Спомен, наречен империя

7

Ветрилоподобните сводове на тавана в балната зала на Земния дворцов квартал бяха изпълнени със светлинни ивици: всяко ребро от някакъв прозрачен материал, в който бушуваше река от златни искри. От най-високите точки висяха полилеи като окачено звездно сияние. Черният мрамор на пода беше излъскан до огледален блясък. Махит виждаше отражението си, сякаш бе увиснала в звездно небе.

Като всички останали. В залата гъмжеше и от светлини, и от патриции, които се скупчваха и се разпръскваха в групички за разговори — огромен тейкскалански организъм, променящ само разположението на частите си. До лакътя на Махит беше Три стръка морска трева, безупречна в своя кремаво-огнен костюм на асекрета и съзнателно приглушила присъствието си до функционалността на чиновничка в това огромно помещение и искрящите му обитатели. Тя попита:

— Готова ли си?

Махит кимна. Изопна рамене, изправи гръбнака си, изтръска надолу ръкавите на официалния сив жакет. Деветнайсет тесли бе изпратила някого сутринта да го вземе от нейния багаж, на Махит много й олекваше от мисълта, че единствените държавни тайни са онези, скрити в тялото й, а не в нейните куфари. Дрехата беше невзрачна в сравнение с пищността на металите и огледалата, присъща на тейкскаланския императорски двор, но с нея поне изглеждаше като посланичка на Лзел, а не нещо друго. Въпреки че дойде тук с Деветнайсет тесли, блещукаща в ледено бяло, и цялата й свита — въпреки че шпиони, любители на слухове и клюкари щяха да запомнят онова шествие, а не сегашната поява сред придворните.

— Посланик Махит Дзмаре от Станция Лзел!

Три стръка морска трева говореше гръмогласно, когато поискаше. Тя стъпи устойчиво, вирна брадичка и произнесе името и титлата на Махит като началото на песен — дълъг, отчетлив, пронизващ вик. „Тя е оратор — каза си Махит. — Нали каза, че ако не бях аз, щяла да рецитира поезия тази вечер.“ Тълпата придворни се разшава с любопитство, което беше и ласкателно, и плашещо — стотици очи зад облакохвати се вторачиха в нея. Махит застана неподвижно колкото да я огледат — да добият първо впечатление. Висока, слаба особа с варварска кройка на панталона и жакета, червеникавокестенявата коса подрязана късо за живот в слабо притегляне, челото високо и непокрито с кичури. Различна от предишния: жена, непозната, непредвидима. Млада. И засмяна, каквито и да са причините за усмивката на една посланичка.

(Освен това не е мъртва. Още една разлика.)

Махит остави зад себе си издигнатия над залата централен вход и слезе по стъпалата. Три стръка морска трева вървеше точно пред нея и леко вляво, както бе обещала. Насочи се към средата на задната част в залата — знаеше, че там ще се появи императорът. Към края на вечерта трябваше да бъде там и да си проправи пътя до мястото през целия искрящ простор, без да допусне светска или геополитическа грешка, каквито имаше намерение да не прави. Някъде чакаше министърът на науката Десет бисера за тяхната толкова публична среща. Щом помислеше за него, спомняше си онзи проблясък от Искандр, дискусията — или просто разговора — с министъра, увъртането около същността на Града и съзнанието му, ако Градът изобщо го имаше. Все се връщаше мислено към нахлуването на спомена, който изтласка всичко друго. Не можеше да си позволи същото и пред събралия се в залата императорския двор, а нямаше никаква представа как да го предотврати.

Зад нея Деветнайсет тесли бе останала в рамката на входа като колона от бял пламък и Махит почувства как вниманието на множеството се премести. Издиша от облекчение.

Харесваше светските сбирки (определено равнище на общителност и приветливост беше основно изискване за съвместимост с Искандр), но беше благодарна за шанса да си поеме дъх, да избере сама как да подходи към ситуацията. А не всички тези погледи да са вперени в нея, ако нещо се обърка по-забележимо, отколкото досега.

— Накъде? — попита Три стръка морска трева.

— Запознай ме с някого, чиято поезия харесваш.

— Сериозно ли говориш? — засмя се асистентката.

— Да. И ако е официално настроен срещу нашата най-почитаема домакиня езуазуакат, толкова по-добре.

— Достойнства на литератор и разнообразие в политическите позиции — каза Три стръка морска трева. — Схванах. Ще се забавляваме, така ли?

— Старая се да не те налегне скуката — отвърна Махит сдържано.

— Не се безпокой. Отбиването в болницата стигна да прогони скуката, Махит, а и това ми е работата. — Очите й блестяха и бяха леко изцъклени, сякаш бе прекалила малко със стимулиращия чай на Деветнайсет тесли. Махит се тревожеше за нея, искаше й се да има времето или силите да направи нещо. — Ела насам, май зърнах Девет царевични кочана, а ако той рецитира нова епиграма тази вечер там ще бъде и Трийсет делфиниума, за да я чуе. По-голям(политическо разнообразие от това няма да намериш.

