Седмият печат

IV

Шумът на вълните и мирисът на море се усещаха по-силно навън. Соленият аромат, свеж и леко пикантен, изпълваше терасата, където отидоха да хапнат десерта. Вечерта беше приятна и двамата мъже седнаха на полуосветена масичка, наслаждавайки се на бриза, който полъхваше от мрака.

Сервитьорът се приближи и остави десертите, които бяха поръчали. Томаш беше избрал крем от манго, но беше впечатлен от редичката от чинийки, подредени пред събеседника му, сякаш всеки от десертите очакваше реда си, както осъденият на смърт чака да дойде часът, когато ще застане пред взвода. Първа беше купичката с пет топки сладолед, полети с шоколадов крем, последвана от бисквитена торта, сметанов сладкиш и няколко палачинки „Сюзет“, но най-удивителното беше, че Орлов веднага се нахвърли на сладоледа с настървение.

— Нямате ли проблеми с холестерола? — осмели се да попита Томаш.

— Хм-пф! — изпръхтя Орлов и преглътна, за да може да отговори. — Признавам, че съм голям гладник, но това е по-силно от мен, какво да правя?

— Колкото до мен, не се притеснявайте.

Руснакът погледна към снимките на покойниците, оставени между палачинките и бисквитената торта.

— Какво ще кажете за това?

Томаш отново се вгледа в знака, оставен от убийците до жертвите им.

— Твърде смущаващо — отбеляза той. — Няма съмнение, че трите шестици препращат тези престъпления към някаква секта.

— Същото си помислихме и ние — съгласи се Орлов, облизвайки покапалия по пръстите му сладолед. — Трябва обаче да си призная, че не съм запознат с библейските тънкости относно трите шестици. Всичко ми изглежда толкова объркано.

— Какво знаете за това? — попита Томаш.

— Всичко, което знам, е, че това е числото на Звяра — каза Орлов и отвори широко очи с подчертано театрално изражение. — Знакът на Дявола. — Зае се със сметановия сладкиш. — Вече разговарях с няколко свещеници и теолози по въпроса и те ми показаха онази част от Апокалипсиса, където се споменава за тази тройна шестица. — Изпъшка, одобрявайки вкуса на сладкиша, който опустошаваше. Хрупкавата коричка проблесна между зъбите му. — Големи ужасии, разбира се, но се опасявам, че доникъде не стигнахме. Единственото, което успях да разбера, е, че си имаме работа с някаква секта или сатанистки култ.

— Не ви ли разтълкуваха това число?

Орлов спря да дъвче за миг.

— Числото на Звяра ли? — попита той и задъвка отново. — Не. Казаха ми само, че това е числото на Антихриста, който щял да дойде и да предизвика Апокалипсис.

— Не ви ли дадоха ключ за дешифриране на това послание?

— Мислите ли, че това число крие някакво послание?

— Разбира се. От пръв поглед е ясно, че става въпрос за послание, скрито в Библията. Само посветените могат да го разчетат.

Орлов размаха показалец и се усмихна лукаво.

— Вие сте от посветените.

— Защо казвате това?

— Защото сте експерт по древни езици. Един от най-добрите в света.

Томаш се разсмя.

— Е, вие си знаете едно и също…

— Виждам, че се правите на скромен. Кажете ми истината, можете или не можете да дешифрирате тази библейска загадка?

Историкът леко се изчерви и сведе очи.

— Мисля, че да.

Руснакът удари с ръка по масата.

— Ах! — възкликна той. — Знаех си! — Насочи пръст към събеседника си. — Вие сте посветен! Признайте си, така ли е?

Томаш сви рамене.

— Като историк, да, посветен съм. — Кимна към снимката. — Щом тройната шестица е тайно послание, всеки историк, който се занимава с древни езици, би трябвало по принцип да може да го разчете.

— Както е във вашия случай.

— Да.

— Кажете ми тогава — предизвика го Орлов, посягайки с лъжицата към последната сладоледена топка — как да разбираме тази тройна шестица?

— Не е толкова просто. Ще трябва внимателно да разуча тази тайна.

— Ами разучавайте я тогава.

Томаш се разсмя.

— Ако имах време, щях да го направя — каза той. — Но истината е, че съм прекалено зает.

— Ние ще ви наемем.

— Моля?

— Интерпол ще ви наеме.

— За какво? Да дешифрирам мистерията на тройната шестица от Библията ли?

Орлов поклати глава развеселен.

— Не, професоре. За да ни помогнете да разбулим тайната, свързана със смъртта на тези хора. Това, разбира се, предполага дешифриране на тройната шестица, но не приключва дотук.

— И докъде стига?

— Ами докъдето трябва!

Историкът въздъхна.

— Вижте, не знам дали ще разполагам с време за това. В ход са редица проекти и се опасявам, че няма да имам време тепърва да се правя на детектив. Работата ми не е да помагам на Интерпол да разкрива убийци.

— Какъв е проблемът? Доколкото знам, вие вече сте бил наеман от разни институции и преди. Достатъчно е да спомена Фондацията за американска история и фондация „Гулбенкян“, да не говорим и за една американска агенция, чието име няма нужда да споменавам.

Томаш се вгледа изпитателно в Орлов.

— Добре сте информиран.

— Аз съм полицай, както вече ви казах. — Посочи снимките. — Имам нужда от помощ, за да разреша този случай.

— А аз вече ви казах, че не знам дали имам време.

— Ще ви плащаме по петнадесет хиляди евро на месец, плюс допълнителните разходи, включително пътувания. Отдава ви се прекрасната възможност да се видите с вашия стар приятел от гимназията.

— Ааа, Филипе. Всъщност каква е неговата роля във всичко това?

