Седмата жертва

Образцова

Това се случи преди единайсет години… По онова време Татяна беше още млад следовател, но вече имаше определени успехи, при което някои от тях страшно много дразнеха началството. Ето защо като компенсация за нанесените му морални щети на нея по-често, отколкото на другите следователи, възлагаха „блудкави“ дела. Скучни, дребни, досадни. Или като това…

Горшков беше само на седемнайсет и според всички канони се водеше непълнолетен. Лошото беше, че седемнайсет той бе навършил към момента на извършването на престъплението. Издирваха го дълго и през тези месеци той взе, че порасна и отпразнува поредния си рожден ден. Към момента на привличането му отначало като заподозрян, а после и като обвиняем, той стана на осемнайсет и можеха да се заемат с поделянето на подследствеността му с прокуратурата. От една страна, в онези години делата на непълнолетните се водеха от следователи от прокуратурата, но от друга — Горшков вече беше осемнадесетгодишен, така че нямаше да е никакво нарушение, ако оставеха случая на следователите от милицията. И го оставиха. И го предадоха на следователя Татяна Григоревна Образцова. Макар че можеха да определят и мъж следовател. Но началникът този ден беше крайно раздразнителен и в отвратително разположение на духа, така че перспективата за пореден път да ухапе младата амбиция Образцова можеше в известна степен да го утеши.

Младежът с фамилно име Горшков се бе прославил с това, че разюздано се натрапвал на непознати момичета и жени, независимо от възрастта им, като правел онова, което в наказателното право деликатно е наречено развратни действия, а в сексопатологията — ексхибиционизъм.

Заедно с това обичал и да бърбори и дори да опипва примиращите от ужас момичета, които сгащвал в асансьори или пусти входове. Имал много такива изяви и за всяка от тях трябваше да се събират и потвърждават доказателства, включително да се провеждат очни ставки, тоест да се викат потърпевшите, които никак не жадуваха да срещат тая отрепка и в нейно присъствие да повтарят всички подробности от случилото се. След това трябваше да се проведе съдебнопсихиатрична експертиза, която продължи, както му е редът, един месец. Медиците признаха Горшков за вменяем, макар и страдащ от психопатия.

Разпитите се превърнаха за Татяна в каторга. Горшков не откъсваше поглед от нея, нагло се хилеше и на въпросите отговаряше приблизително така: „А я да видим какво имаш в гащите“, „А ти виждала ли си някога как момчетата онанират?“, „А ти колко пъти на седмицата се чукаш с твоичкия?“.

Татяна беше прекалено горда, за да отиде при началника и да го помоли да предадат случая на друг следовател. Тя реши, че ще доведе тази каторга до победен край. Може би такъв подвиг не бе нужен никому, но тя се бореше за репутацията си. Потръпвайки от отвращение, а понякога и от страх, тя упорито продължаваше разпитите и очните ставки, като само от време на време си позволяваше пестеливи, немногословни оплаквания в разговори с колегата си, който винаги беше дружелюбен към нея.

— Слушай, защо се тормозиш така? — не издържа той. — Дай да кажем две приказки на колегите от следствения изолатор и в килията бързо ще го научат на ум и разум. Ще го пердашат като за последно.

— И без това го учат — горчиво се усмихна Татяна, — никъде не обичат развратниците — нито в килията, нито в лагера. Но ползата от това учение е нищо и никаква. Той още повече освирепява. Психопат, какво да го правиш.

Той наистина освирепяваше и от ден на ден ставаше все по-нахален: „Какъв цвят е сутиенът ти? Небесносин? Или бял?“, „Кой размер са циците ти? Сигурно голям…“, „А колко пъти можеш да свършиш за една нощ?“.

Стигна се дотам, че той започна да хваща Татяна за ръцете и да й предлага да правят секс в самия й кабинет. Тя отдавна можеше да сложи край на всичко това, но се бореше за себе си, за нищо на света не би признала пред началника, че се е предала, че не се е справила, че се е уплашила. Беше стиснала зъби и търпеливо водеше делото към обвинителното заключение. И само веднъж избухна.

— Знаеш ли, Горшков, страшно се радвам, че толкова дълго са те издирвали — каза тя спокойно, като го гледаше право в очите. — Разбира се, давам си сметка, че през тези месеци си успял да извършиш още сума ти престъпления, а ако те бяха заловили по-рано, не би ги извършил. И от теб са пострадали не две момичета, а двайсет и две. Жал ми е за всички тях. Но пак се радвам, задето се е случило така, че толкова дълго са те издирвали.

— Че защо пък? — напрегна се Горшков.

— Ами затова, Горшков, защото, ако те бяха заловили веднага, щеше да си натрупал малко престъпления, следствието щеше да приключи бързо, докато си бил още на седемнайсет, и щяха да те пратят в колония за малолетни. За едно-две престъпления щяха да ти дадат максимум една година. И ти щеше да прекараш цялата тази година с дечурлигата, защото заради няколко месеца никой нямаше да се захване да те мести в колония за възрастни. Сред децата ти щеше да бъдеш герой, полов атлет, опитен и умел. Но не си извадил тоя късмет, Горшков. Издирвали са те прекалено дълго. Сега си вече на осемнайсет и престъпленията ти са като за пет години, ако не и за повече. Защото аз ще ти издействам не само член сто и двайсет от кодекса, но и хулиганство, и то злостно, извършено с особен цинизъм. А ако се понапъна, ще измисля и още нещо. Общо за около осем години. И ти ще отидеш да излежаваш тези осем години в колония, където лежат само възрастни чичковци. Много от тях имат деца, сестри, любими и съпруги. И за тях ще бъдеш не герой, а най-обикновен боклук, мърша. Там няма да има живот за теб, Горшков, това мога твърдо да ти го обещая. Най-вероятно е изобщо да не излезеш оттам. Защото в лагера или ще станеш подлога на педерастите, което е най-вероятно, или направо ще те пречукат, или ще опиташ да се защитиш и ще получиш нова присъда. А после още една и още една… Другите осъдени, в случай че решат да не те убиват, ще направят всичко възможно никога да не излезеш на свобода. Много са сръчни в това, за такива случаи там е разработена цяла наука как да провокират затворника, а после да го дават под съд за новото престъпление. Чат ли си? Тогава да преминем към следващата ти изява…

Естествено нейните откровения не оказаха възпитателно въздействие, Горшков само се озлоби повече, но Татяна се радваше, че му каза това, което му каза. Олекна й.

