Спомен, наречен империя

14

Махит мислеше за това до края на вечерта, докато Три стръка морска трева и Дванайсет азалии се занимаваха с пране, за да почистят своите измърляни от тревата дрехи, а после всички заедно гледаха как в новините по холоекрана повтарят речта на Една мълния и записите от протестите. Махит бе обсебена от мисъл на фона на придвижващи се войски и политически призиви, опипваше я, сякаш човъркаше с език разръфана раничка в устата си, която беше по-добре да остави на мира. Тя бе прибрала отново имаго-машината на Искандр във вътрешния джоб. Малката тежест се клатушкаше там като махало, отмерващо пулса й.

С имаго-машина можеше да бъде злоупотребено по много начини.

А по-точно: имаше много начини имаго-машина да бъде употребена така, че Махит, израснала в Лзел и просмукана с културата на Лзел до костния си мозък въпреки всички преструвки колко е влюбена в тейкскаланската литература, би се почувствала досущ както Три стръка морска трева и Дванайсет азалии описаха отношението си към измамите на имперските изпити. Имаше какви ли не начини имаго-машина да бъде използвана, които поради липса на по-подходящи думи и в двата познати за нея езика можеше да нарече само безнравствени.

Някой например можеше да вземе имаго на любим, който е умрял (обикновено трагично — типичен сюжет в дневните развлекателни програми по холовизията) и да го носи със себе си, вместо да позволи имагото да бъде съчетано със следващия подходящ човек в имаго-линията, а така би съсипал и себе си, и трупани поколения наред знания. Ето това беше безнравствено. Имаше и по-дребни злощастия: нови носители на имаго да се връщат при вдовици на починалите в опит да подновят отношения, които смъртта е прекъснала. Това се случваше, всеки познаваше някого, който го прави, имаше сериозни причини в Лзел да превърнат психотерапията в истинска наука…

„Мисли и за по-лошото“, напомни си тя. За онези злоупотреби, от които се гърчиш душевно, а не само се натъжаваш.

Имаго, внедрено в слабо съзнание, което едва е проявило достатъчна съвместимост, но не колкото да създаде нова, истинска, функционираща личност от двете първоначални. Имаго, което изяжда съзнанието на наследника си.

Този вариант беше толкова лош, че не искаше да умува (а тъкмо към това се стремеше Негово сиятелство Шест посоки) как би се чувствала.

„Браво на тебе, Махит. Намери нещо, което ти харесва още по-малко от съвета на Три стръка морска трева как би могла да постъпиш.“

Според асистентката й трябваше да вземе имаго-машината на посланик Агхавн и с извлеченото по-ново имаго да замести онова, което прекъсваше, повредено и безполезно, щом толкова се нуждаеше от кода (точно така си беше) — ето го единственото логично решение.

Три стръка морска трева обаче не предлагаше себе си като доброволка за експерименталната неврохирургична операция, до каквато би се стигнало. На планета (и в култура), която не одобряваше неврохирургичната намеса. За която самата идея беше противна. Безнравствена. Три стръка морска трева предложи доброволката да е Махит.

„Ей, Искандр, ти би могъл да оправиш всичко това“, помисли си за стотен път, в отговор получи само мълчание и смъдене в периферните нерви. Кой знае дали тя можеше да понесе друго имаго? Сегашното може би не работеше правилно, защото тя беше увредена, неподходяща, несъвместима, а дори да не беше, спомни си какво усети първия път: замайващото наслагване на двойни възприятия, чувството за стъпка към ръба на дълбока урва. При най-лекото движение би пропаднала в безмерността на чужда памет, а те не бяха имали време да се слеят в нова личност, да бъдат Махит-Искандр и призрака на онзи, когото Искандр бе слял със себе си като млад, Махит-Искандр-Цагкел…

Това име изплува от отломките на имагото в съзнание то й, отглас от чувствата, с които го потърси в архивите на Лзел, опитваше се да проследи в миналото линията, от която ставаше част. Цагкел Амбак, която не е идвала в Града, а преговаряла с Тейкскалан от мостика на космически кръстосван, за да осигури запазването на независимите права на Лзел и другите станции да добиват ресурси в този сектор преди четири поколения. Махит чете нейната поезия и прецени, че е невзрачна, посредствена, тя бе писала само за дома — и си мислеше тогава, преди три месеца, че би постигнала нещо по-добро.

