Родова книга

Съюз на двама — венчаване

Обрядът на венчаване — съюзът на двама, се извършвал с участието на цялото селище, и понякога в него вземали участие няколко селища: и съседни, а се случавало и по — далечни.

Различно ставала е срещата на двамата бъдещи влюбени. Случвало се жители млади от едно и също селище да се обикнат. Но по-често на общи празници на селищата, погледи се срещали и взрив от чувства ставал във сърцата.

Той ли към нея се е приближавал или тя към него, не е толкова важно. Много неща да кажат са можели един на друг и само погледите. Но имало и думи, преведени на днешния език те са звучали примерно така:

«С теб, прекрасна богиньо аз бих могъл да сътворя за векове на Любовта пространство», — говорел на той на своята избраница.

А ако сърцето на девойката му отговаряло с любов, звучал и отговор: «Мой Бог, да ти помогна съм готова за сътворението величаво».

После влюбените заедно за своя бъдещ и жив дом избирали мястото.

Те заедно излизали в околността на селището, където той с родителите си живял, после и край селището където тя живеела. Нямало нужда да съобщават влюбените на родителите си за своите намерения. Защото и така всеки от селищата разбирал и знаел за предстоящото.

Когато влюбените в съгалсие определяли мястото където ще живеят, там често само двамата се усамотявали.

Нощували понякога и под небе открито или в колиба, изргева посрещали или изпращали деня. В родителските домове за малко се завръщали и пак към мястото си, своето те бързали. То ги привличало и ги зовяло, както необяснимо към себе си привлича своите родители любящи един младенец.

На влюбените млади, родителите не задавали въпроси. Само очаквали въпроси от децата си и с трепет и радост велика наблюдавали как пребивава техният син или дъщеря в дълбоко размишление.

Децата пак отивали в усамотението си велико. Така могло е да се продължава месец, година, дори две. И не е имало през това време физическа близост, интимна между двамата влюбени.

В селищата ведически знаели хората: двете любящи сърца творят велик свой проект, а енергията на Любовта ги вдъхновява.

Той и тя, от детството приемайки от своите родители култура на бита, знанията и осмислеността на ведическата култура могли са да говорят и за звездата, горяща в небето в нощта, и за цветчето, разтварящо листенцата при изгрев, за предназначението на пчелите, и за енергиите съществуващи в пространството.

Той и тя от детството си наблюдавайки имения прекрасни, оазисите и градини райски, които родителите им творили са с Любов, сега стремели се да сътворяват нещо свое.

На участъка с избраната земя, с размер хектар или пък повече, влюбените проектирали живота свой реален. Мислено им предстояло да проектират дом, да разположат множество растения, където всичко трябвало да си взаимодейства и да си помага едно на друго.

Да разположат всичко така, че да расте само, без да изисква физически усилия от човека. Множество нюанси било необходимо да се отчетат: разположението на планетите, въздушните потоци и тяхното движение през всеки ден.

Растенията през пролетта и лятото благоухаят с аромати, излъчват ефири. Влюбените се старели така растенията да разположат, че при подухване на вятъра в дома им да прониква ефир-букет, съставен от множество ефири разни.

Така зараждал се комплекс небивал. Той се състоял от Божествени творения единствено. Освен това мястото, избрано от влюбените трябвало да се превърне в прекрасна, радваща погледа градина. Не на платно, а на жива земя, жива рисунка в мислите създавала се за века.

Да си представи може и днес човек, как се мисълта увлича и концентрира, когато своят дом да проектираш ти стремиш се.

И разбираемо за дачника ще бъде, как, особено през пролетта, може да потънеш в мисъл за бъдещия свой участък.

Обмисляйки картината си бъдеща, талантливият художник също знае, колко способна е да се увлича мисълта.

Всички тези устреми се концентрирали в любящи две сърца. Усилвали се знанията от енергията на Любовта, и вдъхновение се раждало.

Ето защо те и не помисляли за това, което днес нарича се утеха плътска.

Когато бил завършен проектът в мислите им, отивали влюбените първо в селището, където живеел женихът. И влизали във всеки дом. Поканвали стопаните на гости. С вълнение и трепет ги чакали във всеки дом.

Хората на ведическата култура знаели: когато идват влюбени, макар за миг, на новата Любов Божествена енергията, именията техни посещава. И се усмихва прекрасното пространство във всяко имение на младата любов. Това не е измислица, не окултно вярване. И днес на всеки е приятно, когато редом с него има добър човек, не зъл.