Приятелите на Три стръка морска трева бяха смесица от патриции и асекрети, някои в кремавите одежди на министерството на информацията, други в бляскави дворцови премени, в които Махит не разпознаваше принадлежност към организация — ето за какво се нуждаеше от Искандр, дори със знанията му отпреди петнайсет години щеше да е по-добре, отколкото наблюдението „колко лъскаво“ и подозренията към хората, които бяха избрали лилавите цветя като декоративен елемент. Твърде много бяха: бродирани на пояси, инкрустирани от седеф или кварц по скъпоценни фиби или значки на ревери в по-изискани версии на онази, която носеше услужливият непознат на Девети централен площад. Имаха някакво значение. Три стръка морска трева не ги споменаваше, което никак не помагаше на Махит в догадките.

Вместо това я представяше официално, Махит скланяше глава над събраните върхове на пръстите си и беше изключително стереотипна варварка — изпълнена с уважение, понякога остроумна, но предимно мълчалива сред хапливата размяна на реплики между амбициозните младежи. Успяваше да проследи около половината от алюзиите и цитатите, които те вмъкваха небрежно в разговора. И изпитваше завист, макар да осъзнаваше колко е детинска: тъпият копнеж на чужденка да бъде приета като гражданка. Тейкскалан беше съграден така, че да породи копнежа, а не да го удовлетвори, знаеше го. И все пак той се прокрадваше у нея всеки път, когато си прехапваше езика, когато не знаеше някоя дума или точната препратка във фразата.

Девет царевични кочана се оказа здравеняк с тясна брада, по-блед от повечето тейкскаланци, очите му бяха раздалечени над плоските широки скули. Махит не бе виждала в Града мнозина от тази етническа група — северняци, приспособили се към студа, русокоси. Имаше неколцина и в метрото, и на Девети централен площад, но заемаха чак осмо място по численост според преброяването — прочете данните, преди да пристигне. Хората с външност като Девет царевични кочана може би произхождаха от самия Град или бяха дошли от планета с по-студен климат и по-оскъдна тропическа жега, или родителите им бяха живели на такава планета. Или пък някой обитател на Града бе подбрал този генетичен материал като достатъчно интересен, но и съвместим с неговия, когато е настъпил моментът да създаде дете. Три стръка морска трева го представи като патриций първа класа — ако и да беше неподобаващо блед, той си оставаше тейкскаланец.

— Вярно ли е — попита го Махит, — че ще рецитирате ново произведение тази вечер?

— Колко бързо плъзват слуховете — отбеляза той, взрян по-скоро в Три стръка морска трева, която примига насреща, сякаш изобщо не разбираше намека му за нейната роля.

— Стигат дори до посланици на чужди държави — подхвърли Махит.

— Колко ласкателно — каза Девет царевични кочана. — Имам нова епиграма, вярно е.

— На каква тема? — обади се друг патриций с несдържано любопитство. — Отдавна жадуваме екфразис…

— Старомоден е — тихичко вметна Три стръка морска трева, но все пак достатъчно високо да я чуят.

Патрицият твърде демонстративно не й обърна внимание. Махит направи всичко по силите си да не развали сценката с усмивка на чужденка, широка и искрено весела. Екфразисът, тоест поетичното описание на предмет или място, май наистина не беше на мода. Напоследък не бяха получавали в Лзел нито едно тейкскаланско стихотворение в такъв стил.

Девет царевични кочана разпери ръце и сви рамене.

— Зданията в Града са описани от по-надарени поети. — Махит заподозря в думите му малко по-уклончив вариант на казаното от Три стръка морска трева. — Харесвате ли поезия, госпожо посланик?

Махит кимна.

— Да, много. В Лзел получаването на нови творби от империята е като празник.

Дори не лъжеше — новите произведения си бяха събитие, въртяха се из вътрешната мрежа на Станцията, тя будуваше до късно с приятелите си, за да четат новите поредици на имперските епоси — да харесваш тейкскаланската поезия означаваше да си културен, особено ако тепърва навлизаш в света на възрастните и все още отделяш цялото си време за подготовката преди езиковите тестове. Въпреки това не й допаднаха нито уверената усмивка на Девет царевични кочана, нито снизходителното кимане — то се знае, че новите творби са повод за празник в затънтения варварски космос.

— Но аз не съм имала честта досега да чуя някое от вашите съчинения, патриций. Сигурно не ги разпространяват на други планети.

Промяната в изражението му — той не можеше да отговори на тази обида, щом я отправя варварка — я удовлетвори напълно.

— Значи ви предстои голямо удоволствие, посланик Дзмаре — изрече нов глас.

— Убедена съм в това — отвърна тя стандартно и се обърна.