Може би новото имаго щеше да й каже повече за имагото, което се е сляло с личността, опозната от нея след неговото проникване в съзнанието й.

Щеше да опита, знаеше си. Бе решила, без дори да проумее, че е стигнала до този извод: щеше да опита, защото беше сама и защото се налагаше да го направи, и защото искаше да бъде цяла, част от дългата поредица посланици на Лзел — линията, от която трябваше да бъде част, в която я приеха, и още не можеше да се опомни от загубата. Ако бе станала жертва на саботаж, искаше да поправи стореното, искаше да си върне имаго-линията, да я съхрани. Искаше да бъде достойна наследница на паметта. Да я опази заради хората, на които бе предназначена да служи тук като въплъщение на суверенитета на Лзел. Заради хората, които биха могли да я наследят, да носят нейното съзнание и памет в Станцията.

Май патриотизмът избуяваше много лесно в извънредни обстоятелства.

Махит предполагаше, че това важи и за всички бунтовници по улиците на Града.

Намери Три стръка морска трева в кухнята — занимаваше се озадачаващо с някакво растение: издълбаваше го, за да го напълни с други съставки, смес от ориз и нещо, което приличаше на смляно месо.

— Това храна ли е?

Три стръка морска трева се озърна към нея. Изражението й бе измъчено и сурово.

— Все още не. Почакай един час и ще бъде храна. Имаш ли нужда от мен?

— Имам нужда от неврохирург. Ако изобщо може да се намери на тази планета.

— Значи ще го направиш?

— Ще се опитам.

Три стръка морска трева кимна рязко.

— Махит, в Града има всичко. В един или друг вид. Опасявам се обаче, че нямам никаква представа къде да намеря човек, който е готов… и способен да оперира мозъка ти.

Дванайсет азалии подвикна от другата стая:

— Нямаш представа, Тръстико, но бих се обзаложил на каквото и да е, че можеш да намериш човек, който е в състояние да го направи.

— Стига си подслушвал, ела тук — кресна му Три стръка морска трева и когато той застана на вратата, тя впи поглед в него. — И къде да намеря този човек? Искам си посланичката жива след операцията.

— Докато сте на среща с министъра на науката, аз ще потърся някого по не толкова официални начини — самодоволно заяви Дванайсет азалии. — Все пак представлявам министерството на информацията в медицинската колегия. Не се ли радваш, че ме забърка в тази конспирация?

— Да, по няколко причини, включително използването на твоя апартамент като убежище…

— Тръстико, настроена си приятелски към мен само заради материални блага.

— И заради трайните ти връзки с хора извън двореца и министерствата. Да не забравяме и това.

— Каквито и ти можеше да имаш, ако бе пожелала — подхвърли той сдържано. — Ако проявяваше интерес към разнообразие в отношенията.

Три стръка морска трева въздъхна.

— Цветче, ясно ти е, че това не е добра идея. И npedi не беше добра идея.

— Защо? — изтърси Махит, преди да се усети.

Не можеше да разбере защо е лошо една асекрета да има контакти и извън двореца.

— Защото бих ги използвала като активи, Махит — натъртено изрече Три стръка морска трева, едва ли не язвително към себе си. — Само като активи. А нашето Цветче има истински приятели, за антиимперските възгледи на някои от тях сигурно бих докладвала в някакъв момент. Когато ми се стори подходящо или полезно.

— Ти си пречиш сама много упорито — отбеляза Дванайсет азалии. — Само амбициозна суетност и…

— И недостиг на съпричастие с другите, знам — довърши тя вместо него. — Не говорехме ли за тебе!

