Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 10

Вадим никога не се срещаше с Оксана на публично място, не искаше да афишира познанството си. Но разбираше, че трябва да глези младата жена, която се бе съгласила да му сътрудничи фактически безплатно, тоест за пари естествено, но бъдещи, които няма да дойдат скоро. Трябва от време на време да я глези. Ако можеше, щеше да я води на ресторанти. Но вместо истински ресторант, устройваше домашен: носеше множество скъпи продукти и сам сервираше масата. При това подбираше продуктите съобразно диетата на Оксана, за което тя му бе искрено благодарна. Единственото нещо, което изобщо не понасяше, бяха ананасите, толкова необходими за изгарянето на мазнините. От такава висока концентрация на киселините, първо, бузите и шията й моментално се покриваха с алергични петна, и второ — тънката кожа на венците и вътрешната страна на бузите започваше да се лющи. За Оксана невъзможността да яде ананаси се превръщаше почти в трагедия, защото обожаваше вкуса им. Това също бе част от радостните детски спомени, когато сините консервни кутии с „парченца ананас със собствен сок“ се смятаха за върха на дефицита. Понякога, когато получаваше достъп до елитни бюфети, баща й я глезеше с тях.

Днес Вадим за пореден път направи домашен ресторант. Когато вчера си уговаряше среща с Оксана, по гласа й позна, че се кани да му съобщи нещо важно. А щом е така, момичето трябва да се поощри. Нека се старае.

Като изяждаше с апетит донесените от Вадим морски продукти (минимум калории, но сума полезни за кожата витамини), Оксана му разказа в детайли разговора между ръководителите на „Шерхан“ и авторите изменници, насочили се към друго издателство.

— Какво, наистина ли „Сантана“ е по-богато издателство? — попита Вадим.

— Не знам. Винаги съм чувала от Кирил, че „Шерхан“ плаща най-високите хонорари в Москва. По това никой не може да се конкурира с тях. Затова и Кирил се учуди толкова, когато разбра, че „Сантана“ е готово да им плати двойно повече.

— Много любопитно.

Вадим замислено разровичка с малка виличка салатата от консервирани зеленчуци и извади маслините. Наистина любопитна информация. Или „Сантана“ неочаквано е забогатяло, или между двете издателства се е изострила конкуренцията, и то толкова, че „Сантана“ е готово да плаща голям хонорар в ущърб на своята рентабилност, за да натрие носа на „Шерхан“. Или има и нещо друго…

— Миличко, послушай внимателно какво ще си говорят твоите издатели за „Сантана“. Искам да зная какви са версиите им за това, което става. В крайна сметка за какво се споразумяха?

— Нищо конкретно. Поговориха и се разделиха. Сигурно Кирил смята, че възпитателната мярка е задействала и авторите няма да му сервират вече такива номера. Обеща да им плати толкова, колкото и „Сантана“. Но Вадик, най-интересното е друго.

— Разказвай.

— Имат някакви проблеми със Соловьов.

— Соловьов ли? Преводачът, който им прави източните бестселъри?

— Да, същият. Те правят чрез него най-големите си пари. Гриша Автаев непрекъснато говори, че тази поредица се продава най-добре от всички книги на издателството. А поредицата се превежда само от Соловьов.

— Да, ясно. И какви са проблемите?

— Искат да намерят нещо в дома му.

— Тоест?

— Не можах да разбера добре. Просто чух случаен разговор.

— Я по-подробно — настоя Вадим.

— Ние с Кирил пътувахме с колата. Спряхме пред някаква фирма, той излезе буквално за пет минути, трябваше да се срещне с някого, а не си взе телефона. Има мобифон. Та докато го нямаше, телефонът звънна. Някакъв мъж помоли да му предам, че се е обаждал Коренев. Когато Кирил се върна, аз му съобщих. Той веднага се свърза с него. Разговорът бе много кратък. Кирил каза: „Ах, по дяволите. Много лошо. Трябва да се стараеш. Знам, че се стараеш. Но трябва да се намери. Бездруго толкова се проточи всичко.“ А после, след близо половин час, когато вече бяхме у тях, той се обади на Гриша Автаев. Разговаряха за новата книга, която е превел Соловьов. Някакъв оригинал-макет, филми, печатници. Разни глупости. И изведнъж Кирил казва: „Да, между другото пак нищо не са намерили. И този вариант не мина. Да, разбира се, още се опитваме, но трябва да се търси нещо ново.“

— И защо смяташ, че търсят нещо в дома на Соловьов?

— Защото говореха само за него. И Кирил каза: „Да, между другото пак нищо не са намерили.“ Ако не ставаше дума за Соловьов, щеше да каже къде не са намерили. Нали?

