Седмата жертва

Зарубин

Оперативният работник Сергей Зарубин обичаше работата си и по това приличаше на Настя Каменская. Но за разлика от Настя, не можеше да търпи да седи зад бюро в кабинет и да мисли или пък — което е още по-лошо — да съчинява документчета. За съжаление съставянето на различни отчети, справки и рапорти е неотменна, и то твърде съществена част от оперативната работа, а тази част винаги бе дразнила Сергей. Най-странното беше, че стилът и начинът му на изразяване бяха превъзходни, неслучайно като малък бе съчинявал стихове, разкази и през всичките си училищни години се бе изявявал като редактор на стенвестника на класа, който притичваха да четат не само децата от другите класове, но дори и учителите. Стенвестникът обаче си е стенвестник, неговата същност е, че трябва да бъде „написан“, а оперативната работа се състои в разкриване на престъпления и Серьожа просто не можеше да проумее защо издирването на престъпници трябва да бъде неразривно свързано с писмена работа. Той не виждаше в това здравомислие и логика, затова се стараеше по възможност да избягва бумащината. Изобщо с лекота вършеше всякаква работа, стига да разбираше смисъла й и да се съгласяваше с него. В противен случай сякаш му слагаха спирачки, мозъкът му отказваше да работи, а пръстите забравяха коя буква къде се намира на клавиатурата.

Издирването на жената „с неопределен вид и възраст“, която била предала на Ванка Жуков картоненото плакатче заедно със стодоларовата банкнота, беше тъкмо работата, която Серьожа Зарубин обичаше и умееше да върши. Самият факт, че видът и възрастта на тази дама били „неопределени“, с висока степен на вероятност говореше, че трябва да я търси сред арбатските алкохолици. През цялата съботна вечер и в неделя до обяд той се скита из тесните криви улички и не се уморяваше да се смайва каква нищета, мръсотия и немара царят в самия център на столицата, в непосредствено съседство с елитните сгради и многобройните посолства. Зарубин разпознаваше „своя“ контингент от пръв поглед, и то безпогрешно, а някои знаеше и по физиономия, и дори по име. Беше започнал милиционерската си кариера именно тук, в участъка, обслужващ района на „Арбат“. Така че не му беше трудно да разговаря с тези хора и да събира информация.

Но отначало не му провървя с информацията. Зарубин научи много нови и интересни неща за характерите и навиците на хората, които „държат“ тук магазините, сергиите и лотариите, но все още не бе чул нищо съществено за жената, внезапно споходена от приключението с доларите. Това беше странно. Сергей доста добре познаваше нравите и обичаите в средите на алкохолиците и не можеше да повярва, че една сериозно впиянчена особа не е разказала за подобно приключение на другарите си по чашка още същия ден и час. Ако всичко разказано от Жуков беше истина, ако парите и плаката му бе дала неизвестната, която, ако се съди по вида й, по никакъв начин не би могла да е нито авторка на текста, нито притежателка на „излишни“ сто долара, значи някой я е наел. А наемането на работна сила предполага заплащане. Нещо повече, като се имат предвид особеностите на самата жена, работодателят вероятно е бил сигурен, че тя ще изпълни поръчението, а няма да изчезне още в следващата секунда, отнасяйки в джоба си заветната зелена банкнота. А това непременно е щяло да се случи, ако той е предложил на жената за услугите й сума, по-малка от предназначената за Банка. Не, той е трябвало да й плати повече, инак тя със сигурност е щяла да офейка с парите. Излиза, че вчера сред арбатските алкохолици непременно е трябвало да се почувства тази огромна сума. Дори тази пияница да е проявила невиждана за алкохоличка предпазливост и свидливост, дори да не е разказала с какви пари разполага, тя не може да не е почерпила най-близките си приятели. Защото това е задължителна и неизменна характерна черта на тези хора: сдобият ли се с пари, те започват да черпят приятелите си, а понякога и всички наред, защото за тях ролята на щедър богаташ е символична и означава възвисяване, макар и временно. Вие нямате нищо, а аз имам, тоест не всичко е свършено за мен, все още ме бива за едно-друго, усмихва ми се късметът, получих шанс, съдбата избра само мен от всички вас, беляза ме с благоволението си.

Но Зарубин не чу нито дума за незнайно откъде взели се пари у някого от местните обитатели. И изводите от това можеха да бъдат само два. Или жената не е била от арбатските, или вече не е между живите. Не му се искаше да си мисли това, защото в такъв случай цялата ситуация веднага би се усложнила. Какво значи „не е била от арбатските“? Едва ли е дошла тук от друг район на Москва, алкохолиците не обичат да пътешестват. Билетът за транспорт трябва да се купи, а е скъп. Може да не плащаш, но има опасност да те глобят и тогава ще ти излезе още по-скъпо. Да тръгнеш пеша — нямаш сили. А и стимул нямаш. За какво ще й е било да идва тук от своя район? Тук не е по-хубаво от другаде, празните бутилки не са повече. Освен ако е дошла на гости на някого. И тогава шансовете да я намери са нищожни, трябва да разпитва поголовно всички от „Пречистенка“ до „Болшая Никитская“ дали в събота не им е гостувала някаква дама и дали не е разказвала за неочаквано спечелени пари. Или да не е разказвала (което е напълно вероятно), но да се е държала необичайно, да е била радостно възбудена или обратното — угрижена от нещо, развълнувана. Работа за цяла година.

