Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

4. Добре дошъл и сбогом

Любопитството ми все още не бе задоволено. Чувствах се напълно погълнат от себе си, нетърпелив и готов за повече нови преживявания. Въпреки че установих — не всичко, пожелано от мен, можеше да ми се предостави. Един човек, който живееше в съседство, почина. Или напусна, както предпочитах да разглеждам този акт, вследствие на сърдечен удар, и семейството му ме помоли да го открия и да осъществя контакт с него. При следващото ми посещение при моя приятел ИНСПЕС аз го помолих да ми окаже помощ за това, но ми бе отговорено, че такъв достъп по това време не е възможен. Сведение във формата на Роут бе всичко, което можеше да се получи, и аз го приех като задоволително при създалите се обстоятелства.

Внезапно ми дойде наум нов въпрос. Той бе твърде важен за собственото ми физическо преживяване ТУК. Попитах ИНСПЕС дали би могло да ми се покаже едно нематериално нечовешко разумно същество, с което лесно бих могъл да разговарям. За мое учудване приятелят ми предложи да ме заведе при едно такова и ние се установихме в тъмнината. Почти мигновено сякаш профучахме в пространството, изпълнено със звезди. Точно под нас бе нещо, което разпознах, че е нашата Луна, и съвсем близо до нея бе огромният мраморен глобус, оцветен в синьо и бяло — Земята.

Поогледах се. Къде ли беше този супернечовешки разум? Прочитайки въпроса, ИНСПЕС ме посъветва да погледна назад и нагоре.

Бях удивен. На около пет метра над мен и на разстояние около километър имаше огромен кръгъл обект, като плитка котловина, типична „летяща чиния“, както често я описват, но хилядократно по-голяма. Прекалено голяма, за да повярвам, че е именно „летяща чиния“. Но тъкмо си го помислих и тя мигновено се смали до някакви си 50 метра в диаметър.

Вратата в дъното се отвори и фигура… мъж… твърде човешки изглеждащ мъж, се появи и тръгна, да, тръгна към мястото, където аз се реех. Когато ме приближи, аз го познах. Нисък, набит и топчест, облечен така, че едва прикриваше мизерията си, със сива шапка, носът му изглеждаше червен и подут, на устата му бе изписана злобна гримаса. Той бе точно копие на звездата от толкова много комедии, на които се бях наслаждавал в материалното, когато бях млад — У. К. Фийлдс!

Това копие, проекция, хо дограма — каквото и да бе, говореше точно като Фийлдс, със същата интонация и повторения. Той ме покани на борда и ме разведе из онова, което приличаше на огромна куполообразна стая със снимки по стените на всеки комик, който някога бях познавал, и много повече на онези, които въобще не знаех, заедно с хиляди надраскани шеги и карикатури. Той описа всичко това като свой багаж.

Оформих въпроса в съзнанието си.

— Корабен товар? Какво искаш да кажеш с това „карго“? Можеш да се отървеш от превъплъщението. Мога да те приема точно какъвто си.

— Е, щом наистина го искаш… Но ще ей запазя ролята, ако нямаш нищо против. Помага ми да мисля като човек. Или би предпочел някой друг? Може би Гручо Маркс?

— Не, не. Остани какъвто си. Кажи ми, какво правиш, докато се мотаеш около Земята?

— О, момчето ми. Аз съм износител.

— Така ли? Какво от това, от което ние имаме нужда, притежаваш освен този космически кораб?

— Може би употребих израза по неправилен начин. Аз изнасям от тук, а не за тук, приятелю.

— Какво е онова нещо, което ние бихме притежавали и има някаква стойност за вас? Ти очевидно имаш по-напредничава технология. Използваш мисловното общуване. Ние нямаме нищо, което вие да искате или от което да се нуждаете.

Той започна да мачка носа си.

— Ами, господине, не е лесно да се намери, но аз го направих, да, господине, направих го. Ние си нямаме никак, а вие не можете да си представите колко скъпо е онова, което липсва.

— Какво си нямате?

— Събирам го от много години. То е изключителна рядкост, но сега вече имаме повече.