Когато приключи предварителното следствие и състави обвинителното заключение, тя с удоволствие наблюдаваше Горшков, докато той четеше безбройните страници на документа. Четеше бавно, но не защото го обмисляше. Просто трудно четеше.

— Добре бе — каза заканително обвиняемият и захвърли листата на бюрото, — ти ще си платиш, кучко. Каквото ми дадат, ще го излежа, а после ще се срещнем с тебе, Татяна Григоревна. Може и на съда да извадя късмет и тогава ще се срещнем с тебе съвсем скоро. Така че очаквай ме, любима, и аз ще се върна. Не забравяй да се подмиеш, не обичам мърли.

На съда Горшков не извади късмет, за всички негови престъпления го осъдиха на седем години. Думите на Татяна се оказаха пророчески — в колонията също не му провървя, защото най-авторитетният в отряда осъден имаше личен, и то твърде остър зъб на всички насилници и развратници. В опитите си да се защити Горшков осакати един човек и получи нова присъда.

— Подадох запитване — с отчаян тон съобщи Татяна. — Александър Петрович Горшков, роден през шейсет и девета година, е бил освободен от местата за лишаване от свобода през май тази година. От колонията тръгнал уж за Тверска област, но не е пристигал там. Местонахождението му не е известно.

В кабинета се възцари тишина. Настя и Коротков съчувствено гледаха Татяна, Миша Доценко бе вперил поглед в листа с отговора на запитването на бюрото. Тверска област граничи с Московска, съвсем наблизо е.

— Татяна Григоревна — обърна се той към нея по име и презиме, както обикновено, — а този Горшков прилича ли на убиец? Винаги съм смятал, че половият психопат е едно, а човекът, който убива — нещо малко по-различно. Различни типове личност.

— Я остави, Михаиле — махна с ръка Коротков, — приличал ли, не приличал ли… Това са си наши кабинетни разсъждения. И после, ти го наричаш по интелигентски полов психопат, а аз с цялата си болшевишка прямота ще го нарека сексуален маниак и ще бъда прав. А когато един човек е маниак, това е задълго. Може да се каже, до живот. И неговата мания може да се проявява в какво ли не. Не е ли така? Хайде кажи, Ася, прав ли съм?

— Не знам — поклати глава Настя. — Трябва да питаме специалисти.

— Абе какво общо имат тук специалистите? — продължи да се горещи Юрий. — Малко ли сексуални маниаци убийци познаваме в практиката си? Само като си спомня покойния Головкин, по прякор Смока… за Чикатило изобщо да не говоря. Приискали му се оригинални сексуални усещания, а всичко свърши с камара обезобразени трупове. Ето това е то. Таня, имаме ли снимки на Горшков?

— Ще се намерят. Но времето, Юра, времето… Можем да вземем любителски снимки от родителите му, но на тях той е най-много на седемнайсет, а сега е на двайсет и девет и зад гърба му са толкова години в колонията, че е безсмислено да го идентифицираме по онези снимки.

— Така е — подзе Доценко, — но можем да вземем последните снимки, които са му правени в колонията за документа за освобождаване. Вярно, те са „мъртви“ и не се знае каква е прическата му сега, но на компютър ще направят няколко варианта. Нека опитаме…

— Какво да опитаме? — прекъсна го Коротков, в чийто глас явно личеше безнадеждност. — Ще показваме тази снимка на всички участници в телевизионния мост, които са се намирали на „Арбат“ ли? Първо, ще трябва да ги събираме цяла година, и второ, това няма да ни доведе доникъде. Да допуснем, че никой не си го спомни. Това обаче далеч не означава, че наистина не е бил там. Да предположим, че някой си го спомни. И какво? Ще знаем, че играта с нас играе именно той, но каква полза? Нали трябва да го намерим и цялата работа е там, че не знаем къде да го търсим. Разбира се, ще го обявим за издирване, но надеждата не е голяма. Трябват ни идеи.

Идеи. Но откъде да ги вземат? Татяна си мислеше, че сега, в десет и половина вечерта, тя седи на „Петровка“ и докато не е излязла на улицата, нищо не я заплашва. Но нали не може да седи тук вечно. Нещо повече, едва ли ще познае Александър Петрович Горшков, ако той се озове до нея на улицата или в обществения транспорт. Всичко това се случи преди единайсет години, за тези години през ръцете на следователя Образцова са минали толкова подследствени, че лицата им са се слели в паметта й в един неясен образ. Някои тя си спомня много ясно, други изобщо не си спомня, но за да познаеш човек след единайсет години, трябва да познаваш лицето и мимиката му с подробности. А подробностите са се изтрили от паметта й… Разбира се, тя може да възстанови в спомените си външността на Александър, но без тези подробности всеки втори срещнат ще й изглежда като проклетия Горшков.

Настя сякаш прочете мислите й.

— Таня, добре ли си спомняш лицето му? — попита тя.

Татяна завъртя глава отрицателно.

— Само в общи линии. Или изобщо няма да го разпозная, или ще започна да го виждам във всеки срещнат.

— Ясно. Тогава ни остава едно: да го търсим отвътре.

— Отвътре ли? — попита Коротков. — Какво имаш предвид?

