Седмият печат

Пролог

БРРРРР.

— Марамбио за Макмърдо. — Бррр… — Марамбио за Макмърдо.

Бррррр.

Един мъж с кръгли очила и рядка сива брада седна пред радиостанцията и натисна бутона за интеркомуникация, прекъсвайки изнервящото бръждене.

— Тук Макмърдо. Говори Доусън. Какво има, Марамбио?

Бррррр.

— Доусън?

Бррррр.

— Да, говори Хауърд Доусън от Макмърдо.

— Тук е Марио Рокаталята от Аржентинския антарктически институт, отдел „Глетчери“, база Марамбио.

— Здравей, Марио. Всичко наред ли е?

Бррррр.

— Не знам.

Брррррррррррр.

— Би ли повторил?

Брррррррррррр.

— Не знам дали е наред — каза гласът от другата страна на английски с ясно изразен испански акцент. — Нещо странно става тук.

— Какво разбирате под „нещо странно“?

— Ларсен Б.

— Какво става с Ларсен Б?

— Тресе се.

— Тресе се?

— Да.

— Земетресение ли има?

— Не, не е земетресение. Започна преди няколко дни. Говорих с колеги от Сеизмологичната служба в Буенос Айрес. Казват, че няма земетресение.

— Тогава защо Ларсен Б се тресе?

— Не съм сигурен. Но се появиха пукнатини в леда.

— Пукнатини в леда? Не може да бъде! Ледникът има над двеста метра в дълбочина!

— Но пукнатините в леда са видими и вибрациите се усещат по цялата платформа.

— Имате ли някакво обяснение?

Брррррррррррр.

— Да.

— Какво?

— Опасявам се, че няма да приемете това обяснение.

— Слушам ви.

— Ларсен Б се разпада.

Брррррррррррр.

— Моля?

— Ларсен Б е в процес на разпадане.

Брррррррррррр.

— Ледникът се руши, така ли?

— Да.

— Но това е невъзможно! Ларсен Б съществува от последния ледников период, отпреди дванадесет хиляди години. Толкова стар ледник, с такава огромна маса… не може да се разпадне току-така.

Брррррррррррр.

— Знам. И въпреки това се разпада.

Мършавото жилаво тяло на Брад Раджински се появи в Crary Science and Engineering Center2 с чанта в ръката. Раджински свали палтото си и го окачи на закачалката до входа, след което се отправи към кабинета на директора. Вратата беше затворена. Метална табелка идентифицираше обитателя на кабинета.

S идваше от Science3, а 001 сочеше мястото на служителя в йерархията на институцията. Раджински почука нетърпеливо и влезе, без да чака.

— Може ли?

— Здравей, Брад — каза Хауърд Доусън, който седеше на бюрото и разглеждаше някакви документи. — Имаш ли новини?

Видимо угрижен, Раджински измърмори нещо неясно и след като стисна ръката на директора на лабораторията, седна пред масата за съвещания. Доусън стана от бюрото с футуристичен дизайн и се настани до госта, който се взираше в картата на Антарктида, окачена на стената пред него. Без да губи време, Раджински се наведе над чантата, измъкна няколко снимки и ги постави на масата.

— Това е заснето от MODIS4 — каза той, минавайки направо на въпроса. Говореше бързо и изяждаше част от думите. — Току-що ми ги пратиха от National Snow and Ice Data Center5 в Колорадо.

Доусън се надвеси и заразглежда снимките.

— Това Ларсен Б ли е?

— Да. Направени са преди час.

Директорът на лабораторията взе една снимка и внимателно я разгледа. Сви устни, повдигна рамене и погледна събеседника си.

— Всичко ми се струва наред.

Раджински се наведе над чантата и извади кръгъл метален предмет с дебела леща. Лупа. Взе една от снимките, постави лупата върху нея и посочи някакви нишки върху бялата структура.

— Виждате ли това тук?

— Да.

— Това са цепнатини в леда.

Доусън разгледа тъмните нишки, които опасваха млечнобялата повърхност на ледника.

