Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 5

Ерата на видеотехниката донесе със себе си множество промени. Първата и най-чувствителната беше постепенното препрофилиране на кинотеатрите: вместо да прожектират филми, те преминаха на търговия с мебели, автомобили, техника и дори сватбени рокли. В просторните и някога красиви фоайета сега имаше игрални автомати, светеха табелки „Обмяна на валута“ и вече нищо не напомняше, че тук някога е царствало киното — което между другото се смяташе от приличните хора за изкуство. Но изместването на изкуството от търговията и примитивните забавления стана нещо съвсем обикновено.

Втората промяна, която не всеки можеше да забележи, бе „преместването“ на децата от улицата по домовете. Разбира се, ако можеше да се пусне видеото направо на пейката в парка, младежта щеше да постъпи точно така, понеже е на свобода, в компания, с цигара между зъбите и чаша вино менте, а главното — гледането на кино без родителски надзор е къде-къде по-приятно. Но понеже световният технически прогрес изоставаше от потребностите на подрастващите, все пак се налагаше да гледат кино в домашни условия. Родителите са доволни — рожбата не се шляе по улиците, а рожбата пък от своя страна се радва, че може да се забавлява и да си прави удоволствие, вместо да чете дебели скучни книги за някаква си война и мир. Инспекторите от детските педагогически стаи въздъхнаха с облекчение. Учителите безнадеждно махнаха с ръка, отчаяни, че някога ще дочакат учениците им да благоволят да прочетат предвидената от програмата литература. С всяка изминала година децата четяха все по-малко и по-малко, а граматичните грешки в писмените им работи ставаха все повече и повече.

Сега видеокасета може да се купи на всеки ъгъл. И почти във всички тези места касетата може да се вземе под наем. Това ставаше по два начина: безименно-поверителен, т.е. несериозен и скъп, и с дневников отчет, т.е. сериозен и евтин. В първия случай човек отива във видеотеката, взема касета, оставя в залог сума, равна на продажната цена на касетата, а когато връща филма — получава обратно парите си с удръжка за ползването, т.е. наем. При това в кутията с ярък надпис можеш да пъхнеш всичко, което ти хрумне, и да си оставиш за лично ползване някой нов хит, а да върнеш нещо много старо и съвсем не касово. Като вариант на некрасивата постъпка се практикува следното: не връщаш във видеотеката тяхната касета, а копие, направено с много лоша апаратура, с ивици, лош звук и прочие прелести. При приемане на касетата не се прави проверка. Но и цената на услугата на подобни места е висока: продавачът разбира цялата степен на риска, понеже, като открие измамата, не може да намери наглия мошеник-клиент, затова вдига цените за ползване на касетите, та при подобни неприятности да има финансов резерв за подмяна на откраднатото копие с ново.

При отчетния начин с дневник във видеотеката все пак питат за името и дори искат документ за уточняване на адреса. Затова пък наемът е малък, жълти стотинки. Но така е само на книга. В действителност нещата изглеждат малко по-иначе. Рядко се искат документи, макар фамилиите да се записват. В този случай наемът е малко повече, отколкото трябва да се взема при показване на паспорта, но не толкова много, колкото дават „безименните“. Получава се нещо средно. В столицата имаше точно седемдесет и четири такива пункта, в които се води отчет чрез дневник. И тази събота на Настя й предстоеше да поработи по тридесет от тях, в които бе успял да отиде Генадий Свалов.

Денят се оказа изключително подходящ за домашна къртовска работа. Вчера все още слънцето светеше ярко и поставяше под съмнение способността на някои не особено волеви личности да устоят на изкушението да се разходят бавно. Затова пък в събота още от сутринта времето не мамеше наникъде. Под ниските плътни облаци бе мрачно, сиво и мокро, ръсеше дребен дъждец и мисълта за разходка не събуждаше никакви приятни асоциации.

Настя, разбира се, не издържа, даде си почивка и спа до десет и половина. Тя изобщо обичаше повечко да поспи, особено в такова мрачно дъждовно време като днешното. Алексей стана много по-рано и когато тя с усилие отвори очи се оказа, че мъжът й отдавна е закусил и се е разположил в кухнята — готви се за поредната лекция, която му предстои да чете тази вечер в някакво търговско учебно заведение. Там подготвяха икономисти и затова задължително включваха в програмата курс по висша математика.

