Седмият печат

III

Свеж и живителен мирис на море изпълваше ресторанта, огласян от неспирния шум на прибоя. Томаш надникна през прозореца и видя белеещите очертания от пяна, полепнала по пясъка като захарен памук. Но океанът оставаше невидим, черна бездна, сляла се с нощта, в която проблясваха само фарът на Бужио и светлите точки на корабите, спускащи се плавно по скрития хоризонт към устието на Тежу. Уличните лампи изпълваха със светлина плажа на Оейраш, сякаш бе ден. Като малки слънца те огряваха тясната пясъчна ивица, но бяха безсилни пред необятната черна бездна на океана.

Погледна часовника си — минаваше осем и петнадесет. Закъснява, помисли Томаш. Хапна още една пирожка със скариди и остана загледан в непрогледната водна шир, унесен в напевния шепот на вълните, играещи вечния си валс с брега.

— Професор Нороня? — попита мъжки глас с лек чужд акцент.

Беше едър мъж, с огромен корем и овехтяла чанта в ръка. Косата му беше тънка и руса, олисяла от двете страни на челото, очите му бяха наситеносини; пълна гуша висеше под брадичката му като на жабок.

— Да?

— Моля да ме извините за закъснението — каза мъжът, леко задъхан, и му подаде пухкавата си ръка. — Александър Орлов от Интерпол. Приятелите ми казват Саша.

Стиснаха си ръцете. Орлов остави чантата под масата и с усилие се настани на стола, прекалено тесен за туловището му.

Сервитьорът се приближи и отправи лек поклон към новодошлия.

— Добър вечер, господин Орлов. Веднага ли ще поръчате?

Явно тук познаваха Орлов. Специалният клиент взе менюто, което му подадоха, и прокара поглед по ястията. Понечи да поръча, но спря навреме и погледна към Томаш.

— Избрахте ли вече?

— Не познавам тукашните специалитети.

— Препоръчвам ви пълнен омар. Много е вкусен.

— Чудесно — прие Томаш. — Нека да е омар.

— И „Вино Верде“, добре изстудено — добави Орлов. Погледна Томаш, търсейки одобрението му. — Съгласен ли сте?

— Така да бъде.

Сервитьорът се отдръпна и Орлов се нахвърли върху мезетата, поглъщайки лакомо три пирожки, два крокета и две хлебчета, намазани с пастет от риба тон.

— Какво ви е на главата? — попита той, забелязвайки превръзката върху тила на Томаш.

Историкът докосна превръзката.

— Това ли? Нищо особено. Малко произшествие с колата.

— Надявам се да не е сериозно.

— Не, не е.

Орлов напъха още две пирожки в устата си.

— Предполагам, че моето обаждане ви е изненадало — каза с приглушен глас, след като преглътна храната.

— Да — съгласи се Томаш. — Не знам с какво бих могъл да съм полезен на Интерпол. Споменахте мой приятел от гимназията, но да ви призная, господин Орлов, не виждам какво общо има това с мен.

— Не ме наричайте „господин“ — каза Орлов. — Не обичам формалностите.

— Много добре.

— Знам, че сте преподавател по история, експерт по древни езици и един от най-добрите криптоаналитици в света, нали?

Томаш поруменя и се усмихна.

— Един от най-добрите в света? Е, това е пресилено…

— Не е пресилено, в никакъв случай. Написал съм си домашното. — Погълна още една пирожка. — И важното е, че това е полезно за разследването, което водя за Интерпол.

Томаш се размърда на стола.

— Ние сме в неравностойно положение, не мислите ли? Вие знаете всичко за мен, а аз не знам нищо за вас.

Орлов гръмко се разсмя.

— Имате право, моля за извинение. Казвам се Александър Иванович Орлов. Роден съм в Санкт Петербург, по времето, когато моят град се наричаше Ленинград. Бях войник, съветник в Ангола, а после…

— А, ето къде сте научили португалски.

— Да, в Луанда. Имаше много съветници, които работеха с кубинците и MPLA33. Беше голям купон. После отидох да работя за руската полиция, но краят на комунизма ме накара да прогледна и да видя, че бъдещето ми не е в Русия. Централната власт се срина и страната остана в ръцете на олигарсите и мафията. — Орлов се намръщи и поклати глава. — Корупцията съсипа всичко, в това число и полицията. Предпочетох да си отида, вместо да гледам как шефовете и колегите ми се продават за шепа рубли. А който не се продаде, свърши с куршум в главата.

Събеседникът на Томаш машинално отхапа от хлебчето в ръката си.

Тогава кандидатствах за работа в Интерпол и заминах да живея в Лион, където ме приеха на работа в дирекция „Особени престъпления“. Възложиха ми разследването на случаи, в които са замесени секти и други подобни.

