Смъртоносно обаждане

76.

Вратата се затвори зад Хънтър и Гарсия и доктор Сюзан Слейтър, която стоеше в отсрещния край на дневната, се обърна към тях. На няколко крачки зад нея същият фотограф, който беше присъствал на предишните две местопрестъпления, снимаше нещо, което те още не виждаха. Други двама криминалисти търсеха отпечатъци в срещуположни краища на стаята.

– Детективи – поздрави ги доктор Слейтър и леко кимна. Говореше тихо и сдържано. – Насам. – Тя им махна с ръка да се приближат и в същото време направи знак на фотографа да си почине.

Също като при другите две местопрестъпления нищо не изглеждаше пипано или разместено. Дори ако беше имало борба между жертвата и убиеца, никъде нямаше видими следи.

– Този път няма трапезен стол – отбеляза доктор Слейтър, пристъпи вляво и най-сетне позволи на Хънтър и Гарсия да видят какво снимаше фотографът.

Двамата детективи се вцепениха.

Жертвата лежеше гола върху дървена маса за шест души като разпъната на кръст. Ръцете ѝ бяха широко разперени, завързани за китките с найлоново въже, стегнато закачено под масата. Краката ѝ бяха изпънати и глезените ѝ също бяха завързани с найлоново въже, но всичко това беше засенчено от гротескно обезобразеното ѝ лице и череп.

Не беше необходима аутопсия, за да разберат, че лицевите ѝ кости са натрошени. Очите ѝ, широко отворени и все още изпълнени с ужас, бяха напълно кръвясали и несиметрични, ясно показвайки, че очните ябълки и скулите са раздробени. Челюстта ѝ беше счупена най-малко на три места, венците ѝ бяха разцепени и устата ѝ беше изкривена. Ушите и кожата на бузите бяха одрани, оставяйки каша от засъхнала кръв и плът. Страните на черепа бяха хлътнали, сякаш някой ги беше удрял с чук.

– Ти беше прав, Робърт – каза доктор Слейтър, като наруши мълчанието и отново привлече към себе си вниманието на детективите. – Убиецът пак е променил някои аспекти на първоначалния си метод на действие.

Хънтър и Гарсия се присъединиха към нея от лявата страна на масата.

– Сега стават ясни и най-малко два от почерците му – добави тя. – Той изгаря в микровълнова фурна мобилните телефони на жертвите и обича да ги съблича голи.

– И пак няма сексуално нападение? – попита Карлос.

– Още не съм проверила. Не сме тук толкова отдавна, но за това ще трябва да развържа краката ѝ. Чаках ви да дойдете, защото знаех, че ще искате да видите трупа така, както е намерен. Но няма видими контузии по бедрата или в областта на слабините. – Доктор Слейтър посочи, докато говореше. – Няма и драскотини, затова по всяка вероятност, също като предишните две жертви, убиецът не я е докосвал по този начин.

– Тогава защо ги съблича голи? – попита фотографът, който стоеше от другата страна на масата срещу тях.

Всички го погледнаха.

– Робърт, Карлос – каза доктор Слейтър и кимна към фотографа, – това е Къртис Нортън. Може би го помните от предишните две местопрестъпления. Той се присъедини към екипа преди няколко месеца. Прехвърлиха го от Анахайм.

– Извинете, че се натрапвам – плахо каза Нортън. Той беше висок метър и осемдесет, с мускулесто тяло, четвъртита челюст и гъсти вежди, оформени така, че му придаваха вид на постоянно натъжен. – Само съм любопитен. В Анахайм нямаше такива случаи, но щом в нападенията на убиеца няма сексуален мотив, тогава защо ги съблича голи?

– За да ги унижи – отговори Хънтър, който се беше преместил и внимателно оглеждаше нараняванията по лицето и черепа на жертвата. – Методът е бил широко използван в концентрационните лагери през Втората световна война. Използва се и до днес. Прави жертвите по-безпомощни и по-уплашени.

– Трудно е да си ги представиш по-уплашени, отколкото вероятно са били – отбеляза Нортън.

– Садизмът на убиеца е жесток както физически, така и психически – поясни Робърт. – Той не само изтезава и убива жертвите си, но и прониква в съзнанието им. Подхранва страха им. Играе си с чувствата им. Затова ги дебне и ги тормози с бележки преди това. Но както знаете, не спира дотам, защото обича и да прониква в съзнанието им.

– Хората, на които се обажда – каза доктор Слейтър.

Хънтър потвърди мълчаливо и се вгледа в повърхността на масата.

За момент Нортън сякаш се приготви да каже или да попита още нещо, но после отстъпи встрани от масата, предоставяйки повече пространство на двамата детективи.

