Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

Болестта на съпругата ми Нанси за момента изглеждаше под контрол. Това, разбира се, ни принуди да поемем в друга посока, началото на близкото разбиране на ефекта от вероятно най-голямата Променлива, с която всяко човешко разумно съзнание трябва да се справи — преходът от физически живот към друга енергийна система, наречена от нас смърт. Учудващо бе, че аз ц бях преодолял толкова, непреднамерено.

Чудех се за сигнала, който може би бях донесъл обратно със себе си от моето изследване. Ако той е там, не мога да почувствам никакъв резултат. Дали хилядите човешки обединения от Аз-Там, обвързани с нашия пласт, получават Сигнал? Сигурен съм, че някое от собствените ми „ТО“ ще знае. Най-малкото ще бъде приятно да играя ролята на ИНСПЕС.

Въпреки че всичко това отиде на заден план.

Неизпята песен

Бе в края на часовете, определени за посещение в болницата. В стаята на Нанси аз коленичих и я целунах по челото.

— Спинка ли ти се?

— Ммммммммммм.

— Тази вечер изглеждаш по-добре.

— Ммммммммм. Добре съм.

— Искаш ли по-късно да опиташ да се движиш?

— Към, към 27 ли?

— За начинаещи.

— Мммммм. Да.

— Ще се видим по-късно.

— Обичам те.

— Обичам те!

Някъде около осем часа вечерта ни позвъниха спешно от болницата, а при леглото й бяхме към девет. Преди това за мен бе крайно опустошително да я посещавам в болницата. По няколко причини.

Сега бе различно. Ръцете и дланите й бяха отпуснати и студени и тя дишаше на пресекулки. Дълбоко вдишване, последвано от дълга пауза. Но изразът на немигащите й очи ми го каза. Нанси вече не беше там. В дванадесет и петнадесет след полунощ тя спря да диша.

По-късно екипът на Лайфлайн разказа, че са я завели на 27, някъде между седем и половина и осем часа, и че там тя е в безопасност и са я приели топло. Това приблизително бе времето, когато в болницата са отбелязали началото на затрудненото й дишане (медиците го наричат с термина „Шен-Стоукс“). После си дадох сметка, че това дишане ми бе познато. То бе същото, което бях чул от стареца, когато умираше в приюта за бедни „Сейнт Луис“, в миналото ми на скитащ тийнейджър. Същото дишане чух, когато любимата ми домашна котка Фасби умря от левкемия, докато лежеше в прегръдките ми, три дни преди Нанси да ни напусне.

Шокиран бях колко неподготвен съм всъщност. Най-голямата Променлива в живота ми, виждах я, докато се приближаваше, множество предзнаменования, с всичкия този опит зад гърба ми, а сега…

Стотици, не, хиляди я познаваха/познават, защото тя бе/е една светла личност, пълна с топлина и щастие. Нанси Пен Монро.

Тя произхожда от семейство във Вирджиния, в годините преди Американската революция. Предците й са живели в земи, подарени им от краля на Англия. Възпитанието й я е карало да води живот на южняшка лейди в най-грациозните му форми: винаги да мисли първо за другите, винаги да поздравява усмихнато, винаги да отказва да нарани другия под каквато и да е форма, винаги да дава от себе си. У нея никога нямаше/няма омраза към никого.

В действителност тя наистина бе/е съоснователката на Института „Монро“. Ако не бе тя, вероятно нямаше да съществува такава организация. Тя участваше във всички по-важни или второстепенни обсъждания и решения, дейности и дори изследвания. Така нейните мисли са разпръснати из всяко нещо, което Институтът е постигнал и представлява — програмите, записите, рекламата и със сигурност многото-приятели по целия свят.