Нямаше как да не познае Трийсет делфиниума. В съставените от много кичури плитки бяха вмъкнати нанизи от миниатюрни перли и блещукащи диаманти, друг кичур подчертаваше тясната лента около слепоочията му — имитация на долната част от тейкскаланска имперска корона. Имаше широката тейкскаланска уста, ниското тейкскаланско чело и гърбавия тейкскалански нос: образцов аристократ. А на ревера си носеше току-що откъснато истинско лилаво цвете — делфиниум.

Каква показност, каза си Махит. Трябваше да го очаква. (И осъзна, че не долавя никакво ехо от Искандр, докато се взира в този мъж: той не го бе познавал през петте години, които нейното имаго бе прекарало тук. Трийсет делфиниума беше загадка, нямаше дори призрак на емоции спрямо него, на който да се опре. Мъртвият Искандр сигурно го е познавал, само че си оставаше мъртъв… а тя беше хем увредена — или жертва на саботаж, — хем изостанала.)

Защо пък да не си състави собствено мнение. Това плашеше, но беше и леко вълнуващо.

Поклони се ниско.

— Ваше превъзходителство.

Остави Три стръка морска трева да й изреди неговите титли. Разбира се, той имаше собствен епитет. „Засипващият света с цвят“. Махит се почуди дали не си го е избрал сам.

Изправи се и каза:

— Чест е да срещна особа, толкова тясно свързана с империята.

— Знам — отговори Трийсет делфиниума, — когато ме види така нагизден, човек не може да мисли за друго. От мен да знаете, госпожо посланик, епиграмите на Девет царевични кочана са по-интересни от един сънаследник на трона… а не се съмнявам, че няма да съм единственият от тях, когото ще срещнете тази вечер.

— Но вие сте първият — изтъкна Махит.

Трудно беше да не отвърне на този флирт, макар да не я засягаха никакви негови мнения освен онези за нейния предшественик и Лзел.

— Да, госпожо посланик, имам това удоволствие. И смятам, че трябва да се проявя достойно. Това ли е вашата културна асистентка?

— Асекрета Три стръка морска трева — представи я Махит.

— Липсваш ни в салоните. Три стръка морска трева — каза Трийсет делфиниума, — но мога да си представя, че всеки трябва да поработи от време на време.

— Поканете ме, когато не съм заета — отвърна тя невъзмутимо и толкова безизразно, та Махит не долови дали е поласкана, оскърбена или просто доволна, — ако не можете без моите прояви на оратор.

— Разбира се. — Трийсет делфиниума протегна ръка на Махит. — Госпожо посланик, няма да чувате добре от средата на залата. Ако желаете, елате с мен и застанете там, където акустиката е по-подходяща.

Махит не измисли убедителна причина за отказ, но пък имаше няколко убедителни причини да се съгласи: да се дистанцира още повече от представата, че е любимата пленница на Деветнайсет тесли, шанс да зададе на Трийсет делфиниума някой въпрос за Искандр, пък и да чуе поезия вместо нечии коментари за поезията. Отпусна длан върху ръката му (синьо-черният плат на ръкава беше корав от металните нишки) и се остави да я откъсне от групата, а Три стръка морска трева ги следваше по петите.

— Много мило от ваша страна — каза му тя.

— Защо да не искам да се похваля пред чужденка с най-доброто от нашата култура? А и това е първата ви същинска вечер в императорския двор.

— Така е.

— Предишният посланик беше толкова видна фигура тук! Липсва ни. Но може би вие харесвате поезията повече от него.

— Моят предшественик не беше ли ценител на епиграмите? — нехайно попита тя.

Спряха по-близо до централния подиум. Трийсет делфиниума направи жест, който й напомни как Деветнайсет тесли маха някоя инфограма, но той само призова прислужник с поднос, на който имаше тумбести чаши. Махит се наведе над своята чаша да помирише питието: теменужки, алкохол и нещо като джинджифил или друг ароматен корен, нуждаещ се от почва.

— Доколкото знам, посланик Агхавн предпочиташе епосите — отговори Трийсет делфиниума и вдигна чашата си. — В негова памет и за вашата кариера, посланик Дзмаре.

Махит си представи как отпива и умира отровена насред огромната зала… отпи и единственият отровен момент беше откритието, че ненавижда вкуса на ликьора от теменужки. Преглътна, като се постара лицето й да остане подобаващо неутрално.

— В негова памет — промълви тя.

Трийсет делфиниума поклащаше чашата си и течността се завъртя.

— Радвам се, че Станция Лзел ни изпрати нова посланичка, и то проявяваща интерес към епиграмите. Но трябва да ви кажа нещо, посланик Дзмаре — сделката се отменя. Нищо не мога да направя. Повярвайте ми — опитах се.

„Сделката се отменя?“

Каква сделка? Махит стисна устни… нищо не пречеше да покаже разочарование… да спечели малко време… вкусът на теменужки още се натрапваше… „Каква сделка, Искандр?! И с кого?!“… накрая кимна.