Имаше и още един вариант, обясняващ по какъв начин „външна“ пияница можеше да се е озовала на „Нови Арбат“. Но този вариант, макар да беше напълно логичен, не издържаше на никаква критика. Загадъчният работодател (или дори работодателка) би могъл да я доведе със себе си с предварителната идея, че ще му (или все пак й?) трябва подставено лице за контакт с човека, който ще вдигне плаката. Но това вече излизаше от рамките на нормалното за човека планиране: излизаше, че работодателят е знаел какво предаване ще има, с кое място в Москва ще се осъществява пряка връзка и кои ще бъдат гостите в студиото. Да предположим, че той има познати в „Останкино“, може би дори сред служителите на телевизионния канал, и е научил всичко това. Но тогава би било логично да си приготви и плаката предварително, още вкъщи, на нормална хартия, да го закрепи на прът, с който лесно да бъде вдигнат над главите на стълпилите се хора. Човек, който е склонен предварително да се подготвя за всичко, би постъпил именно така. Обаче плакатът беше написан на дълго парче картон, откъснато от кашон. Момчетата от местния участък веднага след инцидента претърсиха всички контейнери за боклук в района и намериха празната опаковка от хладилник, от която е било откъснато парчето. Не ги домързя и да прилепят плаката до откъснатото място. Пасна идеално. Излизаше, че тайнствената личност, която е стояла зад гърба на пияницата, не се е готвила предварително за нападката, а я е измислила в движение, щом е видяла, че върви предаване. Тоест не е довела със себе си пияницата, а я е срещнала тук, на „Арбат“.

А ако тази жена вече не е между живите, работата става съвсем лоша. Първо, това е убийство, с други думи, лишаване от живот на себеподобен, и това винаги е лошо, независимо от характеристиката на жертвата. Второ, това веднага отхвърля привлекателната версия за глупава шега на шантав милионер. Когато човек просто се шегува, той обикновено не убива свидетелите.

Най-лошите подозрения май започнаха да се потвърждават, защото отдавна известният на Зарубин алкохолик и крадец на дребно Вениамин Полников, по-известен като Венка Бръснатия, когото Сергей откри към четири часа следобед в неделя, заяви:

— Лично аз съм жив и здрав, слава богу, а и нашите всички са наред. Спомняш ли си Тамарка?

— Че как — усмихна се Сергей.

— Ами да — захили се Вениамин, — точно ти как да не я помниш. Нали ти я лиши от родителски права.

— Не аз, а съдът — поправи го оперативният работник.

— Айде, айде, знаем ги ние тия ваши съдилища. Ако не беше им пратил заявление, никой съд нямаше пръста си да мръдне.

— Вярно е. А ти май не си доволен, а?

— Ами, на мен какво ми пука! — Устните на Бръснатия се разтеглиха в нещо като усмивка, оголвайки гнилите му зъби. — За мен дори е по-добре. Когато имаш дете, не можеш много да се развихриш. А така къщата празна, пий, спи — каквото си щеш.

— А самата Тамарка как е? Тъгува ли за дъщеря си?

— Тамарка ли? — разсмя се Бръснатия. — Че тя се сеща за дъщеря си само когато иска да разчувства някого. Колко била нещастна, как била лишена от радостта на майчинството, откъсната от родното си детенце. И по разни празници, когато роднините й подхвърлят парици. Вика: да ми плащат, щото ще си взема щерката обратно. Ей на, вчера имаше рожден ден, какво гуляйче ни спретна.

— И голяма ли беше тайфата? — поинтересува се Зарубин изключително за да поддържа разговора, но инак си мислеше за друго.

— Колко ли бяхме? Сега ще преброя. — Полников навъси чело и взе да брои на пръсти. — Значи ние с Тамарка — двама. Нейното гадже — трима… Така… Така… Още трима — значи сме били шестима. Чакахме и Надка, ама тая кучка не дойде. Надула се е нещо, види се.

— Коя Надка? — наостри уши Зарубин.

— Ами Надка Танцьорката. Не я ли помниш? Дребничка една, мършавка, кожа и кости. Била е в балета.

Зарубин си спомни. За Надка Танцьорката беше чувал още когато бе работил в този район, но не я познаваше лично. Не е отишла на рождения ден на приятелка, да пие и яде на аванта… Много любопитно.

— А защо не дойде? — попита той, без да крие интереса си. — Може би не е знаела за рождения ден? Или е забравила и никой не й е напомнил?

— Айде де, забравила — презрително се изплю Вениамин. — Лично аз я срещнах вчера на същата уличка и й казах за Тамарка. Тя ли да забрави! Айде де!

— Добре, казал си й. И тя какво?

— Почуди се малко и рече: ще дойда.

— Сама ли беше?

— Сам-саменичка.

— И какво правеше, когато я срещна?