— Съвсем ме обърка.

— Нещо, което трябва да знаете за цивилизацията, за да я разберете, това е един от проблемите.

— Все още не разбирам…

— Вие, хората, го имате. А то е много рядко и скъпо за останалата част от разумните същества в онова, което наричате материална вселена, а и където и да е. Много рядко срещано и твърде скъпо струващо, господине. Аз съм специалист по събирането му. Ти все още не разбираш, нека ти обясня.

— Моля те, направи го.

— Това е стока, която се среща едно на един милион, а вие, хората, я притежавате. Чувството за хумор! Шегите! Смехът! Това е най-добрият тонизатор за пренатоварените мисловни системи. То автоматично заличава напрежението и налягането почти всеки път, когато се употреби!

— Така значи… ти си пътешестваш между нас, търсейки най-новото и най-последното…

— Съвсем точно! Вие, хората, от време на време съглеждате някой от апаратите ни за колекциониране и си вадите грешно заключение. Ние дори измислихте НЛО-ви-цове за нас! Всичко, което искаме, е да гледаме и слушаме, нищо повече. Отделно от случайните „номера“ — само да си пазим формата. А сега, ще ме извиниш, господине, трябва да продължа пътя си.

Изведнъж се намерих извън кораба, който бързо изчезваше в далечината. Приближих се до моя ИНСПЕС приятел, който ме чакаше в дълбоката тъмнина. Сега вече знаех, че човеците притежаваха само едно уникално качество.

— Добре се справи. Но има още нещо, което занимава съзнанието ти. Имаш една скрита мечта, която се опитваш да изразиш.

— Да… има някой, когото бих желал да посетя. Знаеш какво искам да кажа.

— Най-зрелият и съвършен човек на материалната Земя, който живее по едно и също време с теб.

— Точно така. Може ли да се осъществи?

— Да. Но резултатът може и да не е какъвто очакваш.

— Бих искал да опитам все пак.

Последвах блещукащата спирала от светлина през тъмнината не знам колко време. Изведнъж се оказах в една стая, съвсем нормална, оскъдно обзаведена с няколко стола, маса, фотьойли и люлеещ се стол. Два големи прозореца позволяваха на слънчевите лъчи да проникват. На-: вън сякаш имаше прави, високи дървета. Би могло да е навсякъде по Земята.

На бюро в едната част на стаята седеше някой. Не можех да определя дали е мъж или жена — конструкцията на лицето и тялото можеше да бъде и мъжка, и женска.

— Лицето бе почти безлично, косата — светлокафява, стигаща до ушите — възрастта — някъде между тридесет и петдесет, доколкото можех да определя. Облеклото бе просто — бяла блуза и черни памучни панталони.

Но онова, което ме зашемети, бе излъчването. Сякаш стоях на ярка пролетна светлина, която бе изпълнена с всяка съществуваща човешка емоция. Бе почти смайващо и все пак познато. Бе точно балансирано. В един миг бе мъжко, а после бях сигурен, че е женско. Истинско равенство — Той\тя. Тойтя!

Излъчването се заключи. Тойтя — нали трябва да има някакво име — ме погледна. Очите бяха бездънни. Не можех да открия изражение или излъчване. Контролът бе перфектен, макар че не можех да разбера причината за съпротивата.

Устните не се движеха, но чух. Очаквах го сега. Имаше горещо злорадство в онова, което разбрах.

— Тойтя, никога преди не са ме наричали така.

— Не изразявам неуважение. Просто не зная как да те наричам.

— Всяко име е добро като останалите. А сега, наистина ли вярваш, че мога някак да ти бъда от полза?

— Винаги съм се надявал, че можеш.

— По какъв начин?

— Като отговориш на няколко въпроса…

— Какво добро ще ти направят моите отговори?

— Ами… не знам…

— Ти настояваш останалите сами да достигат до отговорите си. Защо трябва да бъдеш различен?

Това удари в целта. Сякаш моят блъф бе разкрит.

— Прав си. Онова, от което наистина се интересувам, си ти, а не отговорите на въпросите ми.