— Това цепнатини ли са?

— Да.

— Ларсен Б е нацепен?

— Ларсен Б се разпада.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Доусън стана от стола, свали очилата си и въздъхна.

— I’ll be damned!6 Аржентинците се оказаха прави.

— Да.

Шефът на лабораторията почисти стъклата на очилата си с теменуженосиня кърпичка, постави ги на носа си и се загледа в спокойния пейзаж отвъд прозорците на кабинета.

Планината Дискавъри се открояваше в светлосиньото небе и сякаш плуваше над бялата равнина с наболи нови върхове в подножието й. Доскоро тези върхове липсваха в панорамата, те бяха илюзорни образувания, плод на играта между студа и светлината, между планината и низината. Фата моргана бе често явление в Антарктида; миражите бяха резултат от пречупването на светлината в планината при преминаването й през въздух с различна температура. Дискавъри като че имаше повече зъбери от обикновено, но тази неочаквана и впечатляваща гледка не заинтригува учения. Погледът на Доусън не се откъсваше от фата моргана, но вътрешният му взор не изпускаше невидимата нишка на собствените му мисли.

След дълга пауза той набра някакъв номер.

— Обажда се Хауърд Доусън. Мога ли да говоря с майор Шумахер? — Пауза. — Ало, майор Шумахер? Добро утро, как сте? Вижте, трябва ми въздушен транспорт възможно най-бързо. — Пауза. — Не, хеликоптер „Хюи“ не става. Трябва да отида до полуострова. — Пауза. — Знам, че полуостровът е далече. Точно затова „Хюи“ не върши работа. — Пауза. — Много добре. След час, казвате? — Пауза. — На коя писта? „Уили“ или „Пегас“? — Пауза. — Чудесно. Ще ви чакам. Благодаря.

Раджински внимателно изслуша разговора.

— До Ларсен Б ли ще ходите? — попита той веднага след като директорът затвори.

— Да. Искате ли да дойдете с мен?

— Какво ще правим там?

— Трябва да видим какво става.

— Не могат ли аржентинците да свършат тази работа?

— Аржентинците са добри, но ни трябва повече информация.

— Пробвахте ли с Палмър?

— Базата Палмър не разполага с нищо. Ларсен е от другата страна на планината.

— А Родера?

— Англичаните?

— Може би в British Antarctic Survey7 имат някаква информация.

— И те са оттатък — отбеляза Доусън, поглеждайки картата на Антарктида на стената. Родера се намираше малко по на юг от Палмър. — Но не пречи да опитаме.

Доусън излезе от кабинета и се отправи към радиостанцията, която се помещаваше в неугледна стаичка в сградата. Техникът по комуникациите си беше взел един ден отпуск и директорът сам се зае с радиостанцията. С типична за американците непосредственост Доусън се настани пред апарата, провери дали е включен и натисна копчето.

— Макмърдо за Родера. Макмърдо за Родера.

Бррррр.

— Тук Родера — отговори любезен глас с подчертан британски акцент. — Макмърдо ли е на линия?

— Да, тук е Макмърдо.

— Здравейте, момчета. Обажда се Джон Килингбек от Родера. Как е там, в Мактаун?

Мактаун8 бе прозвище на Макмърдо.

— Мактаун е добре, благодаря, Джон.

— А lager9 на Галахър? Още ли е най-лошата бира на The Ice10?

Галахър беше собственик на баровете в Макмърдо, а Ледът беше Антарктида.

— По-добра е от вашата топла бира.

Човекът от другата страна прихна.

— Съмнявам се — възкликна той. — Jolly good, chaps.11 С какво мога да ви помогна?

— Нали вие следите нещата на Ларсен Б, Джон?

— Ларсен Б? Един момент, ще проверя.

Брррррррррррр.

Бръжденето от статичното електричество продължи почти минута. Доусън скръсти ръце и зачака, докато накрая чу познатия глас.

— Родера за Макмърдо. Родера за Макмърдо.

— Тук сме, Родера.

— Вижте, нямаме никой на Ларсен Б…

— Жалко.

— … но имаме наши хора близо до Ларсен Б.

Брррррррр.

— Какво?

— Имаме кораб близо до Ларсен Б.

— Наистина ли?

— Джеймс Кларк Рос, изследователски кораб, който е на разположение на Бритиш Антарктик Сървей. Командир Никълс е на нашата честота в момента. Искате ли да говорите с него?

— Да, ако обичате.

— Родера за Джеймс Кларк. Чувате ли ме?

— Чудесно, Родера. Тук е капитан Никълс.

— Макмърдо иска да говори с вас. — Смени тона, обръщайки се към другия събеседник: — Go on12, Макмърдо.

Доусън натисна копчето.

— Макмърдо за капитан Никълс.

— Слушам ви.

— Капитане, до нас достигнаха обезпокоителни новини за поведението на ледника Ларсен. Родера ми каза, че сте наблизо.

— Действително.

— Можете ли да го видите?

— Да. Ето го там, в дъното. Виждам го.

— Забелязвате ли нещо необичайно?

— Коя от платформите имате предвид? Б или Ц?

— Ларсен Б, капитане.

— Един момент, да сложа бинокъла.

Бррррррррррр.

— Виждате ли я?

Брррррррррр.

— Хм… да… Тоест не съм сигурен.

— Моля?

Бррррррррррр.

— Има нещо странно. Не знам… изчакайте така.

— Капитан Никълс?

Бррррррррррр.

— Виждам… Виждам облак, който се издига над… над ледника.

— Облак ли казахте?

— Така изглежда… Прилича на пара.

— Облак от пара?

Бррррррррррр.

— Господи!

— Капитан Никълс?

— Ледникът… ледникът…

— Какво става?

— Господи!

— Какво става?

Брррррррррр.

— Ледникът се разпада!

Друсаше непрестанно, но това не попречи на Доусън и Раджински да подремнат. Бяха във въздуха няколко часа и полетът им се бе сторил безкраен, макар че бяха подготвени и знаеха, че самолетът не предлага кой знае какъв комфорт. „Херкулес С-130“ бе надеждно въздухоплавателно средство — единственият товарен самолет, който безпроблемно можеше да кацне на Южния полюс, но с четирите си витлови мотора, твърдите седалки и шумни вибрации, едва ли би бил предпочитан избор за любителите на бизнес класата.

Доусън се беше свил в червения анорак с притиснати до ушите слушалки, за да заглуши непрестанния шум на самолета, и се бе унесъл в лека неспокойна дрямка. Пробуждаше се при всяко по-здраво раздрусване и вперваше поглед през прозореца, опитвайки се да различи нещо ново из безбрежното плато на Антарктида, но гледката си оставаше една и съща — безкрайна снежна покривка, чезнеща отвъд хоризонта, тук-там разчупена от планини и пропадаща в чудни дефилета; млечнобяла пустош, искряща под антарктическото слънце в безметежно сините небеса. Пейзажът би очаровал всеки новопристигнал, но не беше нещо ново за него. А и друго безпокоеше мислите му.

Почувства някакво движение и отвори очи. Лейтенант Шилер се беше надвесил над него и му сочеше нещо. Доусън свали слушалките, които го изолираха от шума в самолета.

— Пристигаме — съобщи бордовият инженер, почти викайки. — Елате да видите.

Доусън тръгна след Шилер през товарния отсек на самолета, последван от Раджински. Изкачиха стъпалата до кабината, която едва побираше двамата пилоти и навигатора. „С-130“ се тресеше и люлееше и новодошлите с усилие запазиха равновесие.

Пилотът ги видя да влизат и кимна към прозореца, сочейки надолу. Доусън се наведе и видя Антарктическия полуостров, врязан дълбоко в морето, разцепил водите като ятаган. Това беше заостреният нос на Антарктида, насочен на север, почти докосващ края на Южна Америка. Глетчерите се спускаха по склоновете и застиваха, надвесени над водата, белеещи като мляко с флуоресцентна тюркоазеносиня светлина, процеждаща се през пукнатините. Зоната между полуострова и море Белингсхаузен беше осеяна с многобройни айсберги и плаването без ледоразбивач бе невъзможно.

Помощник-пилотът зави надясно, самолетът прелетя над планинска верига и веднага след това намали височината. Пилотът посочи нещо на полуострова:

— Вижте там!

Доусън се взря внимателно в указаната посока. Вгледа се в набраздената повърхност на море Уедъл, в тъмносините, почти черни води с пръснати бели блокове, и се помъчи да открие познатата млечнобяла повърхност на ледника.

Шок.

Белоснежното петно, онова блестящо кристално огледало, което приличаше на инкрустирано сред снежната планина и бурното море, вече не съществуваше. Огледалото се беше пръснало на хиляди парченца, ледникът се трошеше като разбит кристал и вместо стъклената повърхност, която помнеше, виждаше само хиляди, безброй бели отломки, ледени иглички, пръснати в морето като натрошен на хиляди трошици стиропор.

— Good Lord!13 — прошепна Доусън, смаян.

Целият екипаж на „С-130“ съзерцаваше спектакъла, без да откъсва очи от гледката, сякаш ледените игли им въздействаха хипнотизиращо като махало, като огромен магнит, от който не можеха да се откъснат.

— Ларсен Б е изчезнал — отбеляза пилотът, без да проумява онова, което виждаше. — It’s just fucking gone!14

Раджински взе видеокамерата и се зае да снима. „Херкулес С-130“ прелетя няколко пъти над мястото — най-напред ниско, в бръснещ полет, после високо, за да може да заснеме събитието от различна перспектива. На два пъти прелетяха над аржентинската база Марамбио и веднъж близо до британския кораб Джеймс Кларк Рос, който плаваше сред ледените блокове, носен от теченията на море Уедъл, но вниманието на всички беше приковано от грандиозния спектакъл на хилядите нови айсберги, в които се беше превърнал Ларсен Б.

Уютната и задушевна атмосфера в „Кофи хаус“ беше в пълен контраст с ледения мраз, сковал тъмните улици на Макмърдо. Приятен аромат на топло капучино и donuts15 изпълваше кафенето, приспано от приглушения говор на клиентите, дошли да прекарат малко време в приказки или в игра на карти.

Вратата откъм улицата се отвори и разговорите секнаха, когато на прага застана непознат мъж в син анорак.

— Кой е този? — прошепна един от клиентите насред играта крибидж16, привеждайки се към сервитьора, който подреждаше бутилки вино в един шкаф.

Сервитьорът обърна глава, изгледа посетителя и вдигна рамене.

— Не знам — каза той. — Някакъв finjy.

На жаргона на Макмърдо думата означаваше „пришълец“.

— Fucking finjies17 — изръмжа клиентът и партньорите му по игра го подкрепиха.

Мъжът със синия анорак прекоси кафенето под втренчените погледи на присъстващите. Лицето му бе скрито от дълбоко нахлупената шапка и слънцезащитните очила. Открояваха се само заострената брадичка и тънките му жестоки устни. Явно не смяташе да остава в кафенето, защото не свали ръкавиците си. Забеляза сервитьора до шкафа с вината и се приближи до него.

— Трябва ми информация — каза той, без да поздрави. Дрезгавият нисък глас издаваше неопределен чужд акцент. — Къде се намира Crary Lab18?

Сервитьорът се поколеба, чудейки се как по-точно да му обясни. „Кофи Хаус“ беше дървена барака без прозорци, подобна на хамбар, и тъй като не можеха да погледнат навън, посочи входната врата.

— Видяхте ли белия параклис в дъното на улицата?

Пришълецът кимна механично като робот.

— Да.

— Това е Chapel of the Snows19. Тръгнете по пътя и след като минете параклиса, ще стигнете право до Crary Lab.

Непознатият продължаваше да се взира в сервитьора зад непрозрачните стъкла на очилата.

— Има ли много хора там?

— Да, bakers20.

— Bakers?

— Така ги наричаме на местен жаргон — поясни сервитьорът. — Пекари са учените, които работят в Crary Lab.

Без да отрони и дума, мъжът се обърна и се запъти към вратата. Не успя да прекрачи прага, понеже сервитьорът му извика.

— Извинете, сър — каза той, — в Crary Lab ли отивате?

Вече иззад полуотворената врата, през която нахлуваше студ, пришълецът извърна глава. Лицето му остана наполовина скрито в мрака.

— Не си пъхайте проклетия нос където не ви е работа.

— О, извинете — смотолеви сервитьорът, изненадан от реакцията на непознатия. — Исках само да ви кажа, че няма да намерите никого там. Днес е неделя и всички са отишли на бинго.

— И професор Доусън ли е на бинго?

— А, не. Професорът работи и в неделя.

Мъжът му обърна гръб.

— Ама и него днес го няма — добави сервитьорът.

Пришълецът отново се закова намясто. Отразената светлина блесна по огледалните стъкла на очилата.

— Няма ли го?

— Преди малко го видях в един товарен Nodwell21. Разбрах, че ще лети нанякъде.

— Напуснал е Макмърдо?

— Не знам. По-добре говорете с шофьора на майор Шумахер, той го е откарал до Уили Фийлд.

Без да се сбогува, непознатият затвори дървената врата и се отдалечи.

В кафенето разговорите се подновиха с невиждано оживление. Макмърдо беше като провинциално селце — никога нищо кой знае колко вълнуващо не се случваше в това затънтено кътче на Антарктида, поради което появата на непознатия с надутия му вид и груби обноски беше приятна новост. Вече имаше тема за разговори.

— Зловещ тип, нали? — коментира един от играчите на крибидж пред партньорите си и сервитьора. — Забелязахте ли как му беше издут анорака?

— Не.

— Имаше пистолет.

— Give me a break, man!22

— Сериозно! Пришълецът носеше пистолет под анорака.

След като кръжа цял час над Ларсен Б, „Херкулес С-130“ направи една последна обиколка, зави и се отправи на юг покрай Антарктическия полуостров, към морето Рос и базата Макмърдо.

Двамата учени се върнаха на местата си в товарния отсек, но на никой не му се спеше.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Раджински и седна, все още стискайки видеокамерата в потреперващите си ръце.

— Това е последица от затоплянето на планетата — отвърна Доусън мрачно. — Въздухът на Антарктида се затопля с половин градус по Целзий на десетилетие. С други думи, пет пъти по-бързо, отколкото в останалата част на света. И това е поне от 1940 година насам. — Замисли се. — Явно сме достигнали критичната точка.

— Критична точка?

— Да, определена стойност, след която всичко се променя. — Доусън въздъхна. — Преди седем години се разпадна Ларсен А. Сега Ларсен Б. Лошото е, че Ларсен Б е много по-голям.

Раджински остана безмълвен. От дълго време слушаше да се говори за глобалното затопляне, но за първи път наблюдаваше последиците със собствените си очи.

— Това ще предизвика ли покачване на морското равнище?

— Кое? Затоплянето на планетата ли?

— Не, изчезването на Ларсен Б.

Доусън поклати глава.

— Ларсен Б е ледник. Ледниците са дебели плочи, които се носят във водата, залепени за Антарктида. Те вече влияят върху равнището на океаните и това, че се топят, няма да се отрази на морското равнище.

Раджински се усмихна с облекчение.

— Значи няма проблеми.

Събеседникът му отново поклати глава.

— Има проблем. И то не малък. Ледените платформи действат като спирачна система за глетчерите. Тъй като се намират между Антарктида и океана, те не позволяват на по-топлия морски въздух да стигне до континента и допринасят за по-умереното топене на глетчерите. Но изчезването на ледниците ще промени това равновесие. Топлият въздух ще нахлуе в Антарктида, глетчерите ще се разтопят и нивото на океаните ще се покачи. — Протегна ръце нагоре, като че се молеше. — И когато това стане… God help us!23

Раджински заби поглед в пода.

— Shit!24

Хауърд Доусън отвори вратата на самолета и леденият бриз изплющя като плесница в лицето му. Ученият придърпа анорака и тръгна предпазливо по стълбата. В Макмърдо температурата беше само пет градуса под нулата, но заради вятъра се усещаше като минус двайсет градуса.

Стъпи на асфалта на пистата Уили Фийлд и се изправи. Слънцето сияеше на хоризонта, но Доусън знаеше, че само след около два месеца щеше да се спусне почти постоянен здрач. За половин година щеше да се възцари страшната нощ на антарктическата зима, през която термометрите можеха да спаднат и до минус деветдесет градуса. Тази перспектива никак не въодушевяваше учения. Но засега предпочиташе да се наслади на мига, да се порадва на лятото, на краткия залез, когато слънцето захождаше, за да се появи почти веднага на хоризонта.

Шумът от двигателите на „С-130“ започна да заглъхва и Доусън закрачи по пистата. Чувстваше се изтощен от преживяното в последните часове, когато шумът на моторите се сливаше с напрежението от роящите се мисли в главата му след гледката на разрушения Ларсен Б. Нуждаеше се от миг спокойствие, което да възстанови равновесието му. Отдалечи се на няколко метра от притихналия самолет и най-сетне откри в едно кътче на пистата тъй лелеяния мир.

Тишината се стелеше над безкрайното поле и обгръщаше учения. Тишината на Антарктида бе толкова необятна и бездънна, че долавяше леко жужене в ушите си. Не се чуваше ни птица, ни глас, ни звук. Нищо. Вятърът се надигаше от време на време и тихо прошумоляваше, но бързо стихваше и отново се възцаряваше тишина.

И тогава от нищото се появи едва доловим, вибриращ и ритмичен шум. Бум-бум, бум-бум, бум-бум… Сърцето му биеше в гърдите. Когато го чу, Доусън разбра, че си бе възвърнал равновесието. Усмихна се, обърна се и тръгна към хангара, където го чакаше Раджински.

— Всичко наред ли е? — попита приятелят му.

— Да — потвърди Доусън, вслушвайки се в скърцането на ботушите си bunny boots25. — Бях зажаднял за тишина.

Раджински се разсмя.

— „Херкулесът“ е ужасен, нали?

Двамата се отправиха към нодуела, който ги очакваше недалече от хангара.

— Ще дойдете ли в Крери Лаб? — попита Доусън.

— Не, изморен съм — отвърна Раджински. — Ще разпускам в „Южно изложение“. — Беше един от баровете в Макмърдо. — Днес в Мактаун се играе бинго и не искам да изпусна възможността да стана богат.

Доусън поклати глава иронично.

— Вие сте единственият човек, който вярва, че може да забогатее на Ледения континент.

Влязоха в нодуела и шофьорът, изпратен от майор Шумахер, ги откара до Макмърдо на петнадесетина километра оттам. Доусън предпочиташе да каца на Айс Рънуей, която се намираше на ледена платформа близо до нос Армитидж, на пет минути от Макмърдо, но въпросната писта можеше да се използва само от октомври до декември. През летните месеци ледът се размекваше от топлината и Айс Рънуей не беше безопасна.

— Професор Доусън — каза шофьорът по средата на пътя за Макмърдо, — някакъв човек ви търси.

— Някой от бейкърите?

— Не, сър. Финджи.

— Финджи? Каза ли какво иска?

— Не, сър. Само попита за вас.

— И вие какво му отговорихте?

— Че сте отишъл до Полуострова и ще се върнете след няколко часа, сър.

— А той?

Шофьорът повдигна рамене.

— Сигурно е отишъл да пие чаша бира при Галахър, сър.

Раджински слезе пред сградата, където се помещаваше „Южно изложение“, и нодуелът пое към следващата спирка, преминавайки покрай „Кофи Хаус“ и Снежния параклис. Доусън се замисли кой би могъл да е непознатият, който го бе търсил, но догадките му бързо се разсеяха при вида на познатия пейзаж зад стъклата на автомобила.

Макмърдо беше бивша американска база, чиито постройки на по два и три етажа, издигнати на пилони, бяха отделени едни от други — нещо, което дразнеше Доусън. Ученият би предпочел системата, възприета от новозеландците в съседната база Скот, където почти всички постройки бяха свързани помежду си. Като се има предвид суровият климат на Антарктида, този модел му се струваше несравнимо по-добър. Но най-лошо бе това, че всичко бе невероятно грозно. Водопроводните тръби и електрическите кабели не бяха прокарани под земята, а лежаха върху снега или висяха между стълбовете пред очите на всички, изложени на ледения вятър. Понякога имаше чувството, че Макмърдо не беше научна станция, а западнало миньорско селище от Дивия запад.

— Пристигнахме, сър — съобщи шофьорът, връщайки го към действителността.

Доусън се сбогува с шофьора и слезе от нодуела, който потегли веднага. Пред него се издигаше Научният център „Крери“ — дълга постройка в циментовосив цвят. Ученият подритна мръсния сняг, ядосан, че бяха построили базата на това място. Макмърдо се издигаше край единствения активен вулкан в този район на Антарктида — планинския масив Еребус на остров Рос. Вулканичната пепел замърсяваше земята на базата и накърняваше девствената чистота, която беше символ на континента.

Мърморейки недоволно под нос, Доусън застана пред входа, пъхна дигиталния пропуск в процепа и влезе в сградата. Усети как топлината нежно обгръща тялото му и побърза да затвори вратата. Съблече анорака, събу ботушите bunny boots и по домашному тръгна по чорапи из пустата сграда, притихнала в часовете на неделното бинго. Отиде до кабинета, включи компютъра и докато екранът се събуждаше за живот, реши да похапне нещо. Премина по тесните коридори, из които се редяха затворени врати с цифрово означение на проекта на всеки от обитателите на кабинетите: S-015, S-016, S-017 и така нататък. На някои от вратите висяха метални табелки с кодово название на проектите: Penguin Cowboys26, Sealheads27, Bottom Pickers28. Доусън мина покрай заседателната зала и лабораториите, пълни с микроцентрофуги и колби за експериментите, прекоси големия салон, чийто огромен прозорец гледаше към Макмърдо Саунд с невероятния изглед към Трансантарктическите планини, и стигна до кухнята.

Освен микровълновата фурна, печката, хладилника и някои други неща, които могат да бъдат открити в една кухня, тук бяха струпани и контейнери за отпадъци според изискванията на протокола за Waste Management Program29. Отдавна беше минало времето, когато оставяха боклука в леда или го изгаряха всяка събота. Антарктида се беше превърнала в огромна защитена зона и според Протокола за опазване на околната среда на континента всички отпадъци трябваше да бъдат прибирани до момента на тяхното извозване в съответните страни, в случая Съединените щати. Дори атомният реактор на базата, доставен през 1961 година, бе върнат единадесет години по-късно. В съответствие с Протокола, в кухнята имаше ниши за осемнадесет различни типа отпадъци и Доусън губеше по десетина минути, докато се освободи от най-обикновена найлонова торбичка с боклук: използваните картонени опаковки се събираха на едно място, металните на друго, дори и готварската мазнина си имаше собствен контейнер.

Този път контейнер за junk food30 щеше да бъде собственият му стомах. Премалял от глад, Доусън извади от фризера порция замразено chili con carne31 и постави храната да се топли в микровълновата фурна.

— Професор Доусън?

Ученият се стресна. Обърна се и видя един непознат да стои на вратата с огледални очила, скриващи очите му.

— Jesus Christ32 — възкликна той, съвземайки се от уплахата. — Кой сте вие?

— Професор Хауърд Доусън?

— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна?

Непознатият направи крачка напред, вдигна дясната си ръка и насочи пистолет към Доусън.

Отекна изстрел. После още един.

Хауърд Доусън се преви и рухна на пода с две дупки в гърдите.

Непознатият се приближи, долепи парещата цев до челото на умиращия учен и стреля още веднъж.