— Господи, ами че същото, каквото винаги. Събираше бутилки.

— Да, лошо е постъпила — поклати глава Зарубин. — Да получиш покана за рожден ден на приятелка и да не отидеш — наистина гадно.

— Нали! Това казвам и аз! Кучка.

— Чакай, Вениамине, не я осъждай веднага. Може да е имала някаква важна причина, а ти бързаш веднага да я обиждаш. Какво ви обясни, защо не е дошла у Тамарка?

— Ами нищо не ни е обяснявала — избухна Бръснатия. — Оттогава изобщо не съм я виждал.

— А защо не прескочиш да я потърсиш у тях? Вениамине, не те разбирам — строго каза Сергей, — твоя приятелка, бих казал дори — добра позната, е обещала да дойде на рожден ден и не е дошла. И ти дори не си се поинтересувал какво й се е случило. Ами ако е болна, лежи и не може да стане? Тя чака ти, като приятел, да се разтревожиш, да я потърсиш, да отидеш да я видиш, да й купиш лекарства или да повикаш лекар. А ти се разкарваш из улиците и я наричаш „кучка“. Не е хубаво това, Вениамине. Мъжете не постъпват така. Приятелите пък още по-малко.

Зарубин знаеше слабото място на Бръснатия. Учител навремето, Полников винаги всички поучаваше, изискваше от хората, с които общуваше, да спазват един кодекс на честта, в който на първо място бяха приятелството, взаимната подкрепа и взаимопомощта. Сега беше към петдесетте, вече двайсет години не работеше в училище, но бе съумял някак да запази педагогическите си навици въпреки двайсетте години алкохолизиран живот. Думите на оперативния работник го постреснаха.

— Може наистина да се е разболяла… Тя по принцип е здрава като не знам какво, никаква болежка не я хваща. Вярно, че трябва да прескоча да я видя.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Зарубин. — И бездруго съм тръгнал нататък.

Той нямаше никаква представа в каква посока трябва да върви към дома на Надка Танцьорката, но Бръснатия не обърна внимание на това. В края на краищата нали Зарубин не беше казал, че не познава Надка, а ако я познава, значи знае и адреса й, това е естествено.

— Да вървим — кимна Полников, — ако има нещо, ти ще извикаш „Бърза помощ“, нали? Все пак си ченге, тебе ще те послушат.

Без да бързат, те стигнаха до „Мали Власевски“ и влязоха в усмърдян на изпражнения вход. Гарсониерата на Танцьорката се намираше на втория етаж. Позвъниха, никой не отвори, потропаха — пак никой.

— Ей го на! — обиди се Бръснатия. — Нея и вкъщи я няма, а ти ми разправяш — болна била. Скитосва някъде. Абе, нали ти казах, кучка. Винаги си е била такава. Ние сме хора обикновени, а тя, видите ли, балерина. Балерина Грета — от балета… Винаги си е вирила носа, вечно се смяташе за нещо повече от нас. Затова не е дошла у Тамарка.

— Чакай малко — спря го Сергей, — не преувеличавай. Миналата година нали е идвала на рождения ден на Тамарка?

— Е, дойде.

— И по-миналата ли?

— Да.

— И винаги е участвала във вашите гуляйчета?

— Ами че как.

— И ви е канила вкъщи?

— То се знае. Ти всъщност си прав, винаги е идвала. Вчера обаче, кой знае защо, не дойде…

— Ето, виждаш ли. Може да й е толкова лошо, че да не може да стане. Знаеш ли, има такива болести, когато човек е в съзнание, но няма сили да стане от леглото. Или си е счупила крака и не може да ходи. А може да лежи в безсъзнание, а ние с теб стоим тук и я обсъждаме. Вениамине, не ми прави физиономии, знам със сигурност, че имаш ключ от това жилище. Извади го, не се притеснявай.

— К’во приказваш, началник — замънка Бръснатия, — откъде у мене ключове… Че аз никога…

— Хайде, хайде, отваряй — махна с ръка Зарубин. — Разрешавам ти. На моя отговорност.

Естествено Сергей блъфираше с това „знам със сигурност“, но пък наистина познаваше добре характера на Вениамин Полников. Още щом Венка заговори, че Танцьорката „се надува и вири нос“, оперативният работник схвана всичко. Полников смяташе, че е неотразим външно и неповторим в сексуално отношение. Той до такава степен смяташе себе си за Мъж с главна буква, че всеки ден се бръснеше и сутрин, и вечер, въпреки насмешките на околните. С това си беше заслужил и прякора. Всички жени според него трябваше да го боготворят заради истинския му мъжки характер и огромната потенция. Единственият му недостатък е социалният му статус. Вярно, статусът му не беше съвсем в ред. Но във всичко останало е къде-къде пред другите. Така че щом една жена го отхвърля — въпреки всичките му качества, — причината може да бъде само една: тя се надува, не й харесва именно социалният статус на Бръснатия.

Щом Бръснатия е бил любовник или както се казва в милиционерските протоколи — съжител на Надка Танцьорката, значи със сигурност може да влиза в жилището й. Дали с ключ, получен от самата стопанка, или с ножичка за маникюр — няма значение. В случая влезе в действие именно ножичката.

