18. Новата посока

Сега, когато знаех вече какво трябва още да се направи, възникна един нов въпрос. Как можех да организирам всичко това, което бях преживял, в такава форма, че то да може да бъде абсорбирало и вкарано в действие от други? Не само това: Как можеше тези преживявания, които за мен се бяха проточили с години, да бъдат сгъстени в рамките на времето така, че другите да ги намерят практически-приложими и подходящи? Това не бе процес, който можеше да се приложи чрез пробване и грешка. Онова, с което в кратки срокове трябваше да се справям, бе буквално въпрос на живот и смърт. Още от първия път трябваше да бъде колкото се може по-правилно. А събития в собствения ми живот ми казваха, че разполагах със съвсем малко време.

Но аз бях късметлия или вероятно това не бе добър късмет в изпълнение или завършване на план, започнат преди повече от три десетилетия, когато ние за първи път започнахме изследване на човешкото съзнание. Защото имах на разположение всички ресурси на нашия Институт, който в продължение на много години доказваше, че бе възможно индивидите да бъдат доведени точно до тази междинна точка между физическия живот и смърт, и помогна на някои от тях най-малкото да погледнат оттатък. Без съмнение бе доказано, че нашите процедури бяха безопасни и нашите участници имаха огромна полза: Лявото ми полукълбо ми каза, че бяха необходими две неща. Първото бе изследване на честотите на мозъчните вълни, преобразувани в сигнал, което ще позволи на отделните разумни създания безопасно да пътешестват извън междинната точка и да се връщат, когато задачата е изпълнена. Второто бе програма, която да е подходяща и ефективна за огромно разнообразие от хора, които биха били привлечени от възможността да служат на онези, които повече не са във физическо съществуване. И така започнах работа с най-близките ми колеги. Най-простото нещо бе да се намери заглавие на програмата: Лайфлайн11.

Първата програма Лайфлайн се състоя в Института през седмицата след 22 юни 1991 година. През следващите четиринадесет месеца около двеста души участваха в шестдневния курс за подготовка. Между онези, които го посетиха, бяха лекари, психолози, инженери, изследователи, бизнесмени, психиатри, писатели, адвокати, преподаватели, терапевти, музиканти и художници. Всички бяха участвали поне в една от предишните програми на Института, тъй като това бе предварително условие за посещение на Лайфлайн. Отделно от това те представляваха твърде разнооб1-разни обществени среди, интереси, начини на живот и предишна опитност при изследване на съзнанието. Въпреки това в края на всяка програма почти всички засвидетелстваха своята способност да посещават Центъра за Приемане — Парка, а много от тях твърдяха също, че сега вече знаят със сигурност, че ще надживеят физическата смърт.

Аз, разбира се, бях изненадан. Явно бе, че процесът може да бъде научаван. След първата сесия реших, че докладваният феномен може да се окаже уникален само и единствено точно за тази група. И разказите от втората група също биха могли да бъдат съвпадение. При третата група вече наистина започна да изглежда, че процесът е жизнеспособен. След десет сесии вече не виждах как би могло да има някакво съмнение. Ние успяхме да осъществим с онова, което се бяхме заели да направим.

мо от каквато и да е специфична вяра, носена от индивидуалния участник, и да внедри познание чрез директно преживяване. Тази система е „Знание“ и не служи за отрицание на каквито и да е настоящи убеждения, с вероятното изключение на нихилизма. Програмата има определени цели. Те са:

— да премахне всички страхове, свързани с процеса на [???]

— да установи близост с различни състояния на съзнанието, докато тези състояния станат познания, вместо убеждения;

— да създаде непрекъснато общуване и отношения с други Човешки разуми, които са активни в други състояния на съзнанието;

— да обедини това придобито познание едновременно на съзнателно и на несъзнателно ниво във; физическия живот, мисли, действия и работа;

— да подсигури при прекратяването на съществуването на физическия живот по каквито и да е причини такива условия, че образованите човешки разумни създания да се преместят без прекъсвне към други форми на съществуване. Способите за постигане на тези цели бяха чрез развитие и разширяване на методите и техниките, които бяха разработени и усъвършенствани в Института в продължение на много години. Един от отличителните белези на тези методи и техники е използването на термина „Фокус левъл“12 за индикиране и разпознаване по подходящ и лесен начин на определено състояние на съзнанието. Досега програмите бяха водили-участниците през Фокус 3 (синхронизация на разум — мозък), Фокус 10 (съзнание — будно и нащрек, тяло — спящо), Фокус 12 (състояние на разширено познание), Фокус 15 (състояние на безвремие), Фокус 21 (граничният ръб на време-пространството, където е възможно да се установи контакт с други енергийни системи). Сега, в инте-рес на целта на програмата — да се служи на онези, които са умрели, — бе необходимо да се рискува по-нататък.

