Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

Записки от Новата Земя

През първата нощ ти взимат часовника. Човек от персонала обикаля из стаята с малка картонена кутия, спира до всеки участник — ние сме 24-ма — и чака, докато всеки от нас не разкопчае или свали своя часовник, като наблюдава приветливо и неохотно пуска „времето“ в кутията. Когато треньорът ме доближава, отбелязвам вътрешния конфликт, импулса да заявя: „Не, аз не се отказвам от времето.“ Гледам втренчено тиктакащата съкровищница, запълваща се с нашето „ВРЕМЕ“, и започвам да омеквам. „Какво?“ — мисля ли, — „Нима наистина продължавам да упорствам?“ Простичко устройство или сравнително скорошна идея, представляваща начин на живот за нас — идва, чужда за нашите най-ранни предци. Спомням си лъвовете от една песен, която фупата „Чикаго“ изпълняваше отдавна: „Дали все пак някой наистина знае какво представлява времето? Дали все пак на някой му пука?“ Положих устройството в кутията.

Никаквовреме. Само серия от „сега“, които ще продължат седем дни, защото ние сме се записали за едноседмичен семинар в Института „Мокро“, разположен близо до Лъвингстън — на около 20 км от Шарлътсвил в една от равнините в подножието на планината Вирджиния Бпу Ридж. Жителите наричат мястото „Нова Земя“, а земята е вълшебна.

Решителната схватка около моя часовник е нагледен пример за моето преживяване в Института, щом започнах да се блъскам в стените на собствените си ограничения.

„Представете си, че сте повече от физическото си тяло“ — казва Робърт А. Монро, основателят на Института. Повече от материята, по-големи от вселената и по този начин не сме зависимиот ограниченията на време-пространството: За една седмица възприех предложението на Монро. Така сториха и другите участници; Бяхме дошли от всички краища на света един психиатър, един лекар, двама пилоти, търговец на недвижими имоти, млад току-що напуснал брокер от „Уол Стрийт“, писател, психолечител, журналист. Ние представляваме религии, гледни точки, политически пристрастия — католицизъм, републиканизъм, агностицизъм, анархизъм.

Програмата се нарича „ГЕЙТУЕЙ ВОАЯЖ“ и според Монро тя е предназначена внимателно да ви води към преживяването на това, което ние наричаме „нематериална енергия“. Може да я познавате под името „ши“, „Прана“, „душа“, „астрално тяло“, „висш разум“. Институтската догма е ограничена. Съзнанието е форма на енергия в действие и тя може да бъде насочвана, контролирана, използвана, защото мислите създават действителност. Ние сме това, за което се мислим, и се ограничаваме чрез онова, което мислим. Системите от убеждения модулират как ние преживяваме самите себе си и заобикалящия ни свят. Монро казва, че „Гейтуей“ предоставя на участниците възможността за са-моизследване, да зададем на себе си някои основни въпроси: „Кой съм аз?“, „Каква е целта на моето житейско всекидневие на Земята?“. Според Монро целта на Гейтуей „е самотенериране и трансформация. Има части от Вас — казва той — които все още не са трансформирани.“ И това е неговата мисия и неговият бизнес: да помага на хора, които искат да преобразят себе си. За постигането на тази цел Монро открива техники за индуциране на различни състояния на съзнанието и сега предоставя обширно място — Новата земя, за изследване на нематериалната енергия.

Пътуването на Монро започва и завършва в Кънтролд Холистик Инвайрънмънтал Чамбър — ЧЕК Юнит (Камера за цялостен контрол на околната среда) — или както аз я наре-кох алтернативно, „маймунска клетка“, „ковчег“, „утроба“. Достатъчно голяма за единичен матрак, клетката е тъмна — изолиран съм от светлина и звук и а по-малка степен от електромагнитно излъчване. Ако искам светлина — тя е там — червена, синя и златна. Взимам цвета и регулирам интензивността. В камерата непрекъснато влиза пресен въздух. Прекарвам по-голямата част от седмицата в ЧЕК Юнит — денем и нощем. Тя бе и каютата, в която спях. Това е алхи-мическа тайна лаборатория, където в подължение на шест — седем часа дневно аз се опитвам да преобразувам обикновени материали в злато. Там задавам на космоса, или просто на тавана, детските въпроси „Защо?“ и неуморно започвам да вплитам разнообразните нишки на моята житейска история в една одежда. Клетката става място на раазпозна-ване, където с определена лекота аз си давам сметка, че не бих пренаписал историята, дори и да можех.