— Надя! — извика Полников, отвори вратата и влезе в антрето. — Надя, вкъщи ли си?

Жилището беше празно.

— Скитосва! — със злорадо удовлетворение констатира Вениамин. — Така си и знаех. Такива като Надка никога не боледуват. Гадина тънкокрака!

Сергей обиколи занемарената донемайкъде стая, огледа обстановката. Набиха му се в очи ярките пликове, разхвърляни по пода. Около тях се търкаляха и отрязани етикети и касови бележки. Той ги вдигна и внимателно ги заразглежда. Зарубин не можа да разбере какво е написано на етикетите и от каква стока са, но бързо си изясни какво говорят касовите бележки. След минута вече знаеше на коя дата, от кои магазини и срещу каква сума е било купено всичко.

— Я виж тук — извика той Бръснатия, който се бе възползвал от случая и вече тършуваше в бюфета на стопанката за алкохол, — приятелката ти вчера доста е пазарувала.

— К’во? — не разбра Вениамин, защото вниманието му беше съсредоточено върху съдържанието на кухненските шкафчета.

— Твоята Надка вчера си е накупила дрешки почти за десет хиляди рубли.

Полников дотича от кухнята с облещени очи.

— За колко, за колко?

— За десет хиляди.

— Постарому значи за десет милиона, така ли?

— Именно. Излиза, че си имате богата приятелка.

— А стига бе — искрено се възмути Бръснатия, — пенсията й е жалка и отникъде няма нищо допълнително. Дори телефона й изключиха, защото не го беше плащала цяла година. Откъде ще има толкова пари?

— Ето това бих искал да знам и аз — замислено промърмори Зарубин. — Откъде твоята Танцьорка ще има толкова пари? Ще трябва да я потърся и да я попитам. Може да е обрала някого?

— Е, недей така — вече без предишната увереност в гласа възрази Бръснатия. — Надка не е крадла.

— Откъде тогава са парите? Хайде, обясни ми, Вениамине, само че просто, ясно и достъпно, откъде една бедна, пиеща пенсионерка може да получи толкова пари?

Вениамин напрегна мисловния си апарат и след известно време лицето му се проясни.

— Ами може да се е появил бившият й мъж… или богати роднини!

— Логично — кимна Зарубин. — Надка била ли е омъжена?

— Май не…

— Май или го знаеш?

— Тя казваше, че не е.

— А има ли богати роднини?

— Аз пък откъде ще знам? — тросна се Бръснатия. — Може и да има. Само че нищо не ни е казвала за тях.

В хода на кратката, но добре организирана дискусия бързо се разбра, че Танцьорката не би могла да получи парите по такъв приказен начин. По-точно, изясни си го Зарубин, защото беше трезвен. Докато Бръснатия все още беше уверен, че Надка е „извадила късмет“ и й се е случило именно това, за което дълбоко в душата си мечтае всеки алкохолик и изобщо всеки пропаднал човек. Пребиваването в пропастта се е оказало временно и ето я нея — протегнатата от небето ръка за помощ, в която, ако се вкопчиш здраво, можеш отново да се изкатериш на повърхността.

Беглият оглед на стаята позволи на Зарубин да намери документите, от които научи, че стопанка на това жилище е Надежда Михайловна Старостенко, родена през 1956 година в Семипалатинск, рускиня, неомъжена, без деца. Споходи го лошата мисъл да пъхне паспорта в джоба си, за да покаже снимката на Ваня Жуков, но той бързо разбра колко безсмислена е идеята му. На снимката Надежда Старостенко е била на двайсет и пет години, а сега беше на четирийсет и две, от които, ако се съди по пенсионната книжка, вече пет-шест години пие, и то пие толкова интензивно, че почти е изгубила човешкия си облик.

Именно преди седем години Старостенко е напуснала театъра и се е пенсионирала. И ако се вярва на Полников, след театъра е работила в железниците, където всъщност се е пропила до такава степен, че просто са я изхвърлили.

Вярно, намериха се и по-късни снимки, но те бяха все групови, запечатали сцени от балети, където лицата бяха дребни и гримирани. В такива случаи можеш да разпознаеш стопанката само с нейна помощ, когато тя с гордост ти покаже: а ето тук, дванайсетата отдясно, съм аз в „Спящата красавица“. И при това е невъзможно да се разбере по какво дванайсетата се различава от единайсетата и тринайсетата, защото всички са с еднакви костюми, еднакви прически и еднакви лица.

Образцова

Татяна бе мобилизирала всичките си сили, за да не показва тревогата си. И въпросът не беше, че се опитваше, както се казва, да не се изложи. Тя не искаше да безпокои мъжа си и жалеше Ирочка, своята племенница, която беше голяма страхливка и се тормозеше за всякакви дреболии. През цялата съботна вечер и сутринта в неделя успяваше, и то доста успешно, да се преструва, че всичко случило се не е нищо повече от глупава шега, силно гарнирана с черен хумор. Стасов напълно се поддаде на този спектакъл, но Ирочка продължаваше да се тревожи и не можеше да говори за нищо друго, освен за картоненото плакатче.