За да помогнем на нашите участници, имахме нужда да идентифицираме по подобен начин и онези състояния извън 21, до които те ще бъдат доведени и където те ще имат възможност да действат спокойно и обективно. Ние извършихме това, както следва:

Фокус 22. Където хора, все още във физическо съществуване, имат само частично съзнание. В това състояние щяха да бъдат хората, страдащи от делириум, от химическа зависимост или алкохолизъм, или от малоумие. Това ниво щеше да включва също и пациенти под наркоза и страдащи от деменция (сънна болест). Преживяванията тук можеха да се запомнят като сънища или халюцинации.

Фокус 23. Ниво, обитавано от онези, които наскоро са напуснали физическото съществуване, но които или не са могли да разпознаят и приемат това, или не са способни да се освободят от своите връзки със Системата за Живот на Земята. Това ниво включва хора от всички времена. Фокус 24–26. Те покриват териториите на системите от убеждения, населени от нефизически хора от всички периоди и области, които са приели и са се съгласили с различни предварителни условия и теории. Те включват религиозни и философски убеждения, които проповядват някаква форма на съществуване след смъртта.

Фокус 27. Това е областта на това, което можем да наречем Център за приемане или Парк. Това е изкуствен синтез, създаден от човешките мозъци, пътна гара, планирана да премахне травмата и шока от преминаването вън от физическата действителност. Той приема формата на разнообразни земни обстановки, с цел да бъде приемлив за огромното количество от най-различни новодошли.

Фокус 28. Извън не само от време-пространсгвото, но и от човешката мисъл. Заселването на 28 или по-нататък ограничава всякакво връщане към физическото човешко тяло.

Онези, които са обучени по системата Лайфлайн, стават познати и се чувстват удобно при тези различни състояния. Всеки индивид бива поканен да създаде свое собствено и специално място в рамките на Фокус 27, място, където той може да се върне по желание. Формите, които тези места приемат, са толкова разнообразни и уникални, колкото и самите участници, вариращи например от дървени колиби до спокойни ручейчета, или гъсти гори, острови в Южно море, кристални палати, или ъгълчета на нечие сърце. Връщането към нечие място на Фокус 27 се улеснява чрез употребата на разпознавателен звуков код, лично избран символ или изображение, които индивидът създава и вгражда. То действа като резонантно работно устройство, което води индивида обратно.

След като веднъж участниците се запознаят с обхвата на фокусните нива, те биват обучени как да помагат на онези, които вече не са във физическо съществуване и се нуждаят от помощ. Те постепенно се настройват към фазата на Фокус 27 и там вече могат да поискат помощ и ръководене за себе си. После се връщат към фокус 23, понякога придружени от водач или помощник, където биха могли да бъдат привлечени от ситуация, в която е необходима тяхната помощ, с цел някой друг да се придвижи по-нататък. Има вероятност този някой да откаже да възприеме факта на неговата или нейната смърт, иди пък да не желае да си отиде, което се дължи на възприета изгода от продължаването да бъде присъединен към физическото. Участниците търсят връзката с такива иидивиди, окуражавайки ги да се освободят и да се движат по-нататък. Ако тази подкрепа е успешна, както често е, двамата, вероятно придружени от водач, се придвижват заедно към фокус 27. По пътя някои индивиди се изплъзват към териториите на Системата от убеждения на фокус 24–26, където ще бъдат посрещнати от онези, които имат същата вяра и надежда като тяхната. Други ще продължат към Центъра за приемане на Фокус 27, където евентуално може да бъдат поздравени от своите любими, които вече не са във физическо съществуване. Тук те-имат възможността да бъдат посъветвани по отношение на следващата стъпка, която трябва да предприемат по пътя на развитието.