От централната контролна стая една аудио комуникационна мрежа захранва със звукови модели и специални упражнения, съставени от Монро, всяка кабина под ръководството на екип от треньори. Ние получаваме насоките и звуковите модели чрез слушалки. Всяка клетка съдържа също и индивидуален магнетофон. Когато упражнението е завършено и Монро те вика обратно оттам, където си бил, ти записваш своето преживяване — „словесен дневник“, както казва Монро.

Начало на дневника: „Експериментът започва. След прост подготвителен ритуал, по време на който хвърлям натрапчивите притеснения и грижи в «кутия за енергийно преобразуване», хлопвам капака и прекарвам няколко минути, дишайки дълбоко, а после се отправям към фокус 10: будно съзнание, спящо тяло. Лежа дезориентиран в тъмното. Тялото ми е тежко, сякаш съм-се сблъскал с компресор. Не мога да открия краката си. Ръцете ми са окачени над главата. Мисля, че главата ми е отделена. Студено ми е и придърпвам чаршафа, горещо ми е — отвивам го. Радикални температурни промени. «Щраквам» — не мисля за нищо и когато се събуждам, хъркам. Лежа тихо в клетката и слушам собственото си хъркане. Този странен случай ме стряска: Аз едновременно съм «чуващо Аз» и «хъркащо Аз». Чудя се къде ли живее «чуващото Аз». Кой е този «Аз», което чува хъркащото тяло? Дали съзнанието действа отделно и независимо от това, което бях приел за необходими физически или сетивни входящи сигнали? В края на лентата се чувствам отпуснат, дори блажен. Бях направил откритие на видове. Вероятно аз съм «повече» от физическото си тяло и съществувам независимо дали съм с физическо тяло или не.

Лежейки в клетката през втория ден, аз се замислих за Дон Кихот, за когото ми напомня Монро. Там, където Дон Кихот вижда великани, Санчо Панса вижда вятърни мелници. Взирайки се в обикновеното си бръснарско легенче, той си представя щита на Мамбрино, а Санчо се чуди. Как стават тези неща? Мисля че Монро е потомък на Дон Кихот, казвайки ми, че в действителност съществуват повече неща, отколкото ние виждаме или можем да пипнем.

Според нашите стандарти Дон Кихот е параноик, дърдорко на безсмислици. И подобно на него Монро ни призовава да пренастроим нашия фокус, за да видим онова, което дори и не можем да си помислим, че сме в състояние да виждаме — да видим щита на Мамбрино. «Къде — пита Монро — е загадката на нашата цивилизация и възраст?» Ние сме тук, за да възпламеним отново мистериозното: за това именно е «Гейтуей Воаяж».

Начало на записа: Чувствам се напълно отрязан от външния свят. Ами ако навън има война? Има някаква преграда, дори и някъде по света да се случва някакво голямо нещастие. А аз седя в една долина във Вирджиния, без достъп до телевизионни новини. Всъщност дори вестник не съм виждал. Екипът е неуморен, събираме се само за храна Мисля, че «разтоварваме» загриженост и безпокойство по време на единствения ни познат ритуал в този непознат за нас свят-актът на храненето. Ние се чудим дали наистина нещо ни се случва. Неизбежният въпрос: «Ти вече напусна ли тялото си?» е Свещеният Граал за усамотението. Окачен съм. Монро, безразличен към нашия стремеж, настройва фокуса ни, казвайки ни да усетим «финото нещо» — картини, гласове, модели светлина, физически усещания.