Но в неделя следобед ситуацията започна да се променя. Те тъкмо привършваха обяда си, когато се обади Настя.

— Зарубин я е намерил — каза тя.

— И?

— Установил е името и местожителството й. Самата мадам се крие някъде.

— Но как може да е сигурен, че е тя? — У Татяна се пробуди следователят, който не разчита на интуицията си.

За такива неща. Следователят трябва да знае нещата със сигурност, за да си прави верни изводи. — Има ли снимка, която може да се покаже на момчето?

— Снимките били много стари, не вършели работа. Поне така смята Зарубин.

— Тогава откъде е сигурен, че е тя?

— Снощи не е отишла на рождения ден на приятелка, макар че била поканена и я очаквали. И днес никой не я е виждал. В жилището й обаче имало явни следи от внезапно забогатяване. Касови бележки от магазини за общо почти десет хиляди рубли, с вчерашна дата. Тази мадам била бивша балерина, дребничка и слабичка. Именно така я описа Жуков. Между другото, по сведения от почти достоверни източници вчера в интересуващото ни време се е размотавала из „Болшой Николопесковски“, точно до „Нови Арбат“. Така че няма и алиби.

— Ясно — проточи Татяна. — Добре, ще почакаме. Дръж ме в течение.

Тя помогна на Ирочка да разтребят в кухнята след обяда, после облече синчето си, сложи го в количката и излезе с него на разходка. Тревогата все повече се изостряше и ходенето беше единственият начин малко да се успокои.

„Отгатни къде ще срещнеш смъртта“. Чия смърт? Своята ли? Смъртта на близки хора? Баща й, вече престарял, живее в Петербург. Тя няма да може да го защити. Ира? Млада, плашлива, предпазлива. Да, тя не би си позволила случайни контакти, вече има горчив опит, миналата година така се опари, че ще й държи влага цял живот. Но нали е жена, слаба жена, не може да се защити. Стасов? И за него не може да не се страхува. Вярно, той е едър мъж, як, опитен. Но още никой не е измислил защита срещу куршум. Както и от взрив. При тях скоростта на бягането, точността на удара и височината на скока не играят особена роля. Гришенка? За това дори е страшно да си помислиш. Казват, че ако често мислиш за нещо лошо и се страхуваш от него, то непременно ще се случи, защото злата мисъл е материална. Татяна не знаеше така ли е или не, но когато става дума за единственото ти дете, започваш да вярваш на всичко.

Потънала в мислите си, тя дори не забелязваше какво е времето. Грееше студено октомврийско слънце, небето беше ясно и бледосинкаво, но Татяна имаше чувството, че вали проливен дъжд. На моменти я притискаше болезнената тъга, която я спохождаше винаги в дъждовно време. Колко хубаво беше до вчера сутринта! Вярно, работата на следователя има своите недостатъци, трудности и проблеми, но колкото и много да са те, може ли това да се сравни със ситуация, в която те заплашват? Открито, недвусмислено. И ти не знаеш откъде да очакваш нещастието.

— Танечка! — чу тя съвсем наблизо познат глас.

Сепна се и видя Андрей Тимофеевич, своя съсед. Снажен, стегнат, с дълъг зеленикавосив шлифер от скъп плат, сега той изобщо не приличаше на грубоватия и простоват човечец, какъвто изглеждаше обикновено. Предната вечер той ги навести да изрази съчувствието си и да се поинтересува как е приключило всичко. Каза, че е гледал предаването. („Е, че как можех да го пропусна? Та вие не сте ми чужд човек, пък и с приятелката ви се запознах“.)

— А аз отдавна вървя до вас — радостно съобщи съседът. — Така сте се замислили, че не забелязвате нищо наоколо.

Татяна се усмихна смутено:

— Извинете.

— Ама моля ви се, моля ви се — замаха ръце Андрей Тимофеевич, — прекрасно ви разбирам, такава неприятност ви се стовари. Между другото, имате ли някакви новини? Разбра ли се нещо?

— За съжаление, почти нищо.

— Защо почти? Значи все пак има нещо?

— Съвсем малко. Разбра се, че една алкохоличка, която живее в района на „Арбат“, вчера внезапно забогатяла и изчезнала някъде. Може би именно тя е дала на момчето плаката и парите. А може и да не е тя. Засега я търсят; когато я намерят, ще разберем.

Съседът известно време вървя до нея мълчаливо. Когато до техния блок оставаха двайсетина метра, отново заговори:

— Танечка, аз разбирам тревогата ви, а и вие самата снощи казахте, че не е ясно към кого е отправена заплахата. Може да е лично към вас, може да е към приятелката ви Анастасия, а може и да не е лично към вас, а към вашите близки. Аз съм пенсионер, имам достатъчно време. Искате ли да се грижа за Ирина? Вие с Владислав Николаевич по цял ден сте на работа, а тя е сама у вас с детето ви. Съгласете се, те са две потенциални жертви, и то абсолютно беззащитни.