В съответетвие с тази следваща стъпка съществувате няколко възможности за новопристигналите, а между тях са и следващите:

— обединение с любими, които преди това са извършили прехода;

— общуване с онези, които все още са живи във физическото състояние;

— подновяване на контакт и връщане към Първичната Същност (тяхното Аз-Там);

— връщане към преживяване на друг човешки земен живот;

— среща и обсъждане с онези, които са от същата вяра, което би могло да включва тръгване към тази територия на Системата от убеждения;

— временно възприемане ролята на „спасяване“;

— възприемане на дейност от физическия живот в други форми (нечовешки) и на други места (където и да е във вселената);

— участие в обучения и изследвания на други фази от Целостта на Съзнанието.

Когато решението е взето, индивидът е свободен да поеме по избрания път.

споменът, Участниците в програмата Лайфлайн са подтиквани да търсят колкото ее може повече информация от обектите на тяхното освобождаване. Това означава личностни подробности като име, възраст, адрес, щат или държа-ва на произхода, дата и причина за смъртта (пътно произшествие, болест, природно бедствие, война и т.н.), професия и други подробности, които биха били подходящи. Сбогуването най-общо е несловесно и често се осъщестява по методана РОУТ — кълбо от мисли.

Щом получената информация е достатъчно пълна, тя се препраща поткъсно на Изследователския отдел „Лайф-лайн“, който започва процес на доказване или валидиране в движение. В повечето случаи досега не се оказа възможно да се получи достатъчно такава информация, така че усилието да има смисъл. Този тип формално разпитване често е неподходящ при условията на освобождаването. Но в малко от случаите се получи достатъчно информация, за да се извърши сигурно доказателство: личност със същото име, възраст и на същото място бе починала по този начин и по това време. За повечето участници това нямаше значение — те бяха така убедени в истинността на процеса, че не се интересуваха от този вид проверка. Въпреки всичко Институтът чувстваше, че това е важно да стане, независимо че след като вече двадесет или тридесет случая бяха потвърдени, целта за търсене на повече сякаш вече изглеждаше незначителна.

Понякога участниците правеха връзка на фокус 23 с някого, когото те разпознаваха — роднина или приятел, починал наскоро, който от своя страна също ги познаваше. Когато това се случеше, имаше забележителна разликата в „усещането“ за разпознаване — нещо като разликата между ходене в стая с непознати и влизане в помещение, където някой приятно е изненадан да срещне сестра или брат. Разпознаването е мигновено и се получава повишаване на енергията в обмяната. Най-често участниците попадат на някого, когото никога преди не са виждали. Може да е някой от различна цивилизация или епоха във времето, на всякаква възраст, с всякакъв цвят или вяра.

Онова, което изненадва повечето участници, все пак е, че докато са ангажирани с тяхната мисия, те откриват, че по същото време освобождават загубени части от самите себе си. Те могат да се изявят като техни същности от из-минал живот, които са останали на Фокус 23. Откриват се и някои, които са се устроили в териториите на Системата от убеждения на Фокус 24–26, но са започнали чрез постепенно съмнение по отношение на убежденията, притежавани някога от тях, да „изпадат през пукнатините“, където ги има, точно на тази система. Други може да се появят като фрагменти от сегашни житейски личности, аспекти, които внезапно са изчезнали или са били откъснати от Личностната Същност. Например личности на деца, който са изчезнали вследствие на физическа травма или болка, или са били емоционално малтретирани в техните семейства и сега търсят да бъдат обединени.

Ръководството, което може да бъде изискано на Фокус 27, се проявява според участниците в най-различни форми. Може да се изяви външно или да се усети вътрешно. Може да бъде постоянно през всичките преживявания или да се променя от време на време. Записите включват споменаване на „светеща бяла форма“, индивид, наречен „Сам“, закачулена фигура, която се разкрива като известна филмова звезда, малко кученце — синьо на цвят, човешка ръка, гласове, които казват: „Ние сме тук.“ Някои участници не разглеждат ръководенето като нещо отделна от самите тях при всеки случай. „Ръководството и аз — ние сме едно“ — докладва един от тях.

На това място трябва да изясня, че голям брой приемат прехода си без трудности и не могат да бъдат открити на Фокус 28. Тук са включени и онези, които предварително са се подготвили или са били подготвени от други, така че те не могат лесно да прережат връзките си със Системата за Живот на Земята, както и онези, които са силно окуражени от своите убеждения. Те преминават покрай Фокус 23 на собствен ход, към Фокус 24–26,27 и понататък.