— Самия Горшков. Юра, той има някакъв собствен план, някакви свои смахнати идеи. Нали е можел просто да намери Татяна, това не е трудно, като се има предвид писателската й популярност. Да я намери и… С една дума, ясно е. Но той не го е направил. Подхванал е цяла драма, в която е и режисьор, и актьор. Значи иска нещо. Какво? От всички присъстващи тук само Таня е общувала с него, и то е общувала дълго, само тя повече или по-малко познава характера му и стила му на мислене. И само тя може да се сети и да отговори на въпроса: какво иска той. Ако разберем това, ще измислим как да дадем на Горшков това, което иска, за да го спрем.

— Да го спрем или да го заловим? — ядно примижа Коротков. — Приятелко, ние с теб работим в наказателните органи, а не в благотворителна организация. Преди появяването на трупа на Старостенко все още бихме имали право да го спираме и с това да смятаме мисията си за изчерпана. Но той вече показа, че умее да убива и изобщо не се гнуси от това свое печално занимание. Ето защо ние трябва не да го спираме, а да го търсим, да го пипнем и да го тикнем в затвора. Днес ние, Ася, говорим вече не за Шегаджията, а за убиец.

Настя наведе глава, подпря челото си с юмруци. На Татяна за миг й се стори, че сега тя ще заплаче, но като се вгледа по-внимателно, видя, че Каменская се опитва да скрие усмивката си. След няколко секунди Настя вдигна глава и лицето й отново беше спокойно.

— Юрик, колко бързо се превърна от оперативен работник в началник. Казвам това не като критика, а изключително като констатиране на факт. Като нормален и високопрофесионален началник ти ориентираш подчинените си към максимален резултат: убиецът трябва да бъде заловен, доказателствата за неговата вина да бъдат събрани. И си прав в това.

— А в какво не съм прав? — ехидно попита Юра.

— Ами в това, слънце мое незалязващо, че освен нашите максимални задачи, за чието изпълнение получаваме от държавата заплати, съществуват и живи хора, които ходят по улиците, ядат, пият, спят, обичат, надяват се на нещо, градят планове за бъдещето. И някои от тях ще умрат само поради това, че този наш Горшков е пожелал нещо такова. Нещо пикантно, с подправки и сос. Хората нямат абсолютно никаква вина. И ти много добре си спомняше за това допреди малко. За да запазим живота на тези хора, ние трябва да разберем какво иска Горшков. И майната му, ако при това не го заловим, важното е да го спрем.

Татяна беше съгласна с това. Но за бога, никак не е лесно да разбереш какво иска един човек, който преди единайсет години е искал да бъде самец, от когото самката се страхува и едновременно му се възхищава. Той е изпитвал удоволствие от това, че е ужасявал дребнички крехки момичета и жени, изпитвал е наслада, когато е разгръщал палтото си и им е демонстрирал предмета на своята гордост, взрян в техните обезумели от страх очи. Горшков винаги е избирал за жертви жени, значително по-ниски от него. А Надежда Старостенко също е била дребничка и крехка…

— Той иска да властва, но не за сметка на своята сила и на реалното си превъзходство, а за сметка на слабостта на другите — бавно каза Татяна. — Винаги е избирал дребни и слаби жени. Винаги е искал да се страхуват от него. И се е вбесявал от хора, които не са се плашели. Сигурно просто е избягвал такива, които е можело да не се уплашат от него. Оттам и поведението му по време на моите разпити. С фигурата си аз явно не съм била от онези, които могат да се стреснат от физическите му данни. И той се стараеше да ме смути, защото смущението е признак на слабост, то е почти уплаха. Ако тогава бях помолила да предадат делото на друг следовател, Горшков щеше да възприеме това като своя собствена победа. Той щеше да реши, че е успял да ме уплаши и аз съм отстъпила. Всичко това е прекрасно, момчета, но то не е отговор на вашия въпрос. Аз не разбирам какво иска той сега.

— Същото — сви рамене Коротков. — Иска да те накара да отстъпиш, да се предадеш, да признаеш своята слабост и безпомощност пред него.

— И какъв изход виждаш? Готова съм да направя каквото и да е, само и само той да не убие никого повече.

В гласа й прозвуча такава горчивина, че на присъстващите им стана чоглаво. И наистина, сега тя беше готова на всичко в пълния смисъл на думата. Беше готова публично да признае слабостта си, ако трябва — пред всички, от телевизионния екран, по радиото, — по всякакъв начин, само и само той да я чуе, да го накара да повярва: победил е, тя се е предала и стига толкова смърт. Макар и с цената на унижението, макар и с цената на лъжата, макар и с цената на нейната разрушена репутация на следовател и писател. Тя е готова да плати всякаква цена, за да го спре. Не е нужно да се пролива кръв. Не е нужно изобщо и при никакви условия. Най-малкото пък, за да доказва нещо на някого.

— Е, какво се умълчахте? — в качеството си на началник попита нетърпеливо Коротков. — Давайте идеи. Какво трябва да направи Таня, за да го спре? Приемат се всякакви варианти.

Татяна мълчаливо оглеждаше своите приятели колеги. Все още никой нямаше идеи.

— Добре де. — Коротков с въздишка реши да приключи съвещанието. — Да се прибираме, време е за сън. Аз ще откарам Аска, а ти, Мишаня, изпрати Татяна. И проведи разяснителна работа със съпруга й, да гледа да не я пуска сама.

— Юра, това е невъзможно — слабо се възпротиви Татяна, докато закопчаваше шлифера си. — Стасов не може да ми бъде бавачка, той си има своя работа и свой живот.

— Ами Ира? Как ще осигурим нейната безопасност? — попита Настя.

— Не се тревожете за нея, тя си има лична охрана.