Не могат влюбените зли да бъдат, особено когато идват заедно при вас.

Но имало вълнение във всяко семейство на поселението. Когато младата двойка посещавала градината или стопанския им двор, те на стопаните немного думи казвали. Фраза единствена на всекиго. Такава приемрно: «О, колко е прекрасна вашата ябълка» или «На котенцето погледът е смислен», «Тактичен, работлив е вашия мечок».

За всеки, който чуел похвалата на влюбените за дръвчето, в градината растящо, или за котенцето живеещо в техния дом, това е означавало признание за достойния живот на възрастните от поколението младо. Оценката искрена била е винаги, и фразата на хвалещия означавала,че и той би искал да има при себе си дръвче такова или пък мече.

С велика гордост и радост пред селището цяло, стремял се всеки на младите да подари това, което те почели са с похвала. И с нетърпение очаквали от младите денят определен, за да им поднесат своя дар.

Младите ходели от дом във дом вече и в селището на невестата. Трябвало им някога по три дни за да посетят именията в двете селища. Понякога и седмица била е нужна. Когато свършвали те обиколката си на именията и настъпел определеният пред всички ден, по изгрев бързали поканените гости от двете селища при тях, и младите и старите.

Нареждали се хората по края на участъка земя, която младите със сухи клонки очертавали. А в центъра редом с колибата издигало се хълмче пръст, украсено с цветя.

Гледай, сега ще видиш картина необикновена!

Ето го! Виж! Излиза юноша пред жителите на двете селища. Прекрасен е като Аполон. Русокос и синеок, изкачва хълма. Вълнува се пред всичките застанал Радомир, така се казва юношата. И погледите на всички хора единствено към него са устремени. В настъпилата тишина започва той своята реч.

Излага той пред всички проектът за пространство ново, с любимата му сътворено. Разказва Радомир, показвайки с ръка, къде ще расне ябълка, къде ще бъде вишна или круша. Къде ще е горичката от борове, дъбове, кедри и елхи, какви помежду тях ще бъдат храстите, обсипани с плодове. Какви треви ще излъчват аромати. С какви удобства ще могат пчелите свой дом в горичката да построят. И къде, през зимата ще спи мечокът работяга.

Той много бързо и вдъхновено говори, излагайки помисленото. Около три часа ще продължи речта му. С внимание затаено и с вълнение ще слушат хората. И всеки път, когато юношата покаже мястото, където ще расте ново растение, според плана му грандиозен, от кръга човешки излиза някой и застава на мястото където ябълка, круша или вишничка ще порастат. Излиза мъж, или жена, понякога старик. Но може и детенце да излезе с очи изпълнени с осмисленост и мъдрост и радостно удовлетворение.

Излизащите от кръга държат в ръце точно фиданката на онова растение, което юношата назовава и показва мястото, където трябва да расте прекрасно.

И пред всеки излязъл от кръга народът се покланял. Излезлият бил удостоен с похвалата на младите, когато те са обикаляли именията, заради това, че е могъл нещо прекрасно да отгледа. Значи, излезлият е бил удостоен с похвала от Създателя — Отец на всичко и всички любещ Бог.

Не е от суеверие направен този извод. Той е логичен.

Хората от ведическта култура се отнасяли към младите влюбени, създаващи проекта на прекрасния оазис, като към божества. И справедливо е било тяхното отношение.

Творил Създателят на вдъхновението в порив, и в любов. И младите все от любов вдъхновени, са сътворили прекрасният проект.

Гледай завърши юношата своят разказ, слиза от хълмчето и приближава до мястото, където девойката стои и с трепет и вълнение следи всичко,което става. Той за ръка я хваща и я води към хълмчето. Сега и двамата стоят на възвишението.

Пред всички юношата произнася думите: «На Любовта пространство, аз тук не сам творих. До мене редом и пред вас е моето прекрасно вдъхновение».

Пред всички отначало поглед свела девойката, но по-добре е дева да я наречем.

Всяка жена си има своя красота. Но има и моменти в живота на всякоя жена, когато тя над всички се издига. В днешната култура такива моменти няма. Но тогава…

Виж! Взорът свой към хората е устремила Любомила, така нарича се девойката на хълмчето качена. Възглас на възхищение от всички хора слял се в единен. Усмивка на лицето на девойката, не дръзка, но смела засияла. Енергията на Любовта изпълвала я цялата. По-силна от обикновено руменина на бузите заиграла. Цъфтящото от здраве тяло на девата и ярките очи обвили с топлотата своя хората и цялото пространвто около тях. За миг замряло всичко. Богиня млада пред хората във цялата си красота сияела.