— Ценя вашата откровеност — рече тя.

— Знаех си, че ще се отнесете разумно.

— Имам ли избор?

И двете вежди на Трийсет делфиниума се вдигнаха почти до косата му.

— О, въображението ми подсказваше всякакви злощастни реакции.

— Колко ли приятно е за вас, че не съм склонна към истерия — отвърна Махит безизразно, сякаш я управляваше автопилот.

„Що за сделка и защо тъкмо Трийсет делфиниума е човекът, който ми съобщава, че се отменя.“ Но през цялото време говореше на подходящия изискан тейкскалански, все едно покриваше с блестящ лак объркването си.

— Надявам се да не съм провалил вечерта за вас — каза Трийсет делфиниума. — Епиграмата ще бъде чудесна — Девет царевични кочана е изключителен.

— Може би той ще успее да ме разсее.

— Превъзходно. Тогава да пием за удоволствието от първото ви имперско състезание по ораторско майсторство.

Той пак вдигна чашата с дъх на теменужки и отпи, Махит направи същото. Май никога нямаше да се отърве от този вкус в устата си.

Примигващите светлинки по ръбовете на сводовете замъждукаха като по здрач и пак просветнаха в бърз бяг на ярките точици. Гръмката гълчава в залата притихна. Махит се озърна през рамо към Три стръка морска трева, която й кимна насърчаващо — значи това се очакваше — и пак се обърна към Трийсет делфиниума. Той остави чашата си върху подноса на минаващ прислужник и промърмори:

— Госпожо посланик, трябва да заема полагащото ми се място в залата. Толкова се радвам на познанството ни!

— Разбира се, отивайте…

И той се отдалечи. Три стръка морска трева пристъпи по-наблизо. Махит й каза:

— Ще ми намериш ли друга напитка, моля те?

— Каква сделка? — произнесе асистентката й в почти същия миг.

— Всъщност не знам.

Махит се надяваше, че погледът на Три стръка морска трева не изразява съжаление.

— Значи ти е нужно нещо по-силно.

— И без теменужки, нали?

— След минутка. Не би искала да пропуснеш това.

Хвана я лекичко за лакътя и я завъртя към императорския подиум…

… тоест мястото, видяно от нея като леко повдигнат овал, който се извисяваше и разгъваше. Махит си мислеше за Града, приклещил я на Девети централен площад… сети се и за епитета на Трийсет делфиниума — „засипващ света с цвят“. Тронът се надигна на безшумни хидравлични бутала в разперваща се слънчева корона като гъсталак от златни копия, въплътен отклик на светлините по ръбатите сводове. Вдясно от него Трийсет делфиниума стоеше величаво в отразеното сияние, вляво жена, за която Махит се досети, че трябва да е Осем примки, се гърбеше, подпряна на сребрист бастун, но също толкова огряна — нейният вариант на короната на сънаследничка на империята блестеше ярко дори на фона на посребрената коса.

А насред трона със слънчевите копия, подобен на семе в цвете или на ядрото в пламтяща звезда, император Шест посоки се появи за пръв път пред погледа на Махит.

И тя си помисли: „Няма нищо внушително в него освен поста му“. Той беше нисък, с хлътнали бузи, дългата падаща покрай лицето коса бе по-скоро с цвят на мръсна стомана, а не на сребро, ако ще и очите му да бяха пронизващи. А после тя добави: „Постът му е предостатъчен, подвежда ме собственото ми поетично въображение“.

Шест посоки беше стар, дребничък, изглеждаше немощен — с крехки кости, твърде слаб, като че е бил болен и тъкмо е започнал да се възстановява. И Шест посоки властваше над цялата тази церемония или пък тя властваше над него — императорът и империята са тъждествени, нали? Както е една и съща думата за империята и света, или почти в същата степен, а и той приковаваше вниманието на всички тейкскаланци. Когато той вдигна ръка за благословия, общата въздишка в залата се усети като удар.

Фокуси и отразена светлина, също и тежестта на историята, побрана в един поглед — Махит знаеше, че я манипулират, но не бе наясно как да се избави от това. До Шест посоки имаше дете, сигурно беше неговият деветдесетпроцентов клонинг. Малко сериозно момче с огромни черни очи.

И това ако не беше изявление кой ще го наследи в края на краищата. Нямаше да е истински съвет от трима равни: щеше да има дете император и двама регенти, с които то ще се бори. Горкото момче срещу Трийсет делфиниума и Осем примки. Изведнъж й хрумна въпросът кои хора в залата са поддръжници на Една мълния — дали някои от толкова показно носещите лилави делфиниуми всъщност прикриват не толкова приемливия си избор… а после вече се питаше къде ли е Десет бисера от министерството на науката и кога ще дойде при нея.

— Готова ли си да бъдеш представена на императора — лукаво попита Три стръка морска трева, — или първо ще позяпаш?