Той въздъхна и се усмихна, тъмните очи бяха широко отворени и Махит се досети, че разговорът се е повтарял стотина пъти, всичко това беше обсъдено и превърнато в грижливо поддържано ъгълче от приятелството им. Три стръка морска трева не питаше с какво Дванайсет азалии се занимава извън работата си, той пък не се опитваше да намесва своите… приятели медици с особени нагласи срещу властите в работата за правителството, която вършеше. Тези двамата знаеха какви граници да не прекрачват и ги спазваха, но сега Махит искаше от тях нещо, което щеше да заличи границите. И все пак те бяха склонни да го направят.

Надяваше се, че го заслужава. (Станция Лзел го заслужаваше — ето го пак този патриотизъм, все я стряскаше превръщането му в странен рефлекс, — но нейните асекрети не го правеха заради Лзел.)

— Да — казваше Дванайсет азалии в този момент, — говорим за мен, колко съм полезен и колко ви помагам. Ще свърша тази работа, докато вие сте на срещата утре.

Пътуването през Града беше лошо преживяване и изглеждаше, че ще стане още по-лошо дори в прозрачната светлина на следващото утро. Махит почти вярваше, че някой следи нея и Три стръка морска трева, откакто излязоха от сградата с апартамента на Дванайсет азалии и пак слязоха в метрото: не слънчеви със златисти маски, а сенки, призрачни сиви силуети. Мъгливите, както Дванайсет азалии бе нарекъл собствения разследващ екип на министерството на правосъдието. Ако наистина бяха те… и ако не й се привиждаха, името им подхождаше.

Може би си въобразяваше. Лесно е параноята да бъде разбрана като реакция, когато мнозина наистина искат да се разправят с тебе. Обясниха й това в часовете по психология в Лзел и Махит намираше все по-малко поводи да се усъмни. Пък и половината линии в метрото или бяха затворени, или имаше закъснения, а ядосаните пътници не й помагаха да се чувства в безопасност. Границите между шестлъчевия дворцов комплекс и останалите райони на града сега личаха именно като граници, а не беше така дори когато Махит заедно с Три стръка морска трева напусна апартамента си, превърнал се в местопрестъпление. Застанали в редица слънчеви проверяваха облакохвата на всеки тейкскаланец, за да потвърдят самоличността му. Зад тях беше блещукащата стена на Града от стъкло и проводници, която се отваряше за одобрените посетители и пак се затваряше. Изглеждаше по-заплашително отвсякога.

Носеше листа с шифрованото съобщение от Лзел под наскоро изпраната си риза, прилепен до ребрата й с еластичен спортен бандаж, който Дванайсет азалии изрови от дъното на чекмедже, преди да го оставят да търси човек, готов да се занимава с неврохирургия в някоя затънтена уличка, и да се отправят към дворцовия комплекс. Имаше този бандаж, защото си бе навехнал глезена в някакъв отборен спорт с топка и мрежа — същия, който рекламираше листовката, дадена им в парка. Дванайсет азалии беше по-готов да обяснява въодушевено (оказа се, че играе веднъж седмично в квартален отбор), отколкото тя беше готова да слуша, но нямаше значение: присвои бандажа и сега се чувстваше сякаш пренася тайни през вражеска фронтова линия. Макар че тайните си бяха нейни от гледна точка и на закона, и на морала.

— Как мислиш, ще ни арестуват ли? — попита Махит.

Три стръка морска трева отговори твърде бодро, но полугласно:

— Засега не.

В своя чист костюм от министерството на информацията тя приличаше на много изискано и много точно оръжие, Махит всъщност не можеше да си представи какво щеше да прави без нея.

— Ако не сега, кога? — промърмори мрачно развеселена.

