Синя луна

Втора глава

Деймън е усетил колата на леля, която завива по нашата улица и приближава до къщата, но не това е причината да си тръгне.

Тръгна си заради мен.

Търсил ме е стотици години, откривал ме е във всичките ми прераждания, само за да е с мен.

Но всъщност ние никога не сме били заедно като мъж и жена.

„Онова“ никога не се е случвало между нас.

Сигурно всеки път сме стигали дотам, до прага на следващата крачка, били сме готови да консумираме любовта си, но бившата му съпруга е успявала да ме открие и да ме убие.

Този път победих аз, убих я с един добре премерен, точен, макар и слаб, удар в сърдечната й чакра и сега нищо и никой не може да ни раздели.

Освен аз самата.

Защото, въпреки че го обичам с цялото си сърце и искам да направя следващата крачка, не мога да спра да мисля за онези предшестващи шестстотин години.

И начинът, по който ги бе изживял той. (Лудешки, според собствените му думи.)

И хората, с които бе избрал да ги изживее. (Освен съпругата си Дрина е имал стотици други.)

И въпреки че не искам да си го призная, всичко това ме прави малко несигурна.

Добре, де, може би много несигурна. Моят мижав списък с момчетата, които съм целувала, изобщо не може да се сравни с неговите шествековни похождения.

И макар да осъзнавам колко глупаво е това и да знам, че Деймън ме обича от столетия, нищо не мога да променя. Сърцето и разумът невинаги са приятели.

В моя случай те почти не си говорят.

Всеки път, когато Деймън идва за поредния урок, аз изпадам в дълбоки размишления, започващи неизменно с: „Това е. Този път ще се случи.“ И всеки път го отблъсквам като най-голямата мръсница.

Истината е, че той не може да промени миналото си. Сам го каза. Това просто се е случило. Никой не може да промени миналото си. Никой не получава втора такава възможност. Няма връщане назад.

Единственото, което човек може да направи, е да продължи напред.

Точно това трябва да направя и аз.

Да направя огромна крачка напред, без да гледам зад гърба си, без да се колебая.

Да забравя миналото и да обърна поглед към бъдещето.

Колко много ми се иска всичко да беше така просто, както звучи.

— Евър?

Това е Сабин, вече изкачва стълбите, и аз се втурвам да оправям стаята. Бързо изваждам учебниците на бюрото, за да си помисли, че още уча.

— Не си ли легнала? — показва глава през вратата тя и въпреки че костюмът й е малко поизмачкан, прическата — клюмнала на една страна, а очите й са зачервени, аурата й сияе с красива приглушена зелена светлина.

— Тъкмо приключвах с домашните — избутвам лаптопа назад, сякаш досега съм работила с него.

— Вечеря ли? — обляга се тя на рамката на вратата и ме изглежда подозрително. Аурата й се приближава до мен. Тя е нейният портативен детектор на лъжата, въпреки че леля не го осъзнава.

— Разбира се — кимам, усмихвам се и правя всичко възможно да изглеждам искрена.

Мразя да лъжа. Особено Сабин. Тя ме приюти, когато цялото ми семейство загина в онази катастрофа. Знам, че не беше длъжна да го прави. Можеше да каже „не“, какво като ми е единственият жив роднина? И, повярвайте ми, знам, че през половината от времето й се иска да го бе казала. Преди появата ми животът й е бил далеч по-лесен.

— Имам предвид дали си хапнала нещо друго, освен тази червена течност — кима към бутилката с млечно червен сироп и странен възгорчив вкус, с който постепенно започвах да свиквам.

Което беше добре, защото, както ми каза Деймън, щеше да се наложи да я пия до края на вечността. Това не значи, че не мога да ям нормална храна. Просто не ми се яде. Моят нектар за безсмъртие ми осигурява всичко, от което се нуждае организмът ми. Без значение дали пия малко, или много, той винаги ме засища.

Но знам добре какво си мисли тя. Не само защото мога да чета мислите й, но и защото самата аз си го бях мислила. Преди да разбера тайната на Деймън, се ядосвах, докато го гледах как поднася храната до устните си и се преструва, че яде.