— Андрей Тимофеевич! — Татяна се опита да го прекъсне: толкова чудовищна й се стори самата мисъл, че тайнственият непознат може да е избрал за жертва Ира или Гришенка. Стана й страшно, като чу произнесените на глас думи, които се бе страхувала да си каже сама.

— Трябва да гледаме истината в очите — много сериозно отвърна съседът. — Разбирам колко ви е неприятно да обсъждате това, но проблемът си е проблем. Затова нека преминем към него. Готов съм да придружавам Ирина всеки път, когато излиза от къщи, например за покупки или на разходка с вашия син. Можете също да я инструктирате да не отваря вратата на никого, без предварително да ми се обади по телефона. Аз ще изляза и ще видя кой е дошъл.

— А не се ли страхувате, че може да станете жертва вместо Ира? — усмихна се кисело Татяна.

— Не се страхувам. И не забравяйте, че имам голямо куче.

— Не приличате на Джеймс Бонд. И прощавайте, Андрей Тимофеевич, но вече сте човек на възраст. Вас няма да е по-трудно да ви повалят, отколкото моята Ирочка. А вашият великолепен дог Ахат не е служебно куче. Вярно, той може да уплаши нападателя с вида и ръмженето си, но не може да ви защити.

Те влязоха във входа и спряха да почакат асансьора. Съседът отново се умълча и заговори едва когато слязоха на своя етаж:

— Искам да ви кажа две неща, Татяна Григоревна. — Тонът му внезапно стана официален, а гласът му — студен и строг. — Първото: ако престъпникът е млад и силен, той най-вероятно лесно ще ме елиминира. Но защо смятате, че е млад и силен? Да не би да мислите, че възрастните хора са годни само да седят край печката и да дундуркат внуци, а престъпления вършат само младите? И второ: подценявате ме. След всичко това ще си взема довиждане с вас.

От изненада Татяна се вцепени, а Андрей Тимофеевич отключи вратата на апартамента си и се скри в тъмното антре. Кой знае защо, тя очакваше, че съседът ще затръшне вратата. Но тя се затвори почти безшумно.

Към девет часа вечерта отново се обади Настя:

— Зарубин е установил какви дрехи е купила нашата мадам. Между другото, фамилното й име е Старостенко. Пълна дамска екипировка, като се почне от бикините и сутиена и се свърши с перуката, шлифера и обувките. На касовите бележки се отпечатва името на магазина и Серьожа е вдигнал на крак всички продавачки. В жилището са били разхвърляни етикети от дрехите и по тях продавачките са му съставили пълен списък: какво, от какъв плат, какъв цвят и номер, чие производство. Въпросът обаче е там, че Старостенко не е купила тези неща.

— Тоест как? Откраднала ли ги е?

— Таня, събери си ума, та нали е имало касови бележки — възмути се Настя. — Всичко е платено. Само че го е платил друг.

— Кой?

— Там е въпросът я. Продавачките много добре си спомнят тези дрехи, защото рядко се случва купувачите да избират пълен гардероб. Още повече в наше време, когато всичко поскъпна три-четири пъти. Пазарували са две млади момичета, наглед и според акцента — не московчанки, а някъде от Юга.

— От Кавказ ли? — уточни Татяна.

— Не, от Украйна или от южните краища на Русия. Ставропол, Ростов, Краснодар — нещо такова. Фрикативно „г“ и интонацията към края на фразата при тях се покачва.

— Странно… — Татяна помълча. — Каква връзка може да има между една арбатска алкохоличка на над четирийсет години и млади момичета провинциалистки? Та нали не може Старостенко да ги е помолила да напазаруват тези неща за нея?

— Не може — съгласи се Настя. — Нито един нормален човек, най-малко пък беден като нея, не би дал такава сума на чужди хора срещу честна дума. Ами ако я измамят и изчезнат с парите? Макар че подобна молба е напълно обяснима. Старостенко се вижда в огледалото и разбира, че ако влезе в приличен магазин, ще я съсипят от подигравки. Или веднага ще я изгонят от пробната. И ще й крещят да не пипа скъпите дрехи с мръсните си ръце. Тя наистина може да се е срамувала да влезе в магазин. Но не вярвам, че може да е дала толкова пари на първите две срещнати момичета.

Изводът беше ясен като бял ден. Някой е помолил момичетата да купят всичко необходимо, но не и изчезналата Старостенко. Направил го е човекът, който й е платил за услугата. Човекът, който е написал текста на плаката. Човекът, който не е искал продавачките в магазина да го запомнят.

— Настя — попита Татяна след минута пауза, — а за какво е бил все пак този цирк? Ако има някой трети, той е платил на Старостенко за услугата и е изчезнал в неизвестна посока. Той не би трябвало да се интересува как и за какво тя ще похарчи парите. А ние с теб стигаме до извода, че той не само й е платил, но и е положил определени усилия тази арбатска алкохоличка да бъде добре облечена. Защо?

— Не знам — въздъхна Настя. — Чувствам, че именно тук нещо не се връзва. Именно тук се крие нещо. Вероятно ужасна тайна — мрачно се пошегува тя.