От Махит се изтръгна неясен звук, не можа да сдържи смеха си.

— Ти как се почувства първия път, когато видя издигането на трона?

— Ужасих се, че не съм достойна да бъда тук — отвърна Три стръка морска трева. — При тебе различно ли е?

— Не мисля, че съм ужасена — Махит още ровеше в емоциите си, докато завършваше изречението, — мисля, че съм… гневна.

— Гневна…

— Толкова е прекалено. Не мога да не чувствам…

— Разбира се. Такъв е замисълът. Той е императорът, който засенчва слънцето със сиянието си.

— Знам. Но и знам, че знам, в това е проблемът. — Махит вдигна рамене. — Срещата с него ще бъде огромна чест за мен. Няма значение какво чувствам.

— Да отидем, щом е така. — Три стръка морска трева я хвана по-здраво за лакътя. — Бездруго това е едно от задълженията ти като посланичка! Трябва да бъдеш официално приета и одобрена на този пост.

В подножието на трона имаше опашка от чакащи аудиенция, но по-къса, отколкото Махит очакваше, а Негово величество Шест посоки отделяше не повече от минута за всеки молител. Щом дойде нейният ред, Три стръка морска трева пак обяви присъствието й, този път по-тихо, но все така отчетливо, и тя изкачи стъпалата към разцъфналия трон със слънчевите копия.

Тейкскаланец би коленичил с опряно в пода чело. Махит коленичи, но не се преви, само склони глава с изпънати пред себе си ръце. Хората от станциите не се прекланяха нито пред пилоти, нито пред ръководещите ги съветници, колкото и дълги да бяха техните имаго-линии, но двамата с Искандр стигнаха до това решение през двата месеца на полета до Града. Тя бе виждала илюстрации с позата в инфоекранчета от стари тейкскалански церемониални наръчници — така дипломатът от чужда раса Ебрект Първопоставен бе приветствал тейкскаланския император Две слънчеви петна на борда на „Стъклен ключ на назиданието“ при първия официален контакт между Тейкскалан и ебректите. (Или поне тейкскалански художник бе изобразил така позата на индивид, чиито крайници са предназначени за движение на четири крака.)

Случило се преди четири столетия на границата на изследвания космос, когато „Стъклен ключ на назиданието“ извършил неочакван скок през нов портал, докато Две слънчеви петна бягал от узурпаторката Единайсет облака (Две слънчеви петна накрая отблъснал нея и легионите й и запазил властта си — имаше няколко романа за това и Махит ги прочете). И оттогава ебректите бяха добри съседи: кротуваха и оставаха от своята страна на портала, свързващ техния сектор с Тейкскалан. Тя и Искандр обмислиха пресметливо какво би означавало да се поклони така — почтително наблягане на факта, че остават отделни от империята.

Искандр й каза, че е избрал същата поза, когато се представил на Шест посоки.

Чак сега, изпънала ръцете си напред в поза на молител, но с изопнат гръб, Махит се почуди дали не повтаря грешка и не представя всички в Лзел като нечовеци чрез символичната асоциация…

Императорът обгърна с пръсти китките й и я издърпа полека да стане.

Тя още беше две стъпала под трона и така главите им се оказаха наравно. Пръстите му около китките й я стъписаха — бяха горещи. Този мъж изгаряше от треска, но тя изобщо не би се досетила, ако не я бе докоснал. Лъхна я някакъв парфюм с дъх на цитрус и дървесен пушек. Взираше се право в нея… и през нея — Махит усети, че се усмихва безпомощно и потиска напиращото чувство за нещо познато, което не беше от нея. За миг й се стори, че започва поредният прилив на спомен, че повредената имаго-машина я изтръгва от настоящето, връща я към Искандр… но не, не беше това, а само реакция на ендокринната система.

Сетивната памет беше сред най-запазващите се черти в имаго-линиите. Миризми. Понякога звуци — мелодия можеше да активира спомен, но уханието и вкусът даваха най-малко информация, оставаха най-капсулираните видове памет и най-лесно се прехвърляха в следващия човек от линията. Може би Искандр не беше толкова изгубен, колкото тя си мислеше, поне се надяваше да е така в замайващата чудатост на неврохимичното отражение от друга личност.

— Ваше величество — каза тя, — Станция Лзел ви приветства.

— Тейкскалан приветства тебе, Махит Дзмаре — отговори императорът.

И сякаш го каза искрено, сякаш се радваше да я види…

Мамка му, какво е правил Искандр тук?

— И те одобрява на твоя дипломатически пост — продължи Шест посоки. — Удовлетворени сме от избора на посланичка и изразяваме желанието си твоята служба при нас да бъде взаимно полезна.