— Аз (пил само една от твоите статистически единици. Един от онези, срещащи се на един милион. Приятелят ти направи добре, като ме намери.

— Усещам те като западняк, въпреки че никой на Земята не вярва, че ти съществуваш. Но… ние сме се срещали преди… само веднъж… нали?

— Виждаш ли? Ти сам отговаряш на собствените си въпроси.

— Въпреки че… си преживял само един човешки живот. Ти не си бил рециклиран като останалите от нас. Но… откъде знам всичко това?

— Ти четеш в съзнанието ми.

— Само една част от него, и то с твое разрешение. Сигурен съм. Само един продължителен живот за осемнадесет хиляди години! Как продължаваш да си толкова млад?

— Непрекъснато си сменям дейностите. Това запазва всекиго млад. Това добър отговор ли е?

— Великолепен. Какво удоволствие да те срещна по този начин! Сега какво работиш? Ако може така да се нарече?

— Можеш да ме наречеш организатор или човек, който създава удобства, както искаш.

— С твоите способности мисля, че можещ да правиш нещо повече точно в този момент.

— Непрекъснато съм зает.

— Какво…? Не, мога да го прочета… ти караш линейка, ти си среднощен барман, шеф на психиатрия… и тъкмо си започнал да преподаваш история в университета. И дори има още нещо.

— Обичам хората.

— Почакай… ти веднъж летя с безмоторен самолет в Харис Хилз… Мисля, че те помня. Ето какво било!

— Само си направих майтап.

— Къде се храниш и спиш?

— Престанах да го правя преди много години.

— Сигурно водиш прекрасни лекции по история.

— Опитвам се да забавлявам и да засрамвам хората чрез спорове.

— Следващата ти работа… каква ще бъде?

— Естествено, да организирам. Да въвеждам Разнообразие, точно както и ти. Като тази книга или програми за промяна на съзнанието, които разпространяваш. Всички те прибавят Разнообразие в живота на онези, които го познаят. Сега, вместо всичките тези въпроси, защо не прочетеш от какво се нуждае организирането и целите, които трябва да се постигнат? Бих могъл да ти дам това, което наричаш Роут за плана, който не включва нито комунизъм и социализъм, нито капитализъм или пък диктатура.

— Те казват, че това не може да се постигне.

— Именно затова си струва усилието. Има нужда от унифициран световен стремеж. Ще се случи по пътя на признатата необходимост, а не чрез религията, надпреварата, политическите убеждения или трупане на оръжия.

— Необходимостта е нещо неясно. Светът би трябвало да е в суровата си форма.

— Това е причината за чакането. Ще му дойде времето.

— Но в световен мащаб човечеството никога не би по-стигнало общо съгласие по който и да е въпрос.

Почувствах огромна вълна на енергия, която бях усетил преди. Като отшумя, знаех, че Роут е на място, готово да бъде изучено, когато му дойде времето. Имах само още един въпрос към Тойтя.

— Какво ще кажеш, когато имаш време, да организираш енергията, където ние работим? Имаме нужда.

— Вие в действителност не се нуждаете от това, но ще направя всичко, на което съм способен.

— В материална форма ли ще бъдеш?

— Разбира се. Но ти няма да можеш да ме разпознаеш.

— Знаеш, че ще се опитам.

— Разбира се, Ашанийн. И аз ще бъда готов за теб. Ти не би могъл отново да ме откриеш, освен ако аз не поискам това. А сега трябва да отивам във Вселената.

— Толкова съм ти благодарен. Ще мога ли скоро да те видя пак?

— Не. За известно време няма.

Тойтя, Организаторът, се обърна и излезе, без да по-б гледне назад. С неохота започнах да търся моя ИНСПЕС-приятел, на не можах да получа дори капчица излъчванел Знаех, че трябва да се връщам във физическото, което и направих без никакви трудности. Вече на място, седнах, протегнах ръце и изведнъж си дадох сметка, че отговорът ми е бил даден. Тойтя ме бе нарекъл Ашанийн. Или пък е било погрешно указание, само за майтап?