— Кой й е лична охрана? — ревниво се намеси Доценко. — Моля, моля, граждани! Вече от сто години са ми обещали близко познанство с Ирочка, а някой вече се е намърдал край нея…

— Един наш съсед — успокои го Татяна, — възрастен човек, пенсионер. Не ти е конкурент, не се тревожи. Между другото, днес можеш и да се отбиеш вкъщи, имаш повод.

През целия път те разговаряха за какво ли не, само не и за Горшков, и чак в асансьора Татяна най-сетне се върна към онова, за което не преставаше да мисли.

— Умолявам те, Миша, не плаши семейството ми. И без това нервите им са на скъсване.

— Не си права — много сериозно отговори Доценко, — човек трябва да знае истината и да се готви за най-лошото, само така може да овладее ситуацията.

Татяна вече беше извадила ключовете и бе посегнала към ключалката, но при тези думи се спря.

— А не мислиш ли, че човек, който знае истината, просто ще полудее от ужас, вместо да се готви за най-лошото? Нервната система на всеки е устроена различно, негативната информация мобилизира някои, кара ги да действат обмислено, а други просто обезумяват.

Тя искаше да добави още нещо, но в този момент се отвори вратата на съседния апартамент и на прага се появи Андрей Тимофеевич. До него веднага застана и огромният черен дог на име Ахат.

— Добър вечер — забоботи ниският му звучен глас. — Чувам аз, че асансьорът спря, но вратата на вашия апартамент не се отваря, а и на мен никой не звъни. Реших да погледна кой е спрял на нашия етаж. Аз си държа на думата — винаги държа под око вашия апартамент.

Татяна улови погледа, който Доценко хвърли на съседа, и едва се сдържа да не прихне. В този поглед имаше такова искрено, смесено с негодувание недоумение, каквото би предизвикало собственото ти куче, ако вземеше да мяука.

— Не се тревожете, Андрей Тимофеевич — каза Татяна, — просто дълго си търсих ключовете в чантата. Нали знаете…

— Ама разбира се — радостно подзе съседът, — знам ги аз тези ваши дамски чанти, знам ги. Наглед са малки, да се чудиш какво изобщо може да се побере в тях, а всъщност съдържат багаж за цял куфар.

Татяна отключи вратата и направи приканващ жест.

— Ще влезете ли, Андрей Тимофеевич?

— Да не ви преча? Имате гости…

— Ами точно затова — разсмя се тя. — И без това имаме гости.

Никак не й бе весело и усмивката й беше насилена, но Татяна имаше чувството, че колкото повече хора се съберат сега в дома й, толкова по-малко внимание ще обръщат на самата нея. И никой — дай боже — няма да забележи нейното притеснение и откровената й уплаха. Ако убиецът наистина е бил Александър Горшков, в най-близко време й предстои да очаква само лоши неща. Той още тогава, преди единайсет години, беше откачалник с претенции. Но беше само на осемнайсет и претенциите му бяха глупави, юношески. А сега е на двайсет и девет и има зад гърба си единайсет години затвор с неговите жестоки нрави и култа към Злото. Не към Злото в библейския смисъл като антипод на Доброто, а в много по-приземен смисъл. Това е абревиатура — една от най-разпространените, които се използват за татуировки: За Всичко на Лайнарите ще Отмъстя. Е, и Горшков е намислил да отмъсти на жената следовател, която според неговите представи му „издейства“ присъдата. Да се чудиш просто колко добре работи при осъдените механизмът на самооправдаването! Не самият той, със собствените си ръце, със собствените си престъпления си е осигурил присъдата, а проклетото лайняно ченге, което го е заловило, или гадният чичка следовател (понякога е лелка, но това не променя същината).

Стасов, който бе отишъл при майка си, за да прибере детето, още не си беше вкъщи и Татяна въздъхна облекчено. Сега Ирочка ще се разсее с посрещането на гостите и запознаването с Миша Доценко. Вярно, оставаше съседът, който вече започваше да напряга Татяна със своята проницателност, но съседът си беше съсед, неговото душевно състояние не я вълнуваше особено. Важното беше да не се притесняват Стасов и Ирина.

Стасов

Гласовете се чуваха още от стълбището. Какъв е тоя концерт? Чудно и чудесно! Прибираш се вкъщи след работен ден и трудно общуване отначало с маман, после с бившата съпруга, а ето че и в собственото ти гнездо няма спокойствие. Гришенка сладко спи в ръцете ти, но от това многогласно веселие детето може да се събуди и тогава ще стане същинска лудница. Стасов припряно се шмугна в най-близката до входната врата стая на Ирочка, сложи сина си в леглото и плътно затвори вратата, да не би той да се събуди. После, когато всички се разотидат, с Татяна ще вземат Гришенка в своята стая, където е креватчето му.

Един бегъл оглед на обстановката му показа, че се води сериозна битка за Ирусик. От едната страна на масата се извисява не кой да е, а Мишаня Доценко, най-търсеният ерген на „Петровка“ поради външната си привлекателност, умението си да се облича и — най-важното — поради пълната си необвързаност. От другата страна — техният вездесъщ и всезнаещ съсед Тимофеич-Котофеич, който е готов да продаде душата и тялото си за прочутите млинове на Ируска. Между готовите да се хванат за гушите самци полюшва разноцветните си перца чудесното момиче Ира, която отдавна би трябвало да се омъжи. Но Татяна благополучно бе изпуснала момента, когато Иришка имаше безброй почитатели, и не бе настояла племенницата й най-сетне да направи избора си, а сега с всеки месец проблемът ставаше все по-сложен. Първо, Ирина растеше (по-точно — остаряваше), и второ, все по-дълбоко навлизаше в грижите за семейството на своите роднини, товареше се с все повече домашни задължения и постепенно мисълта да изостави Татяна, Стасов и малкия Гришенка на произвола на съдбата, тоест без домакинско-икономическа опека, ставаше за нея все по-кощунствена. Ами че те няма да могат да живеят без нея! Хем те ще се мъчат, хем детето няма да могат да отгледат като хората.