— Аз… ъ… хапнах преди час — отвръщам най-сетне и се старая да не извъртам поглед, нито да се свивам — обичайните доказателства, че лъжа. — С Майлс и Хевън хапнахме навън — добавям, за да обясня липсата на мръсни чинии в мивката, макар да знам, че прекалените подробности не са полезни — те са като червена светкавица, която изписва с ярки букви в небето: „Лъжкиня!“ Да не говорим, че Сабин е един от най-добрите адвокати в кантората и забелязва от километри фалша и измамата както в съда, така и извън него. Но тя пази дарбата си предимно за професионалния си живот. В личния предпочита да вярва.

Но не и днес. Днес не се хваща на въдицата ми. Поглежда ме загрижено и казва:

— Тревожа се за теб, Евър.

Поглеждам я право в очите, с надежда да й вдъхна доверие, да изглеждам искрена, пряма и невинна. Готова съм да направя всичко, за да разсея съмненията й, въпреки че чувството за вина пробожда сърцето ми като с нож.

— Добре съм, лельо — кимам и й се усмихвам за по-голяма убедителност. — Наистина. Оценките ми са добри, разбирам се с приятелите си, с Деймън сме… — спирам объркано.

Никога преди не съм й разказвала за връзката си с него, дори съм я отричала, пазила съм всичко за себе си. Ето защо сега, споменавайки за него, не знаех как да продължа.

Искам да кажа, че не мога да говоря за нас като за гаджета. Намирам го за елементарно и неуместно, като вземем предвид общото ни минало, настояще и бъдеще. Общата ни история ни прави много повече от това. Но аз нямам никакво намерение да оповестявам това на света, да говоря за нас като за вечна двойка или като за духовно свързани. Това звучи фалшиво и истерично. Истината е, че не мога да дам точно определение на взаимоотношенията ни. Самата аз съм много объркана. Какво бих могла да й кажа? Че се обичаме от векове, но все още не сме минали към втория етап?

— Ами… С Деймън сме много добре — казвам накрая и преглъщам, когато осъзнавам, че съм казала „добре“, вместо „супер“. И това май ще се окаже първата истина, изречена от мен тази вечер.

— Значи е бил тук.

Сабин оставя кафявото кожено куфарче на земята и се вглежда в очите ми. И двете съзнаваме, че съм попаднала и с двата крака в юридическата й клопка.

Кимам и се наругавам, задето настоях да дойдем у нас, вместо аз да отида у тях, както искаше Деймън.

— Стори ми се, че видях колата му да минава покрай мен, когато се прибирах.

Тя поглежда бързо към разхвърляното легло, разбутаните възглавници и навитите на топка завивки и отново се обръща към мен. Аз се свивам на две, когато разбирам какво се кани да ми каже.

— Евър — въздъхва тя. — Съжалявам, че не се задържам много из къщи и че не прекарваме повече време заедно. Но знам, че и двете продължаваме да търсим път една към друга, затова искам да знаеш, че съм насреща винаги, когато ти потрябвам. Ако някога поискаш да говориш с мен, ще те изслушам.

Стискам устни и кимам. Знам, че не е приключила, но се надявам, че ако остана безмълвна и неподвижна, всичко ще мине по-бързо.

— Предполагам, че според теб съм твърде стара, за да разбера какво преживяваш. Но аз съм била на твоите години и знам какво е. Знам колко мъчителен може да бъде натрапчивият подтик да се сравняваш с модели, актриси и други всевъзможни образи от телевизията.

Преглъщам тежко и избягвам погледа й, за да не преиграя, да не разбия версията й, защото за нея е по-добре да си мисли така, отколкото да знае истината.

След изгонването ми от училище за една седмица Сабин не ме изпускаше от поглед. Един ден се завърна с цяла камара книги от сорта на: „Как да възпитаме нормално дете в нашето ненормално време?“ и „Твоето дете и медиите.“ (Какво можеш да направиш ти?) И положението се влоши. Тя четеше, подчертаваше, пишеше под и над линия, изучаваше поведението на тийнейджърите, после ме изследваше и търсеше симптомите.

— Искам да знаеш, че си едно красиво момиче, много по-красива от мен на твоите години. Да гладуваш, за да се състезаваш с онези хърбави знаменитости, които прекарват половината си живот в разни рехабилитационни центрове, е не само неразумна и непостижима цел, но ще разбие и здравето ти. — Поглежда ме красноречиво и аз виждам колко отчаяно иска да пробие бронята и да достигне до сърцето ми. — Ти си съвършена точно каквато си. Боли ме, че се подлагаш на всичко това. И ако го правиш заради Деймън, мога да ти кажа, че…

— Не съм анорексичка.

