Родова книга

АЗ Ще спася моята майка

— Веднъж мама дълго я нямаше. Помислих си: «Къде ли е тя?» — и реших, че мама е на съседната полянка, която е близо до нашата, но на нея не е така хубаво. Отидох на съседната полянка. Там видях мама. Тя лежеше без да се движи и беше цялата бяла. И около лежащата без движение мама тревата беше също бяла.

Отначало стоях и мислех: «Защо се случва това, не трябва да е бяло лицето на мама и тревата край нея». После реших да докосна мама, но тя трудно отвори очи и не помръдна. Тогава я хванах за ръката и започнах да изтеглям от белия кръг. Тя със своята ръка ми помагаше и се измъкнахме от белия кръг.

Мама, когато си стана предишната, ми каза, никога да не я пипам когато се случи такова нещо. Тя ще се справи сама, а аз няма да се справя. След като бях стъпил в белия кръг и изтеглях мама, ръчичката ми и краченцето ми дълго време бяха безчувствени. Мама бързо става предишната, а моите ръчичка и краченце дълго остават така.

Когато за втори път видях мама в същия такъв кръг… Как лежи там съвсем бяла, не започнах да я пипам сам. Извиках силната мечка, върху която спях като малък. Заповядах на мечката да издърпа мама. Мечката стъпи на бялото и падна, и повече не живее мечката. Само децата й останаха.

Мечката умря веднага щом стъпи на бялото. На бялата трева умира всичко.

Тогава сам отидох в белия кръг и задърпах мама Анастасия. Ние заедно се измъкнахме от мъртвата трева. Но ръчичката и краченцето ми вече не бяха толкова безчувствени както първия път, само тялото ми трепереше малко. Сега не трепери. Виждаш ли, татако, телцето ми не трепери, слуша ме. И ръчичката скоро ще започне да се повдига, когато поискам. Тя вече по малко се вдига. А по-рано съвсем не се вдигаше.

Изумен, аз слушах разказа на сина ми. Спомних си, че веднъж самият аз видях Анастасия в подобна ситуация и дори интутивно се постарах да я измъкна от белия кръг. Спомних си какво говореше за това явление стария философ Николай Фьодорович.

Но защо се подлага тя на такава опасност? Че и сина ни рискува. Нима е толкова важно да изгаря в себе си насочената някаква енергия?

Необикновени кръгове с правилна геометрична форма сa показвали нe веднъж по телевизията.Те се появяват в различни страни, основно по полята със зърнени култури. Хората откривали сред нормално растящите стъбла кръг, в който стъблата били смачкани до земята. Не хаотично смачкани, а наклонени на една страна и образуващи геометрични кръгове. Учените изучават тези непонятни явления, но засега не са им дали обяснения. И в случая с Анастасия също имаше кръг, също смачкана трева, но освен това, което показваха по телевизията, тревата беше побеляла, сякаш не й достига слънчева светлина.

Анастасия казваше, че това е негативна енергия, произвеждана от хората. Да допуснем, но защо тя е насочена строго към Анастасия? Що за хора са я насочвали към нея. И без да се усетя казах на глас:

— Защо тя се бори с нея? На кого е нужно това? На кого ще му стане по-добре от това?

— На всички по малко, — чух аз гласа на сина си, — мама казва, че ако злобната енергия стане по-малко, акоя тя успее да я намали, изгаряйки я в себе си,без да я отразява в пространството, тя ще стане по-малко. Онези, които я произвеждат също ще станат по-добри.

— Покажи, колко бели кръгове има? Къде са те?

— До нашата полянка има друга съвсем малка. Там винаги се появяват белите кръгове. После върху тях тревата пак позеленява, но сега още не е съвсем позеленяла и се виждат белите кръгове. Ако искаш да отидем, ще ти ги покажа, татко.

— Да вървим.

Бързо станах и хванах за ръка малкото си синче. Детето бързо ситнеше с малките си крачета, но аз забелязах, че леко понакуцва и се стараех да не вървя бързо.

От време на време Володя се стремеше да ме погледне в очите и през цялото време бъбреше, нещо ми разказваше вървейки. Но аз мислех за тези странни бели кръгове и за непонятното поведение на Анастасия, за смисъла на нейните действия, и изобщо за това странно явление.

За да поддържам някак разговора със сина си го попитах:

— Защо, Володя, наричаш майка си ту мама, ту мама Анастасия?