Така, този въпрос е ясен. Ами Таня къде е? Шлиферът й е окачен в антрето, значи тя си е вкъщи. Но защо не е с гостите?

— Здрасти, добри хора! — поздрави ги Стасов на доста висок глас, но не успя да заглуши гръмкия смях на Котофеич.

Явно съседът забавляваше компанията със сбръчкани от старост вицове, на които самият той пръв се смееше. Във всеки случай физиономията на Мишаня не изглеждаше много весела. Можеше да не слага в сметката за оценка на вицовете Ируска: тя беше момиче любезно, добросърдечно и жалостиво, затова се смееше винаги когато разказвачът очакваше това от нея. Не смееше да обиди човека.

— Ехо! — подвикна Стасов още по-силно. — Аз вече не живея ли тук?

— Ау — сепна се Ирочка, — Владик си дойде.

— А жена ми къде е? Май вече стана добра традиция да задавам този въпрос. Днес веднъж вече питах за същото.

— Таня си полегна, боли я главата — поясни тя и кой знае защо, се изчерви.

Щом се изчерви, ясна е работата… Толкова се е увлякла по процеса на общуването с двамата ухажори, че е забравила за всичко останало. Нищо, това е нормално: щом се е увлякла, значи още не всичко е загубено, нашата Ируска не е остаряла напълно. Отдавна трябваше да я запознаят с Мишаня, може би вече щеше да е омъжена.

— Владислав Николаевич, драги — обърна се към него съседът, — аз настоятелно ви моля да убедите Ирина да приеме моята помощ. Днес цял ден се опитвам да й внуша, че в създалата се ситуация трябва да бъде предпазлива и бдителна, но тя не иска да приеме услугите ми. Хайде, обяснете й, че аз мога да бъда повече от полезен. Знаете ли какво се случи днес на пазара?

— В течение съм — кимна Стасов.

Той беше в течение, а загрижеността на Котофеич бе съвсем неочаквана. Дали съседът наистина е почитател не на млиновете на Ируска, а на нейните външни данни и душевни качества? Виж го ти, дъртия пръч! Та той е доста над шейсет, ама не се дава.

— Струва ми се, че Ирина невинаги може да се защити сама. Днес по време на инцидента на пазара явно се притесни и уплаши и за малко да направи някоя глупост. И сега, когато над семейството ви надвисна опасност, не бива да я оставяме сама с малко дете през целия ден. Това просто е неправилно.

Каква реч обаче! Сякаш специално си я е подготвил. Ама какво се е лепнал за нас? Няма ли си други грижи? Тимофеич-Котофеич такъв.

— Преувеличавате, Андрей Тимофеевич — широко се усмихна Стасов. — Над семейството ни не е надвиснала никаква опасност. Откъде ви хрумна? Голяма работа, някакъв откачалник се пошегувал и сега какво, цял живот в бункер ли да се крием? Всеки служител на милицията периодично е заплашван, не може това да се взема на сериозно.

— Но защо, ако може да попитам?

— Ами защото, ако всички заплахи се осъществяваха, всички милиционери щяха да са избити и личният състав на МВР щеше да се обновява напълно всяка година. Но ето аз например двайсет години бях на оперативна работа и се пенсионирах жив и здрав. И като мен са почти всички колеги. Така че, Андрей Тимофеевич, спете спокойно и не се тревожете за Ируска.

Съседът хвърли на Стасов неодобрителен поглед и укорително поклати глава.

— Не споделям вашия оптимизъм, уважаеми. Между другото, вашият млад колега е напълно съгласен с мен, нали, Михаил Александрович?

Владислав съвсем сериозно се нервира. В собственото си жилище намери пета колона! Излиза, че Мишаня споделя идеите на Котофеич. Ах, мизерник, ах, неблагодарник, а те с Татяна се канеха тържествено да му поверят най-скъпото си — съдбата на Ируска. Ще види той сега! Нищо, с него е Татяна, а тя е доста голяма сила.

Стасов стана.

— Ще отида да видя Таня.

За негова изненада Татяна не лежеше, а стоеше до прозореца и дори не се извърна, когато мъжът й влезе в спалнята.

— Е, как е там? Веселбата май е в разгара си? — попита тя, без да се обръща.

— Ами ти какво, криеш ли се? Или наистина те боли главата?

— Боли ме, но не смъртоносно. Не ме бива да се смея насила. Вероятно от мен не става актриса. Реших да се махна, за да не развалям настроението на хората. Къде е Гришенка?

— Спи. Сложих го в стаята на Ируска, за да не го пренасям през това сборище, щеше да се събуди. Маман ти праща много поздрави.

— Благодаря. А как ти се видя Доценко?

— Нормално. Не откъсва очи от нашето момиче.

— Ами Котофеич?

— Че какво очакваш от него? Цвили като боен кон. Сипе вехтите си лакърдии от времената на своята революционна младост. Таня, какво се е случило? Защо си ходила на „Петровка“?

Татяна най-сетне се извърна, прегърна мъжа си, зарови лице в рамото му.

— Аз си го спомних — промърмори тихо.

— Кого? Човека, който те заплашва ли?

— Да. Вкарах го в затвора преди много години. А той тогава се закани, че ще се върне и ще си разчисти сметките с мен. И ето че се е върнал. Стасов, той е луд. Способен е на всичко. Страх ме е от него. Може да посегне дори на Гришенка.

Така. Работата е ясна. Тъкмо всичко бе започнало да се оправя, той бе докарал Татяна и Ира от Питер в Москва, най-сетне се бяха сдобили с жилище и бяха престанали да се тъпчат тримата в една стая. Таня толкова тежко бе понесла бременността, в началото имаше опасност от помятане, после от преждевременно раждане, но все пак успя да роди нормално здраво момче. И Стасов вече бе започнал да мисли, че най-трудното е зад гърба им. Абе мама му стара, защо все така става! Проклет живот, подъл, скапан. Несправедлив.

