Родова книга

Как да се преодолее бариерата?

Не можех повече да говоря със сина си. Всички ми думи той автоматично проверяваше със своите представи, които с лекота определят къде е истината и кое е лъжа. Дори изводите на историците, изложени в учебника с лекота опроверга. Изобщо не се получаваше превъзходство на бащата пред сина, разговорът не ми придаваше по-голям авторитет, а сигурно разрушавах и онзи авторитет, който имаше благодарение на Анастасия. И освен това, неговата странна увереност в силата на мисълта плашеше и ме отдалечаваше от него. Ние сме различни. Контакт с детето като баща със син не се получаваше. Той изобщо ми изглеждаше различно същество. Ние мълчахме. И тогава си спомних думите на Анастасия: «С децата заължително трябва да сме искрени и правдиви». Дори ме обхвана злоба от безизходното положение. «Значи „искрени“? Правдиви?» Аз се старах, а какво се получи? Че ако бъда докрай искрен и правдив… Изобщо в тази ситуация какво ли не можеш да кажеш. И аз казах, изстрелях на един дъх:

— Володя, ако трябва изцяло да съм искрен, то при нас с тебе не се получава разговор като баща със син. Ние сме различни. Понятията, информацията, знанията ни са различни. Не те чувствам като роден син. Дори се страхувам да те докосна. В нашия свят детето можеш и да го помилваш просто така, дори да го накажеш, да го набиеш ако е виновно. А аз и да си помисля дори за такова отношение не мога. Между нас има непреодолима бариера.

Аз млъкнах. Седя, мълча, не знам какво да кажа още. Седя и гледам моя замислен, моят малък, със странно мислене син.

Той обърна към мен къдравата си главичка и отново заговори с мен първи, но този път почувствах нотки на тъга с гласа му:

— Между нас с тебе има някаква бариера ли татко? Тежко ти е да ме възприемаш като свой роден син? Ти дълго стоиш там, в другия свят, където не всичко е така, както при нас. Знам, татко, че там родителите понякога бият децата си… Там е малко по-различно. Помислих, татко, и сега…

Той бързо стана, затича се нанякъде, после се върна като носеше в ръка клонче с изсъхнали иглички и ми го подаде:

— Вземи татко клончето и ме набий в него. Както родителите бият децата си в онзи другия свят, където ти дълго стоиш.

— Да те набия? Тебе? Защо? Какво още си измисил?

— Знам, татко, че в света, в който ти стоиш дълго, родителите бият само своите родни деца. Аз съм твой роден син татко. Ти ме набий за да се почувстваш мой роден татко. Може би така ще ти е по-лесно да го почувстваш. Само по тази ръчичка не удряй и по това краченце, не чувства тази ръчичка болката и крачето няма да почувства, те са малко изтръпнали. А всичко останало по тялото ще почувства болката. Само че да заплача сигурно няма да мога както другите деца плачат. Аз нито веднъж досега не съм плакал.

— Глупости! Пълни глупости! Никой и никога, даже в онзи, както казваш свят, не бие децата просто така. Е наказват ги понякога, наплескват ги мъничко. Но само в случай, когато не слушат родителите си, и не правят каквото трябва.

— Да, татко, разбира се. Когато родителите смятат, че децата не са постъпли правилно.

— Ето така.

— Ами ти татко сметни, че някоя моя постъпка не е правилна.

— Какво значи, сметни? Когато постъпката не е правила, на всички е ясно, че не е правилна, а не че някой е сметнал, че е неправилна.Трябва да е ясно на всеки, че не е правилно.

— И на децата, които ги бият ли?

— И на децата. Затова и ги бият, за да разберат своята неправота.

— А преди боя те не могат ли да разберат?

— Значи не могат.

— Обясняват им, а те не могат?

— Не могат и това е вината им.

— А този, който неясно е обяснил, няма ли вина?

— Ами този, излиза, че не, той… Ама ти съвсем ме обърка с твоето неразбиране!

— Много добре, щом не разбирам, набий ме. И няма да има бариера между нас.

— Ама как не можеш да разбереш:наказание има тогава… например… Ами например… Мама ти говори строго: «Володя, това не бива да се прави». И ти независимо от забраната, хоп — и правиш забраненото. Сега разбра ли?

— Разбрах.

— Някога правил ли си нещо, което мама забранява?

— Да, правил съм. Два пъти съм правил. И пак ще го направя, колкото и мама Анастасия да ми забранява да го правя.

Разговорът със сина ми продължаваше да се развива не както го бях планирал предварително. Никак не ми се удаваше да представя съвременното цивилизовано общество, а значи и себе си в изгодна светлина. Така ме ядосаха поредните доводи на сина ми, че ударих с юмрук по ствола на дървото.

И му казах… или по-скоро на себе си:

— Не всички родители в нашия свят наказват децата си с бой. Много от тях, напротив, търсят правилна система за възпитание. И аз търсих, но не намерих. Когато идвах при вас в тайгата, ти беше още съвсем мъничък. Винаги ми се е искало да те прегърна, да те притисна. Но Анастасия ми казваше: «Не бива с ласки да прекъсваш мисловния процес на детето. Мисловния процес на детето — това е много важен процес». И аз само те гледах, а ти през цялото време беше зает с нещо. И сега дори не ми ясно как да говоря с теб.

— А сега, татко искаш ли да ме прегърнеш?

— Искам, но не мога, всичко в главата ми е объркано с тези системи за възпитание.

— Тогава може ли аз да го направя, да те прегърна татко? Нали мислите ни сега са еднакви.

— Ти? Ти искаш да ме прегърнеш?

— Да, татко!

Той пристъпи към мен. Аз се смъкнах на колене и дори седнах на земята. С едната си ръка той здраво обхвана шията ми и прилепи главичка към рамото ми. Чух биенето на сърцето му. И моето заби отначало бързо и с прекъсвания. Започнах да дишам малко трудно. Може ни след секунди или минута, биещото с прекъсвания мое сърце започна да изравнява ритъма си, сякаш се настройваше към биенето на другото сърце. Започнах да дишам много леко. Настъпи такова едно състояние… Искаше ми се да кажа или да извикам: «Колко е хубаво всичко! Колко е прекрасен животът на човека! Благодаря на този, който е измислил този свят!» И още много хубави неща ми се искаше да кажа.Но думите се подреждаха само вътре в мен. Помилвах сина си по косата и го попитах, не знам защо шепнешком:

— Е, кажи ми синко. Какво забранено от мама нещо си могъл да направиш? И какво смяташ пак да повториш?

— Когато видях веднъж мама Анастасия…-отговори Володя също шепнешком отначало, без да вдига главичка от рамото ми, — когато видях… — Той се дръпна от мен, седна на земята и помилва тревата с ръка. — Тревичките са винаги зелени, когато им е добре.

Той известно време мълча. После вдигна главичка и продължи.