Като едва тътреше крака и усещаше немощ в цялото тяло, Настя се пъхна под душа и започна да се събужда. За да накара главата си да работи, се опита да си припомни заглавията на четиринадесетте филма, задигнати от странния крадец. Не само заглавията, но и жанра. На третото заглавие леко превъртя крана и поразхлади водата. На седмото засече, то бе сложно и дълго. От яд Настя врътна силно крана със синьо кръгче и под струите на мигновено изстиналата вода трудното заглавие изплува в паметта й от само себе си. Тялото й настръхна, но тя мъжествено тормозеше полусъбудилия се мозък, докато не изреди и четиринадесетте филма.

Затова пък след екзекуцията се появи в кухнята весела, с порозовяло лице и блестящи очи. Алексей отмести настрани книжата си и направи място на жена си да закуси.

— Льошик, нека да приготвя за обед нещо екзотично по твое желание — предложи Настя.

След вчерашното обяснение с мъжа си тя още по-остро почувства вината си, че го е накарала да страда, и сега искаше по някакъв начин да я заглади.

Алексей вдигна глава и я погледна с интерес:

— Например?

— Ами и аз не знам. По твой избор. Какво искаш?

— Есетра. За предпочитане — на грил. Ще се справиш ли?

— Ще опитам — отвърна храбро тя.

Настя изобщо не беше уверена в способностите си да приготви есетра на грил, но в края на краищата главното е да започне, пък после ще видим, ще надникне в готварската книга или ще попита Льошка. Изпи бавно две чаши силно кафе, сдъвка сандвича с кашкавал и стана да се облича, за да отиде до магазина. Льоша току я поглеждаше с неприкрита ирония, но напълно добродушно. Щом жена му веднъж на три месеца се готви да отиде в събота в магазина сама, без мъжа си, може да се окаже забавно. Обикновено през почивните дни ходеха за покупки или заедно, или — ако Настя работеше — с това се занимаваше Алексей.

Тя намъкна якето и маратонките и надникна в кухнята:

— Льош, а какво да купя?

— Добър ден! Той изразително разпери ръце. — А от какво възнамеряваше да правиш есетра на грил? От говеждо ли?

— Ама. Льош — измяука жадно тя. — Та аз не знам каква есетра да купя. Замразена, прясна, в кутии, на килограм или друга.

Алексей въздъхна печално и обясни подробно къде най-близо може да купи каквато трябва есетра, колко и как да я избере.

— И не забравяй домати, краставици, магданоз, картофи и един буркан с гъби. И купи също настъргано мариновано цвекло, ако видиш.

— Че защо? — глупаво попита Настя.

— За гарнитура. Щом ще харчим толкова пари за есетра, трябва да я сервираме така, че да е приятно. Действай, както ти казват по-големите, не се прави на умна.

— Виж го ти! — Настя прихна и натъпка в чантата си пластмасови торбички с дръжки. — По-голям с осем месеца, пък ми говори…

— Вземи колата, големичката ми — рече насмешливо Чистяков. — Трябва да се купят зеленчуци за през седмицата.

— Няма нужда — не се съгласи Настя.

— Не, има. Пак ще се държиш за гърба. Недей спори, ако обичаш.

— Е, Льоша, не обичам да ходя на пазар с колата. Излишен лукс. Пък и трябва да търся място за паркиране, там е пълно с народ, нали разбираш. Не, не искам.

Алексей захвърли писалката на масата и вдигна очи към тавана:

— Господи, защо ми пробута за жена не умницата, която сам си избирах и чаках толкова години, а някаква безмозъчна глупачка? Сега ще трябва да зарежа лекцията, да се облека и да отида заедно с нея на пазар, защото това глупаче не бива да носи повече от три кила, иначе ще го заболи гърбът. Виждате ли, не иска колата, проявява каприз в събота сутрин. И заради този каприз нещастният съпруг трябва или да отиде с нея да мъкне чантата, или да се готви в близките дни да слуша как стене, охка и се държи за гърба, предизвиквайки жалост и състрадание към себе си. Кой вариант да предпочета, Господи?

Настя разбираше, че той се шегува, но по гласа му чувстваше, че мъжът й започва да се сърди. Тя наистина не обичаше да кара колата, много се изморяваше от шофирането, но сега май не трябва да се опъва, иначе Льошка ще тръгне с нея и ще изостави лекцията си. Няма да е добре.

Пазарът не бе много далеч и тя напазарува набързо. Само след час изваждаше в кухнята покупките, които Алексей придирчиво оглеждаше. За нейно голямо учудване се оказа, че правилно е избрала есетрата и изобщо е купила всичко, без нищо да забрави и обърка.

— Добре, върви си работи — великодушно рече Чистяков. — Аз ще приготвя всичко, че ти ще похабиш скъпата стока.

