Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

15. Дълъг лъкатушещ път

Най-поразителният аспект е разчертаването на картата на трасето на Интерстейт. Свързващият път бе-огромно-то количество области, които бях оставил неизследвани. Очевидно, когато бях получавал достатъчно информация за някоя специфична цел, аз бях пренебрегнал или тълкувал грешно всякакви допълнителни данни. Това все пак бе имало и някои преимущества. Ако бях познавал потенциалните възможности, може би щях да дам път на предпазливостта и щях да отвлека вниманието си от всякакви по-нататъшни изследвания. Харесва ми да мисля за себе си като за авантюрист, но не и безразсъдно смел при търсенията ми под влиянието на любопитството.

Но сега бе нещо твърде много повече от любопитство. С цел достигането до едно истинско, очертаващо се Основно и с всички очевидни влияния с, техните съответни пропорции, аз бях готов за пълноценно сближаване с това, което по-рано бях спечелил съвсем случайно. Свършва един ред, а друг ще започне всеки миг.

Ето тук ще ви разкажа, доколкото мога да се справя с проблемите при превода, какво се случи.

З часа сутринта, 27 ноември 1987 г… Лесно е да се започне, лежа в леглото, концентрирано внимание… съпротива на тенденцията за ускоряване на процеса, по-бавно, този път не пропускай нищо… отпусни се, дишането равномерно… сега началото на диференциалната настройка… отшумяването на материалната входяща информация, докат то се задълбочава отделянето на фазите и нематериалните сетивни механизми започват да надделяват… чудя се защо имаше дори и страх… това прилича повече на заспива-не, но без загуба на съзнание… движение, движение… и сега над Земята, достатъчно високо, за да видя извивката… и още по-високо… огромен глобус, както го виждат космонавтите, красив… изпълнен с толкова много действие, спомените започват да извират…внимателно ги затварям, с изключение на един… да, като син на синовете на синовете ти идващ с мен… същността, която ми помогна да бъда това, което съм, винаги с мен, радостно…

… Премести още настройването… само тъмнина, дълбока тъмнина… тъмнина със структура… още малко премествам настройването на фазата и ето ги тях… милиони крехки искрици светлина, движейки се, като спазват церемонията, в две посоки… реят се навътре срещу и навън, откъдето току-що аз се появих, всеки един е човешки разум-съзнание, преминаващ транзитно навътре за ново начало на ново житейско преживяване във физическия живот… навън — към предопределен храм или илюзия, водена от вярата…

…Бавна промяна на фазата… дълбока мъка за онези, чийто полет се забавя до пълно спиране в зашеметеност и срам… по-ярките светлини на онези, които влизат отвън, освободените, помагачите, които успокояват разсейването на смъртната паника… знаеш за това, откакто ти беше едновременно издаващият писъци и утешителят…

После Територията на системата от убеждения с техните изходни рампи, започващи от Интерстейт… минавам бавно покрай тях, една след друга… твърде смътни, за да се види какво има извън тях… следващото, по-познатото, по-забележимото, водещо към великите религии… достъпни за онези, които се нуждаят от тях… по-силен поток от светлина навътре към тях и няколко капчици от поток навън обратно към Системата за Живот на Земята…

… Отвори повече фазата, бавно… да, кръгът на Абитуриентите9, ето тук… дали да спра?… не, премини, излей от него, по-далече, по-далече… пластове светлина, светлини от човешка енергия, килим от тях, безкраен и във всякакви размери… пластове от Аз-Там… как ли съм го пропуснал преди? Сега вече разбирам потока навън и навътре… моят е там, но аз трябва да стоя на следата… вътрешният поток ги връща обратно. И този друг неподвижен външен поток… милиони и милиони… вграждането на групи от личности в единствен новороден човек в Системата за Живот на Земята, отвори малко настройката на фазата, бавно… съзнателно разделяне… нищо, освен М-поле… познавам толкова добре това място… мястото на срещата с моя ИНСПЕС… с мен… толкова много пъти, а аз научих твърде много… сега вече нищо повече… само тъмнина… движи се, продължавай…

