо против вас, а това означава, че най-вероятно сте лични познати. Разбира се, допускам, че може да ви отмъщава за нещо и пак никога да не сте се срещали, но подобни случаи са крайно редки. Нека започнем от най-простото: вие се познавате с него, може би по-рано сте били познати, но отдавна не сте се виждали. Погледнете внимателно, ако обичате.

Черкасов позна подковата от пръв поглед. И оперативниците се убедиха още веднъж, че той няма никакво отношение към осемте трупа. Ако имаше, историята с подковата никога нямаше да излезе наяве. Той просто нямаше да „открие“ липсата на верижката от иглата за вратовръзка.

Михаил Ефимович разгледа старателно около шейсетина снимки, дълго се взира в лицата.

— Не. Не познавам никого от тези хора. Никога не съм ги срещал.

— Напълно ли сте сигурен? Не грешите ли?

— Напълно съм сигурен. А вие показвахте ли им моя снимка?

— Показахме — отвърна вяло Коротков. — Никой не призна, че ви познава.

— Виждате ли, значи не греша. Слушайте, да ви кажа честно, страшно ми омръзна да стоя тук. Не можете ли да ме освободите да си ходя?

— За съжаление ще се наложи да потраете още. Престъпникът трябва да е сигурен, че замисълът му е успял и ние подозираме само вас и никой друг.

— И какво ще стане, ако разбере, че сте сигурни в невинността ми?

— Разберете, Михаил Ефимович, това, което е направил този човек, изисква огромни усилия и зла воля. Всичко, което е направил той, е насочено срещу вас. Това означава, че той не просто много иска да ви унищожи. Това е станало смисъл на живота му. И ако разбере, че сме ви повярвали, няма да се спре. Все едно, ще се старае да стовари върху вас вината за тежките престъпления. А това са нови жертви. Помислете за тях. Той се опитва да разиграва картата „маниак хомосексуалист с влечение към момчета“. Ако ви пуснем днес, утре или вдругиден ще намерим поредния труп на юноша с улики, директно насочващи към вас. Това ли искате?

Разбира се, Черкасов не искаше това.

Не беше лесно да се намерят контакти със сътрудниците от Външно, които се занимават с културните връзки с Япония. Това бяха заети хора, не искаха да си губят времето за разговори с Московската криминална милиция, още повече че разговорите щяха да носят някакъв съвсем нелеп характер.

Настя успя да издири сред чиновниците от Външно двама колеги от института и единият от тях все пак успя да й уреди половинчасова среща с човек, запознат с въпросите на съвременната японска култура.

— Накахара? — вдигна вежди японистът, след като изслуша Настиния въпрос. — Не, не съм чувал за такъв писател. Във всеки случай не е познат в Япония.

— Тогава ще задам въпроса така. Има ли сега в Япония писател, който успешно да пише детективски романи или трилъри?

— Има такива — веднага се съгласи човекът от Външно. — Наистина не са много, могат да се изброят на пръстите на едната ръка, такава литература е в разрез с националните културни традиции и не се смята за престижна, не е предназначена за интелектуалния елит. Но безспорно има такива автори. Наскоро там изгря много ярка звезда. Отори Митио. И всъщност веднага завоюва световна слава. Превеждат го на много езици, правят филми по книгите му. Между другото, ще ви разкажа нещо любопитно. Знаете ли, че индийската кинематография произвежда примерно осемстотин и петдесет филма годишно?

— Колко?! — ужаси се Настя.

— Осемстотин и петдесет. Всеки щат си има киностудия и произвежда собствена филмова продукция. Въпросът е откъде да взема сюжети. Та те с голямо удоволствие използват като първоизточник не само книги, но и чужди филми. Преди две години по нашата телевизия показваха един такъв шедьовър. Откраднали изцяло „Завръщане в рая“, дума по дума, само че пренесли действието в Индия и от австралийци героите се превърнали съответно в индуси. А в останалото — пълна идентичност. Разказвам всичко това, за да разберете, че Отори Митио е много популярен там. Почти по всичките му книги има филми, главно в Щатите, Турция и Китай. И филмите до един са преработени от индусите и са излезли на екрана. Такава стока се търси, тя е с динамично действие, което на практика се развива по целия свят, има много европейски герои и същевременно любопитна източна специфика. Спокойно мога да твърдя, че Отори Митио е един от най-богатите писатели в момента.

— Защо не го издават у нас в Русия? — учуди се Настя. — Та сега много се търси такава литература.

— Сигурно не ни е по джоба — поясни човекът от Външно. — Автори от подобна класа искат огромни хонорари, а нашите издатели все още не могат да ги плащат.

— Но нали у нас излизат книгите на Шелдън, Колинс, Лъдлъм. Това също са автори със световно име и мисля, че и хонорарите им не са малки. Мигар японецът иска повече?

— Напълно е възможно. А може просто да не иска да си има работа с руските издатели. Например не вярва в качеството на превода или не го удовлетворява полиграфията. Извинете, но изгубих нишката на нашия разговор, а времето си върви. Какво по-точно искахте да научите от мен? Защо културните ни връзки с Япония не са обхванали известния писател ли? Или нещо друго?

— Благодаря ви, Денис Владимирович, вече разбрах всичко. Извинете, че ви отнех от времето.

От Външно министерство направо отиде у майка си. Надежда Ростиславовна беше работила няколко години в чужбина и имаше познати из цяла Европа. Настя се нуждаеше точно от това.

— Мамо, имам нужда от помощта ти — заяви тя направо от прага.

— Естествено — усмихна се майка й. — Иначе нямаше да дойдеш у нас. Родителите са за това, за да помагат.