Тя радостно млясна мъжа си по бузата и изчезна в стаята. Неприятната, но задължителна част свърши, сега започваше приятната, интересна и носеща удоволствие — работата.

Настя пусна компютъра и за начало начерта голяма таблица, в която имаше четиринайсет колонки — за всеки откраднат филм. Отгоре на всяка колонка написа заглавието на филма и започнала разчертава редовете. Десет административни окръга. Отстрани да напишем името на окръга. Сега вземаме всеки конкретен пункт за даване касети под наем, като знаем адреса, намираме в кой окръг се намира и нанасяме всички данни в съответния раздел. Засега пунктовете са трийсет, но до вторник, както тя се надява, ще се появят списъци за още четирийсет и четири.

Когато се занимаваше с нещо, Настя не обичаше да мисли, че може би го прави на вятъра. Твърдо вярваше, че няма работа залудо. Дори ако не донесе желания резултат, непременно ще се получи друг резултат, който изобщо не са очаквали. Крадецът кинолюбител може да е вземал касети там, където наемът е по-висок, но не питат как се казваш. Може. Напълно е възможно. И тогава опитът на Настя да го хване сред огромното множество хора, вземащи касети в евтините видеотеки, предварително е обречен на неуспех. Но тя непрекъснато помнеше, че крадецът е отмъкнал касетите, макар да е било по-лесно да ги купи. И ако това е свързано с материалното му положение, значи най-вероятно ги е взел там, където са по-евтини. Разбира се, кражбата може да не е поради липса на пари, а да е свързана с психическите особености на престъпника. Но при всички случаи трябва да се работи с фамилните имена. Ако нищо не излезе, значи крадецът е вземал касети там, където са по-скъпи, или изобщо не е използвал услугите на видеотеките, получил е касетите временно от някой друг източник. Това ще са други работни версии, ще се наложи и тях да обработва. Няма напразна работа, а отрицателният резултат също е резултат, както обичаше да повтаря самата Настя Каменска.

Беше вече достатъчно топло и Кирил Есипов, генералният директор на издателство „Шерхан“, реши да открие курортния сезон. В петък вечерта замина на вилата си в Подмосковието, по Рижкото шосе, очаквайки в събота за обед двамата си приятели съратници — Гриша Автаев и Семьон Воронец. Есипов бе ерген, но дамата на сърцето му беше все същата, която и миналата година — високата, стърчаща с една глава над него дългокрака манекенка Оксана. Вовчик, якият двуметров телохранител на Есипов, отдавна си точеше зъбите за нея.

В къщата бе много горещо и Оксана се разхождаше само по шорти и късичка блузка с презрамки, под която се показваше доста широка ивица от гладкия й стегнат корем.

— Кога ще дойдат твоите? — попита тя, като отиде при Кирил и се разположи на коленете му.

— В три. Защо? Да нямаш някакви планове?

— Нямам никакви планове, просто искам да се облека, преди да са се появили.

— Откъде тая скромност? — усмихна се Есипов.

— Оттам — грубо и обидено отвърна момичето. — Не ми харесва, когато твоят дебилен Воронец ме разсъблича с поглед.

— А той разсъблича ли те? — все така лениво полюбопитства Кирил.

— Не си ли забелязвал? Или мислиш, че като сте такива богати и неразделни приятели и тримата, аз трябва да съм обща? Разбира се, първо за теб, като командир, като капитан на отбора, а после, каквото остане, и на тях. Така ли?

— Ксюша, Ксюша — той я погали по гърба и раменете с ласкав и успокояващ жест, — какво говориш, моето момиче. Ти си ми красавица и нищо чудно, че на мъжете им текат лигите подир теб. Това е напълно естествено и не трябва да им се сърдиш. По същия начин не бива да се сърдиш и на мен, че не скачам да разбия муцуната на всеки, който те погледне. Та аз не мога да се сбия с половин Русия, нали?

— Все едно, трябва да кажеш на твоя Воронец да не ме зяпа — упорстваше Оксана и се притискаше по-силно към Есипов. — Той е гаден и ми е неприятно.

— Е, Ксюшенка, глупости. Пък и не е професионално. Ти си манекенка и трябва да свикнеш, че ще те гледат всички наред, а не само онези, които лично на теб са ти приятни.

— Добре — тя въздъхна шеговито и го целуна по темето. — Ще търпя твоя Семьон в името на величието на професията ми.