А после стигнаха до стената от шлемове с огледално златисти маски. Три стръка морска трева представи себе си и Махит нехайно и делово — образец за културна асистентка, която се грижи повереницата й да минава през затворени врати. Слънчевият поиска облакохвата й — тя му го предаде. Слънчевият я попита къде са били двете — тя обясни без увъртане и гузност, че са нощували в дома на неин бивш състудент и добър приятел.

Махит умуваше отново дали слънчевите са включени в едно безмерно съзнание на Града… и дали стоящият пред нея в този миг обмисляше работата на своите съратници в нейния апартамент. Очевидно не бързаше. Вдигна глава да погледне нещо зад Махит и Три стръка морска трева — пак се мярна мъгливо сиво като отражение в гладката му маска, той се взря продължително. Може би се съветваше чрез свои съратници с Шестте протегнати ръце. Конспирация в конспирацията. Да, тя се поддаваше на параноя. Никой не ги следеше, министерството на науката не заговорничеше с министерството на войната, за да свали от власт императора, нямаше протести по улиците, а бомбата на Девети централен площад беше случайно стечение на обстоятелствата, изобщо не беше предназначена за нея, проява на солидарност с хората от Одил… Да бе.

Слънчевият толкова внезапно им махна с ръка да влязат, че тя дори се изненада: тръпки от спадналия адреналин в кръвта плъзнаха горещи и ледени надолу по гръбнака й. Минаването през вратата, отворила се във вътрешната стена на Града, беше като напъхване в устата на звяр. Затвори се зад тях и Махит се сети за кръглите зъбати усти на някои паразити в станциите, които живееха в тесни проходи и се закрепяха по изолацията на проводници.

На дневна светлина дворцовият комплекс имаше по-безгрижен вид от всяко друго място. Така е, когато има стени. Те задържаха отвън видимите признаци на размириците. Стигнаха лесно пеша до министерството на науката, въздухът ухаеше на вездесъщите тейкскалански цветя, пиперливо лютиви и мускусно наситени, слънцето грееше хладно, обаче Махит не успяваше да укроти пулса си до нещо по-слабо от туптене.

— Определено предпочитам да се измъкнем от това без обявяване на война, сключване на съюз или отвличането ти от най-добрите икспланатли на Десет бисера, за да правят опити с твоя мозък — каза Три стръка морска трева.

— Мога да ти обещая, че няма да обявя война — отвърна Махит, зареяла поглед нагоре към сребристостоманеното цвете на министерството и инкрустираните с бисери релефи, изобразяващи траектории на елементарни частици и белтъчни комплекси. — Нямам такива пълномощия.

— Чудесно. Всичко ще бъде наред с нас.

Вътре се разигра поредният епизод на вече познатия танц — тейкскалански протокол на високо равнище. Три стръка морска трева се зае с представянето и потвърждението на срещата им с Десет бисера, Махит се поклони над събраните си пръсти толкова, колкото й се стори подобаващо, без да се тревожи дали й подсказва собственият инстинкт, или остатък от бегло присъствие на Искандр.

Заведоха ги в заседателна зала без прозорци, с обикновени светли столове около обикновена светла маса, никакви украса освен ненатрапчива ивица от същия инкрустиран с бисери релеф точно под осветлението. Трябваше да чакат там.

Три стръка морска трева потрепваше с пръсти по масата, Махит не бе забелязвала досега този нервен жест. А тя неволно опипваше имаго-машината на Искандр във вътрешния си джоб и се наложи да се възпира неведнъж, все се притесняваше и че съобщението под ризата й ще шумоли, ако диша прекалено дълбоко, въпреки че не се чуваше никакъв звук от листа. Олекна й с влизането на Десет бисера в залата. Можеше да прави нещо, щом той дойде за разговора. Чакането… не й понасяше в момента. Изобщо не й понасяше.

— Господин министър — изправи се да го посрещне.

— Госпожо посланик, приятно ми е да ви видя. Чух, че сте изчезнали!