Ясно е защо Мишка гледа толкова сериозно на ситуацията. Но защо Котофеич се е загрижил толкова? Нима Таня е говорила за това пред него? Откъде това доверие към съсед, който всъщност им е само бегло познат? Или Мишка, хлапакът, се е разбъбрил? Таня, Танечка, Танюша, любима моя, защо трябва да работиш? Пари ли не ти стигат? Не е така. Аз печеля добре. Но ти печелиш още по-добре. Тази година започнаха да издават книгите ти в чужбина, платиха ти големи аванси. И за руските издания получаваш добри пари. За какво ти е тази работа, която не ти носи нищо, освен огромно късане на нерви, колосални неприятности и нищо и никакво морално удовлетворение?

Той галеше жена си по главата и мълчешком разговаряше с нея, защото познаваше Татяна прекалено добре, за да направи глупостта да озвучи мислите си.

— Какво ще правим? Някакви предложения?

Това беше единственото, което Стасов можеше да си позволи да попита на глас.

— Ще мислим как да го спрем. Той вече уби един човек, не дай си боже, да убие втори, трети. И всичко това — за да докаже, че е по-силен от мен. Знаеш ли, понякога ми се струва, че около мен се върти не живот, а нещо сюрреалистично. Страшен сън, безумен кошмар, пълна липса на смисъл и логика. И в центъра на цялото това безумие, кой знае защо, съм аз. Защо става така, Стасов?

Защо, та защо… Защото. На тоя свят още не се е родил човек, на когото поне веднъж да не му се е сторило, че светът наоколо е изгубил реалността си. И това не е поради разстроена психика, а изключително поради лошо стечение на житейските обстоятелства. Например един мъж претърпява катастрофален провал в работата си, най-добрият му приятел го предава, майка му е тежко болна и умира, синът му от първия брак е станал наркоман, по тоя повод бившата му жена всеки ден му звъни по телефона и настоява той да направи нещо — и на фона на всички тези прекрасни обстоятелства новата му съпруга, ослепително млада и красива, се цупи и гордо произнася: ние с теб сме различни, ти изобщо не ми обръщаш внимание, нямаме еднакви интереси, ето, направила съм си нова прическа, а ти дори не забеляза, така че поради това несходство на характерите аз реших да те напусна и да отида при друг, който ме обича повече от теб. Ето това може да се определи като сюрреализъм. Всички хора в един или друг момент от живота си го преживяват. Но такъв аргумент е слаба утеха. Всички са си всички, а ти си лично ти, това все пак е нещо друго.

Психолозите отдавна са забелязали, че в стресови моменти разумът на човека се старае да се изключи от страшното и лошото, за да не се разруши, за да се съхрани. Съобщават на човек, че е неизлечимо болен, а той вперва неподвижен поглед в мухата, която пълзи по прозореца, и внимателно наблюдава движенията й, дори се мъчи да отгатне в каква посока ще продължи. Ето че и Стасов сега стои в тъмната спалня, прегърнал своята примряла от болка и страх съпруга, и мисли, че днес е обещал на единайсетгодишната си дъщеря Лиля да й купи котенце. Лиля живее с майка си, бившата съпруга на Стасов, в Соколники, често в почивни дни се разхожда из парка, а там всяка събота и неделя има изложба на котки. Лиля е ходила няколко пъти и си е харесала порода. Иска персийска колорпойнт. Стасов нямаше никаква представа какво е това и как изглежда, но очичките на дъщеря му така горяха, че не можеше да й откаже. А и Ритка, бившата му съпруга, нямаше нищо против котето. Разбраха се следващата събота той да отиде с Лиля на изложбата и да плати за котето, което тя си избере. По случай новия домашен любимец ще трябва да се вземе котешка тоалетна и специални панички за вода и храна, но Лиля с радост се нагърби с тези грижи. Някакъв откачен заплашва семейството им, негова жертва може да стане всеки, дори едногодишното им синче, и той трябва да мисли как да организира кръгова отбрана, за да се защитят от него, а в събота да отиде с Лиля да купува коте.

Какво може да каже на Татяна? С какво да я утеши? Професионални съвети едва ли са й нужни, особено след съвещанието с Настася и Коротков. На нея й е нужен съпругът й, неговата подкрепа и защита — не професионалната, а чисто мъжката.

И подполковникът от милицията в оставка Владислав Стасов не намери нищо по-добро от това силно да прегърне жена си и да й каже:

— Обичам те, Таня. Много те обичам. Каквото и да се случи, няма да го забравиш, нали? Защото, независимо от всичко, това е най-важното в живота.

Каменская

— Интересно, ще можеш ли някога да си купиш нова кола? — попита тя, когато вехтата жигула на Коротков за пореден път така се разтресе в дупка на пътя, че възникна напълно реална заплаха от разпадане на автомобилчето на ситни парченца.

— А какво не ти харесва тая? — гордо се обиди Коротков. — Нали те вози.

— Вярно — съгласи се Настя. — Но може да се разпадне в най-неподходящия момент. Не те ли е страх, че може да се случи?

— Не. Както са казали мъдреците: ако те е страх, не се вози, а возиш ли се — не се страхувай. Ако всички станем предпазливи и предвидливи като теб, приятелко, трябва изобщо да не живеем. Страшно е и да излизаш навън от къщи: може да ти падне тухла на главата или пиян шофьор да те помете.

— Ами да, или да срещнеш някой откачен по пътя си — кимна тя. — Юра, какво може да означава рибка с човече в устата? Някакъв символ?

— Нямам представа. Ние не сме завършвали университети, багажът ни е само една милиционерска школа. Знаеш ли в какво се състои най-големият милиционерски парадокс?

— Знам — въздъхна Настя. — В малката заплата, че и нея не я изплащат редовно, а хората незнайно защо продължават да работят.