… Приближава се фигура, човешка, с форма на човек, поздравява ме с вълна… отшумява, след като се настройвам бавно… сега преминавам през влиянието на човешката мисъл… бил съм тук преди, но никога не съм харесвал това… беше самотно тогава, но никаква самота повече…

… Внезапно налягане от всичките ми страни, обвива ме… отпускане, не се бори, не се съпротивлявай… никакъв страх… учудване… усещане за меко, нежно проникване на енергия във всяка моя част… любознателно, питащо, интелигентно… нека попитам… кой?… енергията спира движението си… използва несловесна… прави ментално очертание навън, гъвкаво…

… Очертанието се изправя, става стегнато… има картина — две слънца-близнаци, планета, която се движи по орбита, светещи искрици, които се движат навън и навътре от планетата… едната пътува-надолу по линията дотук… напрежението, което ме държи, се затваря… друга картина на две ръце, протегнати за поздрав…

… Изпраща въпрос… опитва се да прочете отговора…

… Неуморим и отегчен, научих всичко, което трябваше да се научи на планетата й започнах да проучвам навън. Имах материална форма на моята домашна планета — като риба — не, като делфин… делфин…

… Светкавица ох горещо приятелство и после нищо. Той прочете моята любов към делфините, а харесването привлича харесване… но откъде е той… той…?

Върти бавно настройването на фазата… трябва да приближавам скоро към КТ-95, но не за да спирам… моето първо детство…

… Внезапна ярка светлина, синя… и глас в главата ми…

— Обърни се!

— Това заповед ли е или молба?

— И двете. Обърни се! Върни се!

… Не мога да го прочета, но ако то може да ме чете, аз трябва да мога да… не, то няма разум… автоматично… нематериално, само енергия… устройство… може да е опасно… нека изпратя… не мога да се върна обратно, принадлежа тук…

— Идентифицирай!

… Картина, помня КТ-95… оцветените облаци, музиката, игрите… Синята светлина премигна. Отиде си. Куче-пазач? Кой го е поставил на пост? Сега това е познато… светкавица на моя първоначален дом. КТ-95 го наричах, но това не е истинското му име… само спомен… преминавай, без да се оглеждаш назад…

… Светкавици светлина далече и от двете ми страни… далече ли съм отишъл? Отпред тъмнина… Трябва ли да спра и обмисля? Може да е безрезултатно… повече светлини… една точно отпред… внимателно… намали…

— Е, добре. Значи се върна, за да се присъединиш към мен! Нямаше нужда да идвам обратно, за да те посрещна.

… Това излъчване не може да бъде сгрешено! Това е Миранон! Миранон — колко пъти той ни е посещавал с неговата ведрост и яснота… чрез ОИТ по време на неговия живот.

— Миранон! Ти все още ли се намираш на твоето четиридесет и девето ниво?

— Там съм, но вече съм готов да тръгвам. Ти дойде в точния момент.

— Не съм имал намерение да те намирам.

— Знам. Усещам какво правиш. Ти си научил, много.

— Да, така е, И сега разбирам целта на връщането ти. Задачата за събиране на твоите части, както ги наричаш, не е лесна, нали?

— Наистина. Колкото до теб, други изпълняват тази функция, други части от мен. Сега ти също търсиш.

— Но аз не знам какво търся. Онова, което търся, същото като твоята цел ли е? Ние събираме заедно нашите части, нагоре и надолу във времето, от система за убеждения към система за убеждения. Аз не мога — ние не можем да напуснем, докато не ги съберем всички заедно.

— Така е.

— Тогава, приятелю мой, какво правим, щом изцяло изпълним задачата си?

— Това е, което ме кара да се движа навън към по-високи нива. Мисля, че виждам края, но после виждам, необятни простори навън.