Аха, ето каква игра престоеше. Така й се падаше — при предишната среща с Десет бисера тя се възползва от него заради впечатлението, което искаше да направи в новините за поетичната надпревара на имперския банкет. Вероятно заслужаваше принудата да се пребори с обяснението за отсъствието й от двореца, което Деветнайсет тесли е съчинила.

— Аз знаех къде съм през цялото време — отговори тя и проумя, че вече се е отказала от предишната си роля на простовата варварка.

Нямаше смисъл да поддържа заблудата, с която и без това не постигна нищо. Поне двама се опитаха да я убият — един й изпрати отровно цвете, друг я причака в апартамента й. Ролята на варварка не я направи по-малко уязвима, отколкото щеше да бъде в ролята на политик. Нямаше никаква причина да не бъде откровена сега. Умна варварка, както я нарече Деветнайсет тесли.

Десет бисера се засмя учтиво.

— Сигурен съм, че сте знаели! Колко чаровно се изразихте. С какво мога да ви бъда полезен, госпожо посланик?

Когато Махит уговори тази среща, тя бе намислила да изясни, ако може, дали Искандр е проявил толкова открито намерението си да продаде имаго-технологията на Тейкскалан, че е стигнал до сблъсък с министерството на науката — въпрос, който вече не беше важен. Искандр беше мъртъв, а човекът, комуто бе продал технологията, се оказа самият император. Сега трябваше да научи преди всичко кого Десет бисера подкрепяше за наследник на трона, за да разбере дали искаше да се обвърже с анексирането на Лзел и дали имаше шанс да го манипулира в своя полза, за да не допусне това.

— Не бих искала да упорствам с неприятните въпроси — започна тя, дала си пълна свобода в използването на глаголни времена, без повече преструвки пред министъра колко е невежа, — но ще ви бъда много признателна да науча с оглед на собствените ми интереси и здраве, както сигурно разбирате, какво сте обсъждали с моя предшественик онази вечер, когато е умрял.

Десет бисера сплете пръсти. Всички пръстени проблясваха дори под твърде слабите флуоресцентни лампи.

— Госпожо посланик, да не би да се безпокоите, че бихте могли да допуснете подобна грешка? Вашият предшественик изяде нещо неподходящо, това е. Злощастна случка. Темите на разговора ни бяха много далечни от кулинарните му предпочитания. Убеден съм, че ще отбягвате успешно такива продукти, ако внимавате.

Махит оголи всичките си зъби в усмивка. Варварка. Но упорита.

— Никой не споменава конкретно какво е ял. Твърде интересен пропуск.

— Госпожо посланик… — проточи Десет бисера, като че искаше да я подразни. — Не сте ли се замисляли, че може би има причина за този пропуск? Има какви ли не други теми, с които бихме могли да запълним съдържателно времето си. Дали не бихме могли да обсъдим ролята на хидропониката в изхранването на малки и големи групи хора? Лзел и Тейкскалан могат да научат толкова много едни от други.

Махит си каза, че яростта е неудобство. Пречеше й да се възползва напълно от знанието на езика. И все пак се вбеси. Както в кабинета на Осем примки.

Вторачи се в лицето му.

— Десет бисера, бих искала да знам защо моят предшественик е умрял, докато сте били негов домакин.

Не беше същинско обвинение. (По-точно беше, но не пряко.) Усети ръката на Три стръка морска трева на коляното си, топла и възпираща.

Десет бисера въздъхна леко с примирение, сякаш се подготвяше за неприятна и необходима работа, например изхвърляне на развалена храна.

— Постъпките и предложенията на посланик Агхавн бяха неприемливи, той загатна по време на напълно цивилизована вечеря, че е готов всеки момент да залее тейкскаланските пазари с технология, която би разстроила самото функциониране на цялото ни общество, останах с впечатлението и че е покварил или повлиял на Негово великолепно и сияйно величество — мой дълг като министър на науката беше да се справя със заплахата, която представляваше.

— Затова го убихте — смаяно промълви Три стръка морска трева.

Десет бисера се взря невъзмутимо в нея.