И затова и не веднага към хълмчето, където влюбените стояли, се приближили тържествено родителите на девицата, заедно с възрастните и все още младите членове на семейството. Спряло пред хълмчето и първо се поклонилo пред младите семейството на девата, а после попитала майката на девицата своята дъщеря:

— Цялата мъдрост на рода ни в тебе е, кажи ни дъще моя, виждаш ли бъдещето на избраната от теб земя?

— Да, мамо, виждам, — отговаря дъщерята.

— Кажи ми, дъще, — продължава майката, — харесва ли ти всичко, което бъдещето ти показва?

Различно можела да отговори на този въпрос младата дева. Най-често: «Да, мамо. Тук ще има градина райска и прекрасен жив дом».

Но гледай, виж, отговор нетрадиционен на майчиния въпрос, пред всички дава девицата темпераментна, с руменина играеща по бузите:

— Проектът не е лош, и на душата ми се нрави той. Но все пак искам от себе си аз нещичко да му добавя.

От хълма бързо скочила внезапно, девицата изтичала сред хората към края на бъдещата градина. Спряла и казала:

— Тук трябва да расте дърво с листа-иглички, а редом и брезичка. Когато ветрец подухне от тази страна той ще се срещне на бора с клонките, посли с на берзата, после ветрецът ще помоли на градинските дървета клонките да пеят. Нито веднъж няма да се пвотори тази мелодия, но всеки път ще радва тя душата. А тук — малко встрани изтичала девицата, — а тук, цветя ще трябва да растат. Първо червеното ще запламти, тук виолетовото малко по-късно, а тук бордо.

Девицата разпалена танцувала из бъдещата градина като фея. И пак в кръга останалите хора, движение започвали, бързали и носели семена в ръка към тези точки от земята, които пламенна девицата показвала.

В края на своя танц, тя пак изтичала на хълмчето и редом до избранника си казала;

— Сега прекрасно тук пространството ще бъде. Картина чудна ще отгледа тук земята.

— Кажи на всички хора дъще, — към девата обърнала се майката отново, — венецът кой ще бъде над това пространство най-прекрасно? Кого от всичките живящи на Земята хора със своята ръка могла би ти да увеначеш?

С поглед девицата обходила всички хора, наоколо стоящи, държащи семената и фиданки. Всеки от тях стоял на мястото, което юношата излагащ проекта е показал, и девата прекрасното рисуваща. Но никой нищо не садял в земята. Не е настъпил още свещенният момент. И ето девата, към юношата се обръща, стоящ до нея на възвишението и произнася напевно слова:

— Достоен за венец е само този, чиято мисъл е способна прекрасно бъдеще да сътворява.

При тези думи с ръка докосва девата рамото на юношата. Той се отпуска на коляно пред нея. И на главата му тя слага венец красив, изплетен от треви уханни и от ръката на девица. После три пъти прокарва своята дясна ръка по косите на увенчания, а с лявата го привлича леко към себе си. После дава знак и юношата се изправя. Слиза девицата от хълмчето, като главата си в покорност скланя тя едва.

В този момент към венценосецът, над всички извисен, върви бащата на юношата, от цялото семейство съпроводен. Към хълма приближил и спрял почтително, изчакал пауза и после заговорил бащата, обрънал към сина си своя взор:

— Кой си ти, чиято мисъл е способна да сътворява?

Дал юношата отговор:

— Аз съм твой син и на Твореца син.

— Венецът който те увенча, предвестник е на мисия велика. Какво ще правиш ти, носещ венеца, когато имаш над своето пространство власт?

— Прекрасно бъдеще ще сътворя.

— Отде ще вземеш сили и вдъхновение, мой сине и на Твореца венценосен син?

— От Любовта.

— На Любовта енергията е спосбна по цялата Вселена да блуждае. Как ще успееш да видиш ти, на любовта вселенска отражението тук на Земята?

— Има една девойка, татко, и за мене тя е отражение на любовта вселенска на Земята, — при тези думи се спуснал юношата към девойката, взел я за ръката и я повел на хълма.

