Синя луна

Четирийсета глава

Събуждам се рано. Това е последният ден от живота ми, или поне последният от настоящия ми живот, и аз искам да го изживея пълноценно. Знам, че ще бъда посрещната от обичайния хор и цял ден ще чувам „смотанячка“, „вещица“ и „откачалка“, но знам, че ще е за последен път и това променя нещата.

В „Хилкръст Хай“ (училището, където ще се завърна) имам цял тон приятели, което прави времето от понеделник до петък, ако не приятно, то поне поносимо. И не си спомням никога да съм искала да бягам от часовете (както правя тук, и то непрекъснато). Там никога не съм се чувствала не на място.

И честно казано, може би именно това е причината да искам да се върна. Мисълта да бъда отново със семейството си, да имам свой кръг от приятели, които ме обичат, и училище, където мога да бъда себе си, прави решението ми далеч по-лесно.

Решение, за което никога не бих се колебала, ако не беше Деймън.

Но все пак съм готова да се откажа от любовта му, въпреки че все още не мога да си представя, че повече никога няма да го видя, да усетя докосването му до кожата си, да поема топлината на погледа му и да почувствам устните му върху моите.

Ала щом това е цената, която трябва да платя, за да се върна при семейството си и към старата Евър, тогава просто нямам избор.

Дрина ме уби, защото искаше да има Деймън за себе си. Деймън ме спаси, за да ме има за себе си. Но колкото и да го обичам, колкото и да ме натъжава мисълта, че повече няма да го видя, си давам ясна сметка, че в мига, когато ме съживи, той обърка естествения ход на нещата. Превърна ме в нещо, което никога не съм искала да бъда.

И моята задача е да върна всичко постарому.

Заставам пред гардероба, вземам най-новите дънки, черен пуловер с остро деколте и нови обувки — същите, каквито носех във видението си. Приглаждам с пръсти косата си, слагам гланц за устни и диамантените обеци, които нашите ми купиха за шестнайсетия рожден ден (защото, ако се явя без тях, веднага ще забележат), но не свалям гривната с кристалната подкова. Знам, че тя няма работа в живота, към който се завръщам, но просто не мога да я оставя тук.

Грабвам чантата, оглеждам за последен път ужасно голямата си стая и излизам. Искам да се насладя още малко на този живот, който невинаги беше забавен и след тази нощ вероятно няма да си го спомням, но все пак, искам да си взема сбогом с определени хора и да поправя някои неща, преди да изчезна завинаги.

Завивам към паркинга и веднага се оглеждам за Деймън. Търся него, колата му или друг знак, че е тук. Искам да му се нагледам, докато все още мога. И се отчайвам, когато не го откривам.

Паркирам и тръгвам към училище, като си напомням да не откачам и да не се шашкам, ако не дойде на училище. И независимо че отровата продължава да действа и с всеки ден той изглежда все по-смъртен, Деймън все още е красив, секси и без признаци на остаряване, следователно краят все още е далеч.

Все пак си мисля, че ще се появи. Имам предвид, защо да не дойде? Той е неоспоримата звезда на училището. Най-хубавият, най-богатият, онзи, който прави най-великите купони — поне така чувам. Обира овациите на всички само с номерата си. Кой би могъл да устои на това?

Вървя с потока от ученици и се вглеждам в лицата дори и на онези, които никога не са ме заговаряли, освен да кажат някоя обида след мен. Знам, че няма да страдам за тях, но се питам дали изобщо ще забележат, че ме няма. Или всичко ще стане, както го очаквам, и след заминаването ми изминалото време ще бъде равно на едно тяхно мигване и те няма да си спомнят нищо.

Поемам дълбоко въздух и влизам в кабинета по английски. Очаквам да видя Деймън до Стейша, но я намирам сама на чина, както винаги, да клюкарства с Онър и Крейг. Тръгвам към мястото си, готова да прескоча всичко, което ще хвърли на пода пред мен, но се сблъсквам единствено с мълчанието им, дори не показват, че са ме забелязали, което ме изпълва с тревога.

Сядам и през следващите петдесет минути местя поглед от часовника към вратата и обратно. Тревогата ми нараства с всяка изминала секунда, а въображението ми рисува безброй картини, всяка една по-страховита от предишната. Най-после звънецът бие и аз бързам към кабинета по история. Откривам, че Роман също го няма, и страхът ми преминава в паника.

— Евър — повиква ме господин Миноз и аз заставам до него, все още загледана в празното място на Роман, превита на две от силната болка в стомаха. — Имаш много материал за наваксване.