— В настоящата ситуация — лекият му жест към Махит като че я включваше и вписваше в общото състояние на тейкскаланските дипломатически отношения, а после я отхвърляше като незначителна заедно с тях — не виждам причини да отричам, че докато той умираше, не приложих медицински мерки. Ако посланик Дзмаре пожелае да изтъкне това при разследване на лекарска грешка, сигурен съм, че би могла да предизвика такова разследване от страна на министерството на правосъдието.

Толкова ли бе отслабнало влиянието й за два дена размирици в Града и във властта, че Десет бисера можеше не само да признае нехайно как се е отървал от политически противник („не приложих медицински мерки“ беше предназначено само за ушите на законопослушната Три стръка морска трева, нищо повече, Махит знаеше какво й каза всъщност), но и да бъде уверен, че тя е безсилна да поиска от когото и да е в императорския двор той да бъде наказан? Очевидно Десет бисера вярваше, че министерството на науката няма да бъде засегнато, независимо кой ще наследи имперския трон…

…и също толкова очевидно вярваше, че Шест посоки вече не изпитва желание да защити Станция Лзел или някой неин гражданин, след като ги нямаше Искандр Агхавн и обещаната от него технология. Затова и Махит му беше безразлична, щом не би направила опит да залее пазара с машини на безсмъртието, освен в ролята на посланичка на сателитна държавица в покрайнините на Тейкскалан.

Както Трийсет делфиниума каза на надпреварата по ораторско майсторство, а тя не го разбра тогава — сделката между императора и Искандр се отменя.

Успя да запази спокойствието на гласа си, прецизността в употребата на думите, за да пусне свой изследователски спътник в орбитата на разговора:

— Господин министър, не бих се обърнала първо към министерството на правосъдието — бих започнала със собствената езуазуакат на императора, ако се нуждая от съвет. При нея намерих безопасност.

— Нима? — подхвърли Десет бисера. — Радвам се на тази промяна.

— Промяна ли? — повтори Махит и зачака.

Вече подозираше, че Десет бисера е настроен словоохотливо, искаше да подчертае безсилието й с приказките си. Пръстите на Три стръка морска трева май щяха да оставят синини на бедрото й, толкова силно стискаха.

— Вашата прехвалена домакиня. Нейно превъзходителство Деветнайсет тесли, остана също толкова бездейна като мен — изтъкна Десет бисера. — По време на вечерята аз защитих интересите на моето министерство, както и на цялата империя, но тя ми позволи да го направя.

Махит осъзна всичко смразяващо ясно. Спомни си как Деветнайсет тесли каза „той беше мой приятел“, когато пиха чай… спомни си как почувства към нея първична, неврохимична близост, остатъкът от Искандр искаше да бъде до нея, да се забавлява, да бъде и застрашен, и в безопасност… спомни си как Деветнайсет тесли я гледаше в коридора на своя комплекс, наблюдаваше я как взема отровното цвете и навежда глава да вдиша аромата. Толкова лесно беше да остане неподвижна и безмълвна под арката в бялата си премяна и изобщо да не се намеси.

Но тя го направи. Незнайно защо спаси живота на Махит. Въпреки че не бе спасила Искандр.

— Оценявам предупреждението — успя да изрече. Лъжеше безогледно и можеше да продължи с лъжите още малко. Постара се гласът й да звучи треперливо, объркано, огорчено. (Да, огорчена си беше.) — Имаше неприятни случки… донесено за мен цвете с токсично въздействие… смятате ли, че…

— Аз — прекъсна я Десет бисера — няма да позволя да бъда обвинен за убийство с цвете. Аз съм съвременен човек, а министерството на науката се занимава не само с ботаника.

— Нямахме намерение да намекнем — вметна Три стръка морска трева, — че министерството на науката се занимава само с ботаника.

Последвалото мълчание се проточи безкрайно и Махит се питаше кой от тримата ще го наруши пръв с крясък или истеричен смях.