— Нищо не знаеш ти, приятелко, пък уж минаваш за умна, университет си завършила. Най-големият милиционерски парадокс е, че колкото повече престъпления извършва един престъпник, толкова повече научаваме ние за него и следователно толкова по-лесно ни е да го разкрием и заловим. Вземи, ако щеш, обирджиите по домовете: докато е извършил един-два обира, абсолютно не ти е ясен и се виждаш в чудо къде да го издирваш; когато престъпленията му станат десет-петнайсет, вече проличава стилът и почеркът, по тях може дори да се състави психологически портрет; а когато обирите наближат трийсет, можеш да се понапънеш и да предвидиш къде ще се появи следващия път. И да го пипнеш там, топъл-топъл. И къде е парадоксът, ще попиташ сега? Ами там, че нашата задача, от една страна, е да заловим гада, а от друга — да не допуснем той да извършва нови престъпления. Но ако той не ги извършва, така и никога няма да го заловим. Чат ли си?

— Пресилваш, началник. Защото нали залавяме обирджиите не само както ми го описа сега. Проверяваме каналите за продаване на вещи, задействаме агентурата, вземаме под контрол осъжданите обирджии. Скучна рутина, в книжките не пишат за нея.

Коротков се разсмя и лекичко тупна Настя по коляното.

— Ти сега не ми изнасяй лекции. Мислиш, че като цял живот ловя убийци и насилници, не знам как се залавят крадци ли? Та накъде бия значи. Исках да кажа, че тоя, откаченият тип на Татяна, Горшков де, скоро ще ни поднесе нов труп и ще остави на местопрестъплението някакъв знак. Като онази рибка с човечето. И тогава ще ни даде нов тласък за размисли. Колкото повече знаци…

— Искаш да кажеш: колкото повече трупове, толкова повече знаци — прекъсна го Настя. — А колкото повече знаци — толкова повече шансове да разберем какво иска. Но най-важното в твоята логическа верига са именно труповете. Само че ти целомъдрено пропускаш да споменаваш за тях. Права ли съм?

— Скъпа, ти винаги си права, защото си жена, а жените, както е известно, винаги са прави. По дяволите! Тук са започнали някакъв ремонт на пътя… ще трябва да заобиколим. Така… насам не може, еднопосочно движение… ще опитаме да намерим изход…

Като мърмореше незлобиво, Юра търсеше заобиколни пътища. Разбира се, че е прав, мислеше си Настя и разсеяно поглеждаше през прозореца, за да разбере къде се намират. Колкото и печално да е да признае, но той е прав. Повече престъпления — повече информация за издирването. Но колкото повече престъпления… толкова повече са жертвите. Факт. И към това няма какво да се добави. Наистина парадокс.

— Аска, имаш ли пари?

От изненада тя се сепна и дълго не можа да превключи от мислите си към смисъла на зададения й въпрос.

— Пари ли? Какви пари?

— Руски рубли. Едни такива хартиени, разноцветни. Назаем.

— Колко ти трябват?

— Още не знам. Може и да не ми потрябват скоро, а после ще събера. Ще ми помогнеш ли, ако стане нужда?

— Я не увъртай, Юра. За какви пари говориш?

— Тъща ми никак не е добре. Лекарят каза, че става дума за дни. Ако се случи нещо, не съм заделил дори за погребение. Представяш ли си, като напук, купихме зимни дрехи на сина, старите му омаляха, всичко му окъся и отесня. Миналата седмица се охарчих и за колата, купих гуми с шипове, нов акумулатор и разни други дреболии, ами че тя се разпада, само пари гълта… И на. — Той тъжно поклати глава. — Кой да знае, че точно сега и тъщата ще се накани… Десет години лежа парализирана, с Лялка вече дори свикнахме, струваше ни се, че така ще бъде винаги, докато и ние умрем.

Понякога става и така. Човек не бива да желае смъртта на друг човек, камо ли да я очаква. Но колко много са хората като Юра Коротков и жена му! На ръцете на колко хора остават парализирани родители без никаква перспектива за оздравяване. Болни, които вече не могат да говорят, да чуват и да разбират, но чието сърце бие и никой не знае кога ще спре. В болница не ги вземат, а много хора и не искат да дават близките си там, където няма да се грижат добре за тях, където няма да им сменят бельото навреме, няма да им изнесат подлогата и няма да се борят с неизбежните рани от залежаване — този бич за всички, които са обречени на неподвижност. И колко ли хора си признават, че всъщност очакват смъртта на такива болни? А може и никой да не я очаква, може да възприемат всичко това като нещо нормално, като изпратено им от съдбата изпитание, като възможност да върнат дълга си към родителите?

Юрка я очакваше, Настя знаеше това определено. Макар че никога не би си го признал дори пред себе си, той я очакваше. Защото живееше в мъничък двустаен апартамент, в едната стая — парализираната тъща, в другата — той с жена си и синът им. Защото отдавна обичаше друга жена и искаше да се разведе, но не можеше да изостави съпругата си с болната й майка: смяташе това за страхливо бягство от бойното поле. Защото синът му нямаше своя стая и не можеше да кани вкъщи приятели, а това е много лошо от гледна точка на възпитанието, тъкмо това милиционерът Коротков знаеше по-добре от когото и да било, защото именно невъзможността да бъдеш с приятелите си вкъщи води до уличните тайфи. Защото на един оперативен работник, който прекарва цяло денонощие на крак и чиято работа далеч не напомня лек санаториален режим, са нужни поне четири часа спокойствие, възможност да си почине и да събере сили, а вместо това той е принуден, когато се прибере денем за час-два след безсънна нощ, да се свива на кълбо в края на дивана, покрил краката си с одеяло, и мъчително да се бори с проникващите отвсякъде звуци: тъщата крещи, синът гледа телевизия, жената дрънчи с тенджерите в кухнята и през цялото време телефонът звъни ли, звъни…