Днес Монро нарича процеса, чрез който се постигат други състояния, «Хеми-Синк» (синхронизиране на мозъчните полукълба). След като е работил с над 3000 обекта на тестува-не (при минимум 20 индивидуални теста на обект стават Ш 000 положителни теста, които не салошикато база), били изработени и подробностите. Монро, който е известен с чувството си за хумор, казва: «В най-лошия случай поне знаем, че сме успели да приспим хората 60 000 пъти и да ги събудим.» Но извършеното от него е много повече.

Хеми-Синк използва звукови модели, за да създаде мигновено идентична форма на вълната в двете мозъчни полукълба. Това означава, че когато ухото чуе определен тип звуков сигнал, да кажем 12 херца «Бета» (буден) сигнал, или дълбок сън «Делта» сигнал (0–4 херца), мозъкът се стреми да откликне или «резонира» с подобни електрически сигнали. «Ние започнахме да откриваме, че създаваме за участниците врата, прозорец, отвор, през който той или тя биха могли да достигнат други състояния на съзнанието» — казва Монро. — Нарекохме го «Гейтуей».“

Според Монро приложението на Хеми-Синк е неограничено. Изследователите тестуват технологията в широко разнообразие от полета, включително медицината, умственото здраве, лекуването на стреса, образованието, също и във физическата област. Проучванията показват, че хората, употребяващи Хеми-Синк, могат да контролират болка, да усилват имунната система, да ускоряват възстановителния процес след операция, да понижават кръвно налягане, да ускоряват възстановяването на говорните и двигателни умения след сърдечен удар. Хеми-Синк се сражава с безсънието, усъвършенства концентрацията, намалява стреса, дори елиминира математическата фобия.

Записки: „Усещам, че се намирам на една линия, демаркационна линия между «тук» (познатото) и «там» (непознатото). Днес пътувахме до фокус 12, където според Монро физическите данни са «затворени» и съзнанието започва да усеща по начини, различни от петте сетива. «Действието наистина започва тук» — казва той. «Там» — на фокус 12, картините и сцените текат през главата ми, сякаш някой е оставил движещ се прожектор: Морски змии плуват през монашеска килия; висок бушмен от Калахари ме повдига върху дланите на ръцете си; гигантски морски костенурки ме преследват през проход сред евкалиптови дървета; индианец седи на върха на една планина и мърмори. Той гледа през мен и казва: «Ние се създаваме всеки ден от светлината на слънцето. Ние умираме всяка нощ при лунна светлина. Няма нищо друго. Сега тръгвай, остави ме.» На едно място започвам да се смея. Никога преди не съм се смял толкова без чужда помощ. А после се включих отново в жива драматизация на смъртта на брат ми през 1947 година. Чувам глас, който казва, че някога съм живял на звездата Алктурус и яздя делфин, който се представя като флорис. «Какво значи това?» — питам. «От цветята е» — отвръща той. Миризма на ясмин прониква в кабината: Чувам леещ се дъжд върху, покрива от вълнообрана ламарина. Пренесен съм в Лахор, Пакистан, когато помирисвам ясмина, и в Мианго, Нигерия, когато чувам поройния дъжд. А делфинът произвежда изрази като: «Покрий болката със смях» и «Вятърът, Никодимус, вятърът». Днес съм разстроен. Как да прочета енигматичните послания, как да предам картините? Има огромна разлика между това да кажеш «Аз вярвам» и «Аз знам». Аналитикът иска отговори, но аз съм увлечен от разговора с лъва на Витгенщайн. Имам нужда да науча нов език. Докато времето си тече, ставам подозрителен към стойностите на «истина» и «значение», включително тези иа Монро. Дали съм направляван?. Не виждам смисъла на това, което искам да кажа, дори и като напиша това, което мисля, че означава. «Значение» е като ярка жълта светлина. Ту светва, ту загасва, когато присъства, и после, когато отсъства. Индианецът си мърмори: «Има само перспективи, извън нашите тълкувания не съществува действителност.»

