Синя луна

Пета глава

— Какво става между теб и новия? — пита Хевън, когато останалите тръгват към клас.

— Нищо — тръсвам глава и хвърлям поглед към Деймън, Майлс и Роман пред нас, които говорят и се смеят като стари приятели.

— Хайде, стига — дразни се тя. — От километри се вижда, че не го харесваш.

— Много смешно, няма що! — свивам устни и продължавам да следя с поглед Деймън, моя красив приятел, страхотното ми гадже, интимния ми приятел, партньор (време е да намеря точната дума), който не ми е казал и дума от часа по английски насам. Моля се причината да не е тази, за която си мисля — вчерашното ми поведение и това, че му отказах за уикенда.

— Аз също мисля, че не е смешно — поглежда ме Хевън. — И за слепите е ясно, че мразиш новите хора.

Думите й звучат много по-приятелски от онези, които чувам в главата й.

Притискам устни една към друга и впервам поглед напред, за да не извъртя очи. Обещах си да се отърва от този навик. Но тя слага ръка на кръста, присвива натежалите си от грим очи под огненочервените кичури на бретона и казва:

— Доколкото си спомням, а аз си спомням добре, мразеше и Деймън, когато се появи за пръв път в училище.

— Не е вярно! — завъртам очи въпреки обещанието си.

И си мисля: разбира се, че не е вярно. Само давах вид, че го мразя. Истината е, че се влюбих в него от пръв поглед и го обичах през цялото време… с изключение на моментите, когато наистина го мразех. Но дори и тогава го обичах. Само че не исках да си призная…

— Извинявай, но аз не мисля така — тръсва глава тя и нарочно разбърканата коса пада върху лицето й. — Спомняш ли си, че не искаше да го каниш у вас на онова парти за Хелоуин?

Въздъхвам, ядосана от глупавия разговор. Мислено съм при Деймън, но се правя, че я слушам, и казвам, докато бързам към клас:

— Да, а ти случайно да си спомняш, че двамата се целунахме за пръв път точно през онази вечер?

Но веднага съжалявам за думите си. Сещам се, че тогава Хевън ни видя край езерото и това й разби сърцето.

Но тя подминава тази подробност, предпочита да изясни настоящия случай, вместо да чопли в миналото.

— А може би ревнуваш, че Деймън си има нов приятел? Някой, който не се казва Хевън?

— Глупости! — казвам, но думата излиза прекалено бързо от устата ми, за да ми повярва. — Деймън си има много приятели.

Само дето и двете знаем, че не е така.

Тя препречва пътя ми, изглежда ме със здраво стиснати устни и накланя глава. Чака. Няма как, съзнавам, че съм отишла твърде далеч и трябва да продължа.

— Има си теб, Майлс и… — и мен, но последното не го казвам на глас, защото списъкът е обидно кратък, а знам, че нейната цел е да призная, че той няма приятели.

Освен това Деймън никога не излиза с Хевън и Майлс, ако аз не съм с тях. Прекарва всяка свободна минута с мен. А когато не сме заедно, ми изпраща постоянен поток от мисли и образи, за да не прекъсваме връзката си. Така сме непрекъснато заедно. Няма да крия, че това ми харесва много. Може би защото само с него мога да покажа истинската си същност — да не крия способността си да чета мислите на другите, да усещам енергията и да виждам аури. Само с Деймън мога да сваля защитата и да съм истинската Евър.

Поглеждам Хевън и няма как, трябва да призная, че е права. Може би наистина ревнувам. И Роман си е едно обикновено симпатично момче, което си търси мястото в новото училище, и няма нищо общо със зловещия образ, който започвам да изграждам в себе си за него. Може би наистина не търпя друг човек между нас, толкова съм се вманиачила в Деймън, че развивам параноя. И треперя от страх, че ще го изгубя само защото днес не е така безумно обсебен от мен, както е обикновено. Добре, да приемем, че е така, нали ще изглеждам жалка, ако й го призная? Затова клатя глава, изсмивам се фалшиво и казвам:

— Отново глупости. Всичко това е пълна простотия.

И я изглеждам възмутено, сякаш наистина го мисля.

— Да, бе! Ами Дрина? Помниш ли Дрина? — криви устни тя. — Намрази я още от първия миг. Дори не се опита да го отречеш. И щом разбра, че познава Деймън, я намрази още повече.

Слушам я и потрепервам вътрешно. И не само защото е абсолютно права, а защото името на бившата на Деймън винаги кара сърцето ми да се свива. Каквото и да правя, не мога да го преодолея. Но не мога да обясня това на Хевън. Тя знае само, че Дрина се е преструвала на нейна приятелка, изоставила я на едно парти и е изчезнала завинаги. Дори не помнеше, че Дрина се опита да я убие с отровния мехлем за възпалената й татуировка на онази зловеща змия, захапала опашката си, която Хевън наскоро премахна. Не помнеше…

Божичко! Мехлемът! Роман даде на Майлс мехлем за пъпката. Знаех си, че има нещо странно в него! Знаех си, че не бива да му се вярва!