— Може би — бавно заключи Вадим. — Може би толкова са загрижени с тия издирвания, толкова са заети, че нямат нужда от предисловия у кого не са намерили. Но при всички случаи това е много важно, миличко. Много важно. Там става нещо, което ние не знаем. А трябва да знаем. Трябва да знаем всичко за тях. Само тогава ще можем да издигнем високо равнището на доходите, а сетне да ги прилапаме. Ще се наложи много да се постараеш.

Този ден Вадим не научи повече нищо интересно, но и това стигаше, за да даде нов тласък на размишленията и плановете му по отношение на издателство „Шерхан“. Най-напред трябваше да провери не е ли сгрешил, като заложи именно на това издателство. Може би трябваше от самото начало да се занимава със „Сантана“? Преди две години, когато Вадим направи избора си, „Шерхан“ изглеждаше най-перспективното от всички издателства в Москва, а за „Сантана“ бяха чували малцина. Името на това издателство не беше се мяркало и във вестник „Книжно обозрение“ — професионалното издание на библиофилите, книгоиздателите и търговците на книги — за разлика от „Шерхан“, което редовно публикуваше рекламата си на неговите страници. Щом малко известното „Сантана“ изведнъж си позволява да предложи огромен хонорар на „шерхановски“ автори, това говори за нещо. Например, че „Сантана“ е било създадено навремето за изпиране на пари. С други думи, неговата бедност и незабележимост са били само привидни, а сега е настанало време да излязат на голямата арена. Това трябва да се провери.

Той съвсем изгуби способността си да работи. Соловьов дори не подозираше, че мислите за жена могат така да го извадят от релси. Не за коя да е жена, а за Настя, която преди много години му беше любовница. Принадлежеше му безрезервно, гледаше го с пълни с обожание очи, не трябваше да я завоюва, винаги е била достъпна — само си протегни ръката. Той наистина изпита огромно облекчение, когато всичко свърши, този роман му беше в тежест и не му носеше радост. Тогава за какво става дума? Защо се върти сега, защо не може да се успокои, защо постоянно мисли за нея?

Владимир Александрович гледаше изпъстрените с йероглифи страници, но не разбираше нито думичка. Страницата пред него е отворена от вчера, а руският превод не се е увеличил нито с ред. Сякаш нещо го е парализирало. И кой знае защо дори мисълта за идването на Марина го дразни. Не може да му замени Анастасия.

Внезапно изпита силното желание отново да се потопи в атмосферата на онова време, когато Анастасия му принадлежеше безрезервно. И знаеше как да го направи. У него бяха писмата й. Нейните писма. По-точно не толкова писма, а кратки бележки, с които обикновено придружаваше стиховете си. Тогава всичко това се струваше на Соловьов смешно и ненужно, но ръката му не можеше да изхвърли листчетата със стиховете. Криеше ги от жена си, пъхаше ги по разни папки, а сетне, когато необходимостта да ги крие отпадна, когато Светлана умря, както се занимаваше веднъж с архива си, подреди всички Настини стихове в една найлонова папка. Никога не ги беше препрочитал, изобщо през годините не беше си спомнял за тази папчица, но така и не можа да ги изхвърли.

Когато се премести в новото жилище, той помоли да оборудват в кабинета му два вградени сейфа. Един — по-малък — за пари и документи, друг — голям и дълбок — за архиви. Соловьов от дете се боеше от огъня, кой знае защо бе уверен, че рано или късно в дома му ще стане пожар, в който важни или просто мили за сърцето му неща ще бъдат безвъзвратно загубени, затова нареди сейфовете във вилата да са огнеупорни. Жена му винаги го наричаше на шега Плюшкин — Соловьов пазеше грижливо всичките си документи, просто органически не можеше да хвърли и унищожи нищо. В архива му имаше всичко, като се започне от преводите, които бе правил още като студент, и се свърши с черновите разпечатки на последните му работи, правени вече за издателството. Чернови и бележки към дисертацията, към монографиите по специалност, писма, снимки, ученическите съчинения на сина му Игор, сигнални отпечатъци от статии в дебели списания. Тук се бе намерило място и за стиховете на Настя Каменска.

Соловьов извади ключовете от бюрото и отвори архивния сейф. Тъничката синя папка трябва да е някъде на дъното. След преместването за пореден път разтвори грижовно архивите си, надписа прилежно папките и ги подреди в най-разумния според него ред: най-отдолу онова, което едва ли някога ще му потрябва, това, което може да потрябва — по-нагоре. После тук взеха да се трупат ръкописите на новите преводи, договорите с издателството и маса други книжа.

Веднага огледа долната част на архивните папки, но не видя синята. Наведе се, погледна по-внимателно. А, ето я. Странно, че се е озовала толкова високо, тази папка от самото начало минаваше за „безперспективна“ и бе сложена най-долу заедно с овеществените спомени за детските ученически години на сина. Нима като е пълнил сейфа, е предчувствал появата на Анастасия в живота си? Не, глупости, какво говори, появата й бе абсолютно неочаквана. Тогава?

