Синя луна

Четирийсет и шеста глава

— Забрави! Не си ми началник! — крещи Райли, скръстила ръце пред себе си.

Кой би си помислил, че една дванайсетгодишна пикла може да бъде такъв инат? Но аз нямам намерение да се предавам. Защото в секундата, когато нашите излязоха, нахраних Райли, измих я и изпратих съобщение на Брандън да дойде към десет, а до десет остават няколко минути, така че трябва да я сложа да легне на всяка цена.

Въздъхвам дълбоко, чудя се откъде се взе този магарешки инат у нея. И се готвя за битка.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но е точно така. Сега тук началникът съм аз. От момента, когато мама и татко излязоха, до момента, когато се върнат, шефът съм аз. Колкото и да спориш, няма да промениш този факт.

— Не е честно — цупи се тя. — Кълна се, веднъж да навърша тринайсет и ще наложа пълноправие.

Свивам рамене. Аз също нямам търпение да навърши тринайсет.

— Чудесно, тогава вече няма да съм ти бавачка и най-после ще си живея живота — отвръщам, а тя тупа ядосано с крак.

— Вземаш ме за глупачка. Знам много добре, че чакаш Брандън — клати глава тя. — Голяма работа. На кого му пука? Аз искам само да гледам телевизия. Това е. И единствената причина да не ми разрешиш е, че искаш да окупираш стаята за себе си й да се хвърлиш на дивана с Брандън. Да знаеш, че ще кажа на мама и татко, ако не ми дадеш да си гледам шоуто.

— „Голяма работа. На кого му пука?“ — имитирам я съвършено аз. — Само че мама ми разреши да си поканя гости.

Казвам го и се питам кой всъщност е детето тук — аз или тя. Клатя глава, защото знам, че ще изрека поредната глупава причина, но просто не знам какво друго да кажа.

— Татко иска да тръгнем утре рано, което значи, че трябва да си легнеш рано, за да не хленчиш сутринта. И за твоя информация, Брандън няма да идва тази вечер.

И се засмивам глуповато, с надеждата да замажа опашатата лъжа.

— Да, бе — ухилва се тя и очите й проблясват. — Ами какъв е онзи джип, дето току-що паркира пред нас?

Врътвам глава към прозореца, после отново към нея. Тайно въздъхвам и измърморвам:

— Добре. Гледай си шоуто. Да не мислиш, че ме интересува? Но ако пак сънуваш кошмари, не идвай да ми плачеш на рамото.

— Хайде, Евър, какъв ти е проблемът? — гледа ме Брандън и изражението му се сменя от любопитство към раздразнение и обратно. — Чаках повече от час малката да заспи и най-после да останем сами, а ти се държиш по този начин. Какво ти става?

— Нищо — мънкам, оправям блузата си и не смея да вдигна поглед към него.

С крайчеца на окото си виждам, че той клати разочаровано глава и закопчава дънките, които никога не съм пожелавала да разкопчава.

— Това е нелепо — мърмори сърдито той и пристяга колана си. — Да идвам чак дотук, за да дундуркам сестра ти, докато заспи, и накрая да ми се държиш като…

— Като какво? — питам тихо и чакам да го каже, с надеждата да го формулира, за да разбера какво става с мен.

Защото го поканих с надеждата, че идването му ще върне нещата в нормалния ред. Но на мига, когато той звънна и аз отворих вратата, първото ми желание беше да я затворя под носа му. Не мога да проумея защо се чувствам така, въпреки че се опитвам.

Поглеждам го и не мога да не си кажа, че съм голяма късметлийка. Той е хубав, забавен, играе футбол, има страхотна кола, изобщо е едно от най-популярните момчета в училище. Мечтаех си от толкова отдавна за него, че не можах да повярвам, когато ми каза, че и той ме харесва. Днес обаче всичко ми се вижда различно. И не мога да имитирам, че изпитвам чувства, каквито не изпитвам.

Притисната от тежкия му поглед, поемам дълбоко въздух и започвам да си играя с гривната на ръката си. Обръщам я насам и натам и се опитвам да си спомня откъде се взе. Нещо проблясва в ума ми, нещо…

— Тръгвам си. Не ме изпращай — казва Брандън и тръгва към вратата. — Евър, искам да помислиш сериозно. Трябва да решиш какво искаш, защото това… — Поглежда ме, поклаща глава и грабва от масата ключовете за колата. — Както и да е. Приятно изкарване на езерото.

Изчаквам да затвори вратата, грабвам одеялото, плетено от баба малко преди смъртта й, излягам се на креслото на татко, завивам се до брадичката и го подгъвам под краката си. Замислям се. Миналата седмица казах на Рейчъл, че съм готова да стигна до края с Брандън, а сега… сега не мога да търпя докосването му.

— Евър?

Отварям очи и виждам Райли. Долната й устна трепери, сините й очи се крият в моите.

— Той отиде ли си? — оглежда стаята тя.

Кимам.

— Ще поседиш ли до мен, докато заспя? — хапе устните си и ме гледа с онзи жален поглед, на който не мога да устоя.

— Казах ти, че това шоу ще те изплаши — скарвам й се, прегръщам я, притискам я до себе си и я повеждам към стаята й. Слагам я в леглото, пожелавам й сладки сънища, отмятам косата й от челото и прошепвам:

— Не се плаши, миличка. Заспивай. Призраци не съществуват.