Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

12. Вътре в душата

Не ми се стори лесно да се приспособя към откритието, че аз се противопоставях на една моя част, за която не знаех, че съществува. Въпреки това общуването бе абсурдно просто. Не бе неочаквано, както когато говориш сам на себе си, също няма никаква преграда. „Говоря“ не е точната дума, контактът се осъществява далеч по-бързо, отколкото изречената дума би позволила, а да се нарича обмяната на информация „разговор“ е крайно неуместно.

Онова, което следва, е кратко извлечение или резюме на множество сесии с частта от мен — Аз-Там, започвайки с мигновена среща. Всичко, което трябваше да направя, бе да се настроя внимателно, да премина през разрушената преграда и вече бях вътре в двореца на светлинните лъчи, в сърцето на моето Аз-Там.

— Не бихме употребили термина „Сърце“. Много е материално.

— Тогава в центъра.

— Ние сме това, което се означава с цялото е по-голямо от сумата на частите.

— В такъв случай вие сте цялото на онова, което аз съм бил, когато и където и да е било това.

— Фокусът, върхът на пирамидата ти и нещо повече, включително ти, какъвто си сега.

— Това е no-скоро една каша!

— Не съвсем. Ние сме високо организирани. Ти опозна пласта на паметта, когато мина през него, нали?

— Така е.

— Пластът е съвсем прецизно подреден във формата на отделни части, а също и според категорията. Така са и всички останали модели на съществуване, през които ние сме преминали. Мигновено можеш да откриеш онова, което ни е необходимо.

— Това е добре.

— Размисли за всичкия този страх, който те притеснява. Лесно можеш да се предпазиш от него. Ние го преобразуваме по-бързо, отколкото ти го донасяш. Ти трябва да си припомниш на какво приличаше само преди тридесет и пет години. Или се вгледай в някои от хората около теб. И тогава говори за каша?

— Мога да си представя!

— Така ли? Лесно се забравя, когато не е пред погледа ти.

Преминах през огромно количество емоции, които навлизаха в мен. Трябва да съм потискал голяма част от тях, без да съм го съзнавал.

— Предполагам, че аз — ние — имаме система, за да се справим също и с това.

— Наистина имаме. По-малко е, отколкото сме свикнали, но качеството се подобри страхотно. Както и да е, напоследък ти позволяваш на чувствата да контролират действията ти само когато ти пожелаеш да е така. Правиш го добре.

— Кажете ми, съществува ли някаква име или идентификация, която бих могъл да използвам за вас? Представям си, че имате повече от една.

— Притежаваме всичко необходимо в даден момент. Ние сме мозъчният тръст, мисловният резервоар, по-старите братя, всичко. Защо не използваш някой от тези акроними, който най-много ти допада? Какво би казал за Борд на съветниците? Или Изпълнителен комитет — това е, по-близко до нас.

— Ще се спра на това — Изпълнителен комитет!

— Чудесно! Внимавай, след като си направихме труда да пристигнем и сложим ред в действието ти, както би казал ти, сега вече наистина можем да тръгваме.

— Пристигнали сте, за да сложите ред в действието ми? Какво означава това?

— Ти най-накрая сам си проправи път дотук, след всичките тези години. Ние многократно ти помагахме да се справиш и ти никога не погледна назад — сигурни бяхме, че ще дойдеш, за да изследваш. Ти не го стори. Наложи се да използваме по-преки начини, като отзвука от болката във физическото тяло и притегателните сили, които ти наричаше сигнали за помощ.

— Значи сте ги създавали вие?

— Обичайно това са неща, за които ние се грижим, когато ти си заангажиран да бъдеш ти — да бъдеш буден и човек. Решихме, че ако ти се наложи сам да се погрижиш за някои от тях, може да бъде възбудено любопитството ти. Така и стана.

— Хайде да го кажем направо. Вие сте ми помагали през целия живот?

— Със сигурност го правехме. Понякога ти беше благодарен, друг път не.

— И колко назад във времето е започнало това?

— Преди да се родиш.

— По-добре е да ми кажете. Аз не си спомням.

— Не би могъл. Ти не съществуваше. Ние взехме решението да станеш отново човек. Избрахме времето и мястото и организирахме смесването на ДНК-елементи от материята и елементи от нас. Ние взехме онези части от нас, които изглеждаха най-подходящи, натрупахме ги заедно и ги изпратихме. Ето те и теб — ето ни и нас!

— И какво точно изпратихте?

— Личности, спомени. Какво друго?