— Знам за много майки, които са живели по-рано на земята. Мама Анастасия ми разказа за тях. Може да ги наричам и баби и прабаби, но може и майки. Бабите ми са родили мама. Значи и тях може да наричам мами. Аз ги чувствам и ги виждам, представям си ги, когато слушам разказите за тях, а понякога и сам си ги представям. И за да не се объркам, наричам понякога майка ми, мама Анастасия. Всички мами са добри, но мама Анастасия за мен е най-близката и добрата, тя е по-красива от цветята и облаците. Тя е много интересна и весела. Нека винаги бъде такава. Аз скоро така ще ускоря мисълта си, че ще мога да я върна винаги…

Аз не дослушах, не осмислих казаното. Ние стигнахме до малката полянка и аз видях четири белезникави кръга на земята. Кръгове с диаметър пет-шест метра. Те бяха едва забележими, но един се открояваше с белотата си, навярно беше се образувал неотдавна. И аз разбрах защо не ме посрещна Анастасия и защо и сега я няма с нас. Значи тя е някъде съвсем обезсилена. И не иска да я съжаляват и да се разстройват от вида й.

Гледах белите кръгове и мислите ми се носеха бързо, преплитаха се. Разбира се много от хората побледняват при неприятностите, които им се стоварват. Почти винаги хората бледнеят, когато срещу тях неочаквано се насочи злоба. Но тук? Нима е възможно така, на голямо разстояние да се почувства? Нима може да се концентрира с единно огромно количество хорска злоба? Толкова огромно, че не само човекът, но и растителността наоколо да побелее? Значи, сигурно, може. Ето ги — следите от злобните опити. И отново си спомних думите на Анастасия, които приведох в четвъртата книга: «Цялото зло на Земята, делата свои остави, към мен ти се хвърли, опитай. Аз съм сама пред вас, победете. За да победите, всички към мен елате. Сражение ще има без сражение». Мислех си, че са просто думи. Всичко се сбъдва. И книгите ги има, както тя предрече, и песните на бардовете, и стиховете… Тя не говори просто така. Но тогава защо «сражение ще има без сражение»? В крайна сметка тя се опитва просто да изгори злобата в себе си. Сама се старае! А според мене с тях трябва истински да се сражаваме! Така, че по мутрата… А тя сама. Не! Няма да си сама, Анастасия! Макар и само нещичко… Поне малко ще взема върху себе си от тази гадост. И ще се преборя с нея. Ах, ако можех да говоря като нея. Бих им казал аз. Навярно, бях се разпалил не на шега и изстрелях изведнъж на глас:

— Хайде, злобните, към мен елате, и аз все някои от вас ще изгоря!

Малкият Владимир внезапно изтръгна ръчичката си от моята, затича се напред, удивено и внимателно ме погледна в очите. После тропна с краче, хвана със здравата си ръка другата, все още неукрепналата, вдигна двете си ръчички нагоре и в тон с мен възкликна:

— И към мен елате, злобни. Ето ръчичката ми вече оздравява. Мама Анастасия не е сама. Ето ме и мен и мисълта ми ще се понесе и тя по-бързо. Бързайте злобни, оставете своите дела, към мен побързайте. О, ето гледайте ме как раста!

И той се повдигна на пръсти, като се опитваше да вдигне ръце още по-нависоко.

— Така, така, славни воини, отчаяни и смели. С кого се стягате да воювате, витязи? — чух аз тихият глас на Анастасия.

Обърнах се и видях седящата под кедъра, облегната на ствола му, Анастасия. Тя явно беше много изморена, защото и главата й беше облегната на ствола. И ръцете й бяха отпуснати към земята, и раменете. Лицето й бледо, с едва отворени очи.

— Ние с татко въстанахме срещу злобара, мамо, — отговори вместо мен Володя.

— Но за да се борите със злото трябва да знаете къде е то. Противника да си представите в детайли трябва. — Анастасия говореше тихо и трудно.

— Ти мамичко сега си почини докато ние с татко ще се опитваме да си представим. Ако не можем правилно да си представим, после ще ни подскажеш ти.

— Баща ти идва от дълъг път, синко. Трябва първо да си почине.

— Аз си починах Анастасия. Всъщност почти не се уморих. Здравей Анастасия. Как си?

Не знам защо от нейня безпомощен вид аз замрях на място и заговорих кратко, без да знам как да постъпя по-нататък, какво да правя и говоря. Володя се приближи до мен, хвана ме за ръката и продължи като се обърна към Анмастасия:

— Аз ще нахраня татко след пътя и ще се изкъпя с него в чистата вода в езерото. И изчистваща трева ще накъсам. Аз сам ще направя всичко. После ще дойдем при тебе с татко. Нека по-бързо се възвърнат силите ти.