Още стискаше китките й. В кожата й се притискаше плътен белег на дланта му и тя си спомни ярко първия избуял спомен как Искандр порязва своята длан, за да се закълне, питаше се колко ли кръвни клетви дава един император през живота си. Горещият натиск на ръцете му беше натрапчив, продължаваше да я залива окситоциновото щастие, което не й принадлежеше, как й се искаше да разпита Искандр точно какво значение е имал за императора на цял Тейкскалан, Някак успя да кимне, да благодари на Шест посоки с подходящата тържественост, да се поклони и да слезе заднешком по стъпалата, без да се препъне.

— Трябва да седна — прошепна на Три стръка морска трева.

— Все още не бива — отвърна асистентката, макар и със съчувствие. — Десет бисера се е устремил право към нас. Ще припаднеш ли?

— Често ли припадат хора по време на аудиенции?

— Това се случва предимно в излъчваните денем драми покрай новините, но и най-странните случки се повтарят в реалността…

— Три стръка морска трева, няма да припадна — прекъсна я Махит.

Асистентката хвана ръката й и я стисна.

— Чудесно! Много добре се справяш.

Махит не беше съвсем убедена в това, но нищо не пречеше да се преструва, докато участваше в политически театър. На свой ред стисна пръстите на Три стръка морска трева, после дръпна ръката си. Отдалечи се още малко от подиума към пролука в бляскавото гъмжило. Почувства как залата измести вниманието си — от императора на подиума, който си сядаше на трона и говореше тихо на своя клонинг след края на аудиенциите — към варварската посланичка, застанала на открито под светлините като публично заявление, че ще се случи нещо важно и може би е добре да наблюдават.

Макар че беше икспланатл (министърът на науката трябваше да е учен, а не само назначен бюрократ), на Десет бисера му стигаше усетът към театралното, за да е наясно, че Махит е приела предложението му за публична среща и ще участва в играта. Нямаше по-публично място в Земния дворцов квартал. Той със сигурност знаеше това. За следващите пет минути щяха да говорят по всички новинарски канали сутринта, да показват холограмите на Махит, как китките й са обхванати от пръстите на императора, но той я доближи наперено с размятащи се тъмночервени пешове — костелив мъж с типично превити рамене на учен. Сега беше по-стар, отколкото в онзи изплувал в паметта й момент (и по-прегърбен), но още имаше пръстен на всеки пръст: тънки седефени ивици без скъпоценни камъни. Изтъкваше името си, но някак присмехулно към себе си. Махит се възхити, както и Искандр се бе възхитил с лека тъга на тази шега. Дали и самата тя изпитваше същото чувство, не би могла да прецени искрено.

— Госпожо посланик — започна Десет бисера, — поздравявам ви с приемането на този пост.

Тя склони глава над събраните върхове на пръстите си.

— Много ви благодаря — отговори с цяла степен по-ниска официалност, отколкото подобаваше в императорския двор.

За тази среща си бе отредила ролята на простодушната чужденка и щеше да се придържа към нея, въпреки че още настръхваше от неврохимичните реакции на имагото — окситоциновият прилив от срещата с императора и ехото от разговора на Искандр с този човек преди петнайсет години. Метрото. Градът като съзнание, като алгоритъм, наблюдаващ къде се намира всеки и реагиращ безупречно.

— Ужасно съжалявам за злополуката, сполетяла вашия предшественик — продължи той. — Чувствам се лично отговорен, трябваше да се осведомя за биологичната му свръхчувствителност.

„Биологичната му свръхчувствителност“! Ама че израз. Махит се надяваше с цялата си душа, че няма да се разкикоти истерично, това би съсипало представлението за новинарските канали.

— Сигурна съм, че е нямало какво да направите — успя да остане сериозна. — Разбира се. Станция Лзел не изпитва никакви неприятелски чувства към министерството на науката.

Дори варварка можеше да знае стандартното дипломатическо значение на „неприятелски чувства“ — те предшестваха войната.

— Разбирате положението — рече Десет бисера. — Много достойно от страна на вашите власти. Те несъмнено са направили най-правилния избор, като са се спрели на вас.

— Надявам се да е така.

Подмазваше му се с ококорени очи — доверчива провинциалистка. А не политическа заплаха. В никакъв случай, дори въпреки посрещането й от императора. Разбира се, играта нямаше как да се проточи дълго (тази роля беше само за Десет бисера), но я представяше на новинарите и може би си осигуряваше някакво прикритие. За няколко дни. За седмица, преди някой да се опита да я убие, както са убили Искандр, който явно е бил доста опасен.

Досега не си бе представяла сценката като печелене на време.

Това тутакси помете остатъка от неврохимичното замайване.

— Посланик Агхавн не е оставил много записки — продължи тя и сви рамене сякаш казваше безмълвно „няма как да поправим грешките на покойниците“, — но аз бих искала, разбира се, да продължа проучването на проектите, по които той е работил съвместно с министерството на науката. — Пое си дъх набързо и нагласи лицето си в едно от типичните изражения на Искандр, с познато-непознатото опъване на мускули и по-хлътнали очи. — Автоматизираните системи без грешки и конфликти… сигурна съм, че сте продължили да се занимавате с такива алгоритми.