— Да… Вече съм открил някои от тях. Това с всеки ли се случва — с всички хора?

— Доколкото ни е известно, да. Някои нямат толкова опитност, колкото ние притежаваме, или толкова, че да има избор.

— Съществуват ли някои, които въобще нямат опитност? Някой, който се появява… чист?

— Мнозина не притежават предишна човешка опитност, макар че имат голямо количество от някои други видове опитност — едновременно физическа и нематериална. Имат опит от това, че са съществували като животни.

— Има ли такива, които идват и си отиват само с един човешки живот?

— Чували сме за такива, но не сме срещали нито един. Или не сме могли да го разпознаем.

— А защо са всичките тези повторения — многократните преминавания през живота?

Досега човешките животи са били използвани и се използват по такъв произволен начин, че не е възможно да се придобие достатъчно богата опитност само през един живот. Затова ние продължаваме да връщаме, докато получим това, от което се нуждаем. Това има ли някакво значение?

— Би трябвало да има и по-добър начин. Този не ми се струва организиран или ефективен.

— Ти би трябвало да знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си посещението в далечното бъдеще, когато ние те водехме. Доколкото го видяхме, всичко там бе наистина организирано и ефикасно. Ти пристигаш там, избираш си преживяването, което пожелаеш, и се връщаш!

— Много дълго време ще трябва да чакам.

— Помниш ли, ти си свободен от времето? Само още едно връщане след това, в онзи живот, който ти вече посети, и ще бъдеш свободен.

— Значи моят Изпълнителен комитет вече всичко е планирал…

— Действително, направили сме го вече.

— Комитетът е съставен от части. Ти от коя част си?

— Аз бях придворен шут във Франция през девети век. Бях добър оратор. Затова бях избран да се срещна с теб. Това би намалило всяко напрежение, което би възникнало у теб.

— Аз въобще не съм напрегнат… е, добре, не много. Сега нека се върнем към това, което обсъждахме. Помагахте ли ми в детството?

— Ние поддържахме тясна връзка в първите няколко години. Това става при повечето малки деца. Влиянието е доста силно, докато родителите и другите постепенно не прекратят достъпа. Децата биват приучвани да не говорят за нещо, което не е приемливо. По-късно физическият контакт бързо отшумява.

— Има ли нещо повече?

— Не много. През по-голямата част от времето ние просто те наблюдавахме. Ние те предпазихме от удавяне няколко пъти. А имаше и време, когато ти бе много болен. Ти дори се появи тук и се наложи да те придружавам обратно.

— Трябва да е било, когато боледувах от скарлатина. А какво стана по-късно? Има и други неща — двата долара под дъската, когато бях тийнейджър — вие ли го сторихте?

— Това бе един от номерата на Тало.

— Кой е Тало?

— Един от нас — един от теб, който живее в друга енергийна система.

— Има ли и друго?

— По времето, когато беше седемнадесетгодишен, веднъж ти шофираше по черния път покрай реката. Движеше се твърде бързо през нощта по билото на хълма, а там имаше стар камион. Ти никога не можа да разбереш как успя да го заобиколиш, без да се убиеш, нали?

— Помня! Спомням си, че се чудех какво стана. Значи вие го направихте?

— Не аз, но един от нас.

— Мисля, че започвам да разбирам. Вие сте нещо като мои ангели-хранители — или поне така биха се изразили някои хора.

— О, не. Ние не сме нищо твое. Ние и ти сме едно и също. Ти през цялото време сам помагаше на себе си. Ние сме просто частта, която ти помага да си спомняш. Ти и Тало заедно сложихте двата долара под дъската. Ти и Кае заедно при онзи случай на Хаваите направихте така, че сърфът да се наклони надясно, така че рибарската лодка те спаси. Ти и ние непрекъснато се връщахме назад и организирахме нещата. Искаш ли още примери?

— Да ме вземат дяволите!

— Не, и това няма да стане. Ние няма да позволим. Тази житейска опитност, която сега събираш, е изключително ценна.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Тя води към свободата. Сега е твой ред — ти си отговорен. Ние не сме нищо повече от кабина със скимтящи пътници, надяващи се, че ще се оправим, и даващи съвети.

— Какво се надявате да откриете?

— Пътя навън. Началната скорост за излизане. Не просто отвъдния живот, а вечността.

— Аз… мисля, че разбирам. Какво се очаква да направя аз?