Фокус 15. «Светът на времето и пространството е само проекция.» — казва Монро. — Ние ще влезем в «безвремието». «Влизане», «безвремие» и минало стават момент на преживяване, докато бъдещето не се разгърне и стане действителност. Монро ни води, когато навлизаме в променяща се вселена. На границата на време-пространството детето, което бях някога, се появява, сякаш току-що е излязло от избеляла черно-бяла снимка, и поема лявата ми ръка. Вън от непознатото време един образ прониква и разкъсва булото, почуква с покритата със сребро абаносова пръчица и върви срещу мен. «Ти кой си?» — питам. Той се представя като «умрял човек с пръчица». «Ти да не би да си това, което аз ще стана, когато умра?» — питам аз. Той взема дясната ми ръка и ние тримата сядаме и започваме да си говорим. Всъщност «мъртвецът» говори. Мрмчето и аз мълчим. Той говори за континууми, завършвания, обгръщания. Когато задавам въпроси на всеки един от тях, въпросът се анулира още в процеса на задаването. Въпросите са неуместни.“

Записки от дневника: „Старецът с пръчицата изглеждаше толкова истински, колкото и момчето, което аз някога бях. Макар своеобразни и отделни, с нещо като независима воля, ние и тримата сме една и съща личност. Старият човек ми казва, че идва от бъдещето, където току-що е построена испанска хасиенда, чиито стени са покрити с картини на Ел Греко, Уайът и Чимабув. Той казва, че е дошъл, за да пропъди нещастието. И аз съм признателен. В действителност сякаш току-що съм се препънал в значението на думата «признателност» — и съм открил нещо в акта на идентифицирането. Но съм разтревожен. Не съм сигурен каква тежест трябва да придам на въображаемото царство. Усещам се, сякаш сам изработвам всичко — старецът е просто продукт на моето въображение. Да не би да прекарам цялата седмица в боксиране с въображаем противник — моя собствен физически материал? Вероятно. Какво ще бъде, ако след преживяването ми в Института на Монро аз само съм открил въображаемата страна — богато, сложно и видимо «познание»? Тази седмица, «погълнат» от въображаемия, «нереален свят», поглеждам «реалния свят» и се чувствам незаинтересован. Чудя се дори дали светът е наистина «реален». Разговор по време на закуска: извънсетивно възприятие, ясновидство, прокарване на път. Започва да ме тресе,“

фокус 21 е еквивалентът на дълбок „делта“ сън, но ти си напълно буДен и в съзнание. Според Монро фокус 21 е мостът между материалната и нематериалната действителност. Катеря се нагоре през нивата — фокус 10,12,13,15 и стъпвам на моста. „Поглеждам навън“ и „виждам“ огромна, безкрайна ДруГота. И тогава яздя делфина над извивките на Земята; и заедно ние профучаваме покрай Марс, Юпитер, Сатурн и навън, чак до Плутон.

Тялото ми буквално изпада в конвулсии — ставите пулсират, мускулите са в спазъм, сякаш съм под действието на електрошокова терапия. Вълни от енергия една след друга се движат през мен. Чувах гласове, виждах светлини и цветове, форми. На 21 ние хвърляхме въпроси в празното пространство и се ослушвахме за отговори: Кой съм аз? Кой и къде съм бил преди да вляза в материалното си тяло? Каква е целта на това мое съществуване в материалния свят? Какво действие трябва да предприема сега, за да послужа най-добре на целта? Какво е съдържанието на най-важното послание, което мога да получа и разбера в тази точка от моето съществувание? „Отговорите“ бяха чуваеми, но енигматични. Кой говореше? Как тълкувах отговорите? Не знам. По-късно хванах статия, написана от ф. Холмс Атуотър, директор на мозъчната лаборатория: „Мозъчните вълни са нещо повече от индикатори на отделни състоянията съзнанието. Те представляват електро-химическата среда, чрез която възприеманата реалност се проявява.“