Пристъпите на вятъра запокитваха по предното стъкло шепи дъждовна вода и от влажното плющене Настя всеки път неволно потреперваше. Сигурно е лошо, когато се налага да погребваш някого в такова време. А в друго време по-хубаво ли е? При ясно небе и слънчице? Господи, какви глупости се въртят в главата й, какво общо има тук времето! Погребението е прощаване с близък човек, то е възможност за последен път да видиш лицето и да се докоснеш до ръката му, така че времето няма никакво отношение към това тягостно действие. Горкият Юрка, колко не навреме. И пари няма, и тия проливни дъждове. „Абе какво ми става! — Настя ядосано тръсна глава и се опита да отпъди мислите, които и на самата нея се струваха неприлични и срамни. — Нима смъртта може някога да е навреме?“

— Е, не разбрах, ще ми дадеш ли пари? — прекъсна размислите й Коротков. — Или да поразпитам някъде другаде?

— Ще ти дам, не се тревожи.

— Богаташка си ми значи? — присмехулно попита той.

— Не съм по-богата от теб. Но пари ще намеря.

Коротков й хвърли кос поглед.

— Че къде са хонорарите на твоя професор? Да не ги пропива?

— Питай нашето правителство. Всичките му хонорари изчезнаха в неизвестна посока, а ние на всичко отгоре трябва да плащаме данъците върху тях. Така че след няколко месеца ще тръгна да прося и ще стоя пред черквата с протегната ръка. Но това все още не се е случило, все още мога да ти окажа известна финансова помощ.

Колата спря пред нейния блок, но Настя не бързаше да слезе. Струваше й се, че още не е казано най-важното, макар и да не знаеше какво именно.

— Юра — плахо проговори тя и се запъна.

— Какво?

— Юра… Ти вярваш ли, че това е Горшков?

— А ти не вярваш ли? — отговори той с въпрос на въпроса й.

— Сигурно е срамота, но много искам да вярвам, че наистина е Горшков. Искам да вярвам, че посланието не беше отправено към мен. И знаеш ли, колкото повече искам това, толкова повече ми се струва, че не е той.

Коротков се обърна на седалката и учудено се втренчи в Настя.

— Защо мислиш, че не е той?

— Не знам, Юрик. Така ми се струва. Обявихме ли го за издирване?

— Леле, сестро! Ами че аз пред теб се обадих на следователя! Наистина ли не помниш? Разбрахме се с него да ни изпрати нареждането. Вече съставих и текста на ориентировката. Щом получим нареждането от следователя, веднага я пускам.

Да, наистина Коротков се обади на следователя, Настя добре си спомняше това. Гледай ти, в такова кишаво време дори мозъкът ти се превръща в течност, която безсмислено и безполезно циркулира из черепната ти кутия.

— Дано го намерят по-бързо — почти простена тя.

— Защо бе? — подкачи я, ухилен, Коротков. — Нали беше сигурна, че не е той.

— Не съм сигурна. Казах, че така ми се струва.

— Хайде, хайде, не ме баламосвай. Когато ти се струва, ти изобщо си мълчиш. А щом казваш, че ти се струва, значи си сигурна. Да ти напомня ли, че съм ти началник? Или сама ще се сетиш, че трябва да споделяш съображенията си със своя началник?

— Ох, Юра, вече нямам никакви съображения. Хайде да отложим това до утре, а? Ще асимилирам всичко в главата си до сутринта, а утре ще го обсъдим.

— Е, ти си знаеш — въздъхна той. — Всичко най-хубаво.

Във входа беше тъмно, единствената крушка, на чиято светлина можеше да се разчита, гореше чак на третия етаж, и то едва-едва. Настя натисна копчето и от асансьорната шахта се чу бучене, смесено със скърцане и периодично подрънкване. Сградата беше стара, а и асансьорът не бе по-нов. „Ей сега ще се отвори вратата на входа и той ще влезе — някак отнесено си помисли тя. — И ще ме наръга. Или ще ме застреля, както горката Старостенко. Юра сигурно вече е заминал. И той е убеден, че Шегаджията е Горшков и целта му е именно Таня, а не аз. Никой няма да ми помогне“. От тази мисъл я полазиха тръпки, дори леко й се зави свят.

Но вратата не се отвори и никой не влезе. Настя благополучно стигна до своя апартамент, припряно затвори вратата след себе си, подпря се на нея. Ето, вече си е вкъщи. Днес все още нищо не се случи. Кой знае защо, в жилището е тъмно и тихо. Нима Льошка вече спи? Или изобщо го няма? Тя не успя да се учуди, защото си спомни, че съпругът й наистина не би трябвало да си е вкъщи. Още сутринта я бе предупредил, че ще остане за два дни в Жуковски, при родителите си. Имал някаква спешна работа в института, където ръководеше лаборатория.

Едва бе успяла да си развърже обувките, когато зазвъня телефонът. Настя с усилие се провря между камарите строителни материали, като едва не ги събори, и грабна слушалката.

— Настя? Извинявай, че се обаждам толкова късно. Зарубин е.

— Да, Серьожа, слушам те.

— Той май отново…

Сърцето й моментално примря, после затупка бързо.

— Кого?

— Някакъв чичка на около шейсет, облечен от глава до пети в нови дрехи. Вярно, няма документи. И до трупа — рибка с кукличка.

— А ти… как научи?

— Ами трупът е на моята територия. В района на трите гари. Ела утре сутринта при мен. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

Ето на. Колко си приказваха, че трябва да го спрат, да не допуснат нови убийства, но каква полза… Тоя убиец не го засягат всичките техни логични разсъждения, разговори, предположения, опитите им да го спрат. Той си върши работата според плана, който си е съставил и само той си знае. Да можеше Настя да разбере поне колко още смърти е запланувал.