Шестнайсета глава

И Райли ми липсва.

Толкова много, че усещам липсата й като физическа болка.

Защото в секундата, когато обявих на Сабин, че Деймън няма да дойде на вечерята (чаках го да се появи до осем без десет, когато стана напълно ясно, че няма надежда да се появи), въпросите започнаха. И продължиха почти през целия уикенд: Какво става? Знам, че нещо не е наред. Защо не споделиш с мен? Защо не ми кажеш? Какво се е случило между вас с Деймън? Скарани ли сте?

И въпреки че разговарях с нея по време на вечерята, на която отидохме двете, и се наложи да хапна два-три залъка, за да я убедя, че нямам проблеми с храненето, аз се опитах да я уверя, че всичко е наред, че Деймън има работа, а аз съм много уморена след прекараната в шеги и закачки нощ у Хевън. Но ми стана ясно, че не повярва на нито една моя дума. Поне не и в онази част, където се мъчех да я убедя, че съм добре. Всъщност вярваше само, че съм прекарала нощта у Хевън. И не спираше да повтаря, че вероятно има по-логично обяснение за постоянните ми въздишки и странните състояния, вариращи от вцепенение до потиснатост и обратно. Беше ми неприятно, че се налага да я лъжа, но продължавах да поддържам версията си. Струваше ми се, че лъжейки Сабин, ще ми е по-лесно да излъжа и себе си.

Бях много объркана, страхувах се да подредя фактите в главата си, защото тогава неизбежно трябваше да се запитам дали обяснението не се крие във факта, че ме е разкарал, въпреки че сърцето ми отказваше да повярва в това. А запитам ли се, ще се наложи да си отговоря.

Ако Райли беше тук, нещата щяха да са различни. Щях да поговоря с нея. Да й разкажа цялата странна история отначало докрай. И тя щеше не само да ме разбере, но и да ми даде отговори.

Защото тя е мъртва и това отваря всички врати пред нея. Позволява й да отиде, където си поиска, само със силата на мисълта. За нея няма ограничения, цялата планета й е дом. И не се съмнявам, че действията й щяха да са много по-ефективни от моите патетични обаждания по телефона, комбинирани с набези до къщата му.

Защото всичките ми несръчни опити да открия нещо завършиха безславно.

В понеделник сутринта съм толкова безпомощна, колкото бях и в петък вечерта, когато той изчезна. През целия уикенд звънях непрекъснато ту на Майлс, ту на Хевън, но неизменният им отговор беше: Нищо ново, но ще ти звъннем, ако научим нещо.

Ако Райли беше тук, щеше да разреши загадката за нула време. Щеше да ми представи отговор и начин за решаване на проблема. Да ми каже какво става и как да процедирам.

Но Райли я няма. И въпреки че ми обеща да изпрати знак, че е добре, вече не вярвам, че това ще се случи. А може би… може би е време да престана да се оглеждам и да продължа живота си без нея.

Навличам дънките, слагам първите попаднали пред погледа ми чехли, издърпвам една блуза с дълъг ръкав от купа в чекмеджето и тъкмо се каня да изляза за училище, когато се сещам за айпода и слънчевите очила. Грабвам ги и ги пъхам в чантата, защото не знам какво ме чака там.



— Откри ли го?

Майлс се качва в колата, пуска чантата на пода и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.

Клатя глава.

— Опитах се да го намеря по телефона — отмята той с ръка падналата по челото си коса и аз забелязвам, че ноктите му все още са розови. — Дори отидох до тях, но не ме пуснаха на портала. Повярвай ми, никой не може да се справи с онази огромна Шийла, дори и ти. Тя гледа много сериозно на работата си.

Поглежда ме и се засмива в опит да разведри обстановката.

Искам и аз да му отвърна със смях, но просто не мога. От петък насам не съм на себе си и единственото лекарство е Деймън.

— Не бива да се тревожиш толкова за него — обръща се към мен Майлс. — Сигурен съм, че е добре. Все пак не изчезва за пръв път.

Предусещам думите, още преди да излязат от устата му. Той определено визираше онова изчезване на Деймън, когато аз го отпратих.

— Сега е различно — казвам. — Повярвай ми, няма нищо общо с онзи път.

— Откъде си толкова сигурна? — пита тихо той. Мери всяка своя дума и ме гледа изпитателно.

Поемам дълбоко въздух и се взирам в пътя пред себе си. Колебая се дали да му кажа, или не. Отдавна не съм разговаряла истински с някого, не съм споделяла от онзи момент на страшната катастрофа, която промени напълно живота ми. Понякога се чувствам ужасно самотна. Колко много жадувам за нормален разговор без тайни, без лъжи, просто да поклюкарствам малко с приятелите си.

Поглеждам несигурно към Майлс. Знам, че мога да му се доверя, но не съм сигурна, че мога да вярвам на себе си. В момента съм като изпусната на земята кутия с газирана вода и мехурчетата заплашват да изкарат на повърхността всичките ми тайни.

— Добре ли си? — вглежда се той в мен.

Преглъщам мъчително и казвам:

— В петък… след постановката… — запъвам се, но знам, че той вече е наострил уши. — Ние… ние с него бяхме планирали нещо.

— Планирали сте какво? — привежда се към мене той.

— Нещо важно — разтягам ъгълчетата на устните си в усмивка, но тя веднага посърва, когато си припомням колко трагично завърши всичко.

— Колко важно? — не ме изпуска от поглед Майлс.

Тръсвам глава и се съсредоточавам в пътя.

— Ами… като за петък вечер. Нали знаеш — ново бельо, стая в „Монтаж“, ягоди с течен шоколад и две чаши шампанско…

— Божичко, и не сте! — изписква той.