Отговорът дойде от само себе си и беше толкова неприятен и плашещ, че Соловьов дори не можа да си поеме дъх. Някой е шетал в сейфа му. Някой е отварял и разглеждал папките. Защо? Просто любопитство? Но кой? И кога? Първата мисъл бе за предишния помощник. Оказа се, че момчето обича да попипва, затова и Соловьов го изгони. Може би преди самото си заминаване да е решил за отмъщение да се облажи с нещо от архива на господаря. С какво? Какво ценно можеше да има за това момче в архивния сейф на Соловьов? Разбира се, че нищо, това е съвсем очевидно. Но и друго е очевидно: някой е пренареждал папките, в противен случай стиховете на Настя не могат да се озоват толкова високо.

Соловьов си пое дълбоко дъх, за да възстанови ритъма на дишане, и започна методично да прехвърля всички папки. Май нищо не липсва, всичко си е на мястото, но прокрадналото се подозрение се засили още повече: редът, в който бяха подредени книжата, явно е нарушен от някого. Във всеки случай преводите със сигурност не бяха по начина, по който той ги бе поставял.

Като се преборваше трудно с нарастващата тревога, той отново подреди архива в обичайния му ред и заключи сейфа. Вече нямаше желание да препрочита Настините стихове и бележки. Веднага си спомни нощните страхове, когато му се счуваха шумове и стъпки. Значи може да не му се е причувало? Но какво ли са търсили при него? Някоя дреболия. Глупост.

Обаче папките бяха разбъркани…

Той натисна решително копчето, за да извика помощника. Андрей се появи след половин минута.

— Слушам, Владимир Александрович.

— Помислих, че си заслужава и аз да застраховам къщата — каза Соловьов, като се стараеше да не гледа прекалено втренчено помощника си. — Ако обичате, свържете се с нашия съсед Женя Якимов, разберете какво са се уточнили с Анастасия. Може да му е оставила служебния си телефон. Ако го е оставила, обадете й се и кажете, че я моля да изпрати агент. Ако ли не, помолете Женя да й каже, когато се свърже с нея, че и аз искам да сключа договор.

— Добре, Владимир Александрович, ще направя каквото трябва. Но…

— Нещо не разбрахте ли? — попита Соловьов може би прекалено рязко, защото лицето на Андрей неуловимо се измени и изведнъж стана леко обидено, сякаш незаслужено го упрекват в тъпота и неразбиране.

— Стори ми се, че щом Анастасия Павловна е ваша стара позната, трябва да имате домашния й телефон.

— Андрей, моля да направите така, както казах. И да не обсъждате.

Този път реакцията на помощника бе още по-странна. Той изпита видимо облекчение, но Соловьов, зает с тревожните си мисли, не обърна внимание на това.

Владимир Александрович овладя първия порив — да позвъни на Анастасия вкъщи, нали има делови повод, нищо лично. Наложи се да направи усилие над себе си, за да не се поддаде на порива. Той не й трябва. И няма да й се натрапва.

Съвсем скоро Андрей съобщи, че Якимови нямат служебния й телефон, но щом тя се обади, ще й предадат всичко. Соловьов се постара да се успокои и се залови да превежда, но нямаше нито сили, нито желание за работа. Минава шест, скоро ще дойде Марина, все едно, днес няма да може да поработи като хората. Той решително изключи компютъра и седна в инвалидната си количка до прозореца. Вчера и онзи ден валеше дъжд, а цял ден днес грее слънце и направо за някакви си десет-дванайсет часа цялата гора се превърна в зелен облак. Приглушеният светлозелен фон радваше окото и успокояваше изострените нерви. След петнадесетина минути Соловьов се почувства много по-добре и беше готов да обясни сторилото му се безредие със собствената разсеяност и прекалената си мнителност.

Малко преди седем влезе Андрей, за да каже, че заминава. Проявявайки вече станалата нещо обикновено деликатност, той се стараеше да не остава вкъщи, когато пристигаше Марина, и затова отлагаше за вечерта всички неща, свързани с пътуване. Днес му предстоеше да отиде в градския апартамент на Соловьов — трябваше да занесе на Игор свидетелството за инвалидност на баща му, което му дава право да се освободи от казармата.

Когато Марина не се появи в седем и половина, Владимир Александрович се учуди, а в девет започна да се безпокои. Нито веднъж не е проявявала неточност, пристигаше точно в уговореното време, а пък ако се забавеше — непременно звънваше и предупреждаваше. „Дали не е катастрофирала?“ — помисли с тревога Соловьов. Може да има спешно повикване и да се е забавила на такова място, където няма телефон. Но при всички случаи това трябва да се изясни.