Орлов изправи гръб на стола и придоби сериозно изражение.

— Страхувам се, че приятелят ви е затънал до шия в тази история.

— Така ли? Какво е направил?

— Може би е натиснал спусъка.

— Филипе?

— Да.

— Какво ви кара да мислите така?

— Името му е записано в бележниците и на двете жертви и в двата случая с една тройна шестица отпред.

— Сериозно?

— На шегобиец ли ви приличам?

Томаш се замисли над казаното.

— Но това не означава нищо.

— Това означава, че и двете жертви са познавали приятеля ви. Това означава, че и двете жертви са били свързани с него чрез числото на Звяра.

— Вие говорихте ли вече с Филипе?

Орлов разтвори ръце досущ като фокусник, от чиито ръце току-що е изчезнала гълъбица.

— Изчезна. Изпари се. — Орлов сви устни и духна. — Пф!

— Не го ли намерихте?

— Сякаш изобщо не е съществувал. Когато открихме името му, както и името на един друг учен, в бележниците на двете жертви, съпроводено със знака на Сатаната, обзе ни любопитство, разбира се. Още повече че съвпадаше със знака, оставен от убиеца до труповете. Ето защо решихме да ги разпитаме веднага. — Направи малка пауза. — Духнали са по едно и също време.

— Наистина е странно.

— Това не е странно, скъпи ми професоре. — Повдигна вежди, за да наблегне на заключението. — Подозрително е.

— Кое е другото име, което сте открили в бележниците?

— Джеймс Къмингс, английски физик, който се занимава с ядрени технологии. Обърнахме се към Скотланд Ярд с молба да го разпитат, но полицията закъсня. От два дни човекът не се е вестявал нито вкъщи, нито в лабораторията в Лондон, където работел.

— А Филипе? Каква връзка има той с тези… тези учени?

— Вашият приятел също е учен.

Томаш се изненада.

— Я гледай! Не знаех. Какво работи?

— Завършил е геология и се е посветил на енергетиката. Бил е консултант на португалските фирми от бранша. — Прегледа малък бележник със записки, за да си припомни имената. — А, ето… Galp и EDP.

Томаш се замисли над тези данни.

— Казвате, че Филипе и англичанинът са изчезнали, нали така? Кога е станало това?

— През 2002 година, по времето, когато са били извършени убийствата.

— И оттогава ги няма?

— Да.

— А защо едва сега решихте да говорите с мен?

— Защото преди няколко дни засякохме електронно съобщение, изпратено от единия на другия. Системите за мониторинг на секретния проект „Ешелон“ са засекли имейл и са го изпратили на ФБР, а оттам са го препратили до Интерпол.

Томаш забарабани с пръсти по масата.

— А къде се вписва моя милост в тази история?

— Ще стигнем и дотам — каза Орлов. — Засеченият имейл е изпратен от професор Къмингс до приятеля ви. Понеже става дума за връзка чрез интернет, нямаме възможност да установим откъде е изпратен и къде е получен. Можем само да прочетем посланието.

— И какво пише в него?

— Смисълът на една част от него изглежда пределно ясна, но другата май е зашифрована. Вие сте един от най-добрите в света в тази област и по щастливо стечение на обстоятелствата познавате лично единия от заподозрените. — Смръщи вежди. — Кой по-добре от вас би могъл да ни помогне да разнищим този случай?

— Хм — промърмори Томаш, осмисляйки онова, което току-що му бяха казали. — Значи затова искате да ме наемете.

— При финансовите условия, които вече споменах.

Историкът неволно се загледа в бележника на мъжа от Интерпол.

— Ще ми кажете ли какво гласи посланието?

Орлов се усмихна.

— Виждам, че горите от любопитство — отбеляза той. — Ако се съди по въпроса ви, вече се смятате за нает?

— Да, така е. Но бихте ли ми казали…

Руснакът му подаде ръка.

— Честито, в такъв случай — прекъсна го той спонтанно. — Добре дошъл в Интерпол!

Стиснаха си ръцете на масата, сключвайки договора.

— Спокойно — помоли Томаш, — доколкото знам, не съм постъпил в Интерпол. Само ще помогна при разследването, нали така?

— Разбира се, но това трябва да се отбележи. Поводът заслужава, нали? — Орлов взе полупразната чаша вино и я вдигна, обръщайки се към новия си сътрудник. — Наздоровье!

— Да, да — отвърна Томаш, вдигайки неловко чашата си. — Но вие не ми отговорихте на въпроса.

— Припомнете ми.

— Какво пише в засеченото от вас съобщение?

— Съобщението, което професор Къмингс е изпратил до вашия приятел?

— Именно.

Орлов погледна плика, откъдето по-рано беше извадил снимките на убитите.

— Вижте, имам ксерокопие. Искате ли да го видите?

Руснакът подаде лист хартия и Томаш го попи с очи на мига.

Историкът погледна въпросително към полицая.

— Какво, по дяволите, означава това?

Орлов се разсмя.

— Точно заради това ви наех, за да си отговоря на този въпрос?

Томаш препрочете посланието.

— Да… не може да се отрече, че е работа за професионалист.

Руснакът взе ксерокопието.

— Вижте, поне едно нещо тук е съвсем ясно. — Посочи третия ред. — Думите see you35 предполагат, че Джеймс Къмингс и Филипе Мадурейра възнамеряват да се срещнат скоро. — Посочи втория ред. — Но същественото в посланието, а следователно и нашият проблем, е в основното изречение.

Томаш взе ксерокопието и се взря във втория ред.

— Това тук, нали?

— Да. По-добре го прочетете на глас.

Историкът се прокашля и зашептя на интервали думите, криещи тайната.

— Когато сне седмия печат, настана тишина на небето.