Поглеждам го мимоходом и виждам, че очите му помръкват, когато се убеждава, че между нас не е станало нищо.

— Брей, да му се не види, значи наистина не сте! Имам предвид, че не сте го направили, защото той… — Погледът му омеква. — О, Евър, много, много съжалявам.

Виждам ясно по лицето му доказателствата за собствената си трагедия, но свивам рамене.

— Виж — хваща ме той за рамото, когато спирам на светофара, но веднага си спомня колко мразя да ме докосва друг, освен Деймън и се отдръпва. Няма как да знае, че го правя само за да избегна сблъсъка с чуждата енергия. — Виж, Евър, ти си изключително красива, сериозно ти казвам. Особено сега, когато престана да носиш онези качулки и размъкнати… Както и да е, важното е, че няма начин Деймън просто да те е разкарал. Човекът е влюбен до уши в теб, всички го виждат. Начинът, по който се държите и двамата, го доказва. Повярвай ми, мога да се обзаложа за него.

Искам да му припомня думите на Роман, че Деймън „е отпрашил“ с колата нанякъде, да му разкрия ужасното си предчувствие, че това момче е свързано по някакъв начин с изчезването на Деймън, може би дори е отговорен за него, но не мога, защото нямам нищо черно на бяло. Не мога да докажа нищичко.

— Обади ли се в полицията? — пита Майлс и внезапно става сериозен.

Притискам устни една в друга и се заглеждам в ярките светлини на светофара пред нас. Умирам си от яд, че се поддадох на паниката и се обадих в полицията. Знам, че ако Деймън се появи цял и невредим, ще се ядоса, че съм насочила вниманието им към него.

Но какво можех да направя? Нали те щяха да са първите осведомени, ако е станала катастрофа или нещо подобно? Затова в неделя сутринта отидох в участъка и попълних съответния формуляр, описах го подробно — мъж, кафяви очи, кафява коса… докато стигнахме до годините и едва не се задавих, когато на езика ми дойде: ами… приблизително шестстотин и седемнайсет години.

— Да, подадох молба — казвам тихо и натискам газта до дупка в мига, когато светва зелено. — Записаха всичко и казаха, че ще направят проверка.

— И само толкова? Сигурно се шегуваш. Та той е непълнолетен все пак!

— Да, но е сирак. Живее сам, което, наред с хубавите страни, означава, че отговаря сам за себе си и още куп други доводи, които не можах да схвана. Изобщо, да не би да си мислиш, че са ме запознали с техниките на издирване на хора или че са ме включили в отбора? — сопвам му се и намалявам скоростта, защото вече сме в района на училището.

— Искаш ли да пуснем обяви? Или да организираме издирване със свещи, както съм виждал по телевизията?

При тези думи стомахът ми се свива, макар да знам, че, както винаги, той преувеличава и драматизира нещата. Сигурна съм, че Деймън ще се появи всеки момент. Няма друг начин. Какво би могло да му се случи?

И наистина, влизам в паркинга и първото нещо, което виждам, е Деймън да излиза от колата си. Изглежда толкова бляскав, толкова секси, толкова красив… човек би помислил, че всичко е наред и че последните два дни просто не ги е имало.

Натискам рязко спирачката, колата заковава на място и кара шофьорите зад мен също да натиснат спирачки. Сърцето ми препуска, ръцете ми треперят, като виждам моя красавец, моя любим да прокарва ръка по косата си толкова преднамерено, толкова съсредоточено, сякаш няма по-важно нещо на света.

Никога не съм очаквала, че ще се държи така.

— Какво става, по дяволите? — зяпва Майлс, а опашката от коли зад нас надува клаксоните. — И защо е паркирал чак тук? Защо не е на второто най-готино място, пазейки най-готиното за нас?

Не знам отговорите на нито един от въпросите, затова паркирам до Деймън с надеждата да ги получа от него.

Свалям стъклото на прозореца и потръпвам от смущение и тревога, когато ме поглежда като сляп и отмества разсеяно поглед.

— Ъ… Наред ли е всичко? — питам с пресъхнала уста.

Той кима небрежно, никога не е показвал такава незаинтересованост към мен. После взема чантата от колата си и използва момента да се възхити на отражението си в стъклото откъм седалката на шофьора. Преглъщам и измърморвам:

— Защото в петък изчезна и не успях да те открия през целия уикенд… и… малко се разтревожих… дори ти оставих няколко съобщения… Получи ли ги?

Стискам устни и се свивам, като си представям колко жалка изглеждам отстрани.

Изчезна? Разтревожих се малко?

А ми се иска да изкрещя:

Ей, Ти, Супермодерният! Какво Стана, По Дяволите?

Той мята чантата на рамо, поглежда ме и за няколко секунди скъсява дистанцията помежду ни. Но само физическата дистанция, защото когато надниквам в очите му, виждам, че са на километри от мен.

Сдържам дъха си, когато се навежда и доближава лице до моето.

— Да, получих ги. Всичките петдесет и девет.

Усещам топлия му дъх по кожата си, отварям лекичко устни и търся погледа му, жадна за топлината им. Разтрепервам се, когато виждам студените, празни и мрачни очи. Не, не че не ме позна, както беше онзи ден. Беше много по-лошо.

Този път ме позна веднага, но беше повече от ясно, че не иска да ме вижда.

— Деймън, аз… — гласът ми се пречупва, клаксоните зад нас вият като сирени, Майлс мънка нещо под носа си.

И преди да опитам отново, Деймън поклаща глава и се отдалечава.

Загрузка...