— Вероятно трябва да търсим заедно?

— Не, приятелю. Ние се движим с различен темп. Не мога да го променя, нито пък ти. Усещам, че си намерил пътя, а аз все още трябва да намеря моя.

— Не разбирам. Да намериш пътя?

— Начинът да получиш своя отговор.

— У спял ли съм? Къде?

— Ти мина покрай него и не обмисли възможността.

— Минал съм покрай него? Отново ли съм пропуснал нещо? Къде?

— На мястото на първоначалната ти поява. Именно това търся и аз. Все още ми предстои да намеря първоначалния ми източник. Сигурен съм, че за мен отговорът е там. Може и за теб да е същото.

— Моят произход — КТ-95? Но аз го познавам твърде добре. Там няма нищо ново.

— Не ново. Старо — не, не това е терминът. Първоначално. Първичното е източникът. Потърси в извора.

— Назад към началото. Ще опитам.

— Пожелавам ти всичко най-хубаво, скъпи приятелю. Не се безпокой. Пак ще се срещнем.

— О, за това съм сигурен.

— Върви с любов!

Горещо излъчване мина край мен и заглъхна, щом светещата фигура се отдалечи. Случайна ли бе срещата? Случи се точно когато имаше нужда, когато разстоянието отпред изглеждаше безкрайно, донесе ми допълнителна сила, за да увелича устрема си. Но аз трябва да се върна обратно — нека изследвам малко по-нататък, преди да го сторя… Какво? Застопоряваща енергия — не мога да се движа!

Глас в главата ми — студен, поучаващ глас…

— Аз съм Господ, твоят Бог, на когото ти служиш.

…Усещане за интензивно налягане, сякаш се разтварям… сега съм във вода… белите ми дробове са пълни с вода… трябва ми въздух… трябва да се отърва от водата… не, не може да бъде, не е така… няма вода… нямам бели дробове. Бях накаран да помисля, че съм във вода… това е влияние… Аз знам, че не е така. Освобождавам се от налягането… Мога да почувствам пръсти от енергия, които напипват моята сърцевина… мога да спра това… затварям рецепторите… плътно затварям… помня как…

— Ти не помниш! Ти не помниш!

Но аз помня… Спомням си тестовете, опитността, получена при обучението на моето Аз-Там… те бяха така действителни… готов съм, готов съм за тази настойчива енергия… не може да ме нарани. Но какво е това? Какъв бог може да е този? Не може да ме нарани или пък да ме ядоса… бъди спокоен, горещ, приятелски…

— Ти не ме ли приемаш като твой бог?

… Идеята за бог, които измъчва, ме озадачи… оставих тази идея да отлети…

— Не се ли страхуваш от мен?

… Пресъздадох картина на себе си, разбит на милиони частици и събиращ се отново в едно цяло след всяка експлозия…

— Проклет да си! Ти не си нищо повече от една моя ненужна енергия, кой е твоят Господ?

… Енергията заглъхва до крехки частици и изчезва. Още колко такива като тези мога да открия?… напразни усилия…

… Какво каза Миранон? Трябва да се върна назад… обратно към КТ-95. Хайде да го направя… настройвам фазата… движа се бавно… изглежда същата… съвсем същата… облаци от дъги… Ще се просна да почина малко, лежа в — облаците и слушам музиката… да, така е по-добре… първоизточникът… но той е съвсем същият… винаги еднакъв. Това е задънена улица… нищо повече няма тук… не мога повече да стоя във фаза. Трябва да опитам и нещо друго, когато си отпочина… Какво ще правя после? Ето го пътя, който винаги си е бил тук… дори и кълбенцата от енергия отдолу… помня, когато бях малко кълбенце, скачах на въженца, както те сега правят… чакай… чакай… скачам… претъркулвам се навътре… помня… но какво ако? Какво ако?… да го преобърна, преобръщам подскока, какво става…?