Оксана съвсем не беше глупава, макар да обичаше да се поглези и да се преструва на глупаче. Зад широкото безметежно чело без нито една бръчица се криеше прагматичен ум на девица, която добре знае кое колко струва, защо и с какво да плати за една или друга услуга. Бе достатъчно деликатна и възпитана, за да може Есипов да я води на светски прояви, и в същото време добре чувстваше социалната дистанция. Нали можеше да има и към телохранителя Вовчик същите претенции, като към Семьон, но нито веднъж не се оплака на Есипов от него. Вовчик е слугата, долният слой, една нейна дума, и ще го изпъдят без съжаление и без да му платят. А защо да страда момчето? Затова, че има нормална здрава мъжка реакция, която не прави разлика между обикновената мацка и гаджето на шефа? Семьон Воронец е нещо друго. Нищо не го заплашва, Кирил в никой случай няма да се раздели с него, те са стари приятели и делови партньори, затова може да се оплаче от него. Няма да навреди на Семьон, а Оксана все пак си излива гнева, няма да го сдържа вечно в себе си я. И друго, грехота е да се оплаква от Вовчик, той е добро момче, а главното — разбира, че няма шансове пред господаря. А Семьон Воронец се смята за неотразим и затова не вижда нищо позорно, ако се чука с момичето на своя приятел и бизнес партньор. Макар че какво неотразимо има в него?

За пристигането на Автаев и Воронец Оксана вече бе по джинси и плътен трикотажен пуловер с дълги ръкави. По правило не присъстваше на деловите разговори, макар нищо да не криеха от нея. Просто скучаеше. Ето и сега, като постоя с гостите протоколните десет минути, тя се извини вежливо, усмихна се мило и излезе от стаята.

Телохранителят Вовчик седеше в просторната кухня и решаваше старателно кръстословица. Щом чу стъпки, вдигна глава и приветливо се усмихна.

— Не казаха ли кога ще обядват? — попита той, като огледа жадно момичето.

— След двайсетина минути. Засега само пийват по малко. Нагълтали се с европейски маниери, а така и не се научиха кога да обядват6 — усмихна се Оксана. — Да ти помогна ли?

— Няма нужда, всичко е готово. Постой с мен, хайде да решаваме заедно кръстословицата. Седни ми на коленете, по-добре ще виждаш.

— Какво да виждам по-добре според теб? Буквите или страстната ти любов? — насмешливо го прекъсна тя. — Вовочка, сто пъти съм ти казвала, не си протягай лапичките към мен.

— Не ги протягам. — Той изпъна ръцете си напред и ги размаха игриво. — Каня те на коленете си. Ето къде са ръцете ми.

Те се засмяха на непретенциозната и пошла шега. На Оксана през ум не й минаваше да удовлетвори желанието на телохранителя. Дори когато се караше с Кирил, дори когато се чувстваше несправедливо и горчиво обидена, не мислеше, че може за отмъщение или на инат да изневери на Есипов с телохранителя му. Красивото и стройно тяло бе професионално оръдие, средство на труда, съществуваше, за да облича екстравагантни дрехи, които я правят още по-привлекателна, по-ярка и предизвикателна. Стана манекенка още като ученичка и свикна, че красотата на тялото трябва да се използва за работа, а не за разчистване на сметки или за някакви други неблаговидни цели.

Оксана си наля чай в голяма красива чаша с изрисувани златни лалета и придърпа пакета с крекерите. Вовчик не се учуди, знаеше, че Оксана спазва строго диета и никога, освен при особено отговорни случаи, не сяда да се храни заедно с гостите на стопанина. Тя имаше добър апетит на млада здрава жена, спазването на диета изискваше значително напрежение и мощни волеви усилия, затова Оксана се стараеше да не се дразни излишно от вида на такива вкусни, такива достъпни и толкова опасни за талията блюда. Вовчик разбираше това и се отнасяше съчувствено, като към тежка болест, с която не е прилично да се подиграва. Самият той много обичаше да се наяде до насита и съчувстваше искрено на момичето, което е принудено да се лишава от радостите на живота.

— Обърни се — каза той след известно време, — започвам да сервирам.

— Ти си човек — обади се с благодарност Оксана, като се премести на стола до прозореца и даде гръб на разкошния двукамерен хладилник, от който Вовчик ще изважда такава вкусна, но забранена за нея храна.

В кухнята, както и в цялата къща, бе горещо и след парещия чай на Оксана й се прииска прохлада. Тя дръпна райбера на прозореца и разтвори и двете крила. Коленичи на стола, облегна се с ръце на перваза и подаде глава навън. Дребните дъждовни капки приятно освежиха горещите й бузи. Кирил бе на верандата с гостите, явно снощи са се престарали с парното и сега всички търсеха къде е малко по-хладно. Може вчера да беше слънчево, ни през нощта температурата падна до минус пет, и вятърът бе северен. Кой да ти знае, че след няколко часа времето ще се промени, през нощта ще стане плюс четири, а през деня — почти петнайсет градуса.