– Това е безумие – заяви Гарсия, докато оглеждаше нараняванията и се опитваше да си представи какво се е случило. – Какво е направил този път? Поставил е главата ѝ в менгеме?

– По всяка вероятност – потвърди доктор Слейтър и после обясни: – Видовете фрактури, нанесени на лицевите ѝ кости – тя посочи очните ябълки, челюстта и скулите на жертвата, – не може да са били причинени от ударен инструмент, ръчно или с блъскане на лицето ѝ в твърда повърхност. Всички тези методи биха нанесли и разкъсвания, каквито няма. Тези фрактури са резултат от бавно прилагане на десетки килограми натиск върху черепа ѝ, докато костите са се строшили в нея. Затова има тези рани отстрани на лицето и кожата е одрана. Челюстите на уреда, който е бил използван, вероятно са назъбени.

– По масата няма драскотини – каза Хънтър. – Няма никакви белези около мястото, където е била главата ѝ. По работен тезгях или обикновено менгеме, каквито лесно може да купиш от железарски магазин, биха останали бразди, белези, драскотини... нещо върху повърхността, но тук няма нищо. Каквото и да е използвал убиецът, или го е направил сам, или го е поръчал.

С периферното си зрение Робърт видя, че Нортън се почеса по врата и отмести поглед встрани.

Изведнъж външната врата се отвори и в къщата влезе мъж на около четиресет и пет години. За изненада на всички той не носеше задължителния гащеризон от тайвек и това издаде факта, че не е член на екипа на доктор Слейтър. Косата му беше къса, без блясък и несресана и изразът в очите му, които обходиха стаята и се спряха на трупа на масата, беше неподправен шок.

Хънтър веднага осъзна, че той е познат на жертвата, но не можа да разбере как е минал през стената от ченгета навън. Бързо тръгна към него и препречи пътя и зрителната му линия.

– Господине, това е полицейско местопрестъпление. Не може да влизате тук.

Мъжът протегна ръка към нещо, което беше закачено на колана му – значка на детектив от лосанджелиската полиция.

– Аз съм детектив Джулиан Уеб от район "Централен", Рампарт.

Лосанджелиската полиция имаше повече от десет хиляди полицаи и над три хиляди цивилен персонал и беше третата по големина градска полицейска сила в Съединените щати след градовете Ню Йорк и Чикаго. Свързани с лосанджелиската полиция, която официално обслужваше само град Лос Анджелис, бяха повече от четиресет и пет други градски правоохранителни агенции, всяка със своя йерархия на командване, включително полицаи, детективи, сержанти и капитани. Общо градските правоохранителни агенции, които образуваха лосанджелиската полиция, обслужваха район от осемстотин квадратни километра и население над три милиона и половина души. В такава многобройна полицейска сила не беше много изненадващо, че пътищата на Хънтър и Гарсия не се бяха кръстосвали с тези на детектив Уеб.

Те се намръщиха, когато видяха значката му. Район "Централен", Рампарт, обслужваше кварталите Еко Парк, Пико-Юниън и Уестлейк. Къщата на Гуен Барне се намираше в Мидсити, който попадаше в правомощията на район "Запад", Уилшър.

– Мидсити е далеч от юрисдикцията ви, детектив – каза Хънтър. – Как дойдохте тук, при това толкова бързо? Познавахте ли жертвата?

Уеб все още се опитваше да надникне покрай Робърт.

Хънтър го погледна в очите.

– Детектив?

– Гуен и аз излязохме на среща по-рано вечерта – най-после отговори Уеб. – Бях принуден да прекъсна срещата, но ѝ обещах да се върна, когато приключа. Затова съм тук. – Той отмести поглед към Гарсия и после към доктор Слейтър. – Не може да е истина. Оставих тук Гуен преди по-малко от три часа. Изпратих я до вратата. Как може да се е случило такова нещо? Трябваше да я послушам. Да ѝ повярвам.

Последните думи на Уеб накараха всички да затаят дъх.

– Какво искате да кажете? – попита Хънтър.

Мълчание.

– Детектив? – с властен тон настоя Робърт. – Какво искате да кажете с това, че е трябвало да я послушате... и да ѝ повярвате?

Уеб го погледна в очите.

– Бележката... гривната...

В същия момент, преди някой да успее да зададе още въпроси на Уеб, вниманието на всички беше привлечено от силен женски глас, който бързо се превърна в истеричен. Гласът се чу от външната врата.

Хънтър веднага разбра какво става.

– Сестрата на жертвата – каза той и направи знак на Карлос да се разправя с детектив Уеб. Секунда по-късно изтича навън.