Десет бисера мъничко прекали с вторачването в нея — дали тя се престара с подхвърлянето на примамката за по-дискретна среща от сегашната? Възползва се от някогашните думи на Искандр, но това й се, стори правилно… а след миг Десет бисера кимна и каза:

— Вероятно ние двамата можем да възкресим малка част от онова, което посланик Агхавн искаше да постигне. Той проявяваше особен интерес към нашите автоматизирани системи и как бихте могли да ги приложите във вашата станция. Не се съмнявам, че и вие имате подобен интерес. Заръчайте на асистентката си да уговори мястото и времето. Сигурен съм, че можем да ви вместим в графика за тази седмица.

„Да възкресим“ — ама че ужасно се изрази.

— Разбира се. — Махит се поклони отново. — Надявам се и двамата да постигнем много в бъдеще.

— Естествено е да се надявате.

Десет бисера я доближи малко повече, отколкото допускаха тейкскаланските норми за личното пространство, но тъкмо колкото беше най-привично за Махит — така заставаха приятели в Лзел, където мястото не стигаше за превземки.

— Трябва да внимавате, госпожо посланик.

— За какво да внимавам?

Тя не искаше да разсее илюзията за своята некадърност.

— Вече привличате хиляди погледи досущ като Агхавн. — Усмивката му беше идеално тейкскаланска, оставаше предимно в бузите и разширяването на очите, но Махит различи показността й. — Огледайте се. И помислете за очите на онези автоматизирани системи, от които като своя предшественик толкова се възхищавате.

— О… Ами… Ние сме пред трона на императора.

— Госпожо посланик — Три стръка морска трева изникна отнякъде до лакътя й, — спомних си, че искахте да присъствате на състезанието по ораторско майсторство. Дали и министър Десет бисера би желал да чуе най-новите съчинения на нашите придворни поети?

Каза това съвсем бавно и ясно, сякаш не беше уверена дали Махит разбира тейкскаланските думи, изречени с нормална бързина. Махит беше готова да я награби и завърти около себе си от благодарност за разбирането и участието, без да са се уговорили. Така ли трябваше да се чувства през цялото време, ако Искандр бе останал с нея? Чувствата, които имагото би пораждало у своята наследница: двама постигат обща цел, без да се съветват. Безупречно съгласуване.

— Не бих искал да отвличам вниманието на посланичката — каза Десет бисера. — Вървете.

Махна с ръка към Девет царевични кочана и групичката придворни, които започнаха да се струпват вляво от подиума. Махит пак изрази своята признателност към него и нарочно се препъна в изказването на най-официална благодарност, макар да знаеше, че си насилва късмета — но беше такова удоволствие да го гледа как се мъчи да проумее дали тя го лъже. И как го лъже.

Щом двете се отдалечиха на безопасно разстояние, тя се наведе и промърмори.

— Мисля, че мина добре.

— А аз си мислех, че ти май искаше да седнеш и да си починеш, не да се преструваш колко си нецивилизована министъра на науката — изсъска Три стръка морска трева, но очите й блестяха.

— Весело ли ти беше? — попита Махит и проумя, че не се е избавила от неврохимичното въздействие на имагото, както се заблуди — още се усещаше искряща и замайващо доволна. Не беше точно така по време на разговора с Десет бисера, но сега Три стръка морска трева я бе хванала под ръка…

— Да, повеселих се! Винаги ли ще се държиш така? Махит, той не е глупак, ще те разгадае още преди да уредя срещата.

— Не го правя заради него, а за публиката — обясни Махит. — За придворните и новинарите.

Три стръка морска трева поклати глава.

— Никаква друга работа нямаше да е толкова интересна. Обещах да ти намеря питие. Хайде, те ще започнат след малко.

В някакъв момент насред втората рецитация — ода в акростих, която с началото на всяка строфа изреждаше буквите от името на предполагаемия изгубен любим на поета и разказваше сърцераздирателна история за неговата саможертва в спасяването на екипажа от вакуума при пробив в корпуса на кораба — Махит осъзна, че стои в тейкскаланския императорски двор, слуша тейкскаланска поетична надпревара, държи чаша с алкохолна напитка и до нея стои остроумна тейкскаланска приятелка.

Всичко, което жадуваше на петнайсет години. Тук, накуп.

Каза си, че вероятно би трябвало да е щастлива, вместо внезапно да се почувства като в измислица. Откъсната… и обезличена. Все едно това се случваше с някоя друга.