Те гледали ръка за ръка, как две семейства сливат се в едно по групи, и се прегръщат и шегуват и се смеят, и малките деца, и старците. Стихнало всичко пак, когато юношата вдигнал ръка и възвестил:

— Благодаря на всички вас, които чуха ме. За сътворението на ново пространство ви разказа моята душа. Благодаря на всички, които са познали енергията на Любовта. С мечта помисленото от душата нека порасне с кълнче от земята!

Тези слова в движение радостно увлекли хората наоколо стоящи. И с гордост, и с радост, и с трепет велик в земята хората садили и семената и фиданките. Всеки садял само една фиданка в мястото, където юношата е показал, излагайки своя проект. Онези, които нямали място показано, по края вървели на предварително определения участък и с хороводна песен в земята хвърляли семена, със себе си донесени.

Само след няколко минути била създадена прекрасната градина — сътворено от мечта пространство.

И всички хора отстъпили извън чертите на участъка. Само двете семейства хълмчето обкръжили, където той и тя стояли влюбени.

Паднали капки дъжд на земята. Необикновен и кратък бил този дъжд — сякаш сълзи на умиление и радост проронили очите на Създателя и осветили сътвореното от Негови деца пространство най-прекрасно.

Какво ли може да бъде по-мило за родителите от чудесното творение на собствените им деца?

Пак юношата венценосен вдигнал ръката си и сред тишина изрекъл:

— Човеку дадените от Твореца твари, нека живеят в дружба между нас.

От хълма юношата и девойката слезли към колибата, където по-рано мечтали проекта си.

И след тезу думи от кръга от хора наоколо стоящи към младите се приближил човек, редом до който вървяло старо куче с малко пале. Още при обхода на младите, те кучето признали и им харесало.

С поклон човекът на невестата палето подарил. На старото куче той дал команда, и легнало то в краката на юношата с венеца. Кучето било научено така, че да помага на човека да обучава всичките животни.

При входа заповядал юношата да седне кучето, а палето в колибата девойката занесла. Отишли до колибата и други хора един подир друг, в ръцете носейки котенце или малко агне, жребче на повод водели или меченце.

С плет от клони сплетен хората бързо изграждали навес редом с колибата. И скоро жилището където неотдавна хора почивали било запълнено с животни млади. В това имало велик смисъл. Размесени заедно те в дружба вечна щели да живеят, да си помагат и да се грижат един за друг. Това не е мистика, това е закон на Създателя на природата. И днес ще можеш да се убедиш в това. Когато израстнат заедно кученце и коте, приятели остават и като възрастни.

Ведическият период помежду другото е характерен и с това, че хората познавали предназначението на различни твари. И всичките животни са служели на човека.

Не е бил затормозен човек с изхранването на животните — самите те го хранели. Домашните животни и човекът през Ведическитя период са били вегетарианци и месо не са ядели никога, дори не можели да си помислят за храна такава. Многобразието на растящото наоколо могло с излишък да задоволи вкуса на човека и животните, редом с него живеещи.

В дадения случай за младите донесли всичко най-хубаво, което имали са хората от двете селища.

Приемайки подаръците, пак на хълма се изкачили младите:

— Благодарим на всички, — казал на събралите се увенчаният жених, — благодаря на всички за сътворението на пространството. Ще го пази родът мой за векове.

— Благодаря на майките, творец които са родили, — казала девойката — невеста.

И като се обърнала към юношата, тя добавила:

— За радост на Създателя на Слънцето и на Луната, на безбройните звезди и на прекрасната Земя, ще сътворим всичко, което можеш да помислиш ти.

— С теб, богиньо прекрасна и хората, — отговорил юношата на невестата и добавил:

— Единствено и само ти способна си да вдъхновяваш моите мечти.

От хълма слезли младите отново. И всекиго от тях семейството роднини заобиколило с поздравления. А хората завили хоровод покрай участъка и запели радостна песен.

Идвала вечерта. Със своите роднини младите се оттеглили всеки в своя дом. Две нощи и един ден сега един друг няма да се видят.

Пристигнал в къщи, след като сили много е отдал на своето творение, дълбок сън ще заспи творецът-юноша. И в своята постеля девича ще заспи невестата — красавица.

Хората останали на мястото, където се извършило в любов сътворение, ще пеят песни в хороводите. Усамотени в двойки, приятни спомени ще възкресят и възрастните, как всичко е било при тях във ден подобен.

От двете селища най-добрите майстори за денонощие под песните и хороводте ще построят неголям дом, плътно нареждайки един до друг греди във венец. А между тях — мъх и от треви букет уханен. След денонощие жените ще поставят плодове в новия дом. Двете майки постеля ще покрият с ленени покривки. И през втората нощ ще се оттеглят всички до един хората от участъка.