Тя мълчи и ме гледа.

— Не съм и булимичка. Не пазя диета, не гладувам. Не искам да намаля размера си до нулата, нито да изглеждам като близначките Олсън. Сериозно, Сабрина, приличам ли ти на измъчена от глад душа?

Ставам, завъртам се в цялата си дънкова прелест и я оставям да ме огледа хубавичко, защото знам, че изглеждам свежа и пълна с живот.

Тя ме оглежда от глава до пети. Имам предвид, наистина от глава до пети. Започва от върха на прическата ми и стига до пръстите на краката ми. После се спира на белите ми глезени. Няма начин да ги скрия. Любимите ми дънки са ми окъсели и трябва да ги навивам.

— Просто си мислех… — вдига тя рамене, без да знае какво да каже при неоспоримите доказателства за моята невинност.

— Защото не те виждам да се храниш напоследък. И непрекъснато пиеш от тази червена…

— Решила си, че пиянствам, за да не се храня? — Засмях се, за да разбере, че не съм сърдита. Може би бях малко ядосана, но по-скоро на себе си, отколкото на нея. Трябваше да се старая повече. Да се преструвам, че ям. — Няма за какво да се притесняваш — усмихвам й се мило. — И за да си спокойна, ти заявявам най-отговорно, че не вземам наркотици, нито имам намерение да вземам, не пия, няма да се подлагам на модификации и операции, за да махам и слагам разни неща по тялото си, да си правя пиърсинг и всичко, което можеш да намериш в седмичния списък на децата с поведенчески отклонения. И за пояснение, червената напитка няма нищо общо със знаменитостите или с Деймън. Просто я харесвам, това е всичко. И друго, знам, че Деймън ме обича и ме приема каквато… — спирам, усетила, че докосвам тема, която не искам да обсъждам. И преди Сабин да намери точните думи, за да продължи, вдигам ръка и казвам. — Нямам предвид това. Ние с Деймън… — … се мотаем заедно, ходим, гаджета сме, приятели и нещо повече, свързани сме завинаги… Какво точно да кажа?

— … сме заедно. Знаеш, като двойка. Но не сме спали.

Засега.

Тя продължава да ме гледа. Лицето й издава неудобство, аз чувствам същото. Никоя от нас не иска да навлиза в тази тема, но за разлика от мен, тя смята това за свой дълг.

— Евър, не исках да… — започва тя и ме поглежда. Аз също я поглеждам и тя свива рамене, решава да го остави за друг път, когато и двете ще се чувстваме по-уверени в себе си.

Отдъхвам си и толкова се радвам, че се разминах сравнително лесно, че подскачам от изненада, когато чувам:

— Щом наистина се интересуваш от този младеж, ще се наложи да го опозная и аз. Нека помислим кога ще е удобно да излезем тримата на вечеря. Какво ще кажеш за този уикенд?

Този уикенд?

Преглъщам с мъка и я поглеждам накриво. Разбирам какво се опитва да направи. Иска да убие с един изстрел два заека — хем да види дали ще си изям вечерята, хем да върти Деймън на шиш и да го пече на бавен огън, докато хване хрупкава коричка.

— Супер, но има един малък проблем. Пиесата на Майлс е в петък. — Опитвам се да звуча спокойно и уверено. — След това ще има парти, което ще продължи до късно, така че…

Тя кимва, очите й са приковани в моите и погледът й е толкова директен и разбиращ, че ме кара да се изпотя.

— … че сигурно няма да стане — довършвам. Знам, че тази вечеря все някога трябва да се осъществи, но предпочитам да я отложа още малко.

Обичам Сабин, обичам и Деймън. Но не съм убедена, че ще продължа все така да ги обичам, като ги видя заедно, особено когато разпитът започне.

Тя ме поглежда изпитателно, кимва и се обръща. И точно когато съм готова да изпусна парата, поглежда през рамо и подхвърля:

— Добре, щом петък не става, ще го направим в събота. Кажи на Деймън да заповяда в осем.