… Внимателно, внимателно… усеща се по-силно, отколкото тогава… движението… музиката заглъхва… облаците се разтварят… кълбенцата енергия са си отишли… нищо сега, само спираловидна маса енергия, движеща се навън… движеща се навътре малко по малко… като плуваме срещу течението…

… Спиралата става все по-стегната, стегната… стесняваща се, много тясна… напрежението на тока е по-силно… трудно е да се движа срещу… но все още се движа… трудно, трудно… необходима е твърде много сила… точно срещу мен е центърът на вихъра… още малко, още малко… твърде е малък, не мога да мина през него… концентрирана енергия… скачай… скачай…

… Бушуване дълбоко, вътре в мен… друга вълна, по-голяма, издига ме… още една… боли, но е прекрасно…

(И една част от мен е оставена назад)

… Скачане… скачане… огромна вълна… ужасно боли вътре в мен, но е толкова прекрасно, изключително красиво… нищо не може да е толкова чудесно като това…

(Загубвам друга част от онова, което бях)

…Скачане… друга вълна… нищо не може да боли толкова дълбоко… нищо не може да бъде така всеобхватно с щастие… но повече не мога да издържам… (От старото ми аз не остана още много)

… Скачане… най-огромната вълна… това е то, това е то…

няма нищо по-велико от това, което чувствам, нищо така всеобщо, всеобща радост, всеобхватна красота, всеобща…

Какво? Защо се събуждам по този начин? Трябва да събера съзнанието си… Ето, това повече прилича на него! Сега какво стана? Да, сънят. Сънят ли? Дали пък не го преживях? Беше ли действителност или сънят на някой друг?

… Сега всичко е на мястото си и действа… сънят бързо отшумява… нещо за облаци и кълбенца… и движение по Интеретейт… и живот и смърт, каквото и да означава това… нещо, наречено време-пространство… и синя планета…

слънце, странна, силна енергия… милиони слънца… и любов… няма да забравя усещането за това, дори и да е било само сън… объркан сън… необходима е толкова много енергия, за да стана… тук в тази светла прохлада…

… Колко странно място за събуждане. Аз не си легнах да спя тук Как заспах? По-добре да се върна там, където принадлежа…

… Потокът, погледни към потока… всички се движат в същата посока, от всички размери… трябва да се присъединя, преди да заспя отново… сънят… частите продължават да се връщат…

… Трябва да продължавам да се движа с другите… но те са всичките толкова по-големи от мен… аз съм просто едно зрънце… толкова малък…

— Ти разбира се, си мъничък. Стой при мен. Аз ще ти помогна.

… Този до мен… да… толкова голям, не мога да го видя целия… силна вълна от енергия се издига у мен… добре, това наистина помага… съзнанието ми се изпълва повече… спомням си как се случи… да… бях част от Цялото… една по една, частиците бяха отделяни тук и там, взимани от Цялото и поставени… къде? Не мога да видя ясно… възбудата… радост при ново приключение… една по една, тези около мен бяха поставени… после бе моят ред… извиването… несигурността… после Цялото изчезна… каква ужасна самота… сам… нужно е да се върна при Цялото… губя съзнание… заспивам… сън… какво е спане?… загубване на съзнание, разпадане… какво е това…

… Сега се движа назад… назад към Цялото, където принадлежа. Започвам да усещам началото на радиацията, ставаща по-интензивна, докато се движим… радостта да се върна…

— Какви подаръци носиш, малчо? Не усещам никакви.

… Подаръци? Подаръци? Имам само нуждата да се върна при Цялото, към което принадлежа, където са други като мен… аз съм какъвто винаги съм бил… няма нищо повече… само сънят…

— Има нещо различно с теб. Не носиш подаръци и си сам. Ти си незавършен.