Той много добре помнеше какво се случи с жена му Светлана. Пристига в почивната станция, отива в гората с фотоапарат в ръце и не се връща. Най-много го порази това, че се сещат за Светлана едва след три-четири дни, дори никой не обръща внимание, че една от почиващите не идва в столовата и не спи в стаята си. Учудващо равнодушие към околните! Нито съседката по стая, нито хората от нейната маса смятат за необходимо да се разтревожат за изчезналата жена. Кой знае, ако бяха се сетили веднага — може би са щели да я спасят. Следователят тогава каза, че Светлана не е умряла веднага, не са я убили, само са я ранили тежко. Ако веднага са тръгнали да я издирват…

Оттогава страхът пред необяснимото отсъствие се загнезди постоянно у него. Нервничеше, когато се бавеше заминалият по задачи Андрей. А сега, когато Марина не се появи навреме, той също се изплаши.

Соловьов съобрази, че няма телефона на Марина. Във фирмата, където работи, винаги се обаждаше Андрей, а след като познанството им стана по-близко, Марина сама му звънеше по пет пъти на ден. Но Андрей — Соловьов си спомняше точно — веднъж се обади в „Електротех“ около десет вечерта, за да промени посещението на Марина за друг час. Значи там има денонощен диспечер. Владимир Александрович избра бързо номера на Игор. Може би Андрей сега е там и ще му каже на кой номер да звънне.

— Вече си замина — съобщи синът с не много трезвен глас.

— Отдавна ли?

— Преди петнайсетина минути. Благодаря за документа.

— Със здраве — измърмори Соловьов. — Да не го изгубиш.

Значи Андрей няма да се върне скоро. След посещението при Игор трябваше да се отбие вкъщи, за да си вземе летни неща. Синоптиците обещаваха в близките дни около двайсет градуса. Какво пък, в края на краищата има поща, ще попита „Услуги“.

Но оттам му казаха, че при тях няма телефон на фирма „Електротех“. Това бе странно и особено неприятно в светлината на днешното произшествие със сейфа. Макар че Соловьов не виждаше никаква връзка между двете събития, тревогата му пак се събуди и отчаяно заби с юмручета по вратата на съзнанието му. По дяволите приличието, реши той, нека Анастасия го смята за парцал и слабак, все едно, ще й звънне.

— Още не си е дошла — отговори спокойно вежливият глас на мъжа й. — Да й предам ли нещо?

— Ако обичате, предайте, че я моля да ми се обади. Казвам се Соловьов. Много е важно.

— Добре, ще предам.

На Соловьов му се стори, че в гласа прозвуча насмешка. Той си представи как щастливият немлад заслужил професор и почетен академик седи в дълбокия мек фотьойл и се смее на него, несретника, отхвърления по-млад и красив влюбен.

— Това наистина е много важно. Кажете, че я моля да се обади дори да е много късно — повтори настойчиво той, слушайки с отвращение предателски треперещия си глас.

— Разбира се, ще й предам, не се вълнувайте. Тя непременно ще ви се обади.

Анастасия трябва да има още приятели в милицията, нали някога работеше там. Нека го свърже с някого, с когото може да се посъветва за архива. Може би ще направят справка за предишния му помощник, а също и за новия.

Всеки оперативен работник си има гробове. Колкото повече работиш — толкова повече стават. Това не са гробовете на роднини и приятели — всеки има такива. Това са гробовете на хора, които са могли да останат живи, ако… Ако навреме си си спомнил. Навреме си съобразил. Навреме си предупредил. Проявил си настойчивост и си съумял да уговориш. Ако се беше досетил. Ако не беше се доверил. Ако се беше застраховал. Ако… Това са гробовете на онези, за чиято смърт имаш вина и ти, може да е миниатюрна, но имаш. И тази вина не ти дава мира, с годините расте, оставя те без сън, човърка те отвътре. И няма лек за нея.

Такива гробове имаше и Настя Каменска. Генерал Вакар и Серьожа Денисов. Вадим Бойцов. Олег Мешчеринов. Антон Шевцов. И дори Павел Сауляк, който уби няколко души и самоубийството му бе избавление за самия него. Дори правейки страшен компромис, Настя сама го подтикна към такава крачка: той трябваше да даде информация за високопоставени престъпници, като за това щяха да му дадат възможност сам да си отиде от живота, без да минава процедурата на предварителното следствие, съда и тягостното многомесечно очакване кога ще се изпълни най-висшата мярка на наказание — неизбежната присъда.

Всички освен Сергей Денисов бяха погребани на московските гробища. И Настя понякога ги навестяваше. Не можеше да каже точно защо отива на гробовете им. Това не беше потребност да създаде илюзия, че общува с тях — никой не й беше приятел, никого не познаваше отблизо. Но не беше и потребност да им отдаде дължимото — всички бяха престъпници. По-скоро бе желание да си напомни за цената, която се налага да плащат за грешките.

Посещенията на гробищата оставяха в душата й тежко чувство, но й помагаха да взема решения. Ако й се налагаше дълго и мъчително да претегля и преценява разни варианти, на излизане от гробищата знаеше твърдо: на каквато и да е цена, но трябва да запази живота, който още има шанс. Дори да е най-трудното, най-неизпълнимото решение, все едно — трябва да се опита да осъществи точно него. Защото няма нищо по-скъпо от човешкия живот. Няма и не може да има.