След нощта първа ще се събуди, когато слънцето се вдига над земята, и с радостта си и ликуването си ще освети родителският дом женихът-юноша. С първата си мисъл той ще си спомни за венеца. Ще го вземе. На главата ще го сложи, усмихващ се на всички той като блажен.

Заедно с братя и сестри при ручей ще отиде да се измие с изворна вода. Вървейки през градината към къщи ще срещне своята майка Радомир.

С усмивка стаена ще се любува на сина си майката.

Няма да издържи със сили пълният юноша и ще се възхити на срещата със родната си майка. Ще я вдигне на ръце ликуващ и като дете ще я върти и ще възкликне:

— Животът колко е прекрасен майко, мамо!

— Ах! — ще възкликне майката, ще се засмее. Усмивката си скрил в мустака ще се засмее и дядото.Ще доближи ликуващия бабата, ще каже:

— Млади Бог наш, спри. Ликуващата си енергия ти запази. Изпий отвара от треви спокойни, за да не прегориш в енергията. Нейното време ще настъпи след тази нощ.

Изпил отварата, ще почне с дядо си беседа юнощата, на живота за смисъла, за Вселената, но скоро в сън ще го склони отварата. Здрав сън ще заспи върху покривка за спане бродирана, юношата, когото бабата нарича млад бог.

Каква е работата? Защо нарича внука си бог? Нима е преувеличила, любувайки си на ликуващия внук? Ни най-малко! Работата е в това, че внукът й извършил е деяния достойни за името на Бога.

Бог е сътворил Земята и всичко на нея растящо и живящо. А юношата, събрал в себе си знанията на всичките свои прадеди, е разпознал на множество творения предназначението за велика радост на Творца. На множество творения предназначение след като определил, създал от тях оазис най-прекрасен, жив, способен радост да му донесе в живота, и на любимата му, и на поколения деца, и на хората, които векове ще се любуват на прекрасното творение на любовта.

Кое от стореното на Земята от хората могло би Богу да е по-приятно? Какво по-хубаво и по-значимо може да стори човек, живял един живот човешки на Земята?

Сватбеният празник на ведическата култура — не е окултен ритуал. В него е скрит велик реален смисъл, стремеж към битие божествено.

Своите стремления и знания пред хората показващ, изпит е взел влюбеният юноша. Със своето деяние той е доказал, че знанията на всички поколения от първоизточника са в него. Но и нещо свое е привнесъл. Творението му са оценили по достойнсвто всички хора и с велика радост садили са дървета и треви на мястото,посочено от него. И всяка пролет все по-красиво ще разцъфва съвместното творение прекрасно.

Не ще възникне завист в нито един съсед при неговото съзерцание. Нали всеки е вложил свое старание към сътворението. И всеки има, от него посадено кълнче на прекрасното. Когато станат множество подобните имения, в Божествена градина цветна ще се облече Земята. Всеки е знаел във Ведическата култура — вечен живот е даден на човека, прекрасен се повтаря той тогава, когато в жив човек остава стремежа към прекрасното!

Именията! Именията на Ведическата култура! Именно тях впоследствие в окултни книги миражи ще наричат. Загубили велики знания ще считат, че само в далнини задоблачни ще можем да ги видим. И все за да се придаде значимост на това, което днес нарича се съвременна наука, а всъщност да се оправдае немоща на мисълта.

Безмислен е без действия подобен спор. А действията за разрешаване на спора могат да бъдат прости. Нека например всички, почит заслужили научни светила, живеещи днес на Земята, се опитат поне един единствен оазис за едно семейство да създадат. И при това да изпълнят задачите, с които се е справял един единствен влюбен юноша във Ведическата култура.

Имението, в което трябва семейството щастливо да живее, е нужно ежечасно да задоволява потребностите на живеещите в него от храна.

Да не допусне на болести дори зачатък. Ежеминутно да наслаждава взорът човешки с промяна на картината реална. С многообразие на звуци слуха да радва, а обонянието с аромати на цъфтеж.

Храна ефирна за душата то да дава. Да отглежда новороденото дете. И любов да съхрани любов за векове. И членовете на семейството не трябва да хабят усилия, тяхната мисъл нужно е свободна да остава. За творчество е дадена на всички хора Мисълта.

Ученият свят гордее се с илюзии:

— Гледайте, устремяват се в космоса ракети за благо на хората. — За благо ли?