— Госпожо посланик, още какво бихте желали да кажете, след като установихме, че не съм изпратил при вас човек с цвете, което да ви премахне? — попита Десет бисера накрая.

— Вие обяснихте недвусмислено какво е положението ми — отвърна Махит. — Ще се свържа с вас, когато всичко се успокои, ако имаме още какво да си кажем. Например за хидропоника. Няма да забравя.

Тръгнаха си веднага от министерството на науката и Три стръка морска трева я заведе в ресторант. Махит й позволи, само възрази с „Миналия път имаше терористичен акт“ и в отговор чу „Миналия път направих резервация, сега никой не знае къде сме, нищо няма да ни се случи“. Приятно беше да седи в сумрачното, просторно като пещера помещение, сгушена до стената на сепаре, и непознати да им поднасят храна.

Само за миг се сети за отрови, когато донесоха супата, но тя реши, че няма да се тревожи за това в момента.

— Наистина мисля, че се справи много добре — отбеляза Три стръка морска трева, докато отрязваше тънко парче месо от своята гозба, която май беше бутче от цяло животно.

Уханието му изкушаваше неимоверно Махит, но и малко я плашеше: в това имаше твърде много кръв, за да е било отгледано в лаборатория. Било е живо същество, дишало е, а сега Три стръка морска трева го ядеше.

— Трудно ми е да си представя какво друго бих могла да направя, когато той хем призна за убийството на Искандр, хем ме осведоми, че на абсолютно никого не му пука — каза Махит.

Три стръка морска трева обви месото в голямо бяло-лилаво венчелистче. Тя бе поръчала цяла купчинка от тях и ги използваше като миниатюрни питки, с които пренасяше плътта от чинията в устата си.

— Би могла да ридаеш — подсказа тя. — Да дадеш клетва за отмъщение. Да прибегнеш до насилие още там.

— Три стръка морска трева, не съм героиня от епос.

Стана й противно, че тези думи й се сториха странни и неуместни: защо все още си позволяваше желанието да бъде тейкскаланка, да подражава, да пресъздава литературата. Не биваше да е така след тази седмица.

Хапката в листо беше потопена в наситено зелен сос, който май трябваше да бъде и подправка, и лепило, а след това беше погълната с наслада. Три стръка морска трева каза с пълна уста:

— Но се справи добре. Така си е. Не знам какви са намеренията ти сега, но на тази среща се държа като човек, роден за живот в двореца, или поне като обучена асекрета.

Махит усети как бузите й се сгорещиха.

— Благодаря ти.

В мълчанието им — Три стръка морска трева усмихната, очите широко отворени, топли и съпричастни, Махит, усетила остро колко червени са бузите й, червени като цвете или като месото, с което асистентката й се хранеше — се усещаше напрежение. Махит преглътна. И успя да каже нещо.

— Ако пренебрегнем самопризнанието за убийство — започна и видя с доволство, че Три стръка морска трева се намести малко по-изправено на стола, слушаше малко по-внимателно: „има работа за вършене“, — Десет бисера проявява твърде силен интерес към хидропониката. Нашата е добра, но такива системи не могат да изхранят цяла планета. Не успявам да проумея защо иска да говорим за това, освен ако нещо се е объркало особено зле с алгоритъма за отглеждане на храна в Града…

И откри, че казаното от нея само за да каже нещо всъщност е интересно.

— Объркало се е също като алгоритъма за сигурност в Града — добави тя.

— Говориш за шоковете, които причинява. Както постъпи с мен на Девети централен площад. И… онова, което се случва със слънчевите. Ако изобщо нещо се случва с тях.

Махит кимна.

— Десет бисера е станал министър тъкмо заради съвършените си алгоритми. Първо в метрото, когато интегрирал всички отделни линии в единна система, управлявана от алгоритмите на изкуствен интелект, после и системата за сигурност в Града. Нали?

— Да — потвърди Три стръка морска трева. — Впрочем ти как научи за това? Случило се е… ами аз още не бях напуснала инкубатора.