— И аз ще се изкъпя с вас, почакайте. Аз с вас…

Анастасия се опита да се изправи, като се опираше с ръце по ствола на кедъра. Малко се повдигна и отново, с ръце на ствола на дървото се отпусна на земята и едва чуто прошепна:

— Ох, каква съм се отпуснала. Не мога да стана да посрещна сина си и любовта ми?

Пак опряна на ствола на кедъра, тя започна с труд да се надига от тревата. Навярно и този път не би могла да стане. Но внезапно се случи нещо невероятно. Огромният кедър, на чийто ствол се облягаше Анастасия, изведнъж започна да насочва игличките на долните си клонки към нея.

Насочениоте надолу иглички започнаха да излъчват едва забележима светлина. Тя бавно, почти невидимо започна да обгръща Анастасия. После дочух как от високото се носи някакво пропукване, каквото може да се чуе под високоволтов електропровод. Вдигнах нагоре глава и видях, че игличките на всички кедри наоколо също започнаха да светят със синката светлина. Но това не беше всичко. Те всички бяха насочени към дървото, под което се опитваше да се изправи Анастасия. То приемаше с горните си иглички идващатра от съседните кедри светлина. И все повече се засилваше светенето на долните иглички. Това продължи около две минути. После проблясна син пламък. Кедровите иглички престанаха да светят. Дори ми се стори, че малко увяхнаха. Анастасия едва се виждаше в обгърналото я синкаво сияние. Когато то се разсея или влезе в нея, не знам, аз видях…

Под кедъра стоеше предишната, пълна със сили, необикновено красива Анастасия. Тя се усмихваше на мен и на сина ни. Вдигна глава нагоре и тихо каза: «Благодаря». После… Че може ли да прави такива неща една голяма жена?

Анастасия леко подскочи на място и леко и стремително се затича към най-големия бял кръг. До неговия край тя отново, но вече много високо подскочи, направи тройно салто и се озова в центъра на белия кръг. И отново скочи нагоре, направи шпагат като балерина. Засмя се със своя звънлив и заразителен змях и се завъртя в танц над белите кръгове.

Наоколо гората сякаш оживяла, весело и възбудено и пригласяше. От клон на клон се носеха в кръг катерички. В храстите блестяха като мънистенца очи на още някакви зверчета. Съвсем ниско над поляната, по-ниско от дърветата стремително се спуснаха един след друг два орела и отново набраха височина., и отново ниско по кръга, и отново — нагоре.

Като акробатка и като балерина, танцуваше и се смееше Анастасия. И под краката й тревата бавно започваше да зеленее. И дори най-белия кръг стана едва забележим. Все по — весело ставаше на душата ми от нейния танц, смях и всичко наоколо, и изведнъж… Изведнъж се раздвижи моят малък син и върху кръга, който все още леко белееше се претърколи два пъти през глава, бързо скочи, подскочи, завъртя се, опитвайки се да повтори танца на Анастасия. Не можах да се сдържа и аз, и започнах край тях също да танцувам и просто да подскачам от радост.

— Напред, към водата! Кой ще ме изпревари? — възкликна Анастасия и се затича стремително към езерото, а ние със сина ни също веднага хукнахме.

От скачането аз се задъхах и леко изостанах. Но видях как подскочи, превъртя се над водата и се гмурна Анастасия. След нея, малко по-късно, със засилка, отскочи от брега и плясна по коремче във водата и синчето.

Аз се събличах бягайки, хвърлях дрехите си по пътя, но увлечен още не съблякъл потника, панталоните и обувките, с дрехите се гмурнах в езерото и изплувах под звънкия смях на Анастасия. В прилив на чувства се смееше и пляскаше по водата с ръка нашият син.

Излязох от водата. Започнах да смъквам мокрите си дрехи и да ги изцеждам. Излязлата от водата Анастасия облече направо върху мокрото тяло своята лека рокличка и започна да ми помага да простираме на храстите панталоните, за да изсъхнат по-бързо на вятъра. После аз извадих от раницата спортните си дрехи и ги облякох. Анастасия стоеше до мен и роклята на нея вече беше суха. Искаше ми се да я прегърна, но нещо не ми достигаше решителност.

Тя дойде съвсем плътно до мен, от тялото й се излъчваше топлина. Прииска ми се да й кажа нещо хубаво, но думите не идваха и аз казах само две думи:

— Благодаря Анастасия.

Тя се усмихна, сложи ръце на раменете ми, притисна глава към рамото ми и отговори:

— И на теб благодаря Владимир.

— Ех, че хубаво! — раздаде се веселият глас на сина, — Сега аз заминавам.

— И къде отиваш? — попита Анастасия

— Отивам при по-големия дядо и ще му разреша да погребе тялото и ще му помогна. Тръгвам.

Володя бързо и вече без да куца тръгна.