— Гледайте, взривяват се бомби за ваша защита. — Дали за защита?

— Гледайте, лекарят — учен спасява вашия живот. Но преди това ежеминутно се унищожава с бит животът. Спасява се живот на роб, за да се продължат мъченията му.

Не е по силите на учения свят дори подобие на прекрасното имение да създаде още и затова, че съществува закон във Вселената. Един единствен Творец от Любов вдъхновен е по-силен от всички науки от любов лишени.

Спи юношата венценосец втора нощ вече. Нищо не безпокои дълбокия му сън. Образът любим единствено в звездните взривове блести. В съня си той се сливал със сътвореното пространство, с могъществото и вселенското многобразие.

Преди изгрева още се събудил Радомир. Без да разбуди никого, сложил си венеца, от майка си извезаната риза взел със себе си. Затичал се към ручея, в който течала изворна вода.

Пътят му, преди да съмне Луната осветявала, звезди премигвали все още във висината. Измил се в ручея облякъл ризата си и се запътил към заветното творение. А небесата вече просветлявали.

И ето го, стои сам той на мястото, където ликуващият празник на двете селища е бил съвсем неотдавна, и което със своята мечта той е творил.

Каква сила на чувствата и на усещанията в такъв момент може да има — не е възможно да се предаде на този, който ни веднъж не е изпитвал подобно нещо.

Може да се каже, че са възникнали Божествени усещания и чувства у човека. И растяли с очакването трепетно на изгревния лъч, в който… Ето я! Тя, неговата най-прекрасна Любомила! Обляна от изгревния лъч, тя бързала на среща с него и своето сътворение.

Видение от плът бързало към Радомир. Няма предел на съвършенството, разбира се, но изведнъж за двамата спряло времето. В новият си дом те влезли обвити в чувства. На масата — ястия, привличащ аромат се носел от сухите цветя върху покривката извезана върху постелята.

— За какво мислиш сега? — тя го попитала с горещия си шепот.

— За него. За бъдещото ни дете, — и трепнал Радомир, погледнал Любомила. — О,колко си красива! — той без да се сдържи, с ръка внимателно докоснал рамото й и лицето.

На Любовта горещото дихание обвило двамата и ги отнесло във висина неведома.

За милион години не ще успее никой в детайли да опише, какво се случва с нея, с него, когато в порив на любов на двама, за сътворение сливайки се във едно, свое подобие и Богу, хората творят.

Но знаели точно боговете-хора от културата Ведическа; когато чудото необяснимо се извършва съединявайки двамина, впоследствие ще си останат те самите себе си. И в същото време, в мигът необясним, Вселената ще трепне пред видение: Душа на младенец, с крачета боси по звездите стреми се към Земята, със себе си, двамата и трети в единство да въплъти.

Увенчаването на съюза на двама влюбени във Ведическия период от живота на хората не може да се отнесе към окултното. Той е рационален. Той съответства на техния начин на живот. За нивото на тази култура говорело нарастващото чувство на любов един към друг във всяка семейна двойка.

Днес почти винаги чувството на любов един към друг в семейните двойки угасва. Напуска ги енергията на Любовта. И това е прието от човешкото съобщество като нормално. Но такава ситуация е неестествена за човека. Тя говори за това, че начинът на живот на днешните хора не е естествен.

Не с ума, а със сърцето и душата, влюбените от Ведическия период разбирали, че взривът от чувства на любов е призив към Божественото сътворение.

Обърни внимание към какво първоначално влюбените се стремяли. Те заедно двамата, на вдъхновението в порив, мислено създавали проект. Проект на любовта си за пространството. В сътвореното от тях пространство детето си създавали. Главните три чувства на любовта в единство съединявали. Необяснимо цял живот най — много от всичко, човек обича родното си място — своята родина, детето свое и жената, с която всичко туй е сътворено. Три чувства на любов, а не едно, вечно биха могли да живеят.

Раждането на син или на дъщеря в семейството от ведическото време е било също величествен празник и обряд със смисъл жизнен. И много още празници имало в онези времена. Съпружески измени нямало. Със себе си Земята украсявали семейства милиони и щастливи. Едва по-късно, поредица от днешни историци, в угода на управници ще кажат, че глупав бил е някога човекът първобитен. Убивал зверове, месо ял лакомо и в кожи се обличал. Лъжа чудовищна на тоз е нужна, който деянията си чудовищни да оправдае се опитва.