Днес също беше на гробищата, гледаше паметника на генерал Вакар и мислеше за момчетата, които се опитва да спаси.

Върна се вкъщи, когато вече беше доста късно. Щом влезе в апартамента, чу плискане на вода в банята.

— Льошик! — извика тя. — Плаваш ли там?

Мъжът й излезе в антрето с рошава коса и ръце, покрити до лактите със сапунена пяна.

— Да не переш? — учуди се Настя. — Преди лягане?

— Бях забравил, че утре трябва да ходя в института на заседание на научния съвет. Поглеждам — всичките ми ризи мръсни. Реших да ги опера.

— Сега какво, сама ли да вечерям? Не сме се разбирали така. Няма да вечерям сама, скучно ми е.

— Хайде, любителке на леките развлечения, събличай се. Вече привършвам.

Дявол да го вземе, мислеше Настя, докато се преобличаше и загръщаше в дългия мек пеньоар. Живее някак неправилно. Мъжът й готви и сам си пере ризите. Поне тя да беше доставчик на финансовите средства вкъщи, тогава можеха да бъдат извинени домашното й безделие и битовото нехайство. Но нали Льоша печели не по-малко, а хонорарите за учебниците, монографиите и лекциите са огромни. Разбира се — той е учен, има право да си стои вкъщи и да придвижва математическата наука по пътя на световния прогрес, но все пак… Какво щастие, че има такъв спокоен и отстъпчив характер, нито един друг мъж нямаше да търпи Анастасия Каменска с патологичната й леност в съчетание със страст да решава криминално-аналитични задачи.

— Между другото обажда се твоят ненагледен — съобщи по време на вечерята мъжът й.

— Кой?

— А много ли имаш?

— Страшно. Цяла колона. Но ти си начело, разбира се.

— И кой крачи в първата редица?

— Татко Льоня, Саша, Гордеев, Коротков. Някой от тях ли се обажда?

— Не. Соловьов.

— А, той ли? И какво искаше?

— Искаше да му се обадиш. Кълнеше се, че е много важно и много спешно.

— Ще му мине. — Настя махна пренебрежително с ръка. — Не може да има нищо важно и спешно за мен.

Алексей замълча и се задълбочи в цветното зеле. Но лицето на Настя не му хареса. Извличайки уроци от миналия опит, тя реши да не удължава неясната ситуация, за да не прерасне в конфликт, от който после ще се наложи да излиза с голяма загуба на нервна енергия.

— Не ти ли харесва нещо? — попита тя.

— А, не, всичко е наред — отвърна спокойно мъжът й. — Да ти сложа ли още зеле?

— Не, благодаря, стига ми. И все пак, Льошик, недоволен ли си от нещо? Защото се е обадил Соловьов ли? Какво странно има? Още повече че не е за първи път, както разбирам.

— Не ми харесва как реагираш на молбата му да позвъниш.

— Обикновена реакция. — Тя вдигна рамене. — Не си измисляй, моля ти се.

— Не си измислям, Асенка. — Алексей се усмихна и остави вилицата. — Просто пресмятам вариантите като в шаха. Първи вариант: моли да му позвъниш под явно измислен предлог. Какво означава това? Че се домогва до теб, а ти се криеш от него. Сигурно отношенията ви са отишли твърде далеч и са придобили съмнителна окраска. И на мен, като твой законен съпруг, това не може да ми харесва. Втори вариант: наистина му се е случило нещо и има нужда от помощта ти. А ти, забравила професионалния си дълг, се поддаваш на емоции. И това не е правилно.

— Льошенка, мили, той по принцип не може да се нуждае от професионалната ми помощ, защото не знае, че работя в милицията. За него аз съм юрист във фирма. Каква помощ може да очаква от мен в единайсет вечерта?

— Но той много настояваше да му се обадиш, дори да е късно.

— Добре, утре ще му се обадя. Льоша, хайде да оставим това, а? Боли ме главата за нещо съвсем друго.

— Ася, не искам да изглеждам в очите на твоя приятел ревнив глупак. Обещах му, че ще ти предам всичко и ти ще му се обадиш днес. И никак не ми се иска да си помисли, че от лошотия не съм ти предал нищо и съм го оставил сам с проблемите му. Обади се, моля ти се, изясни какво се е случило и ще приключим въпроса.

Тя въздъхна, остави мръсните чинии в мивката и взе голяма жълта ябълка. Стараеше се преди лягане да не пие чай — на сутринта лицето й отичаше.

— Добре, ще се обадя.

Соловьов веднага вдигна слушалката, още на първия сигнал. По тази спешност Настя разбра, че наистина е обезпокоен от нещо и е очаквал позвъняването й с нетърпение.

