Синя луна

Двайсет и трета глава

Тръгвам след нея по тесния коридор. Чехлите ми потъват в дебелия червен килим, докато си мисля: нищо няма да излезе от това.

Щом не успях да премина през портала с Деймън, как ще го направя с Ава? Тя очевидно е надарена с психична сила, но уменията й се простират до забавления по различни партита, до гадаене на бъдещето с карти и до раздаване на надежда срещу заплащане.

— Няма да стане, ако не вярваш — спира тя пред една двойна врата в дъното на коридора. — Трябва да имаш вяра в това, което правим. Затова, преди да влезем, искам да прочистя съзнанието ти от негативната енергия, да те освободя от всички тъжни мисли, от всичко, което те дърпа назад и те кара да мислиш „не мога“.

Поемам дълбоко въздух и се заглеждам във вратата. Страхотно! Трябваше да се досетя. Човек трябва да се пази от фокуси, когато си има работа с Ава.

Но тя стои пред мен с ръце на хълбоците и ме гледа с очакване. Ясно е, че няма да ме пусне, преди да просветли мислите и емоциите ми.

Решавам да ускоря нещата, затова затварям безропотно очи, когато го поисква от мен.

— Сега си представи, че от нозете ти излизат дълги жилави корени и се забиват дълбоко в земята, вият се, растат и ровят пръстта. Дълбаят все по-надолу и по-надолу, докато достигат сърцето на земната твърд и повече няма накъде да се разклоняват. Разбираш ли ме?

Кимам и правя всичко, което ми казва, но не вярвам на нито една нейна дума, просто съм се хванала на хорото и трябва да го изиграя докрай.

— Сега поеми дълбоко въздух, вдишай и издишай няколко пъти. Отпусни мускулите на тялото си. Освобождавай всяка част поотделно, докато усетиш успокоението да се разлива в теб. Остави да изчезне всяка негативна мисъл, всяка тъга. Прогони ги от съзнанието и сърцето си, кажи им да се махат. Можеш ли да го направиш?

Как ли пък не, си мисля, но извършвам съответните действия и с изненада установявам, че напрежението наистина напуска тялото ми. Мускулите ми се отпускат като след дълга и уморителна битка.

Нямах представа колко съм напрегната и колко негативна енергия нося в себе си, преди Ава да я освободи от мен. И въпреки че съм готова да се подчиня на всяка от измишльотините й, само за да вляза в стаята и да се приближа до Съмърленд, трябва да призная, че магията й работи.

— Сега насочи вниманието си нагоре, към короната на главата си. Точно на върха. И си представи огромно сияние от най-чистата златистобяла светлина. Тя прониква в теб през върха на главата, залива врата и раменете, тялото и крайниците ти чак до върховете на пръстите на краката ти. Почувствай топлината на тази прекрасна светлина, почувствай благотворното й въздействие, докато изпълва всяка твоя клетка отвътре и отвън, позволи й да трансформира отрицанието и тъгата в любов и щастие чрез своята целебна сила. Почувствай я като поток от любов, прошка и светлина без начало и без край. И когато усетиш радостта, когато усетиш, че си пречистена и извисена, отвори очи и ме погледни. Но само когато си напълно готова.

И аз го правя. Минавам през целия светлинен ритуал, твърдо решена да участвам активно или поне да се преструвам, че го правя, понеже виждам, че това е важно за нея. Представям си потока от светлина да преминава през тялото ми, да изпълва всяка моя клетка и така нататък, докато се опитвам да пресметна колко дълго трябва да държа очите си затворени, за да не изглежда, че я мамя.

И изведнъж се случва нещо невероятно. Усещам се по-лека, по-щастлива, по-силна и въпреки отчаянието, което ме изпълваше, преди да дойда тук — по-доволна.

Отварям очи и я виждам да се усмихва пред мен. Цялото й тяло сияе в прекрасна ярковиолетова аура, най-красивата, която съм виждала някога.

Тя отваря вратата и аз влизам след нея, примижавам и се мръщя, докато очите ми привикнат към тъмнолилавите стени. Възприемам цвета бавно и след всеки етап ми се струва, че малката стая се уголемява, докато накрая добивам усещането, че се намирам в своеобразно светилище.

— Тук ли гадаеш на хората? — питам и разглеждам голямата колекция от кристални топки, свещници и всякакви езотерични символи, покрили стените.

Тя отърсва ръце, сякаш маха невидими прашинки от тях, сяда на пода върху една бродирана възглавница, потупва мястото до себе си и прави знак да седна до нея.

— Повечето от клиентите ми таят в себе си много негативна енергия и мъка, затова не мога да рискувам да ги поканя тук. Положих много усилия, за да съхраня енергията в тази стая чиста и положителна, затова не мога да позволя на никого да влезе, преди да се е пречистил. Това се отнася и до мен самата. Ритуалът, през който те накарах да минеш, е първото нещо, което правя сутрин, след като се събудя, после го правя още веднъж, преди да вляза в стаята. Препоръчвам ти и ти да го правиш всеки ден. Защото колкото и да си повтаряш, че това са глупости, съм сигурна, че си изненадана от резултата. Знам, че сега се чувстваш много по-добре.

Навеждам глава. Знам, че не й е необходимо да чете мисли, за да разбере как се чувствам. Лицето ми винаги ме издава, не е способно да излъже.

— Признавам, че усетих целебната сила — казвам и се заглеждам в бамбуковите щори и в рафта, на който са подредени божества от всички краища на света. — Наистина се чувствам по-добре. Но за какво беше онова с вкореняването? Странен ритуал.

— Нарича се заземяване — усмихва се тя. — В началото енергията ти беше разпиляна. Този ритуал помага да я събереш. Предлагам да правиш и него всеки ден.

— Страхувам се, че може да ни заземи тук и да ни попречи да стигнем до Съмърленд.

Тя се засмива.

— Не, напротив. Ще ни помогне да се съсредоточим върху мястото, където искаме да отидем.

Отново оглеждам стаята. В нея има толкова много неща, че е трудно да възприема всичко наведнъж.

— Значи това е твоето съкровено местенце — казвам накрая.

Тя се усмихва. Пръстите й си играят с едно разшито конче на възглавницата й.

— Тук медитирам и се моля. Опитвам се да достигна до други измерения. И имам силно предчувствие, че този път ще успея.

Тя заема поза лотус и ми дава знак да направя същото. Минава ми през ума, че моите нови дълги крайници едва ли ще могат да се свият като нейните. Но с изненада установявам, че заемат съответната позиция без никакви усилия, увиват се един около друг без съпротива от страна на костите, сякаш това е най-удобната и естествена поза на света.

— Готова ли си? — поглежда ме Ава.

Свивам рамене, поглеждам към петите си, смаяна, че си седят кротко върху коленете ми, и се питам още през колко ритуала ще трябва да преминем.

— Добре. Защото сега е твой ред да водиш — усмихва се тя. — Аз все още не съм била там. Разчитам на теб за пътя дотам.