До нея достигаха отчетливи гласове, сякаш седеше с гостите на верандата.

— Засега още никой не беше се сетил за това — чу Оксана гласа на Кирил Есипов. — Всички искат да ударят по-голяма печалба, затова им свиди да дават пари за изучаване на читателското търсене. Гриша, знам, че сега ще започнеш да се дърпаш. Разбери най-сетне, че трябва да умеем съзнателно да правим разходи, за да може след известно време да увеличим печалбата.

— И колко ще ни струва това по твоите сметки? — долетя откъм верандата недоволният глас на Григорий Автаев, търговския директор на „Шерхан“.

— Дай да сметнем. Трябва да се работи в Москва и големите градове, където имаме наши дилъри и където има големи вузове. Студентите и учениците от горния курс ще се заемат с удоволствие с анкетирането, всички искат да изкарат парички. Ако се плаща по хиляда рубли за една анкета, за тях това ще е добър стимул. Ще застанат до сергията с книгите и ще анкетират купувачите. Мисля, че на ден ще анкетират петдесетина души. Ако трябва, ще поработят два-три дена.

— И колко анкети искаш да получиш? — пак се чу гласът на Автаев.

— Мисля, около пет хиляди са достатъчни, за да добием представа, първо, за общата картина и, второ, за нашите читатели, за купувачите на книгите ни.

— Пет милиона! — ахна Автаев. — Това са хиляда долара. Да хвърлим хиляда долара за някаква никому ненужна анкета! За нищо на света.

— Много повече, Гриша — усмихна се Есипов. — Първо, трябва да се разработи и състави грамотно. За това са нужни специални знания. Ако неправилно съставим анкетата, ползата ще е колкото от пръч мляко. По-нататък. Трябва да платим на хората, които ще търсят бедните студенти, ще им обясняват какво трябва да правят и най-важното, ще ги контролират. Нали знаете какви са сегашните студенти. Ще седне вкъщи, ще си измисли за десет минута отговорите на петдесет анкети и ще легне да спи, а вечерта ще ни донесе анкетата и ще си иска парите, петдесетте хиляди рубли. Не, драги мои, студентът трябва да стои до сергията заедно с продавача, а контрольорът трябва да обикаля от сергия на сергия и да надзирава всичко да е наред. И това също струва пари. По-нататък. Анкетите трябва да се обработят, тоест отговорите да се вкарат в компютър. Семьон, ти можеш ли да работиш с програмния пакет за обработка на анкети?

— Какво? — тъпо попита Воронец.

Оксана се усмихна. Кой знае защо се развесели. Тя разбираше добре всяка дума на Кирил, тази идея се роди пред очите й и Кирил много пъти бе я обсъждал с Оксана. А тъпият Воронец нищо не схваща. Той сигурно не знае дори как се включва компютър.

— Нищо — грубо отговори Есипов. — А ти, Гриша?

— Колко? — прозвуча в отговор убитият глас на търговския директор, вече разбрал накъде бие главният.

— Също не по-малко от хиляда долара. Това е интелектуален труд и струва скъпо.

— Хиляда? — възкликна ужасен Автаев. — За какво?

— За въвеждане на анкетите в компютър, за съставяне на програма за обработката им, за таблици с резултатите и за заключителната аналитична справка. За всичко заедно — хиляда. За по-малко пари никой няма да се залови.

— Ами ако потърсим? — попита с надежда Григорий. — Може да намерим по-евтино?

— Вече се интересувах. Обикновено програмите за обработка на анкети са при хората, които правят анкети. Пакетът е голям, заема много място в компютъра и който не работи със статистика, изобщо не си го монтира. А който работи с анкети, отлично знае ценността на резултата от всяко анкетиране, тях не можеш ги преметна. Те по-добре от нас разбират, че в крайна сметка става дума за големи печалби и няма да се наемат да работят за жълти стотинки.

По звъна на приборите и чашите Оксана разбра, че започват да се хранят. Тя пак седна на стола, облакъти се на широкия перваз и подпря главата си с ръка. Лицето й беше мокро, но не започна да го бърше с кърпа — нищо, влагата е полезна за кожата. Когато Вовчик се върна в кухнята, тя помоли:

— Вовунчик, ако обичаш, сложи ми в чинията диетични продукти. Само без хляб и майонеза.