… Незавършен? Как става това? Същият съм, какъвто напуснах Цялото… ще бъда завършен, когато се върна… не разбирам… всичко, от което се нуждая, е да се върна…

— Ти наистина разбираш, но все пак ти покри всичко. Ние проникнахме под капака. Нека ти помогнем да си спомниш как започна.

… Какво? Не сънят, а свързаните с него… преди да започне сънят. Добре де, но Цялото се нуждаеше от повече… и Цялото е… да, така беше, когато се случи… Цялото разпределяше части, които да растат… да се размножават… да се прибавят към Цялото… така ли е? Тогава подаръците ще бъдат повече от мен…? Има нещо общо със съня… нещо в него или целият сън… трябва да разтвори паметта ми в точката, когато бях загубил съзнание тук… внимателен… не искам да разцепвам отново съзнанието си…

— Това не може да се случи. Ще бъде сливане на онова, което си ти сега, с познанието, което ти наричаш сън. То е сборът от това преживяване, който е твоят подарък. Ти ще разбереш защо си недовършен, защо си малък. Наблюдавай.

… Споменът за съня се отваря и събуждането… но сега аз съм наблюдателят… опитвайки се да се движа срещу течението… преди… светкавица от светлинна енергия, докато бях вграждан в пиесата на КТ-95… отегчението… любопитството… тръгването… самотно движение, търсене, търсене… ярки слънца от енергия в безкраен ред… присъединяване на други като мен при търсенето… търсене на какво? Неизразимо е… после излъчването на сателита на синя планета, на жълто слънце… вход… вход, за да стана… какво? Човек… да, човек! Много е истинско, дори и като го наблюдавам. Придвижване към материално съществуване, съставено от разсеяна енергия… физическо вещество, енергия — затворена в ограничени изражения… тежкото усещане на ограниченията, независимо от вродения стремеж за поддържане на енергията във физическата материя и продължаване на нейното действие… много прекрасен, макар и противоречив план. После идва нуждата от търсенето да бъдеш преобърнат в действие и противодействие в друга модалност… неуспехът на тази поддръжка и опитването отново и пак… толкова много преминавания навътре и навън, от първото малко създание с окосмено лице… възходът и падението на познанието и интелекта отново и отново през милиардите преминавания… жизнени пътища… но аз ги нямам с мен… сега разбирам причината за разпределението на частите… какви подаръци получих от съня! И аз съм… аз съм всичките тези преминавания, всяко едно от тях. Това, което наричам сбора… това мое Аз-Там. Но аз съм само част от това…

— Затова именно си малък и незавършен. Има и повече. Да… другите, които чакат… пластове от други Аз-Там.

Ние сме едно цяло… да… Значи в съня аз бях… предварителен представител… скаут…

— Когато вече всички са се събрали, ти ще дойдеш със своите дарове. Ти повече няма да бъдеш малък, а такива, каквито сме ние. Всички останали ще дойдат с теб.

— Твоят процес същият ли беше? Само една част от теб ли дойде първа тук?

— С нас бе по-различно. Ти действаш по този начин, защото твоите разновидности са толкова многобройни. На нашата планета нашите завършени същества се научават и се настройват като един.

— Защо… защо спираме?

— Отговорът е точно над главата ни. Скоро ще се отвори. Навън можеш да усетиш Излъчвателя на енергийния лъч, който създава това, което ти наричаш сън.

Сънят… По-добър термин би бил от Хо дограмата…

Енергията е много мощна… огнена топка от енергия… Трябва да изпълня една функция… Излъчвателят ми напомня… Имам нужда да направя това…

— Разбираме, приятелю. Тръгвай.