Виждам, че иска да поговорим за отсъствието ми вчера, за поведението ми през последните дни и разни други неща, които не ме интересуват сега. Затова се правя, че не съм го чула, бързам към вратата, пробивам си път през тълпата, тичам към паркинга и си отдъхвам, когато го виждам. Не, не него, а колата му. Лъскавото черно беемве, за което се грижеше толкова много, сега е покрито с дебел слой прах и кал и е оставено извън зоната за паркиране.

Въпреки окаяния му вид аз го гледам, сякаш пред мен е най-красивата кола на света. Защото е ясно, че щом колата му е тук, значи и той е тук. И всичко е наред.

Зад гърба ми се разнася дълбок плътен глас:

— Извинявайте, но не трябва ли да сте в час?

Обръщам се, срещам погледа на директора Бъкли и измънквам:

— Д-да, но… първо трябва да… — и соча към колата на Деймън, сякаш ще направя услуга не само на него, но и на цялото училище.

Но Бъкли се интересува повече за такива кръшкачи като мен, отколкото от неправилното паркиране. Все още под въздействието на последната ни среща, когато Сабин успя да промени наказанието ми от изгонване до временно отстраняване от училище, той присвива очи и казва:

— Имате два варианта. Първият е да се обадя на леля ви и да я помоля да излезе от работа, за да дойде тук, вторият… той прави пауза, опитвайки се да покачи напрежението до краен предел, въпреки че не е нужно да си медиум, за да се сетиш какво следва — Вторият е да ви придружа до клас. Какво предпочитате?

За миг се изкушавам да избера първия вариант, само за да го видя какво ще направи, но се отказвам и тръгвам след него към клас. Обувките му пружинират по асфалта на училищния двор, после продължават по коридора до кабинета на господин Миноз. Той отваря вратата и аз веднага поглеждам към мястото на Роман. Той е там, смее се и клати глава, когато минавам покрай него на път за мястото си.

Господин Миноз, който до този момент вече трябва да е свикнал със странното ми поведение, продължава да упорства, вдига ме и ме кара да отговоря на безброй въпроси върху изучаван и неизучаван материал. Толкова съм заета с мисли за Деймън, Роман и предстоящото си заминаване, че отговарям като робот, виждам отговорите в главата му и ги повтарям, без да се замисля.

И когато ме пита:

— Кажи ми, Евър, какво вечерях снощи?

Аз казвам автоматично:

— Две парчета стара пица и чаша и половина кианти.

Забелязвам, че съм се издънила чак когато той зяпва срещу мен.

Всъщност всички зяпват.

Всички, освен Роман, който се засмива още по-силно. Звънецът бие и аз тръгвам към коридора, но Миноз застава пред мен и ме поглежда любопитно.

— Как го правиш?

Вдигам рамене, сякаш не знам за какво говори. Но веднага ми става ясно, че няма да ме остави. Въпросът го мъчи от седмици.

— Как правиш така, че знаеш всичко? — втренчва се в мене той. — Как знаеш отговорите на исторически въпроси, за които не сме учили?

Навеждам глава, поемам дълбоко въздух и се питам какво толкова ще стане, ако му подскажа истината. Тази вечер напускам неговия свят и има голям шанс той никога да не си спомни за това. Защо тогава да не му отворя очите?

— Не знам — свивам рамене. — Аз лично нищо не правя. Информацията и образите сами се появяват в главата ми.

Той продължава да ме гледа, колебае се дали да ми повярва, или не. Нямам време, нито желание да го убеждавам, но искам да го зарадвам с нещо за сбогом, затова казвам:

— Например знам, че не бива да се отказвате от книгата си, защото един ден тя ще бъде публикувана.

Той отваря уста и ме гледа ококорено, мислите му се люшкат между надеждата и недоверието.

И въпреки че не искам, въпреки че цялата идея ме кара да настръхна, съзнавам, че има още нещо, което трябва да му кажа. Защото така трябва. Освен това, на кого му пука? Аз си тръгвам, Сабин остава сама и мисля, че заслужава малко радост. И като изключим боксерките с щампа на Ролинг Стоунс, песните на Брус Спрингстийн и маниашката му любов към Ренесанса, той ми изглежда напълно безобиден. Да не говорим, че и без това връзката им няма да доведе доникъде, понеже я видях с мъж, който работи в нейната сграда.

— Тя се казва Сабин — казвам, преди да премисля и да променя решението си. Виждам объркването му и добавям.

— Нали се сещате, говоря за онази блондинка от „Старбъкс“? Дето разля чая си върху ризата ви. Същата, за което не спирате да мислите.

Той ме гледа, но е повече от ясно, че няма да каже нищо, защото е онемял. Събирам си нещата, тръгвам към вратата и казвам през рамо:

— Не бива да се страхувате. Сериозно. Съберете сили и я заговорете. Ще видите, че е много мила.