— Секти ли?

— Да, онези, смахнатите, които имат най-странните мотиви за извършване на престъпления. Колективни самоубийства и убийства заради политически или религиозни убеждения. Хора, които вярват в демони и си мислят, че настъпва краят на света.

— А, разбирам.

— Седем години се занимавам с тези идиоти. Не можете да си представите с какви извратени типове съм се сблъсквал…

Сервитьорът се приближи с поднос. Остави чиниите на масата и сипа ледено „Вино Верде“ в чашите. Поклони се, пожела им добър апетит и се оттегли.

Двамата сътрапезници опитаха от ястието, при което Томаш изрази одобрението си и заедно вдигнаха чаши.

— Как е на руски? — попита историкът с чаша в ръка.

— Наздоровье!

След тоста се заеха с храната. Орлов се задъхваше, докато пълнеше устата си, сякаш изнемогваше от глад. Стомахът му изглеждаше ненаситен, нуждаеше се от още и още храна.

Томаш вдигна вилицата си и я насочи към събеседника си.

— Не ми обяснихте какво общо има това с мен и моя приятел от гимназията.

— Ще стигнем и дотам — каза Орлов, нагълтвайки лакомо още две препълнени вилици с храна. — Ще стигнем и дотам. — Хвърли преценяващ поглед на чинията, която бързо се изпразваше, и повика сервитьора. — Донесете ми още един омар, моля.

Томаш се разсмя.

— По дяволите, май наистина сте гладен!

Орлов прокара опакото на ръката през челото си, бършейки избилата по него пот.

— Не казвайте нищо, това си е направо мъчение. — Излапа още една препълнена вилица с храна. — Обожавам храната.

— Да, забелязах.

Руснакът погълна още две филии хляб, и двете щедро намазани с пастет от риба тон, и ги преглътна с „Вино Верде“. Остави чашата и си пое дълбоко въздух, преди да се нахвърли върху остатъка от омара.

— Да се върнем на приятеля ви от гимназията.

— Филипе.

Орлов унищожи последните остатъци от омара и след като изтри устните си в салфетката, извади един плик от чантата, която беше оставил под масата.

— През март 2002 година в Интерпол е постъпила молба от ЦРУ за разследване на убийство. — Отвори плика и извади една снимка. — Отнася се за смъртта на американски изследовател на Антарктида, експерт по климатология. Професор Хауърд Доусън.

На снимката бе мъж на средна възраст, с усмихнати очи зад кръгли очила и рядка посивяла брада. Мъжът стоеше прав сред равнинен леден пейзаж, на фона на редица от знамена, побити в снега зад него, и ясно светлосиньо небе над главата му.

Томаш бутна чинията настрана и се взря в снимката.

— Тази снимка е направена на Антарктида, така ли?

— На Южния полюс.

Вгледа се в редицата от знамена.

— Това наистина ли е Южният полюс?

— Символично казано, да. — Погълна нов залък. — Всъщност точното разположение на Южния полюс се мени всяка година, нали?

Томаш изгледа руснака въпросително.

— Как така?

— Има няколко Южни полюса. — Орлов размаха снимката. — Тази снимка е направена на официалния Южен полюс. Знамената на първите дванадесет страни, подписали Антарктическия договор, са чудесен декор за увековечаване на образи. — Сви рамене. — Но всичко това е нагласено, разбира се. Истинският Южен полюс се мести от едно място на друго.

— Не разбирам — прошепна Томаш. — Доколкото знам, Южният полюс си стои на едно и също място.

Орлов поклати глава.

— Има три Южни полюса. — Вдигна три дебели пръста. — Магнитният Южен полюс, чието присъствие се регистрира от магнитните стрелки и който се намира някъде из залива Комънуелт. Понастоящем се мести с по десет-петнадесет километра на година в посока север.

— По дяволите.

— Освен него, имаме геомагнитен Южен полюс, където се проявява потокът на електромагнитното поле на Земята. Този Южен полюс се намира на антарктическото плато, близо до руската станция „Восток“. — Орлов отново размаха снимката. — И накрая, съществува географски Южен полюс, който се намира в близост до официалния Южен полюс. Когато се говори за Южния полюс, обикновено се разбира географският Южен полюс, нали така?

— Точно така.

— Проблемът е, че географският Южен полюс не се задържа дълго време на едно и също място.

Томаш смръщи вежди.

— Ето това не разбирам — каза той. — Екваторът си стои на едно и също място, Северният полюс също. Защо не е така и с Южния полюс?

— Заради леда.

— Какво общо има ледът с това?

— Вижте, професоре, Южният полюс е покрит с лед, нали? Но този лед не се задържа в статично положение, на едно място. Точно обратното, намира се в непрекъснато движение. Ледът на Южния полюс се мести с по десет метра на година по посока на Южна Америка, а това означава, че фиксираният географски Южен полюс се отдалечава с десет метра на година от действителното си местонахождение.