Обитателите на Фокус 23 варират точно както човечеството. Оставяйки настрана онези, които са познати на своите „освободители“, за тях се докладва, че произхождат от всяка точка на света. Малцина са „чакали“ два или три века, а някои и повече, но по-голямата част са починали наскоро, през последните двадесет — тридесет години. Много от тях са жертва на нещастни случаи, природни бедствия или такива, причинени от човека, а доста честа е и внезапната смърт. Мнозинството желаят и са готови да напуснат, въпреки че някои показват привързаност към любими хора — роднини и приятели, и отказват да тръгнат, докато не бъдат обединени или подсигурени.

Описания от участници за онези, с които са се срещнали, включват и споменаване на няколко деца, убити при пътни произшествия, четиридесет и пет годишен мъж, задавен от храна, пианист от Прага, починал от СПИН, майка и две деца от Камбоджа, които стъпили върху мина, бебета от нигерийската провинция Биафра, починали от недохранване, войник, убит през войната в Персийския залив, новородено бебе от Милуоки и тийнейджърка, загинала от свръх-доза наркотици. В някои случаи бе събирана по-подробна информация. Един от участниците срещнал жена, родена на 22.03.1922 година, починала в Отдън, щата Юта, на 15-март 1972 година, която е съобщила своето име, това на съпруга си и имената на трите си деца Друг пример е пианистът от Прага, който вече бе споменат. Той разкрил името и възрастта си — двадесет и осем години, живеел с родителите си, учил в Парижката консерватория и умрял в болница. В трети случай става дума за петдесет и седем годишна графична дизайнерка (казала е името си), която умряла през декември 1991 г. от сърдечен разрив по време на байпасна операция в болницата в Скотсдейл, Аризона.

По време на освободителния процес участниците не изпитват чувство на страх и най-общо не са докоснати от чувства. Изключения от това правило могат да се получат, кога-то бъде осъществен контакт с роднина или любим, или когато участниците разберат, че това е изгубена част от самите т тях. Следващата извадка от един запис илюстрира това:

„По време на преживяване открих малко момче на три годинки в езеро от светлина на Фокус 23. Нямаше други видими хора, освен това малко момче. Почувствах такова силно чувство, страдание и болка при вида на това малко дете. Когато отидох да го вдигна, моят водач каза, че всички чувства са ненужни. След като ръководителят и аз извадихме детето, почувствах усещане на завършеност и на някакво ниво, чувство на завръщане у дома, сякаш някаква друга част от мен бе оставена в покой. След като детето бе извадено от онези, които щяха да «извършат процеса» с него, аз знаех, че за него ще се погрижат и че всичко бе абсолютно цакто трябваше да бъде. След записаното преживяване усетих, че наистина нещата заставаха на местата си. Аз бавно се превръщам в своята цялост.“

(Джон А. Байлър, Вирджиния Бийч)

Често се случва чувствата да избликнат, когато участниците се връщат към нормално съзнание в края на преживяването. Може да се получи закъснял отклик на шока от срещата с любимия, за когото сте мислили, че никога повече няма да го видите, или тъгата и отчаянието на някой от онези от Фокус 23. Но колкото повече свиквате с процеса, толкова по-естествен ви изглежда той. Става някак приемливо, че това малко детенце е убито по време на пътно произшествие или че тази майка е умряла, оставяйки две беззащитни дечица. Записите съдържат твърде малко примери на тъга или трагедия. На Фокус 27 всичко ще бъде такова, каквото трябва да е, и единственото чувство е любовта.

Както вече споменах преди, онези, които са се сблъскали с нещастни случаи или болести, довели ги до недъгавост, които са били ранени или са останали безпомощни по някаква причина, се възстановяват на Фокус 27. Един от записите се отнася за мъж, на чиято майка по време на бременността е било предписано лекарството талидомид, а той се родил само със зачатъци на крака. Живял е близо тридесет и пет години — той бе англичанин, а лекарството е въведено в Англия през 1958 година. На Фокус 23 той все още бе деформиран. На 27 той бе посрещнат от майка си и бе цял ден в добра форма, какъвто никога през физическия си живот не е бил.