— Хевън, какъв час има Майлс сега? — питам я и обикалям двора с поглед. Не мога да го открия никъде, а работата е спешна. Нямам време да се мъча да го усетя от разстояние, и без това не съм овладяла напълно това умение.

— Мисля, че английски. Защо? — изглежда ме изненадано тя.

— Нищо, просто… трябва да го видя.

— Добре. Както и да е. Но да знаеш, че според мен ти наистина мразиш нови хора — провиква се Хевън, но мен вече ме няма.

Спринтирам по коридора, съсредоточена върху енергията на Майлс. Завивам зад ъгъла, виждам врата от дясната страна и връхлитам в стаята, без да се замисля.

— С какво мога да ви помогна? — мести поглед от черната дъска учителят и се обръща към мен с парче тебешир в ръка.

Аз стоя там и се свивам от срам, когато слугите на Стейша започват да подхвърлят подигравки по мой адрес.

— Майлс — казвам, като едва си поемам дъх и соча към приятеля си. — Трябва да говоря с Майлс. Ще ви го отнема само за няколко секунди.

Учителят скръства ръце на гърдите си и ме гледа. Явно не е склонен да ми съдейства.

— Много е важно — уверявам го аз и виждам Майлс да затваря очи и да клати глава.

— Имате ли разрешение да излезете от клас? — пита учителят, придържайки се към правилата.

Разбирам, че мога да загазя и лъжата да се обърне срещу мен, но сега нямам време да се занимавам с правилника на гимназията — върховно творение на училищната бюрокрация, чиято цел е да ни запази цели и невредими. По принцип аз нямам нищо против него, но в момента въпросът е на живот и смърт.

Или поне може да е.

Не съм сигурна, но трябва да проверя.

Решавам да действам направо и се надявам разтревоженият поглед да ми помогне:

— Вижте — казвам тихо, — и двамата знаем, че нямам разрешително. Но ако ми направите тази услуга и пуснете Майлс за няколко секунди, обещавам да ви го върна веднага.

Той ме оглежда и изброява наум всички алтернативи: да ме изрита, да ме придружи до клас или да ме заведе в кабинета на директора Бъкли, но накрая кима към Майлс и казва:

— Добре. Но много бързо.

Двамата излизаме в коридора и щом вратата зад нас се затваря, аз протягам нетърпеливо ръка към Майлс.

— Дай ми мехлема.

— Какво? — зяпва учудено той.

— Мехлема. Онзи, дето ти го даде Роман. Дай ми го. Трябва да го видя — казвам и мърдам пръсти от нетърпение.

— Полудя ли? — прошепва Майлс и се оглежда тревожно, но освен нас и сивите стени наоколо няма никого.

— Не, казвам ти сериозно, дай ми го! — Фиксирам го с поглед. Не искам да го плаша, но ако се наложи, ще направя и това. — Хайде по-бързо. Нямаме цял ден на разположение.

— В раницата ми е.

— Иди го вземи.

— Евър, сериозно. Какво…

Скръствам ръце пред гърдите си и повтарям:

— Донеси го. Ще чакам.

Майлс прави кисела физиономия и влиза обратно в стаята. След малко се появява с малка бяла тубичка в ръка.

— Ето. Сега доволна ли си? — изръмжава и ми я подхвърля.

Хващам тубичката и я оглеждам старателно, въртя я от всички страни и търся дата и място на производство. Оказва се, че съм виждала тази марка по аптеките. Но как тогава…

— Виж, имам час, премиерата ми е утре и, повярвай ми, нямам нужда от допълнително напрежение. Така че, ако обичаш…

Протяга ръка и чака да му върна тубичката, за да влезе в час.

Но аз не му обръщам внимание. Търся следи от игла, изобщо, някаква следа, че съдържанието е подменено и вътре има нещо друго.

— Днес бях свидетел как двамата с Деймън развалихте компанията. Бях готов да си затворя очите, но това сега е прекалено. Наистина, Евър, или отвори капачката и го използвай, или ми го върни.

Но аз не отстъпвам. Обхващам тубичката с длан, затварям очи и се опитвам да го прочета. Оказва се, че е най-обикновен мехлем за пъпки. И за разлика от повечето, помага.

— Свършихме ли!? — кипва Майлс.

Отварям очи и му връщам тубичката. Малко е да се каже, че се чувствам засрамена. Но когато Майлс я слага в джоба си и се обръща към вратата, не мога да се въздържа да не измърморя:

— Значи си забелязал?

Думите ми изгарят езика.

— Какво да забележа? — поглежда ме ядосано той.

— Ами… липсата на интерес към човека с мехлема.

Майлс показва бялото на очите си и почти изговаря:

— Да, забелязах. Мислех си, че разбирате каква опасност ме грози, че се вълнувате заради мен, но се оказа, че двамата сте си достатъчни.

— Съжалявам — измънквам аз. — Много съжалявам.

Но преди да свърша, той вече е затворил плътно вратата между нас.