След няколко минути телохранителят постави пред нея голяма дълбока чиния с листа зелена салата, парченца ананас и ненакиснати овесени ядки. Той не разбираше как може да се яде това и от цялата си душа съчувстваше на младата манекенка.

Но Оксана не споделяше чувствата му. Тя знаеше, че в тази странна салата има една камара витамини, необходими за кожата и косата, а почти няма калории. Затова ядеше без отвращение, дори усещаше някакъв емоционален подем. Впрочем знаеше, че подемът е предизвикан от случайно подслушания разговор. Колко е по-умен и по-далновиден от партньорите си нейният Кирил! Винаги е чувствала това. От самото начало, от първия ден, когато се запозна едновременно с тримата. Тогава й беше казано:

— Избирай когото искаш, по твой вкус. Който ти хареса. За мен е важно постоянно да си с един от тях, а с кого точно — сама решавай. Тримата са едно цяло, помежду им няма тайни.

И тя дълго се взира в тримата ръководители на издателство „Шерхан“. Пръв, естествено, пред погледа й попадна Семьон Воронец — едър и плещест. Оксана беше висока сто осемдесет и четири, съвсем добър ръст за манекенка, и Воронец й подхождаше на височината. Но като поговори с него няколко минути, момичето разбра, че той е неспасяемо тъп. Гриша Автаев много си го биваше, става дума за външността, но по това време Оксана добре знаеше какво е да си любовница на човек, който си пази репутацията на верен съпруг и грижовен баща. Постоянен страх от разкриване и разобличаване, тайни и явни поглеждания към часовника, безкрайни разговори за болестите на малкото дете и успехите в училище на голямото. Само унижение и никакво удоволствие.

И едва накрая спря вниманието си на Есипов. Най-ниският от тримата и най-младият. В известен смисъл най-неподходящият за нея по ръст и по възраст. Оксана винаги беше харесвала по-високи от себе си мъже и по-големи поне с десетина години, ако е с повече — дори още по-добре. Кирил бе с половин глава по-нисък и по-голям само с три години. Но Оксана избра него. И не съжали.

Тя не си представяше съвсем добре защо я „пробутаха“ на Есипов. Само в общи черти знаеше схемата. Човекът, който я нае, знае как да направи истински доходна издателската работал главата му непрекъснато се появяват разни идеи. Нейната задача е да вниква в същността на идеите и много внимателно, някак между другото да ги подхвърля на Есипов, като се старае той да смята идеите за свои собствени.

— Искам издателство „Шерхан“ да стане най-богатото и най-престижното в Москва, а може и в цяла Русия — каза тогава на Оксана нейният работодател.

— А защо ви е това? — учуди се момичето. — Какъв интерес имате? Ако знаете как да направите доходно едно издателство, заемете се. Защо да давате печалбата в чужди ръце.

— А кой ти каза, че възнамерявам да я давам? — усмихна се мъжът. — Мисля да я измъкна именно в моя полза. Но най-напред искам тя да стане голяма и хубава. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Оксана.

— И трябва много да се стараеш, момиче, за да има „Шерхан“ наистина голяма и хубава печалба. Защото, когато дойда да я вземам, ти ще получиш определен процент. Колко искаш?

— Двайсет процента — каза момичето, след като помисли. — Мисля, че ще е справедливо. Идеите са ваши, не споря, аз лично никога нямаше да измисля такова нещо. Но нали изпълнението е мое. И аз ще трябва да спя с него. Не мога да кажа, че умирам от желание и страст, за мен той е дребничък.

— Ти си добро момиче — произнесе човекът, който я нае, с удовлетворена усмивка, и Оксана видя, че той наистина е доволен, само не можа да разбере от какво именно. — Умна си и не си алчна. Поиска точно процента, който и аз се канех да ти предложа. Това означава, че двамата с теб мислим еднакво. Може би сътрудничеството ни ще е плодотворно.

Минаха две години и Оксана с очите си се убеждаваше в правотата му. Той й обясняваше как трябва да се гради издателското дело, тя непринудено и някак случайно „подаряваше“ идеите на Есипов, а после при поредното неформално съвещание на тримата ръководители Оксана чуваше, че печалбата се е увеличила, че за месец от този тираж са натрупали толкова и толкова, а от другия тираж — още толкова.