Вече внимателно се вглеждам! във всеки непознат, който идва да ни посети. Може би трябваше да се хвана на бас!

След това преживяване знаех, че се нуждая от добра, солидна информация повече от всякога. След няколко нощи отново фокусирах на моя ИНСПЕС приятел в контактната ни точка и използвах обичайната техника. Ярко светещата фигура бе вече там, когато пристигнах. Можех да усетя излъчването, сега познато и приятно, същото, което ме бе изумило при първата ни среща. Спомних си чувството на преклонение и как почти бях повален от почит онзи първи път.

— Но все пак не падна възнак. Вместо това ние се здрависахме.

— Така беше. Не знаех какво друго да направя.

— Ти вече добре се справяш с процеса на настройването. Повече не е нужно регулиране на вибрациите. Ти ме разбираш точно и мислите ти са решителни и свежи.

— И най-накрая мога да се справям с твоята ярка светлина, без да се отдръпвам.

— Това е интересно. За мен ти имаш същата радиация.

— Четенето в съзнанието, ти четеш мислите ми. Това изисква известно време за привикване.

— Със сигурност. Макар че, както ти би се изразил, това не е нашият отдел.

— Но как да адресирам тези събития? Моята собствена система се нуждае от обяснение, ако не и от разбиране. — Ти вече започна да намираш сам отговорите. Въпреки че изглежда трудно, възнаграждението ще бъде огромно.

— Ти очевидно знаеш повече от онова, което мога да получа от теб. И по някаква причина ти не можеш или няма да ми кажеш. Защо?

— Разбира се, че има причина. Според вашата терминология онова, което ти предаваме, става единствено и само твое убеждение. Вместо това решаващо е ти да знаеш какво търсиш. Ние не можем да ти предложим такова познание.

— Искаш да кажеш, че сам трябва да го преживея, каквото и да е, и сам да достигна до собствено познание.

— Съвсем правилно.

— Но ти наистина имаш познания за всичко, което усещам и ще възприемам?

— Само до определена точка. Извън нея информацията за нас е без значение. Съвсем скоро причината ще ти се изясни.

— Предполагах, че знаеш всичко за нея. Грешал съм.

— Защото ти търсиш друг вид познание, пътеката ти се променя. Ти ще се движиш в нова посока. Ние повече няма да можем да те срещаме, както правим сега.

— Какво… какво означава това?

— Че онова, за което мечтаеш, може да бъде постигнато в друга форма. Ти си добре-подготвен за това.

— Ho… нищо не разбирам… Да не би да съм направил нещо грешно… неточно?

— Точно обратното. Това палто и тази ръкавица, както ти ги наричаш, повече няма да ти стават за онова, от което имаш нужда.

— Да не би да казваш, че вече съм ви надраснал? Това е невъзможно!

— Ние винаги ще бъдем с теб. Това няма да се промени. Но ти ще изменяш своите противоположности. Такова общуване повече няма да ти бъде необходимо.

— Да си променя противоположностите? Но не знам как да го направя.

— Вече си го направил. Завръщането ти от онова, което идентифицира като Дом, бе извършено единствено от теб Ти се научи, след като реполяризира, да постигаш промяна. Помниш, нали? Ти вече го използва.

— — Искаш да кажеш… този метод за излизане и връщане обратно във физическото? Като на забавен кадър? Онова, което наричам бързо включване?

— Правилно. А има и нещо повече. Има още и основа, основно познание, както ти би го описал, които ти сега трябва да откриеш и изследваш. Пожелаваме ти всичко хубаво по време на пътуването.

— Но… ще се срещнем ли отново?

— Да. Но не както сме в тази точка.

— Не знам какво да кажа… какво да мисля…

— Нищо няма нужда да се казва или мисли.

Ярката светлина изчезна. Чаках сам в огромната тъмнина на безкрайностга, тъжен и засрамен, решавайки да се върна.

Усещането за загуба бе зашеметяващо. И… отсъстващата Основа? Нова посока? Но в моята самота нямаше къде да търся.