Не всички, които биват извеждани от Фокус 23, присгигат на 27, или поне това не става веднага. Някои отиват в териториите на Системата от убеждения, а други просто изчезват. Вероятно те откриват, че връзките им със Земята все още не са прекъснати или че още не са достигнали пълно приемане на своето състояние. Един от участниците описва срещата си с момиче, умряло при раждане на детето си. Тя му предала, че бебето й също е умряло и тя трябва да остане, за да се грижи за него. Друг случай се отнася за африканско момче на девет години, което умряло от глад в пустинята през октомври 1990 г. То не би напуснало Фокус 23, докато не открие своите трима по-малки братя и двегодишната си сестра, умрели преди него. В шжои случаи участникът може да се върне и да открие някой упорит пътник, който при втория опит с по-голямо желание се оставя да бъде воден, въпреки че това се случва рядко.

Онова, което не можем да предвидим все пак, е как участниците от своя страна биха реагирали на преживяването Лайфлайн. Ние чувстваме, че едва ли ще се получат някакви неблагоприятни последици, особено след-като всички участници бяха придобила достатъчно опит и компетентност при използване методите на Института, посещавайки един или обикновено повече курсове преди. Как те наистина реагираха най-добре е казано с техните собствени думи.

„Така представената програма бе отлична за мен, защото бях воден, за да си дам сметка колко ограничаващи са системите от убеждения и колко затворени сме ние в тях, най-вече без нашето предварително съзнателно по-знание. Това бе седмица на растеж и разширяване за мен в много области. Става очевидно твърде тънката фаза? между онова, което ние знаем като реалност сега и тук, и онова там. Животът като цяло започна да поема в раз-лична посока.“ (М. Д. Рой, Вашингтон)

„Най-важното нещо, което научих от Лайфлайн, бе осъзнаването, че виждам някои свои страни у други, а приемането на последващото прегръщане на тези аспекти, едновременно положителни и отрицателни, е процесът на освобождаване за мен. Усещам, че по този начин става обединение на моята цялост.“ (М. Р., Мейн)

„Най-важното: преживяната обективна реалност на въображаемото царство, за което «вярвах», че бе само една метафора за лична употреба при нужда от интерпретация. Няколкото освобождения бяха така неочаквани и осезаеми, че причиниха отваряне чрез преживяване (аз винаги мислех и се държах, сякаш те бяха истински) към други реалности. Понеже това се случи в контекста на довеждането на майка ми на 27 и прерязването на приличните на була връзки към нейните и моите системи от убеждения, то бе чудесно облекчение и ми даде добро познание за паралелни начини на действие на паралелни съзнания. Нещата около смъртта и след нея сега вече са съвсем приемливи.“ (С. Б. П., Ню Йорк).

„Аз научих, че «облекчаване и освобождение» не е нужно, за да помагаме на други, а no-точно за да служим на самите себе си, като по този начин го правим също и за другите.“ (К. Л., Албъкерк)

„Никога преди не бях чувствал, че преживявам смъртта на майка си. Тази седмица бе наистина освобождаваща — за мен от емоциите, обграждащи тази загуба, и вярвам, че майка ми също е била освободена.“ (С. К., Аляска)

„Една частица от мен сега съществува на фокус 27. В съзнанието ми повече няма въпрос къде ще отида, когато умра, и какво ще правя през остатъка от живота си.“ (Бил Оукс, Орегон)

„Другата част, такава, каквато бе, не трябва да се усеща като чужда, мистериозно място извън представите, защото то е само пренастройваш към друга фаза. Промяна на възприятието заедно с неуловимо познание на всичко, което е нужно.“ (Е. А., Каролина)

„Имам нова представа, че наистина представлявам част от едно цяло.“ (К. С. К., Франция)

„Научих, че можем да бъдем от полза извън тази действителност, използвайки материалните си способности.“ (К. С. К, Севиля, Испания)

Един от участниците много ясно е изразил как е възприел преживяването, макар че през седмицата не е освободил някой от „другите“ от Фокус 23.