— Ех, мамо…

— Не те упреквам, Настенка, опазил ме Бог. Нали знам колко работиш. Та какво се е случило този път?

— Можеш ли да звъннеш на твои приятели в чужбина и да ги помолиш спешно да ти изпратят две книги?

— Кои по-точно?

— Авторът е Отори Митио. Две-три книги от неговите, няма значение кои. Само да са на език, който чета.

— По работа ли ти трябва или за развлечение?

— По работа. Освен това ми казаха, че всичките му книги са филмирани и е много желателно да получа поне една видеокасета. Важно е да видя дали името му е написано в тигрите и в какъв вид. Дали той е автор на сценария, или се споменава само като автор на романа, по който е снет филмът.

— Дъще, да не се занимаваш с авторско право? — изуми се Надежда Ростиславовна. — Откога?

— Оттогава, откогато за това започнаха да убиват. Ще направиш ли това, за което те моля?

— Добре. Сега ще започна да звъня, а ти сама си обяснявай молбата.

Майката седна да звъни, а Настя отиде в кухнята, където нейният доведен баща, когото от самото си детство наричаше татко, се занимаваше с ремонт на счупена табуретка и от време на време поглеждаше малкия черно-бял телевизор.

— Как си, малка Настя? — попита Леонид Петрович.

— Умерено. Болният е по-скоро жив, отколкото мъртъв — пошегува се тя.

— Защо си сама, без Льошка?

— Непланирана визита. Преди един час не знаех, че ще дойда у вас.

— Нещо се е случило, така ли?

— Аха. Страшно подозрение за страшно престъпление. Татко, ще дадеш ли нещо да хапне гладната малка Настя?

— В тигана има кюфтета, вземи си с хляб. Или искаш супа?

— Не, не искам супа. Татко, ти разбираш от всичко, знаеш ли дали криминалистите имат методики за установяване различията в полиграфичната продукция?

— Много са ограничени. Не може ли да конкретизираш въпроса?

— Може ли да се установят различия между книги, които са били отпечатани от едни и същи филми, в една и съща печатница, но по различно време.

— На практика не. Ако, разбира се, е използвано различно лепило и прочие материали, могат да ти кажат, че книгите са от различни партиди. Но различно лепило могат да използват и в рамките на един тираж. Свършило едното лепило, пуснали друго. Какво ти трябва?

— Трябва да установя, че едни книги са били отпечатани по-рано, а други по-късно. При това значително по-късно. Разликата във времето достига до година, че и повече.

— Трябва да те разочаровам, детенце. Засега у нас нямаме такива методики. За какво мислиш, че са проблемите с ценните книжа? Тъкмо затова. А наскоро на концерта на един известен певец са продали двойно повече билети, отколкото са местата в залата. Тоест по два билета за всяко място. Така и не успяват да различат истинския от фалшивия, още по-малко пък да определят къде са отпечатани. Ако твоите книжки са отпечатани в една и съща печатница, разликата е само в степента на засъхване на боите. А ние не можем да определяме достоверно това.

— Жалко — огорчи се Настя. — Толкова се надявах…

— Настя! — чу се гласът на майката от стаята.

— Тичам!

Тя сложи на масата отхапания сандвич с кюфте и хукна към стаята. След пет минути й обещаха твърдо да намерят книги от известния японски автор и снет по романа филм и при първа възможност да ги изпратят по човек в Москва. Гласът на събеседника, разговарящ на френски с доловим акцент, й се стори познат. Дори не самият глас, а именно акцентът, маниерът на произношение.

— Кой беше? — попита тя майка си, когато затвори.

— Фернандо. Помниш ли, миналата година го посреща и го води из Москва?

— Разбира се. По дяволите, колко неудобно се получи. Не го познах и разговарях като с непознат.

— Нищо страшно. А миналия път той много те хареса и сега ми каза, че за теб е готов да изкупи книжарниците на Мадрид. Какво се разбрахте?

— Записа си телефона ми и обеща да звънне веднага щом разбере по кого и кога ще изпрати нещата. Тъкмо някакъв негов познат щял да лети вдругиден за Москва и ако успее да купи книгите, ще ги предаде по него.

— Е, славно се нарежда. Ще останеш ли за вечеря?

— Благодаря, мамче, ще вървя. Льошка ще се обиди, ако се върна сита вкъщи.

— Почакай, ще ти дам някои неща.

Надежда Ростиславовна започна да опакова в купички и торбички печено месо, салата с раци, големи парчета домашна баница.

— Няма нужда, мамо — опитваше се да се съпротивлява Настя. — Всичко си имаме.

— Има нужда — каза твърдо Надежда Ростиславовна. — Знам ви как се храните. Когато Альошенка е вкъщи, добре. А когато го няма, вземаш къшей хляб и кашкавал и си доволна от себе си.

— Между другото твоят любим Альошенка сега е у дома и ще приготви прекрасна вечеря — заяви Настя, като дояждаше бързо кюфтето.

— Между другото — имитира я майка й, — ако се беше потрудила поне веднъж на ден да звъниш вкъщи, щеше да знаеш, че моят любим зет не е там. Цял ден си кръстосвала не знам къде си и той не е могъл да те намери, за да ти съобщи, че трябва да отиде спешно за два-три дена в Жуковски. Написал ти е вкъщи бележка и ни предупреди с баща ти. Дъще, кога най-сетне ще станеш човек? Кога ще се научиш да бъдеш по-внимателна ако не към нас с татко ти, поне към собствения съпруг? Толкова ли е трудно да звъннеш?

Настя прие упрека. Бе съвсем справедлив. След като натъпка храната в голямата спортна чанта, та почти не можеше да я вдигне, тя разцелува родителите си и се затътри към метрото. Усещаше смъртна умора.