И току-що чу как Кирил ясно и делово излага пред партньорите си идеята за социологическото проучване на контингента читатели, за да получат представа главно кой купува книгите на „Шерхан“, какви слоеве от населението се интересуват от „Източен бестселър“, какви не са обхванати и прочие. Харесва ли читателят книга с твърда подвързия или иска да вижда по лавиците малки книжки джобен формат с меки корици, които са и по-евтини, и лесно се побират в джоба или дамската чантичка. Проучването можеше да даде отговор на множество въпроси, а на нея, на Оксана, бе поръчано да хвърли първото зърно в главата на Есипов.

Тя започна миналата седмица с невинна забележка:

— Представяш ли си, днес видях как една лелка не си купи „Тайната на времето“. Повъртя я в ръце, повъртя, ах, ох, а след това я върна на мястото й.

— Скъпа ли й се видя? — учуди се Кирил.

— Не, не може да се пъхне в чантата й. Съвсем прилична дама, със злато, скъпо облечена. И чантичката й малка. Така се учудих, че се кани да си купи „Тайната на времето“.

— Учуди ли се? Защо?

— Ами… — Оксана помълча, сякаш подбираше думите. Всъщност целият разговор бе построен в главата й от два дена. — Винаги ми се е струвало, че „Източен бестселър“ е за определена публика и подобни дамички не се отнасят към нея. Изглежда, съм се лъгала.

Това бе достатъчно, за да може Есипов да се замисли дали си представя добре своите читатели. После се наложиха още няколко точно пресметнати реплики, за да назрее в главата му идеята за анкетата. И ето днес — живият резултат във вид на делови разговор с партньорите. Дори не й се вярва, че само преди седмица в главата на Кирил нямаше такива мисли. Вложи ги там предпазливо и умело младата му любовница — манекенката Оксана.

При мрачно дъждовно време не можеше да се работи само на дневна светлина и всъщност от сутринта в кабинета светеха полилеят и настолната лампа, даваща допълнително осветление за клавиатурата на компютъра. Соловьов обичаше такова меко топло време, леко дрезгаво, затова пък без глупава лекомислена веселост.

Работата вървеше леко и както винаги му доставяше удоволствие. Гледаше ръкописите, покрити с йероглифи и прикрепени върху специален статив, а пръстите му се гонеха палаво по клавиатурата и върху синия екран се появяваха бели букви, които съставяха текста на увлекателния роман — екшън или трилър. Владимир Александрович изпитваше необикновен творчески подем, неочакваната поява на Анастасия в живота му насочи мислите му в ново русло, даде тласък за раждането на нови образи и идеи. Дори си изгуби апетита — толкова се увлече в превода.

Около пет часа Андрей все пак настоя, че е време да обядва. Соловьов се придвижи до кухнята с количката, изяде бързо всичко, което бе приготвил помощникът, дори не усети вкуса, поблагодари сдържано и веднага се върна в кабинета, макар обикновено да обичаше след храна, без да бърза, да изпие едно кафе, да запали цигара и бъбрейки с Андрей, попийваше коняк от малка чашка с широко дъно.

Но този ден надеждите му за плодотворна работа не се сбъднаха. Когато се върна в кабинета, Соловьов с огорчение видя в средата на екрана на монитора зелен квадрат — признак, че компютърът е „увиснал“. Натисна с досада копчето за рестарт, но когато на екрана се появиха каталозите, с ужас разбра, че целият текст, превеждан днес половин ден, е унищожен. Вчерашният текст бе цял и невредим, но от днешния нямаше и следа. Соловьов направи няколко плахи опита да възстанови загубата с помощта на команда Unerase, но нищо не стана. В компютъра се е появил вирус, който унищожава текущата работа. Но кой знае, може да върши и други гадости. Едно от правилата гласи: щом откриеш вирус в компютъра, ако не знаеш как да го лекуваш, веднага го изключи. Вирусът се развива и изяжда програмите и текстовите файлове само тогава, когато компютърът работи. Когато си живее в твърдия диск и с нищо не издава съществуването си, вирусът може да има дълъг латентен период, а после в един прекрасен миг се показва и започва да помита всичко наред като стадо млади гладни бизони.

Като изключи компютъра, Соловьов извика помощника си:

— Андрей, трябва да се извика компютърната „бърза помощ“. Имате ли телефона на фирмите, които работят в почивните дни?

— Не, но ще намеря — отвърна делово помощникът. — А какво се е случило? Какво да съобщя?

— Кажете, че има вирус, който унищожава текущата работа.

Соловьов пак се върна в кабинета, взе книга от лавицата и потъна в четене. Чуваше зад вратата приглушения глас на Андрей, който звънеше по фирмите, занимаващи се с ремонт и обслужване на компютърна техника. Настроението на Владимир Апександрович се развали и той съжали, че се уговори с Анастасия за неделя. По-добре да бе дошла днес, все едно, няма да може да работи, а ще си губи времето.