… Ето, те идват, две фигури, едната свети повече от другата… приближавам се до Излъчвателя, много близко… Заслонявам ги от енергията щ Излъчвателя… отваряне на моите рецептори, за да помогна на екранирането… й си спомням за моите две части в съня… и чувствам пълния ефект от излъчването, но сега мога да го поглъщам, там, където те не биха могли… облян съм от излъчването… изпълване, поглъщане… колко повече… колко… Да, сега вече аз знам какво съм, какво съм бил от самото начало, какво ще бъда винаги… част от Цялото, неуморната част, която копнее да се върне, въпреки че живее, за да търси израз в работата, създаването, строенето, даването, развитието, оставяйки повече, отколкото взима, а над всички желания — да донесе обратно дарове от любов на Цялото… парадоксът на пълното сливане и продължаването на частите. Аз познавам Цялото… аз съм Цялото… дори и като частица — аз съм сборът…

… Частиците от мен в съня се оттеглят и аз се връщам обратно, спомняйки си добре съня и онова, което трябва да направя…

— Ти се разви и порасна донякъде, малкият.

… Има нещо — помня нещо, което трябва да направя… за нас. Какво става, когато ние навлезем и се присъединим към Цялото?

— Много се спекулира с това. Можем да ти дадем РОУТ, който описва евентуалния резултат. Ще ти бъде интересно, когато се върнеш към съня… към холограмата.

— Когато се върна? Трябва ли да се връщам към съня? Отново да загубя съзнание?

— Нямаш друг избор. Ти си незавършен. Но това съзнание ще се върне с теб. Ти не би изоставил онези, които те чакат, дори и да бе възможно.

— Така е.

— Вземи този РОУТ. Сигурно ще ти помогне да бъдеш търпелив, ти и сборът от теб.

— Сигурен съм, че ще ми бъде от полза. Но аз… ние… имаме огромна нужда да узнаем какво означава да бъдем завършени. Можете ли да кажете?

— Ти го знаеш много добре. Може да се каже с вашите думи.

— Благодаря. Приемам го.

— Необходимо е да преминеш през останалата половина на кръга, за да завършиш пътуването.

— Другата половина на кръга ли?

— Тя е много по-лесна. Довиждане, малечко.

Воден от чудесната нужда да осъществя завършването, аз започнах да се връщам. Потокът спря зад мен, чакайки да влезе. Само проблясването на мисъл за влизане доведе до, огромно очакване.

… Обратно към съня… върни се обратно към съня…

Как стигнах там? Какво направих? Споменът започна да се прокрадва… движейки се срещу течението на енергия-та, използвайки техниката на подскачането на въженце на малките деца… Как да го започна? Да… по течението би било лесно… използвах обичайното подскачане, което добре познавах като дете в съня… подскачане, подскачане…

… И мигновено през тясната цепнатина… спирала от дечица, които играят… спирам точно до облаците от дъга… колко отдавна бе, когато лежах там, започвайки да обмислям… сега нахлу порой от спомени, моето Аз-Тук… останалото е лесно… само настройване на фазата…

… Обратно на Интерстейт, по-рано — толкова трудно, а сега лесно… смътни картини и вибрации… имам последния РОУТ… вълна от смях и облекчение… Приятелят Пътешественик ме разбра… той знаеше колко съм нетърпелив! Все още има радост… и вече знам максималното… невероятно, въпреки че се случи… странно, ярко познание, да бъда в съня, знаейки, че това е сън и притежавайки чувствата на съня… въпреки че съм все още буден, пулсирайки с това, което съм извън съня, Има ли въобще начин да изразя тази форма на вълната в съня, без да нарушавамилюзията? Или дали планът, е точно този да наруша съня… Затова трябва да премина още веднъж до другия край на кръга. Знам какво е това… да се движа до другия край на Интерстейт, не отвън, а по нея. Ако използвам моите техники за настройване във фаза — „бързо превключване“ и „екип“10 едновременно…

… И внезапно се придвижвам… преминавам през пластовете-на Аз-Там… бяха си отишли… през Териториите на системите от убеждения… те трептят… минавам покрай синята планета… и гледам как се връща към прашния кръг… всичко се движи, всичко се движи… отново вървя срещу течението, отивам обратно — там, откъдето той е започнал… гигантско цвете от частички и светлина, лъкатушещи заедно обратно… обратно в лъча… лъч… влизам в него, движа се с него… мога ли да го понеса? Толкова е силен…

… И ето го… Излъчвателят! Не, нямаше звън на камбана… идваше от Излъчвателя… създаването на холограмата… и ето го там, връщащият се поток от едната страна… кръг… затворена верига… кръг! Сега вече знам… сега знам!