Рецитациите бяха добри. Някои бяха не само добри — наслагваха ритъма върху изкусно съчинена вътрешна рима или пък се проявяваха изключително в особения тейкскалански стил на полунапевния, светкавично изреден текст. Изтънчена образност я заливаше на вълни, но тя не преживяваше нищо. Само й се искаше да има текста на всяко стихотворение, записан със символи, за да си ги чете на някое тихо и спокойно място. Ако можеше просто да ги чете, да ги рецитира със собствения си глас, да опитва сама на вкус ритмите и модулациите… сигурно бг почувствала силата им. Преди всеки път успяваше.

Отпи от чашата. Три стръка морска трева й донесе питие, дестилирано от вид зърно, което не познаваше. Имаше бледия златист оттенък на всички светлини наоколо и пареше гърлото й.

И когато дойде ред на Девет царевични кочана, той рецитира епиграма, както Три стръка морска трева обеща. Тъкмо започваше — само зае мястото си, прокашля се и произнесе куплет от три строфи:

— „Всеки пристан на космодрум прелива от граждани, понесли наръчи внесени цветя.

Тези неща са нескончаеми: звездни карти, слизания от кораба…“

И се запъна само колкото да отбележи преход, цезура. Махит долови как цялата зала затаи дъх заедно с него. Въпреки че не успя да й стане симпатичен, тя прозря защо е толкова прославен сред придворните ценители на литературата: цялото му обаяние избуяваше, щом започнеше да говори в стихове. На Лзел би станал кандидат за имаго-линия от поети, ако имаха такова нещо в Станцията.

— „… извивката на неродени венчелистчета побира пустота“ — довърши Девет царевични кочана.

И отиде да седне.

Нямаше отприщване на напрежението. Неспокойното чувство остана, рееше се като лош дъх. Следващата ораторка излезе напред в неловкото мълчание, чу се плъзгането на подметките й по пода. Сбърка първия ред на собственото си произведение и трябваше да започне отново.

Махит изви глава с недоумение към Три стръка морска трева, която промълви тихо:

— Политика. Това беше… критика. В няколко посоки. Аз смятах искрено, че Трийсет делфиниума дърпа конците на Девет царевични кочана, но хората крият толкова изненади в себе си…

— Права ли съм, че е най-критичен към Осем противоотрови? — попита Махит. — Детето. „Неродени венчелистчета…“

— Да — съгласи се Три стръка морска трева, свила вежди, — но Трийсет делфиниума е наследникът, който носи най-голямата отговорност за нарастващия внос на стоки от други имперски области в Града. Затова има пари — те са от системите на Западната дъга, откъдето е неговият род. Има и намек за поквара в цветята, носени от всеки гражданин… всеки внос е някак отровен… сякаш богатството на Трийсет делфиниума е лошо, също като вноса на продукти от области извън Тейкскалан.

Политика чрез литературен анализ. Имаше ли тестове и за тези способности, или тейкскаланците ги придобиваха чрез пълното си потапяне в такъв живот? Махит видя във въображението си Три стръка морска трева като дете, как разгадава политическите послания в „Зданията“ на обяд със своите съученици. Не беше трудно да си я представи така.

— Значи критикува всичко освен Осем примки — обобщи Махит.

— Тя избягва позора само защото изобщо не е спомената — натърти Три стръка морска трева. — Махит, има по-дълбок смисъл от „кой наследник е най-добър“. Иначе защо Девет царевични кочана е избрал толкова опасна тема?

Махит се замисли за идеята, залегнала в основата на тейкскаланското общество: сливането между „свят“, „империя“ и „Град“… а щом имаше такова сливане, „внос“ пораждаше несигурност, „чуждестранно“ ставаше опасно, ако ще вносът да е само от далечна част на империята. А варварки като нея не би трябвало да са способни да размишляват защо стихотворение за опасната поквара от цветята на друга планета може би поначало е замислено да лиши тейкскаланец от спокойствие.

Но ако някоя система вече не е чуждестранна, ако светът е достатъчно голям, тоест империята е толкова голяма, че е обхванала и погълнала всичко варварско в света… ами тя вече няма да е варварска. Ако Девет царевични кочана сочеше опасността от вноса, значи призоваваше или поне подсказваше на Тейкскалан да превърне опасността в нещо нормално. Да я цивилизова. А Тейкскалан винаги бе цивилизовал (тоест превръщал нещо в част от себе си) чрез сила. Военно насилие. Девет царевични кочана всъщност не се обръщаше към Трийсет делфиниума, а подкрепяше онези политически групи, които се подготвяха за война. Всички онези прехвърляния на войски. Една мълния с легионите си и своите крещящи поддръжници… но и Шест посоки, поставил флота в онази степен на готовност, която белязвала първите му години на трона, когато бил звездният завоевател.

— Къде са поддръжниците на Една мълния тази вечер? — попита тя. — Стихотворението е предназначено за тях. За всеки, който се стреми към по-силен, по-централизиран и не толкова насочен към вноса Тейкскалан.

— Той е популист, а тук е императорският двор, не е на мода. Но аз съм сигурна, че… ох… — сепна се Три стръка морска трева. — Ами да. Търсехме войната.

— