Седмият печат

XXXIII

Къщата приличаше на изоставен хамбар. Навсякъде имаше разхвърляни хартии, купища книги се издигаха върху издънените кресла, дрехите бяха намятани в ъглите, мебелите бяха покрити с дебел пласт от вездесъщия червеникав прах. Парченца изсъхнала храна и празни опаковки от чипс се търкаляха на пода, а кутиите от бира и разхладителни напитки се редяха по мебелите от екзотична дървесина. По завесите имаше огромни мазни петна, стъклото на прозореца беше потъмняло от прах и мръсотия.

— Извинявайте за… хм… бъркотията — каза Къмингс, придвижвайки се в хола като изследовател през гъста джунгла. — Никога не ме е бивало в домакинската работа.

Томаш не беше пример за подражание, но това все пак му се стори прекалено: личеше си, че не беше чистено поне половин година. Той и Филипе си пробиха път до креслата и внимателно се настаниха, като избягваха все още пресните петна по дамаската.

— Значи напоследък работиш тук? — попита Филипе, едва сдържайки израза на погнуса.

— Right ho — потвърди англичанинът. — Това е тайната ми бърлога.

Томаш изненадано погледна приятеля си.

— Никога ли не си идвал тук?

— Не — каза геологът. — Знаех, че Джеймс се крие някъде из Юлара, разбира се, но никога не съм идвал тук. — Веднага след това допълни: — Поради мерки за сигурност.

Домакинът излезе от стаята и веднага се върна, надничайки през вратата.

— Нещо за пиене? Чай? Кафе? Бира?

— Може би една студена вода — помоли Томаш с пресъхнала от горещината уста.

Къмингс се появи отново с еднолитрова бутилка ледена вода и я подаде на Томаш.

— Не донесох чаша — извини се той. — Всички са… хм… мръсни.

Историкът не би и приел каквато и да било чаша в тоя дом: запечатаното гърло на бутилката даваше по-големи гаранции за хигиена. Отвори шишето с минерална вода и изпи жадно почти половината наведнъж. Когато приключи, Филипе го помоли да му подаде бутилката и утоли жаждата си с остатъка.

— Кажете ми сега — започна Томаш, преминавайки направо на въпроса — какво искате от мен?

Филипе и Къмингс се спогледаха. Англичанинът седна пред тях и подкани с жест португалския си приятел да обясни как стоят нещата.

— Предполагам, Казанова, че вече знаеш най-важното от историята — каза Филипе, след като кръстоса крак върху крак и се отпусна в креслото. — След смъртта на Хауърд и Атанасов… моя милост и Джеймс се скрихме. Аз заминах за Сибир, той дойде тук, в Австралия. Но не престанахме да работим. Аз бях зает да следя състоянието на световните нефтени запаси, а той продължи работата по проекта, който бяха започнали с Атанасов. Когато се разделихме, ние се разбрахме да не установяваме контакт, освен в краен случай, и при това само с кодирани съобщения. И ето че преди няколко седмици Джеймс ми изпрати едно съобщение с цитата от Библията, за който ти споменах.

— Онова от Апокалипсиса.

— Точно така — потвърди той. — В него се съдържа кодираното название на нашия проект.

— Така ли? И как се казва проектът ви всъщност?

— Седмият печат.

Томаш поклати глава с разбиране.

— Хм, да — промърмори той. — Ето защо сте използвали това изречение.

— Точно така — потвърди Филипе. — Изпратеният от Джеймс цитат беше знак, че проектът е завършен и че трябва да се срещнем тук, в Австралия, за да уточним подробностите. Но ние си давахме сметка, че сами доникъде няма да стигнем, и не знаех какво да предприема. Тогава видях имейла ти на сайта на гимназията. Освен че събуди носталгия у мен, ме осени идеята, признавам си, че би могъл да станеш важна връзка за нас, нещо като невидим агент, схващаш ли? Това затвърди решението ми да те поканя да се срещнем. Имах нужда от помощта на външен човек, за когото хората от петролния бизнес нищо не подозират.

— Разбирам.

— Когато ми съобщи в Олхон, че си на служба в Интерпол, се изненадах неприятно, защото се оказа, че в крайна сметка не си вън от играта. Щом Интерпол те беше повикал на помощ в разследването на убийствата, беше очевидно, че моралните виновници за тези убийства щяха да научат за съществуването ти.

— Говориш за хората, свързани с петрола?

— Разбира се!

— Хм.

— Както всъщност и стана в Байкал. Няколко часа след пристигането ти в селището се появиха онези въоръжени мъже. Питам се как, по дяволите, са стигнали до нас?

— Сигурно са ме проследили?

— Да, очевидно са те проследили — съгласи се Филипе. След кратка пауза отново подхвана разказа: — След като се измъкнахме, реших, че ситуацията е извънредна, и се свързах с Джеймс. Той естествено се разтревожи, но думата „Интерпол“ явно е заседнала в ума му.

Англичанинът разбра намека и взе думата.

— Най-добре щеше да бъде, ако работехте… хм… в Скотланд Ярд, of course95 — каза той. — Но предполагам, че Интерпол дава достатъчни гаранции за сигурност, затова казах на Филипе, че реално погледнато, може би… хм… така е по-добре. Нуждаем се от помощ и като изключим Скотланд Ярд, кой по-добре от Интерпол би могъл да ни помогне?

— Какво разбирате под „помощ“?

— Като начало, имаме нужда от… хм… защита.

— Но Филипе ми обясни, че като се има предвид какви могъщи интереси са поставени на карта, едва ли има полиция на света, която би могла да ви защити…

— За дълго време — прекъсна го Филипе. — Нито една полиция в света не може да ни опази за дълго време.

— Не разбирам.

Геологът си пое въздух.

— Ако се бяхме обърнали към полицията през 2002 година, когато Хауърд и Атанасов бяха убити, сега нямаше да сме живи. Нито една полиция не би могла да ни опази за дълго време от пипалата на петролните интереси, в това можеш да бъдеш сигурен. Но сега нещата са различни, Казанова.

— В какъв смисъл?

— Джеймс завърши съвместния им проект с Атанасов. Петролният пазар е на ръба да прехвърли пика. Последствията от покачването на глобалните температури вече се усещат осезаемо. — Разтвори ръце и ги обърна с дланите нагоре. — Искам да кажа, че не бива да чакаме повече, настъпил е моментът да се действа. Сега трябва само да вземем проекта и да го предадем на когото трябва. Това няма да ни отнеме години, а само няколко седмици. — Филипе се усмихна. — Интерпол не би могъл да ни опази живи години наред. Но няколко седмици? Не смятам, че ще е трудно.

— А когато тези седмици свършат? Какво ще стане с вас тогава?

Приятелят му сви рамене.

— Петролните интереси няма да спечелят нищо, ако ни елиминират. Седмият печат вече ще е излязъл наяве и смъртта ни няма да промени нищо. Дори обратното, биха поели прекалено голям риск с нови убийства, тъй като самоличността на поръчителите би била повече от очевидна. Ако успеем да направим Седмия печат публично достояние, мисля, че те няма да посмеят да рискуват повече.

Томаш прокара ръка по косата и се замисли.

— Много добре — каза той след малко. — Какво трябва да направя?

— Искаме да обясниш ситуацията на Интерпол и да ги доведеш тук, за да ни гарантират сигурността. Искаме да ни помогнат да установим контакт с редица ключови институции.

— Какво по-точно да им кажа?

— Ще им разкажеш какво си видял тук.

Историкът се огледа наоколо обезкуражен.

— Тук ли? Тук видях само пустиня.

Филипе се усмихна.

— Нямах това предвид — каза той. — Ще разкажеш за онова, което ще видиш след малко.

— А какво ще видя?

— Седмият печат.