„Вероятно защото вярвам, че сам не можеш да предоставиш значително ръководство, без да си уравновесен и цялостен, аз разглеждах този Лайфлайн процес на освобождаване като обединителен за различните аспекти на Цялостната ми Същност, до която по една или друга причина нямах съзнателен достъп. Тези аспекти ще включват минали животи или просто мощни емоционални мисловни форми, които държат блокирана част от енергията ми и ограничават познанието ми. Определянето на трите нива след фокус 21 бе съвсем подходящо за това приложение, където Фокус 22 и 23 бяха отражение на всякакъв вид бъркотия, Фокус 24 и 25 — извор на вярата или дезинформацията, на които се базира срамът, а после Фокус 27 предоставя чистата и ясна светлина на същността на всеки. Отивайки първоначално на Фокус 27 и възвръщайки си моята собствена светлина, аз бях no-способен отпреди да се обърна с лице към собствената си тъмнина. Усетих ново чувство на завършеност, мир и хармония. И може би следващия път ще резонирам в задоволителен баланс, за да помогна на останалите, които са се загубили из хаотичните мисловни форми и тъмнината.“ (Дхк. Тейлър, Ню Джърси)

Институтът притежава нарастваща картотека от участници и техните описания на освободителните им преживявания. Те не се ограничават само със случаи по време на програмите. Мнозина откриват, че като се върнат по домовете си, са способни да продължат процеса, обикновено по време на сън. А има и някои, които са се включили в процеса преди да се присъединят към програмата. И сигурно има много други, които също са участвали, но не си спомнят. Тези описания представляват една чудесна колекция, в голямата си част трогателна и мъчителна. Извън контекста на програмата много от описанията сякаш се простират до царството на фантазията. Но не е възможно някой насила да бъде убеден, че събитията, който е преживял, са нещо друго, освен пълна истина.

Следващата извадка от картотеките е от един участник в най-ранните програми:

„Хванах моя помощник от Фокус 27 и отидох на 23, за да чакам. Точно когато бях готов да се откажа и вече се съмнявах, че ще срещна някого, една дребна ирландска дама ме погледна и каза: «Чакай… чакай! Не си отивай обратно без мен!» Тя мигновено скочи във водилото ми (двойно пирамидален смарагд) и не спря да говори през целия път до 27. Когато пристигнахме и влязохме в Парка, тя ми каза името си — Елизабет МакГауън (или МакКауън). Тя добре знаеше, че физическият й живот е свършил и ме бе чакала, за да я заведа при съпруга й и дъщеря й, които вече бяха пристигнали на 27, за да я посрещнат. Тя каза, че е от Каунти Корк и ме поправи, когато го-нарекох Корк Каунти. Смъртта й настъпила през 1919 година, когато била шивачка. Мъжът й се казвал Ричард, а дъщеря й, която бе около тридесетгодишна, бе Ейми. Преди да успея да открия нещо повече, те всички изчезнаха.

Тъкмо се чудех какво да предприема после и ето че се появи баща ми. Това бе неочаквано и много емоционално за мен, тъй като аз и той не бяхме разрешили много неща помежду си, когато той умря през 1985 година. Той преживя осем години в тежко пиянство след смъртта на майка ми, Опитвах се да го подкрепям, доколкото ми бе възможно, в продължение на пет години, но разбрах, че той ще ме унищожи. Не поддържах връзка с него през последните три години от живота му.

Когато той се появи, бях облян от вълна от емоции. Най-силна бе любовта, вината, мъката, че не можах да бъда с него. Въпреки това той ми даде дар. Когато попитах дали можем да останем заедно, той отговори: «Обичам те, но ти трябва да помниш защо си дошъл тук и никога да не забравяш своя фокус.» В този момент Боб ни каза да напускаме 27. Тръгнах с много смесени чувства, но разбрах, че баща ми е дал опрощение, свобода и обич. Какво повече бих могъл да искам?“ (Джим Греен, Арлингтън, Вирджиния)

Друго описание доказва възхитителна връзка между събития на Фокусите 23 и 27 и епизод от ранния живот на участника, когато той е лежал в болница.

„При моя първи опит за освобождаване срещнах малко момиче на Фокус 23, което беше на около единадесет години. Тя каза, че наскоро е умряла от левкемия в една болница в Оклахома. Обясних, че бях там, за да й помогна при нейния преход към друго ниво. Изглеждатя ме разбра u ми повярва. Протегна ръцете си, за да ме докосне. Направих същото и щом се прегърнахме, усетих зашеметяващо чувство на любов, което изпълни цялото ми тяло. То бе чувство, което бях преживявал само в няколко прекрасни мига от живота си.