— Или смъртна заплаха — добави Татяна. — С една дума, драга, ще трябва да си признаем, че си имаме работа не с шегаджия. Това е същество сериозно и с планирана отдалече цел. Как мислиш, колко дни ще минат, докато той се обади отново?

— Сигурно три дни — предположи Настя. — А може и два.

Но тя грешеше.

Каменская

В понеделник сутринта, както обикновено, се състоя оперативката при Гордеев. Виктор Апексеевич не изглеждаше добре и всички служители в отдела разбираха, че колкото и той да отлага решението на проблема с болницата, този момент аха-аха ще настъпи. Или вече е настъпил. Напоследък Колобок2 (както бяха кръстили всички Гордеев) доста често масажираше лявата страна на гърдите си или лявата си ръка, на бюрото му забелязваха опаковка валидол и макар че той никога не се оплакваше, всички разбираха какво означава това.

— Да минем към неприятните неща — каза полковникът в самия край на оперативката. — Всички знаете какъв инцидент стана в събота с Анастасия.

Всички закимаха, някои полугласно промърмориха: „Да, да“.

— Е, тогава няма да навлизам в подробности. В събота и неделя служители от Централния район търсиха жената, която е дала на хлапака плаката и парите. И тази нощ я намериха.

Той направи драматична пауза, при което очите му бяха устремени не към подчинените му, а към прозореца, зад който ръмеше студен дъжд. Настя понечи да извика: „И какво? Какво е казала тази жена? Говорете по-бързо де!“, но си прехапа езика. Колобок нямаше да мълчи сега, ако… С една дума, всичко беше ясно. Намерили са я, но тя вече нищо не може да каже. Всичко се развива по най-лошия вариант. Шегаджията премахва свидетелите и това означава, че намеренията му са повече от сериозни.

Приблизително същото каза и Гордеев, когато благоволи да отмести поглед от прозореца. Освен това съобщи, че Надежда Михайловна Старостенко била намерена извън града, в гората, недалеч от шосето. Смъртта била настъпила около 23 часа в събота от огнестрелна рана в областта на сърцето. Не е имала документи у себе си и тъй като никой не бил съобщил за изчезването й в милицията, тялото останало в моргата. Едва в неделя вечерта, когато се разбрало, че се издирва жена на четирийсет и две години с пълното описание на дрехите и перуката, на Зарубин съобщили за подобен труп. Убитата била идентифицирана от познатите си като Старостенко и сега оставало да се разбере дали същата „лелка с неопределен вид и възраст“ е контактувала с Ваня Жуков.

— Сега с това се занимава следователят, който е възбудил делото. Тъй като трупът е намерен на територията на областта, следователят е областен. Ако се установи, че потърпевшата има нещо общо със съботния инцидент, тогава ще се решава дали да се създаде група с наше участие. От утре влизам в болница, ще ме замества Коротков. Ако постъпи заповед да се създаде група, в нея ще влязат Доценко и Каменская. Ако няма такава заповед, по случая ще работи само Каменская. Тоест ти, Анастасия, ще се включиш при всяко положение, тъй като това те засяга лично. Ако нямате повече въпроси, всички, освен Каменская са свободни.

Докато служителите излизаха от кабинета, като хвърляха на Настя съчувствени погледи, тя се премести по-близо до бюрото на началника. Инак тя предпочиташе да седи в ъгъла в любимия си продънен почти до пода фотьойл и в тези случаи Виктор Алексеевич обикновено ставаше иззад бюрото и се разхождаше из кабинета — така мислеше по-добре. Но днес по вида му личеше, че няма намерение да става — явно полковникът не се чувстваше добре, затова Настя реши да наруши традицията и да се премести по-близо.

— Не мога да разбера какво е намислил — каза Гордеев, когато останаха сами. — Но ти трябва да ми го обясниш.

Настя се стъписа.

— Та откъде мога да знам аз? Виктор Алексеевич…

— Не ме будалкай! — Гордеев се намръщи, ръката му машинално посегна към гърдите, но той я отдръпна. — Картината е ясна. Някой иска да разчиства лични сметки. Или с теб, или с жената на Стасов. И вие двете трябва да напрегнете оскъдните си мозъчета и да си припомните всички, които може да имат желание да ви отмъстят за нещо. Разбра ли ме, Настася? Вие двете — отново направи пауза той и си пое дъх — трябва да си припомните целия си живот, да го преровите по часове и минути и да намерите в миналото си човек, когото сте обидили и който може да се е захванал с всичко това сега. Може ти да си го открила, може Образцова да го е тикнала в затвора, може да е някой от отхвърлените ви любовници. Аз не знам. Но вие… — Отново пауза. — Вие трябва да знаете. И когато или ти, или тя намерите такъв човек, трябва да направите всичко, та той да бъде задържан незабавно. За оскъдното ти мозъче го казах така, на майтап. Защото то никак не е оскъдно, сигурен съм, че още вчера си премислила всичко това. И си си спомнила такъв човек. Допускам даже, че са няколко. Нещо повече, сигурен съм, че си обсъждала ситуацията с Образцова, и то неведнъж, и тя също си е спомнила такива хора. И след това вие и двете сте мислили какво може да се очаква от тях. Припомняли сте си имената им, навиците, начина им на живот, стила им на разсъждение. Опитвали сте се да разберете кой от тях е способен да направи това, което е направил този Шегаджия, и кой не е. Отхвърлили сте някои. Други са останали под подозрение. И с целия този багаж ти седиш сега пред мен, гледаш ме невинно и ме питаш: „Та откъде мога да знам аз?“.

Той толкова сполучливо имитира интонацията й, че Настя не издържа и се разсмя, макар че никак не й беше весело.

— Виктор Алексеевич…

Но Гордеев я прекъсна със слабо движение на ръката.

— За какво те оставих аз, а? Не за да ти възлагам задачи. Разликата между нас сега е само една звезда, голямо момиче си, всичко знаеш и всичко умееш. Оставих те, за да ти дам съвет. Когато ви говорех за трупа на Старостенко, веднага по лицето ти видях всичко, за което щеше да разсъждаваш през следващите петнайсет минути. Искаш ли да ти кажа?

Настя мълчаливо кимна.

— Ти започна да мислиш, че някой иска да си разчисти сметките с теб и е захванал някаква игра, но в хода на играта е загинала жена. Макар алкохоличка и никому ненужна, макар и никой да не заплаче за нея — нали ценността на човешкия живот не се измерва с това. Тоест, за да отмъстят на теб, лично на теб, Анастасия Каменская, е платена такава цена. Излиза, че прекалено жестоко си обидила този Шегаджия. И че в края на краищата за смъртта на тази нещастница си виновна именно ти. Ако не си го била обидила, той не би тръгнал да отмъщава, ако не е тръгнал да отмъщава, Старостенко би била жива. Може работата да не е в теб, а в Татяна Образцова, но ти за всеки случай се чувстваш виновна. Прав ли съм?

Настя го погледна в очите и потрепери.

— Да, прав сте.

— Не се чуди толкова — меко се усмихна Колобок, — още не съм се научил да чета мислите ти, но пък съм изживял дълъг живот и съм насъбрал опит. Безброй ситуации е имало, в които съм се чувствал виновен. И понеже донякъде познавам трепетния ти характер, спокойно можех да предположа как и за какво ще разсъждаваш. Е, за този случай искам да ти дам съвет. Дори да се изясни, че Старостенко е загинала заради теб, не превръщай това в световна трагедия. Просто погледни ситуацията отстрани, издигни се над нея и ще видиш, че не ти си причината.

— А кой?

— Той. Човекът, който го е направил. Щом един човек е така скроен, че поставя своята обида в центъра на мирозданието и е готов да мъсти именно по този чудовищен начин, той мъсти по същия начин и със същата злоба на всички, които са го обиждали. Не задължително на теб и не само на теб. Ако не беше го обидила ти, щеше да го направи някой друг, защото душата му е прекалено ранима, самолюбието му е прекомерно високо, а егоизмът му надхвърля всякакви разумни граници. Такива хора се чувстват обидени по двайсет и пет пъти на ден и списъкът на личните им врагове ежедневно расте. Но той не може да си разчисти сметките с всички, защото враговете му са прекалено много. Затова избира някого, с когото по-лесно може да се справи. До когото му е по-лесно да се добере. Или просто когото животът е поставил пред очите му в момента. Цялата ситуация показва, че замисълът се е зародил у нашия Шегаджия случайно, а това означава, че ти просто си се случила пред погледа му в онзи момент. Вървял си е по „Калининския“… тоест по „Нови Арбат“… все не мога да свикна с тези преименувания… Вървял си е значи и изведнъж е видял тълпата и телевизионните камери. Спрял се е, погледнал е в монитора, а там — ти. И толкоз. От всяко положение е щял да мъсти — ако не на теб, на друг, защото така е устроен. И ако е трябвало да убие някого, за да изпълни замисъла си, пак е щял да убие, защото е злобна, отмъстителна гадина. А ти, малката, нямаш абсолютно никаква вина, задето той е такъв. Повярвай ми, не съм станал толкова умен отведнъж. И аз дълги години съм се тормозил и тревожил, когато съм имал чувството, че съм виновен за нечия смърт. И едва когато взех да остарявам, се научих да бъда логичен и да не търся вината си там, където я няма. Освен това все още не се знае на кого отмъщава тоя изрод — на теб или на Образцова. Така че тръгвай сега, Стасенка, помисли си за това, което ти казах, обясни го и на приятелката си Татяна, ако тя самата не го разбира. И мислете, момичета, мислете. Изчислявайте го, моделирайте го, търсете го. Засегната е нашата гордост, нашата професионална чест. Трябва да го намерите колкото може по-скоро и да му се направи един показен процес, та другите да не се опитват да проверяват колко сме умни.

Настя се върна в кабинета си и веднага намери Татяна на служебния й телефон. Тя не вдигна веднага и гласът й беше сух и някак отнесен. Вероятно в кабинета й имаше хора.

— Таня, аз съм. Може ли две думи?

— Една и половина — много официално отговори Татяна. — Има хора при мен.

— Убили са я — кратко съобщи Настя.

— Разбрах — също тъй кратко каза Татяна и затвори телефона.