— Владимир Александрович, специалистът ще дойде утре в петнайсет часа — съобщи Андрей.

— Защо не днес? — направи недоволна физиономия Соловьов.

— Имат много поръчки. А в почивните дни е само един. И утре ще изпратят човек по голямо изключение, без да чакаме ред. Първо казаха, че ще дойде не по-рано от четири. Обещах допълнително възнаграждение. Нали не се сърдите?

— Нормално — измърмори Соловьов. — Дяволска работа. Сега работата ми ще стои до утре вечер. А главното — нали обещах да ви пусна утре след закуска чак до вечеря. Утре ще дойде Анастасия и ще се оправим с обяда и без вас, гледайте си вашата работа. Сега ще се наложи да останете заради този майстор в три часа.

— Разбира се, Владимир Алексадрович — усмихна се Андрей. — Ще остана. С моите работи мога да се заема и по друго време, няма нищо спешно и бързо. Щом ще бъдете зает с гостенката си, няма кой да наглежда чуждия човек в къщата. Не бива така.

Соловьов никак не можеше да овладее обхваналата го злоба заради прекъснатата за неопределено време работа и промяната на плановете. Виждаше и враждебността на Андрей към Настя и че това я нервира, затова искаше специално да уреди така нещата, че двамата да не се срещат в неделя. А сега всичко се променя заради някакъв идиотски вирус, който неизвестно как е попаднат в компютъра му. Ами ако помоли Настя да дойде днес? Да, да, точно така. Не утре, когато Андрей ще е през целия ден вкъщи, а днес, и да го освободи за тази вечер. Или да му възложи да отиде някъде.

Той бързо набра нейния номер. Обади се мъж и Соловьов веднага отбеляза, че гласът му е доста млад за възрастен заслужил професор. Ами ако не е мъжът й у тях, а любовникът?

— Ало — чу най-накрая нейния спокоен възглух глас.

— Аз съм — започна припряно Владимир Александрович. — Извинявай, че ти се обаждам, и то по никое време.

— Няма нищо. Слушам те.

— Какви са плановете ти за утре? — предпазливо попита той.

— Както се разбрахме. Защо, да няма някаква промяна при теб?

— Не. Тоест да. Тоест… Може би ще дойдеш днес? Още не е късно. Можем да прекараме вечерта чудесно.

— Имаш проблеми с утрешния ден?

— Не — излъга Соловьов. — Просто много скучая. Искам да те видя и не мога да чакам до утре.

— Много съжалявам — отвърна тя все така спокойно, — но днес не мога да дойда. Изключено е. Но ако при теб са възникнали някакви сложности и не можем да се видим утре, значи ще се срещнем някои друг ден. Но не днес.

— Настя, но аз така искам да те видя… Да, ти си права, имам проблеми, но не искам да отлагам утрешната ни среща. Ела днес, много те моля. Ще дойдеш ли?

— Не.

— Но утре няма да можем да се видим.

— Значи няма да се видим.

— Ами тогава?

— Не знам. Но не днес. Дори не подлежи на обсъждане.

— Не можеш заради мъжа си ли? — изведнъж се досети Соловьов.

— Мъжът ми няма нищо общо — отвърна хладно тя. — Имам работа и трябва да я свърша. Именно днес.

— Ами свърши я утре. — Той сам не разбираше защо изведнъж започна да проявява такава глупава упоритост. — Ако не се видим утре, ще ти се освободи половин ден.

— Вече ти казах, Соловьов, не е възможно. Изключено е. Значи да не идвам утре?

Той помълча малко. После отговори злобно:

— Ела. Ще те чакам.

— Ами проблемите? Ще ги уредиш ли?

— Не. Ще се наложи да се примириш с тях. Исках да освободя Андрей за твоето идване, виждам, че не можеш да го търпиш. Но обстоятелствата така се развиват, че утре няма да мога да го освободя, ще ми трябва. Затова пък ако дойдеш, ще мога да се освободя от него за тази вечер.

— Не изопачавай нещата. Аз се отнасям съвсем спокойно към твоя помощник, а той наистина не може да ме понася. До утре, Соловьов.

Настроението му съвсем се развали. Май тя не е толкова увлечена, както той мислеше. Или се преструва, играе, иска да си вдигне цената? Иска да го поизмъчи, да го накара да се терзае и страда, както някога, преди много години се е измъчвала и страдала тя самата?

— Андрей!? — извика капризно Владимир Александрович. — Хайде на разходка. Обличайте се.