Скоро ние пътувахме, движехме се към Фокус 27. Когато отново я прегърнах и се сбогувах на 27, това усещане за любов се възвърна за няколко кратки мига.

Никога не проверих дали името и адресът, които тя ми даде, бяха истински. Преживяването бе действително и извънредно значимо. Скоро след това разбрах, че ми бе дадена възможността да завърша един епизод от живота, си, който бе останал неразрешен в продължение на дваде-сет и пет години. Той бе започнал, когато бях студент по медицина. Бях се сприятелил с едно малко момиче, болно от левкемия. То ту влизаше, ту излизаше от болницата в продължение на три години, когато я познавах.

В края на един много натоварен неделен следобед по време на педиатричния ми стаж пишех заповеди в графика, когато то дойде име попита дали може да си поговорим. Казах му, че в момента не мога, защото съм зает, но може би no-късно. Момичето се върна само в стаята си.

Но не можа да ме дочака. Съвсем скоро след това една от сестрите дойде да ми каже, че малкото момиче е било намерено да лежи е леглото си в нейната стая. То бе мъртво. Ако й бях отделил няколко мига, можех да й помогна при прехода, който тя знаеше, че й предстои.

Най-накрая, след двадесет и пет години, ми бе дадена друга възможност.“ (А. Л. Далсбърг, доктор по медицина, доктор по психология, Провидънс, Роуд Айлънд)

Следващото описание е взето от магнетофонен запис не по време на програмата Лайфлайн, а при лабораторна сесия.

„Нощ е и аз съм в лодка, приближаваща скалист бряг, може да е западният бряг на Ирландия или Корнуол. Скалите са високи и изправени към небето, а водата се разбива по тях. Мога да бъда точно над лодката. Над главата ми има пукнатина или шахта в скалите. Тръгвам към нея — не съм уплашен. Стените са черни и влагата блести по тях. Тръгвам към тунел или тясна пещера… не аз съм в пещерата… има отразена светлина от скалите и мога да виждам… слизам надолу — има пролука на тавана над, мен… Ето го и малкото куче, което бях виждал преди…

Бях дошъл през един дълъг тесен тунел, толкова тесен, че не бе ясно как някой може да се промъкне през него тук. Сега ми се показвакаквозначи да имаш тежестцаскала върху гърдите си — не боли, но е като че огромен къс скала лежи върху мен. Показва ми се какво би преживял някой, ако миньорска шахта или нещо подобно се срути върху тях…

Бликва енергия, трябва да се отпусна… показва ми се какво значи да си уловен като в капан в едно затворено пространство, дълбоко в скално образувание… Усещането е, сякаш някой държи лявата ми ръка… може би има някой там, само ако можех да го стигна… Да, името му е Грегъри — той идва освободен от мястото, където е бил затрупан, дълбоко под лявата ми страна в скалите. Той се промъква, той е напълно освободен, за да излезе. Въобще не е мислел, че някой ще го намери… Той е на тридесет и една…

Усещам, че се катери нагоре по скалите, а приливът идва. Той намира отвора, както и аз го намерих, и тръгва надолу. Усещам, че понеже ми бе показан натискът на скалите — тежестта, вероятно е имало срутване на скали и той е бил затрупан.

Той все още държи ръката ми. Аз се мъча да разбера… Блек — това ли е презимето му? Той иска прегръдка — той е бил тук дълго време… от 1948…

Какво да правя? Да го заведа в Центъра? Но откъде да знам…? Концентрирам идеята за Центъра в съзнанието си, разширявам я. Той ще се чувства удобна там и ще се грижат за него-той разбира.

Сега той ме води. Знае къде да отиде. Казвам му, че го обичам и той е свободен да отиде… сегатой се отдалечава…

Заведен съм на по-приятно място… Странно е — когато помолих да ме движат, след като Грегъри напусна, аз улових страха, който той бе изпитал, когато влезе в пещерата… когато е умрял. Сякаш неговият страх се бе просмукал в скалите и когато той напусна, страхът също си отиде. Усетих неговия полъх покрай мен, сякаш аз бях в неговото течение… Сега за мен е време да се връщам…“ (Джил Ръсъл, Кеймбридж, Англия)

Загрузка...