— Ти си най-добрият шанс, който някога сме имали. Ние ще те подкрепяме и ще ти помагаме по целия път. Не можем да вършим абсолютно всичко, но има много неща, които правим. Окуражавахме те да мислиш за онова, което ти наричаш „Извън тялото“ и ето, че накрая то започна да действа.

— Вие ли го правехте?

— Спомняш ли си онези сънища, преди? Как се опитваше да издигнеш самолет над земята, но винаги над главата ти имаше кабели?

— Помня съвсем ясно.

— Това бяха практически упражнения, които правехме, когато ти идваше тук по време на сън.

— Да… започва да се подрежда…

— Ти бе толкова изплашен, че не забелязваше как те дърпаме — поне не тогава.

— А останалата помощ по пътя. [???] напоследък имам впечатлението, че наистина сам върша някои неща… не вие.

— Не можеш да го представяш по този начин. Ти наистина получаваш малко помощ. Помни, че не сме приковани във времето — нито пък ти, какъвто си сега. Ние можем да се върнем назад десет или хиляда години — все същото е. Но сме напълно съвременни, когато помагаме.

— Тогава аз не съм нищо друго, освен ваш сурогат…

— Когато започна сегашния си жизнен път, ти наистина беше такъв. Но докато прогресираше в опитността, ти се превърна в съвсем нова личност. Сместа, с която започна, постепенно се разтвори в цялото.

— Това е нещо, с което ще трябва да свикна. „Аз“, който помага на „мен“? Свикнал бях да мисля, че помощта е външна… Кажи ми, има ли нещо, което вие-ние не можем данаправим?

— Трябва да оставим Аша да се справи с това. Той е добър техник. Ще контактува с теб сега.

— Аша…?

Получи се слаба промяна в честотата.

— Аз съм Аща. С какво мога да ти бъда полезен?

— Аз… аз питах за границите…какво можем и какво не можем да правим…

— Аз не знам каква не можем да направим, но съм запознат с това, което сме в състояние да постигнем.

— Е, добре… често съм се чудел защо сякаш не мога да изпълня някои работи, които други очевидно могат.

— Какви еа тези работи?

— Да виждам излъчването от хората, да чета мисли, да притежавам това, което ние наричаме психоспособност. Всичко, което мога, е да се настройвам във фаза извън тялото.

— Желаеш ли да изпълняваш и тези други действия?

— Е, сега, като питаш… не, не е нужно.

— Ние не вярвахме, че те са необходими. Но ако ти наистина искаш един от нас да използва тялото ти и да говори, докато ти отиваш някъде другаде, само се отпусни и заспивай.

— Не, не бих искал да служа за канал. Това не е пътят към свободата, както аз го разбирам. Но… Желая да знам отговора на въпроса какво бих правил сега.

— Ние не можем да ти дадем този отговор. Можем да ти дадем поддръжката, от която се нуждаеш, и информацията. Но само ти знаеш какво да правиш. Ние всички сме зад теб. Ти не познаваш собствената си мощ. Хайде, открий я, това именно трябва да сториш. Ако успееш, а ние сме сигурни, че ще го направиш, ние ще бъдем свободни.

— Този нагоя, който имам… да помагам на човешкия род… Той за какво служи?

— Можем Да ти кажем за него, въпреки че може и да не ти хареса.

— Имам нужда да знам.

— Службата на човечеството може да се определи като служба на самия себе си, но в твоя случай, понеже ефектът се разпростира толкова нашироко, това определение не може да се приложи. Колкото повече усъвършенстваме човешкия род, толкова повече се усъвършенстват нашите възможности. Едно главно съвършенство е равно на сто по-незначителни.

— Искаш да кажеш, че една висока планина се равнява на няколко ниски хълма.

— Освен че планината достига до по-големи висини.

— Значи тази служба — усъвършенстването — си струва?

— Най-определено.

— Какво ще кажеш за връзката, която ние определяме като любов? Къде се прилага тази енергия?

— Приятелю мой, ние имаме толкова много от тази връзка, изградена, за да ни изведе към безкрайността и извън нея. Ние я взимаме с нас, когато тръгнем, Тя е главната енергийна основа за нашия интелект. Онова, което ти сега възприемаш като любов, изяснява, а не обезсмисля. Тя обединява едновременно болката и удоволствието. Тя е обединение на противоположности за създаване на цялото. И ти откри много любов през този си живот, щом се освободи от илюзиите си.

— Би трябвало да съществува огромно количество опитност, складирана тук, във вас… в нас. Колко живота има тук?

— Може би хиляда или повече. Престанахме да ги броим отдавна. Тук има всяка възможна ситуация, всяко чувство. Всяко нещо, което ти откриеш по време на земния си живот, се складира тук… по петдесет различни начина.