— Разбирам.

— Всяка година това налага преизчисляване на новата позиция на Южния полюс и обозначаването му на точното място. Което фактически означава, че всяка година си имаме нов Южен полюс.

Сервитьорът се появи с друг омар и Орлов веднага му се нахвърли с настървение, сякаш нищичко не беше хапвал. Докато руснакът беше зает с току-що поднесеното ястие, Томаш взе оставената на масата снимка.

— Този учен е бил убит на Южния полюс, така ли?

Орлов изгрухтя с пълна уста.

— Не — каза той, веднага щом преглътна хапката си. — Убит е в Макмърдо.

— Къде?

— Макмърдо, най-голямата станция на Антарктида. Построена е от американците през 1956 година като военна база, но с влизането в сила на Антарктическия договор е превърната в научна станция. През лятото има над хиляда жители, а през зимата — около двеста.

— Къде се намира?

— На остров Рос, който е свързан с Антарктида чрез гигантската ледена платформа Рос, в онази част на континента, която се мие от водите на Тихия океан. — Руснакът махна към усмихнатото лице от снимката. — Професор Доусън беше директор на Научния лабораторен център, главната база за научни изследвания на Макмърдо. Работеше над проект, свързан с климатичния анализ, преди да умре.

— И казвате, че бил убит?

— В едно февруарско утро на 2002 година бил намерен на пода в кухнята на изследователския център с два куршума в тялото и един в челото. Не прилича на естествена смърт, нали?

— Кой го е убил?

Орлов се усмихна.

— Ако знаех, нямаше сега да разговарям с вас.

Беше ред на Томаш да се разсмее.

— Дошъл сте да говорите с мен, за да ви помогна да разкриете престъпление, извършено на Антарктида? Шегувате се.

Орлов отново посегна към храната.

— Никога не се шегувам, когато става въпрос за работа. Убеден съм, че можете да ми помогнете да разкрия загадката.

— Как?

— Спокойно, ще стигнем и дотам — каза руснакът, дояждайки последните парченца от втория омар. — Но преди това искам да чуете цялата история. — Въпреки опитите да не гледа натам, погледът на Томаш непрекъснато се спираше на тлъстите парчета храна, които се мяркаха между мазните устни на руснака. — Когато Интерпол получи молбата на ЦРУ и проучи характеристиките на убийството, реши да прехвърли случая на моя отдел. След като се запознах с подробностите, аз установих, че въпросното престъпление има странни съвпадения с едно убийство, извършено в България, което бях разследвал дни преди това. Прегледах отново досието по случая в България и открих, че само няколко часа деляха събитията едно от друго. Професор Доусън е бил убит в Антарктида, а професор Христо Атанасов е бил открит малко след това мъртъв в кабинета си в Пловдивския университет, където преподавал физика. Той също е бил застрелян, само че изстрелът бил един-единствен, в тила. Убили са го, докато работил на компютъра си.

— Какво общо имат двата случая?

— И в двата случая убитите са учени, застреляни на работните си места в интервал от няколко часа.

Томаш погледна руснака с недоумение.

— Е, и? Единият е бил убит на Антарктида, другият — в България. Единият е американец, другият — българин. Единият е климатолог, а другият — физик. Според мен тук има доста различия.

Орлов се усмихна лукаво.

— Ако бяхте видели снимките от местопрестъпленията, нямаше да говорите така.

— Какво им е особеното на тези снимки?

Руснакът изтри ръце в салфетката и пъхна дебелите си пръсти в плика, откъдето извади още снимки. Но вместо да ги покаже, ги обърна към себе си, сякаш играеше покер и не искаше да открива картите си.

— За начало искам да ви кажа, че след проверката на документацията и личните бележници на двамата учени се установи, че двете жертви са се познавали.

— Така ли?

— От бележките им става ясно, че са имали двама общи приятели, също учени. — Наведе глава. — Но още по-любопитно е това, че в бележника на всеки от тях имената на другите трима приятели са отбелязани с един и същи знак.

— Хм — прошепна Томаш, обзет от желание да види снимките. — Какъв е този знак?

— Същият като знака, открит до труповете на жертвите. — Орлов най-сетне свали снимките. — Ето този.

На снимките се виждаха проснати на пода тела и лист хартия до безжизнените ръце, с три цифри, изписани с груби линии.

— Шест-шест-шест?

— Да. Знаете ли какво е това?

Томаш се взираше с изумление в трите цифри, изписани на хартията до жертвите. Не искаше да ги гледа, но погледът му като хипнотизиран се връщаше върху тях, подвластен на могъщата символична сила на знака.

— Числото на Звяра.