… По-добре да се връщам, обратно към моето Аз-Там… трябва да им съобщя… лесно и бързо… „бързо превключване“ и „екип“…

— Рам, ти ли си?

— Той е. Твоят скаут се върна.

— Контролирай излъчването си! Изгаряш ни!

— О, съжалявам. Така по-добре ли е?

— Когато разруши свързващата брънка, не знаехме дали ще да се върНеш. Но ти го направи! Сега можем да действаме. Но първо ще е по-добре ти да…

— Имам го! Имам това, от което се нуждаете!

— Спри и слушай, ще го сториш ли?

— Това пък какво е?

— Ти трябва да се върнеш обратно във физическото си тяло. Сега.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Опитвахме се да ти изпратим мисъл. Когато свързващата ти брънка се счупи, тя също те отдели от твоето физическо тяло. Ако не се върнеш бързо, можеш да го загубиш. Точно сега не е моментът.

… Щом те бяха обезпокоени, и аз бях! Те ми предадоха вълна от енергия, щом започнах бързо пренастройване назад към физическата фаза. Тялото бе шокирано. И аз бях шокиран — то бе толкова студено, кръвното налягане — съвсем слабо, пулсът — едва се долавяше, сърцето ми бе близо до фибрилация. Щом започнах отново да дишам дълбоко, тялото бавно започна да се затопля и да се връща към нормалното си състояние, но мускулите бяха вдървени… ще са необходими няколко дни, да ги върна към разумно действие…

Наистина бяха необходими няколко дни. Физическото тяло най-накрая се върна към нормалната си форма. Същността ми обаче не. Нямаше просто Различен Мироглед, а помнене на неограничена свобода, на винаги толкова слабо мъждукащата искрица на Последното Право на Избор.

Вече знаех, че притежавах липсващото Основно!

Най-малкото сега имам сълзи, които мога да проливам, бузи, по които те могат да се стичат, и любяща ръка, която да ги избърше. Колкото до даровете — когато дойде моментът, мога да си ги взема с Мен. Може би ще става все цо-трудно и по-трудно да стоя тук. Пътешественикът не може да чака вечно.

И сега вече аз се оглеждам наоколо. Към чудесния план, към прекрасно създадената редукция на идеи в практическо приложение. Към това как живият механизъм се настройва към промени в околната среда. Гледам листото на едно дърво, достатъчно еластично, за да устои на промените в напора на вятъра, опънато и набраздено от обратната си страна, така че винаги се обръща нагоре с лицевата си страна.

Гледам котенцето-изследовател, което за една седмица Научава повече, отколкото до края на живота си. То се учи как да използва вградения си калкулатор, измерващ разстоянието от пода до масата, и натиска спусъка на точното количество енергия, която му помага да надскочи пет пъти своя ръст и да се настани безпрепятствено върху масата.

Моето познание се разпростря към земята, въздуха и морето, които действат в дълбока симбиоза, за да предоставят всичко необходимо на милиони — не, на милиарди форми на живот, които населяват това място.

Кое се е появило първо — необходимостта или идеята?

Тук е и добавеният пласт на моя мозък, който ми даде шанса да мисля, вместо простичко да съществувам. Да бъда това, което съм. Това дали е било планирано в конструкцията или е само експеримент, за да се види ефектът? Или може би е имало някаква друга причина, която все още не е известна?

Хаос, организации, разновидности — те всички са едно и също нещо.

Дори и ако всичко може да бъде в края на краищата повторено точно, бих искал да се срещна с Първоначалния Дизайнер. Някога…