— Искам да сключа договор за застраховка на къщата, и то колкото се може по-скоро. Нека ми сложат добра сигнализация.

— Това не можеше ли да почака до утре? — попита със съмнение Настя. — Нали разбираш, че през нощта не може да дойде агент при теб.

— Но мога да ти се обадя само на домашния телефон. Не ми остави служебния си.

Стори й се, че обяснението е изсмукано от пръстите. А гласът на Соловьов е напрегнат и тревожен. Изглежда, че при него все пак нещо се е случило.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Не можеш ли да говориш?

— Да.

— Какво, помощникът ти бди? — рече насмешливо Настя. — Не ти разрешава безконтролно да говориш с жени? Или неговата неприязън към дамите е концентрирана само върху мен?

— Недей така. Не си права.

— Добре, мога да ти звънна в по-удобно време. Или настояваш да дойда?

— Това ще е най-доброто.

— Но за мен е сложно, Володя. Работя до късно. Ако е толкова необходимо, мога да дойда едва в събота, през втората половина на деня. Удовлетворява ли те?

— Не. Прекалено далеч е.

— Слушай, не ми диктувай условията на живот, разбра ли? Кажи кога ще бъде удобно да говорим, пак ще се обадя. Не мога да губя по половин ден, за да идвам при теб, защото имаш такъв особен помощник. Кога да се обадя? След час? След два?

Соловьов мълчеше. Настя съобрази, че с въпроса си го постави в сложно положение. Ако Андрей наистина е наблизо и слуша внимателно, а Владимир не иска по някаква причина да се разкрива пред него, какво може да й отговори? „Обади се пак след час?“ Все едно да каже на помощника си: „Надявам се, че след час няма пак да висиш на главата ми и ще ме оставиш да поговоря за нещо, което ти не трябва да чуваш.“ След това може да бъде сигурен, че Андрей няма да легне да спи, а ще бъде в пълна готовност да подслушва.

— Ти ми звънни — предложи тя. — След четирийсетина минути, но не по-късно, защото ще заспя. Ще можеш ли?

— Да. Благодаря. До утре.

Настя затвори телефона. „До утре!“ Бива си го. Нима нещо с помощника не е наред? Това дори става интересно.

Ами ако Соловьов изведнъж е забелязал в поведението на помощника си някакви странности, които ще позволят най-сетне да се „свърже“ откраднатата синя волга с жителите на „Мечта“?

Най-сетне успя да задреме. Цялата вечер го тревожиха две неща: архивът и Марина. Но Марина се появи, наистина не дойде, но се обади и се извини. Оказва се, че акумулаторът й издъхнал на доста пусто място на връщане от Истра, където ходила да оправя някакъв компютър. Разбира се, че нямало откъде да се обади, а доброжелателният шофьор, който спрял да й помогне, се появил доста късно. След разговора с Анастасия Соловьов се почувства по-спокойно, тя обеща да се консултира с познати в милицията и да дойде в събота.

Събуди го шум от стъпки. Андрей пак не спи, будува, обикаля из къщата. Соловьов даде ухо. Не, това не са стъпките на Андрей. Не… Пак му се привижда нещо. Много е зле с нервите, страх го е от собствената сянка. Не бива така.

Той се обърна на другата страна и дръпна одеялото над главата си. Няма никакви звуци, само му се струва. Трябва да се овладее и да заспи.

Внезапно отметна одеялото и се понадигна в леглото. Не му се струва. Звуците идат от кабинета му. Съвсем точно. А как е безпомощен с обездвижените си нозе! Кой ли е? Андрей? Или има някой външен? Ако е Андрей, поне може да се провери. Соловьов се протегна и напипа копчето за повикване. Ако сега чуе стъпки от горния етаж, значи в кабинета има чужд човек.

Да, точно така, отгоре се чуха стъпки. Сега всичко ще се изясни, сега Андрей ще надникне в кабинета и веднъж завинаги ще се разбере, че там няма никого, че всичко това е плод на болното му въображение и напрегнати нерви. Още повече че звуците от кабинета утихнаха. Най-вероятно там не е имало никой. Разбира се, не е удобно пред помощника си да изглежда изплашен истерик, но вече е време да приключи със страховете, които го обземат нощем. Пет минути позор — затова пък спокоен сън.

— Идвам, Владимир Александрович! — раздаде се гласът на Андрей.

Вратата на спалнята се отвори, младежът беше бос и само по шорти, както и миналия път.

— Донесете ми ръкописа от кабинета — рече едва чуто Соловьов. — Нещо не ми се спи, ще се опитам да поработя малко.

— Разпечатката ли? — уточни Андрей, като също премина — На полушепот.

— Не, оригинала, японския текст.

Андрей излезе, като притвори вратата след себе си. Ето сега, помисли Соловьов, сега от кабинета се раздава шум и грохот, може би гласове… Или Андрей ще се върне и ще каже, че в кабинета цари безпорядък, вратата на сейфа е отворена.

Но всичко бе тихо. Щракна ключът — Андрей светна в кабинета. Крачки. Пак щракане — лампата е изгасена. Скърцане на врата.

— Ето, заповядайте. Да ви помогна ли да седнете?

— Да, бъдете така добър.

Помощникът повдигна ловко Соловьов, подпъхна подмишниците му възглавници, вдигна папката с щипката за страници.

— Още нещо, Владимир Александрович?

— Не, няма друго. Вървете да почивате, Андрей. Извинете, че ви събудих.

— Какво говорите — помощникът се усмихна, — това ми е работата.

Като остана сам, Соловьов се постара да се застави да чете текста. След току-що преживяния страх все едно няма да заспи. Какво става с него? В кабинета няма никой, така му се е сторило. Андрей спокойно влезе там, взе ръкописа и излезе. Значи там е било празно. Ами ако все пак е имало някой? Чул е гласовете и се е скрил? Нали Андрей не е очаквал, че там може да има някой, затова сигурно не се е оглеждал. Може нощният посетител да се е скрил зад вратата, зад библиотеката или в най-лошия случай зад пердето. Сега вече Соловьов се ругаеше, че се побоя да разкаже на Андрей за страховете си. Трябваше да го предупреди, че в кабинета може да има външни лица. А така — отново неизвестност.

В къщата цареше пълна тишина. Соловьов успя да се съсредоточи и да прочете няколко страници, като машинално отбелязваше с молив в полето фразите, които му се струваха несполучливи, прекалено кратки и откъслечни, които в руския вариант могат да се обединят в едно изречение. Мина почти час, докато той не почувства, че очите му се затварят и сега май ще заспи. Отмести ръкописа на нощното шкафче, смъкна възглавниците изгаси лампата. Но не минаха и десет минути и пак му се счу шумолене.

Полудява, няма никакво съмнение. Развил е мания за преследване. Или нещо от този род. Има слухови халюцинации. Има нужда от психиатър, а не от милиция.

Шумоленето се усили. Сега Соловьов чуваше не само звуци от кабинета, но и стъпки в хола. Не, това е прекалено. По дяволите приличието, трябва да извика Андрей и да му разкаже всичко, нека огледа къщата, да надникне във всеки ъгъл. С мнимите страхове може да се бориш само по един начин — чрез реалността.

Той пак се протегна към копчето за повикване. Това, което стана после, беше мигновено и много страшно. Бързи стъпки от горния етаж, някакъв неясен шум… И изстрели. Три, първо един, после, след кратка пауза — още два. Отново бързи крачки, този път през хола по посока към изхода. И отново тишина. Пълна. Абсолютна.

Този път Соловьов не се утешаваше, че има халюцинации. Ако изстрелите бяха му се причули, сега в спалнята му щеше да стои Андрей с въпроса от какво още има нужда неуморният господар. Но Андрей го нямаше. Като преодоляваше с усилие обхваналата цялото му тяло слабост, Владимир Александрович светна лампата и хвана патериците. С рязко движение се надигна от дивана, опря се тежко на патериците и понесе непослушното си тяло към вратата. За тази нощ страшните картини толкова често се появяваха във възпаления му мозък, че почти не се учуди от видяното в хола. Направи две крачки обратно към спалнята, седна в инвалидната количка и хвана телефона.

Позвъняването в милицията отне последните му сили. Щом затвори телефона, до идването на оперативната група остана неподвижен в спалнята си, загледан в прозореца, зад който чернееше непрогледната нощ. Беше му много страшно.

Телефонният звън отекна почти едновременно с будилника. Настя вдигна слушалката, като трудно излизаше от съня.

— Събуждай се, приятелко — чу уморения глас на Коля Селуянов.

— Какво се е случило? Успала ли съм се?

— Разбира се, проспа най-интересното. При твоето приятелче има произшествие.

Сънят отлетя моментално. Тя стана рязко от леглото.

— Какво му е?

— На него нищо. Жив и здрав. Само много е изплашен. Но това е обяснимо.

— Колка, да знаеш, че някога ще те убия. Колко още ще ме измъчваш? Говори бързо какво е станало.

— В дома му има два трупа.

— Какво?!

— Каквото чуваш. Два трупа, мъжки и женски. Ще отидеш ли при него?

— Да, разбира се… Тоест не — сети се тя. — Нали работя във фирма. По дяволите, колко лошо се получава. Трябва да се посъветвам с шефа. На кого са труповете?

— Съседите разпознаха мъжа, бил помощникът му. Никой не познава жената. Слушай, твоят инвалид имаше ли любовница?

— Май че да. Как изглежда жената?

— Малка такава, ръст под сто и шейсет. Много хубавичка, но за съжаление без документи.

— Търсете колата — посъветва Настя. — Там не се отива пеша. Колата на тази жена трябва да е някъде наблизо. Не е ли около къщата?

— Не, пред къщата е само колата на стопанина. Настася, нямам вече сили, дежуря цяло денонощие, пристигай по-бързо на „Петровка“, ще ти предам цялата информация и отивам да спя.

— Коленка, една минутка — примоли се Настя. — Какво говори Соловьов? Той ли ги е застрелял?

— Казва, че не. Твърди, че чувал външни звуци в къщата, повикал помощника, който живее на втория етаж, този взел да слиза, после се чули изстрелите. И край.

— Ами оръжието?

— Още не е намерено. Идваш ли или не?

— Идвам, идвам.

Тя скочи и започна да се облича бързо. Като си наливаше кафе, понечи да поиска от Льошка колата, но си спомни, че той трябва да ходи днес на научен съвет в Жуковски, където е институтът му. Лошо. Значи изобщо няма да може да отиде при Соловьов. А трябва.

Настя стоеше в антрето и си връзваше маратонките, когато чу гласа на мъжа си от стаята:

— Заминаваш ли?

— Да, слънчице, отлитам.

— Нещо много бързо се приготви днес.

Тя отвори вратата и надникна в стаята. Лицето на Алексей не бе сънено, тя разбра, че отдавна се е събудил. Сигурно още когато позвъни Селуянов.

— Случило ли се е нещо при теб? — попита той, като я гледаше внимателно.

— Не на мен, а на Соловьов. Коля се обади, дежурил е днес, ходил на местопроизшествието.

— Вземи колата — предложи неочаквано мъжът й. — Може да ти хрумне да отидеш при него.

— Ами ти? Нали ще ходиш в института?

— Ще се обадя на Аганович, ще ме вземе, няма проблеми. А ще се върна с електричката.

След като погледна подозрително краката си в маратонките, Настя все пак влезе в стаята и приседна на крайчеца на леглото. „Майната му на килима“ — помисли тя. Сложи длан на челото на Алексей, наведе се и ласкаво го целуна.

— Имаш непрекъснато проблеми с мен, нали? — тихо попита тя. — Но не съм виновна, че работата ми е такава дива. Едни хора убиват други хора, без да питат за моя и твоя личен план. За съжаление не мога да повлияя на това. Искаш ли да напусна тази работа? Дразни ли те, че вечно ти създавам проблеми?

— Още не — усмихна се Алексей. — Докато ти се занимаваш по цял ден със своеволните си трупове, аз по цял ден използвам твоето жилище и компютъра. Водя си жени и организирам купони. И изобщо — свободен живот. И ти въобще не ми трябваш.

— Сърдиш се — констатира тъжно Настя. — Върви с колата, аз ще се оправя някак. В края на краищата не е задължително да отида при Соловьов именно днес. Може да стане и утре. Или изобщо да не ходя.

— Не си измисляй — разсърди се мъжът й. — Вземай колата и не ме баламосвай. Ако те измъчват угризения на съвестта, можеш да дойдеш утре вечер за мен в Жуковски. Днес след съвета ще остана при майка и татко, нали имаме защита, а после сигурно ще има банкет, ще свърши късно.

Настя тръгна на работа със свито сърце, но много скоро напълно превключи на новината, която й съобщи Селуянов. В дома на Соловьов са убити двама души. Единият от тях е помощникът Андрей Коренев. Жената вероятно е Марина, специалистът по компютрите. Какво е правила през нощта у Соловьов? Глупав въпрос. Изглежда, имат роман. Настя си спомни ревнивия и преценяващ поглед, с който я огледа Марина при първата им и единствена среща. Първото, което й дойде в главата: застрелял ги е Соловьов. Хванал ги е в недвусмислена ситуация и е побеснял. А къде е оръжието? Скрил го е хубавичко. Или е излязъл с количката си от къщи, изхвърлил е пистолета в гората, нали е съвсем наблизо, върнал се е и е звъннал в милицията.

„Опомни се, Анастасия. Соловьов — убиец? Не може да се каже, че на мравката път прави, вярно е, но не прилича на човек, способен на решителни действия дори под влияние на силни емоции. Винаги е плавал по течението, не умее да се противопоставя на обстоятелствата. И тогава, преди много години, разреши да бъде въвлечен в тягостни и ненужни за него отношения и тъжно очакваше кога ще се разреши всичко от само себе си. Соловьов и сега е останал такъв. Не е борец. И ако завари любовницата си с помощника, със сигурност ще каже нещо презрително и обидно и ще се оттегли гордо. Може би щеше да изхвърли Андрей и да се раздели с Марина. Но не повече. Ами снощното обаждане? Струва му се, че някой външен човек е ровил в архивите му. Може причината да е там?“

Настя летеше по стълбището към петия етаж, изгаряйки от нетърпение. Искаше й се по-скоро да чуе всички подробности от Селуянов. Но я очакваше разочарование. Наближаваше десет, денонощното дежурство още не бе завършило и Николай бе тръгнал за поредния труп.