Махит сви рамене.

— Ако ти кажа „чрез имаго-технологията, която обаче не работи както очаквах“, ще те изненадам ли?

— Вече не.

Поредната странна, топла усмивка. Махит не можеше да я гледа в очите, докато се държеше така.

— Ти каза, че Градът е причинил шок в осем случая през последната година. Когато се прибирахме онази нощ. Какво е увеличението спрямо предишната година?

Три стръка морска трева леко килна глава встрани.

— Случаите са със седем повече. Да не намекваш, че алгоритъмът е неправилен?

— Или се използва неправилно. Алгоритъмът няма как да бъде по-съвършен от човека, който го е създал.

— О, това е хитро, Махит — зарадва се Три стръка морска трева. — Ако искаш да отмъстиш на министерството на науката за това убийство, ти убиваш репутацията им, че са безпристрастни.

Безкрайно приятно беше Три стръка морска трева да я разбира, без да й обяснява всяка подробност.

— По-точно репутацията на Десет бисера — съгласи се Махит, — защото с разработването на този алгоритъм е заслужил поста на министър, а сега алгоритъмът вреди на напълно нормални граждани на империята.

— Това ми харесва — заяви Три стръка морска трева. — Ще имаме нужда от хора, които работят с данни — икспланатл, за да звучи заявлението ни по-сериозно… и от човек, който да го разпространи публично… особено ако засяга и министерството на войната, вмъкването на тази част от историята ще бъде интересно…

— Ще я вмъкнем. След като ми позволят да се върна в апартамента си. Когато всичко това се… уталожи.

Три стръка морска трева трепна и я погали по ръката.

— Какво искаш да правим сега? Все още ли… онова, което обсъдихме? За машината? Докато поръчвахме, получих съобщение от Дванайсет азалии, намерил е някакъв медик на половин област оттук.

Махит май отдавна не бе чувала толкова добра новина. Кожата й настръхна от облекчение и вълнение, а и от някакъв опияняващ страх.

— Да — потвърди тя. — Сега е още по-важно да имам достъп до този шифър. Трябва да направя нещо. Да променя нещо. Да направя ситуацията различна от сегашната.

Три стръка морска трева я гледаше, пак леко наклонила глава. На Махит й се искаше да се извърне. Току-що подхвърли, че е готова да се намеси в настоящия политически хаос. Ето го момента нейната асистентка да се възпротиви, да се откаже… но Три стръка морска трева само кимна.

— На твое място бих изпаднала в ужас.

— Кой казва, че аз не съм?

— Но ти вече си го правила.

— Под грижите на далеч по-компетентни хора от онзи, когото Дванайсет азалии ни е намерил.

Три стръка морска трева като че щеше да се наежи от тази обида към тейкскаланската медицинска технология, но само сви рамене.

— Той познава много хора. Всякакви. Не се съмнявам, че този човек поне има представа какво върши.

— Ако умра или се събудя побъркана — заръча й Махит, — искам от тебе да разкажеш на следващия посланик на Лзел… ако изобщо има нов посланик… абсолютно всичко. Колкото може повече, и то накуп.

— Ако ти умреш, министерството на информацията няма да позволи да припаря до следващия посланик на Лзел или до който и да е друг посланик.

Махит се усмихна неволно.

— Ще се постарая да не умра.

— Добре. Искаш ли от тези?

— Какво?…

— Питам за сандвичите, все ги зяпаш.

Устата на Махит се напълни със слюнка.

— Животно ли е било? Преди да стане гозба?

— Да… Махит, този ресторант е изискан.

Имаше вероятност да умре от експериментална операция на мозъка, всички нейни съюзници освен двама служители в министерството на информацията или изчезнаха, или бяха под подозрение, а Тейкскалан почти неизбежно щеше да схруска на живо родината й с окървавените си зъби от космически кораби.

— Да — каза тя. — Искам да опитам един.

Когато опита месото, вкусът му сякаш разцъфтя сочно на езика й.