Седемнайсета глава

— Добре ли си? — пита Майлс. Погледът му издава болка и смайване, същото, което чувствам и аз.

Свивам рамене. Какво да кажа? Как може да съм добре, когато изобщо не разбирам какво се случва?

— Деймън е пълен простак — казва тихо той и аз улавям огорчението в гласа му.

Въздъхвам дълбоко. Не мога да обясня, но в себе си усещам, че нещата са далеч по-сложни, отколкото изглеждат.

— Не е — измърморвам, излизам от колата и затръшвам със сила вратата.

— Евър, моля ти се! Съжалявам, че трябваше да го кажа, но нали и двамата видяхме какво стана?

Тръгвам към Хевън, която ни чака на входа, и казвам през рамо:

Видях всичко.

Прехвърлям няколко пъти сцената в ума си и всеки път спирам на отчуждените очи, на хладната енергия, която излъчваха, и пълната липса на интерес към мен…

— Значи си съгласна? Че е пълен простак — ходи по петите ми Майлс. Държи да се убеди, че не съм момиче, което ще позволи да се отнасят с него по този начин.

— Кой е простак? — прекъсва го Хевън и ни поглежда любопитно.

Майлс ме поглежда, иска разрешение, изчаква да вдигна рамене и казва:

— Деймън.

Хевън се облещва срещу мен, виждам, че главата й гъмжи от въпроси. Но аз си имам свой куп от въпроси и на върха е: какво, по дяволите, става тук?

И още: Откога Деймън има аура?

— Майлс ще ти разкаже — казвам и минавам между тях.

Повече от всякога ми се иска да съм нормална, да опра глава на раменете им и да си поплача като обикновено момиче. Но сега не е време да си изплаквам мъката. Имам си друга работа. Ако искам отговори, трябва да стигна до извора. И мисля, че знам откъде да започна.



Стигам до класната стая и връхлитам вътре. Виждам Деймън облегнат на чина на Стейша, усмихва се, пуска шеги и флиртува — чиста проба дежа вю.

Ще се справиш, си казвам. Справяла си се и преди.

И си припомням времето, когато Деймън се преструваше, че харесва Стейша, за да ме предизвика.

Но колкото повече приближавам, толкова по-ясно ми става, че не е като преди. Тогава беше достатъчно да погледна в очите му, за да видя онзи блясък, който все не успяваше да скрие.

Сега цялото му внимание е насочено към кокетния жест, с който тя отмята косата си, към цепката на полата й, към пърхането на миглите й, а аз… сякаш не съществувам.

— Ъъъ… Извинете ме… — казвам и те вдигат поглед към мен, ядосани, че ги прекъсвам. — Деймън, може ли… може ли да поговорим за минутка?

Пъхам ръце дълбоко в джобовете, за да не види, че треперят, и се опитвам да успокоя дишането си — навън-навътре, навън-навътре, бавно и сигурно, без отваряне на уста и без хриптене.

Те се споглеждат и изведнъж избухват в смях. Деймън отваря уста да каже нещо, но в същия момент господин Робинс влиза и казва:

— Добро утро. Моля, седнете по местата си!

Аз отстъпвам и измърморвам:

— След теб.

Тръгвам след него и едва потискам желанието си да го сграбча за рамото, да го завъртя към себе си и да го принудя да ме погледне в очите, докато крещя в лицето му:

Защо ме изостави? Какво ти става, за Бога? Как можа да го направиш… точно в тази… най-важна нощ?

Но съзнавам, че това само ще ми навреди. Ако искам да постигна нещо, трябва да действам спокойно, хладнокръвно и с бистър ум.

Хвърлям чантата на пода и вадя учебника, тетрадката и химикалката. Усмихвам се неангажиращо, сякаш не искам нищо друго, освен да си побъбрим малко в понеделник сутрин, и питам:

— Е, какво прави през уикенда?

Той свива рамене, измерва ме с поглед и заговаря. Но в същия момент разбирам, че думите не излизат от устата му, а идват в съзнанието ми директно от неговата глава.

Окей, тая явно ме преследва. Поне не е някоя грозница. Чувам мислите му относно мен, виждам свъсеното чело и инстинктивно посягам към айпода в джоба си в желанието си да го заглуша, но си помислям, че може да изпусна нещо важно за разкриването на загадката, макар и болезнено за мен. Никога досега не съм влизала в главата му, никога не съм чувала какво си мисли. Сега мога, но не съм сигурна, че го искам.

Той присвива очи и си мисли: Колко жалко, че е напълно откачена. Не си струва да рискувам.

Жилото на мислите му се забива като стрела в гърдите ми. Толкова съм потресена от грубостта му, че забравям, че не говорим на глас, и извиквам:

— Моля? Какво каза току-що?

Всички се обръщат към нас. И всички му съчувстват, че трябва да седи до мен.

— Какво става там? — пита господин Робинс и мести поглед от него на мен.

Свивам се на стола и мълча. Деймън поглежда към господин Робинс и казва:

— Аз съм си добре. Тя е откачалката.

И сърцето ми спира.

Загрузка...