— Тогава какво правя аз, преминавам през всичко това отново?

— Трябва да откриеш едно последно парче. А ти си много близо. Когато го намериш, ще полетим навън. Ще си отидем.

— Къде ще отидем? Как?

— Ние не знаем. Ти ще трябва да ни кажеш.

— Ясно… Но сигурно ли е, че сте попаднали на точния човек? Имам чувството, че има и друг някой човек тук по това време — някой друг, извън това наше Аз-Там.

— Така е. Той е твоята резерва или заместник, както би казал ти. Подкрепа. Но ти си пръв в редицата.

— Този друг… да не би да е тя — жена?

— Да.

— Мога ли да се срещна с нея?

— Вероятно по-късно. Тя би ти изглеждала като отдавна загубена сестра.

— И така… Сега, хайде да се уверя, че съм разбрал правилно тази работа с възвръщането.

— Съвсем не е нещо необичайно. Много от нас го използват през по-голяма част от времето.

— А те защо де се връщат тук доброволно?

— Ти би ли го направил преди петдесет години?

— Не знам… вероятно не.

— Става така, че някои толкова се затварят в Системата от убеждения, че повече никога не се връщат тук, дори и по време на сън. По този начин ние губим около девет от всеки десет. Те напълно забравят за нас тук. Ние продължаваме да помагаме въпреки всичко, надявайки се, че те евентуално ще си спомнят — и понякога го правят. Ние сме тук, за да ги ловим, когато паднат през пукнатините.

— Това не е успешен резултат! Но не всички, които аз улових, бяха част от нас, нали? Надявам се, не.

— Само един или двама. Другите, които ти освободи, изчезнаха, когато Системата им от убеждения надделя, нали?

— Значи това е ставало?

— Тяхната Система от убеждения е всичкото, което могат да задържат. Затова те отиват там, където вярват, че има някакъв вид сигурност. Но те никога не забравят нашите опити да им помогнем, дори и когато те не съвпадат с очакваното от тях. С течение на времето се появява съмнение, може би след още десет живота, и представител на тяхното собствено Аз да ги освобождава и ги връща-обратно там, където те принадлежат.

— Аз някога бил ли съм изгубен в Системата от убеждения?

— Да, бил си.

— Защо най-накрая откликнах на вашата помощ?

— Бе комбинация от няколко фактора: повече любопитство, по-малко страх, липса на тежко индоктриниране.

— Не ми харесва да питам, но има още нещо, което трябва да узная. Колко живота съм имал аз, искам да кажа ние, колко пъти сме били затворени в Системата от убеждения?

— Никой не знае. Сигурно много пъти.

— Каква загуба! И колко пъти аз — това аз — съм се губел или съм изчезвал по пътя за насам?

— Достатъчно. Не е било загуба, не съвсем. Ние спечелихме много знания от онова, което се случваше. Ние научихме твърде много от онези други животи, така че този път вярваме, че може да се свърши работа.

— Да се свърши работа? Кое може да свърши работа?

— Изграждането на онова, което ти наричаш начална скорост. Така че ние — всеки от нас може да бъде свободен.

— Да… разбирам. Мога ли да достигна до вас, ако се появи необходимост?

— От този момент нататък ние, сме така близко до теб, колкото е твоята кожа. Сега, приятелю, ти трябва да правиш онова, което е нужно. И най-вече — прави го с любов.

Невъзможно е да се опише сумата от енергията на обичта, пречистена през повече от хиляда живота, която, както научих, всяко Аз-Там е складирало във всеки човек. Нещо повече, откритието и работещото познание за съществуването на моя „Изпълнителен комитет“ вътре в моето Аз-Там, както и конструкцията на моето Аз-Там, радикално преобърнаха моя собствен Различен Мироглед. Откритието запълни много празнини във файла на моето Познание, а те съществуваха от много години.

И сега вече съм сигурен, че всеки човек има своето или индивидуално Аз-Там, допълнено със съответен саморазвил се Изпълнителен комитет. С вашия нов Различен Мироглед, на място и действащ, да откриете вашия собствен, сега вече няма да бъде чак толкова трудно. По-трудното ще бъде да възприемете, че той може и да съществува. Вие трябва сами да потърсите отговорите и когато ги откриете, поставете ги във вашия персонален файл на Познанието. Може би ще можете да разберете защо нашите личности са толкова сложни.

Повече от физическото тяло? Колко много повече!