Ние се познавахме от седем години, преди да се оженим и да живеем заедно двадесет и три. Дори и преди да се срещнем, Нанси бе имала широки интереси към паранормалното. Тя също е била учителка, преподавателка по пиано и музика, дизайнер по интериора, търговец на недвижимо имущество и отгледа четири деца. Тя бе започнала да пише два романа. Единият — съвременна версия за Скарлет О̀Ха-ра, а другият — история след физическата смърт „Градът, който не е дело на човешка ръка“. И двата останаха недовършени, въпреки че само трябваше да бъдат преписани на машина и редактирани. Тя нямаше време.

Не е възможно да си в Института и да не се сблъскаш с резултатите от нейните идеи. Още щом влезете, храстите и цветята около входната постройка за портиера са подбрани от нея. Самият интериор на сградата е нейна адаптация на проект, започнат от други. Щом се изкачите по хълма, високата редица от дървета вдясно е там, защото това е нейна идея. В самия Център всички дървета и алеи с храсти са подбрани и подредени от нея.

Вътре в трите сгради по-голямата част от онова, което виждате, е Нанси Пен Монро. Килимите, стените, покъщнината, масите и столовете, чиниите, сребърните прибори и чаши, дори и салфетките. В Източното крило на Центъра Столовата на Клуба бе/е изцяло последното от съзидателните й усилия.

Затова сега главната сграда носи нейното име: Център „Нанси Пен“. Тя бе твърде скромна, за да го разреши преди това.

Къде е тя сега?

Нека разкажа накратко една дълга история. Когато разви рак на гърдата, Нанси възприе обикновения начин на лечение. Това означаваше операция за премахване на тумора и множество лимфни тумори, хемотерапия и облъчване. Всеки от тях забавяше процеса, но нищо повече.

Две нощи след като тя си тръгна, мислех, че достатъчно съм се успокоил, за да направя опит да я посетя. Което и направих. Резултатът бе емоционална експлозия, която включваше всеки съществуващ нюанс между двама души, които дълбоко се обичат. Всичко изведнъж и едновременно, без ограниченията на време и физическа материя. За мен бе голямо усилие да се върна обратно. За да се възстановя, ми бяха необходими цели дни.

Вторият опит след една седмица доведе до същия резултат. Просто бе твърде много, за да мога да се справя. Докато не научих повече. Трябваше да поставя екран, който прекъсва всякакъв вид нематериална дейност от моя страна. Никога повече Интерстейт връзки или контакти с приятели от тази област. Само моето Аз-Там. Започнах да се нося в посоката на Нанси, дори и в най-дълбок сън, затова бариерата трябваше да включва също и това състояние. По този начин почивката ми е твърде нарушена.

Сега вече имам ново предизвикателство, трябва да извърша огромно регулиране; Едно нещо не бях предвидил. Съвсем нова посока. Мога ли да живея в два свята по едно и също време? С Нанси на 27 и Тук е нашето самотно космато семейство — седем котки и две кучета — в самотен дом?

Не знам.

… Все пак друг глас от моето Аз-Там настоява:

След като се извърши преходът, само дълбоко пристрастените остават тясно свързани с физическия живот, от който току-що са си тръгнали, според твоите данни, а и на други. За повечето резонансът/интересът/обвързването започват да отшумяват почти веднага, при някои бавно, при други бързо. Но става. Всички твои данни показват това, освен за редките „духовни“ приложения. Дори и с твоето голямо Л, толкова обвързвйщо, колкото е.

Колко дълго твоята Дама „Сребърна кралица“ ще остане в или около фокус 27? Нито ти, нито ние знаем. Както всички останали тя е подложена на привлекателни свободи, за които единствено на теб от цялото човечество ти е известно. Но ти не можеш да живееш тук. Не в този момент. Ти трябва да довършиш твърде много неща. Спомни си за майка си и нейното виолончело! Тя те научи на нещо, без дори да подозира, че го прави.

И не забравяй: най-малкото поне знаеш, че твеята „Сребърна кралица“ ще бъде заедно с теб при твоето последно тръгване, когато ще премигнем за последен път, през тридесет и пети век.

Какво повече искаш?