Възприемана реалност. В продължение на седмица ние чукахме на врати, нашите собствени врати на възприемане, нашите системи от убеждения — това, което казваме, е реално или възможно, онова, което отхвърляме, е смешно и невъзможно. Някои от нас пътуваха извън тялото си на пътувания из познатата вселена — желаните ОИТ. Аз не. Другите се сблъскаха със „същества“ там, извън познатото. Аз вероятно също. Много от нас се включиха в битка с левите си новички полукълба. И аз го направих. Много от нас отвориха резервоарите с гореща пара и започнаха да се ровят из стари спомени. И всеки път, когато отварях резервоара, бях награждаван в тъмнината на монашеската килия. Задавах въпроси, които непреъснато бях задавал, въпроси, които сякаш имах нужда да задавам. Какви са перспективите на света-дали са политически, нравствени или религиозни, и как те действат за нас? Дали те са алюзии, на реалността, които трябва да бъдат разтълкувани, за да се разкрие действителността под алюзиите? Дали ние създаваме алюзии на реалността, защото трябва да кажем на себе си истории, за да осмислим собствения си живот — с цел да ставаме всяка сутрин от леглото? Отблъскваща, твърде мрачна гледка. Независимо от отговора, създаването на световната перспектива може да е вътрешно. От вавилонските и гръцки епопеи та чак до днешните биомедицински и кибернетични фантазии, ние сме създавали и пресъздавали разкази, идеологии и световни мирогледи.

„Когато тръгнете на вашето пътешествие към Итака — пише поетът от Александрия Кавафи, — тогава се молете пътят да е дълъг, изпълнен с приключения и с познания.“ Итака: легендарният остров, родното място на пътешественика Одисеи, а за мен — митичното последно място, където ще напусна моето физическо тяло. Много от нас пристигат на острова, когато вече са стари; някои от нас ще хвърлят котва no-скоро от очакваното; най-голяма част от нас рядко спират и премислят какво има от другата страна, извън входната врата към Итака — освен ако не сме задължени от непостоян-ствата и неочакваното. „Винаги пазете Итака фиксирана в ума си — пише Кавафи. — Да пристигнете там е вашата крайна цел. И ако ви се стори бедна, Итака не ви е измамила. С огромната мъдрост, която сте събрали, с толкова много опитност, вие със сигурност сте разбрали тогава какво означава Итака.“ Опитвам се да разбера какво означава Итака. Не защото е изящна идея, философско любопитство, а защото трябва Опитвам се, като си спомням преживяванията, за да събера заедно всякакви частички и парчета от мъдростта, която съм събрал по целия път. Искам да кажа, че не съм измамен, нито пък съм се измамил.

През месеците, последвали моето преживяване у Монро, аз си представях как плувам към пристанище, наречено Итака, и за първи път страховете, които се бяха вкопчилите мен, ме отпуснаха — дори и съвсем изчезнаха. И размислих върху посланието на делфина („Вятърът, Никодимус, вятърът“) от Евангелието на Йоан, глава 3: „Онзи, който е роден от Плът, е плът, а онзи, който е роден от Духа, е дух. Вятърът духа, където си пожелае, а ти чуваш неговия звук, но не знаеш откъде идва и накъде отива: така е с всеки, който е роден от Духа.“ Делфинът ми даде дар: Роден от плът, аз съм се затворил в плът, подозрителен към нещата, аз не мога „да виждам“. След краткия ми престой в Института все пак аз вече знам, че притежавам способноста да „виждам“ извън плътта или материалната действителност — просто бръснарско легенче — към желанията и капризите на вятъра, докато той си духа. Мога да „видя“ Щита на Мамбрино. Парадоксално е, че се смях, както вече казах, на Никодимус. „Как е възможно тези неща да се случват?“

Програмите в Института включват „Гейтуей Воаяж“, „Лайфлайн“ и „Хеми-Синк 2000“. За по-подробна информация пишете на Хелън Уоринг, „Монро“ институт, „Рут“ No 1, П.К. 175, Фейбър, Вирджиния 22938; (804) 361–1252.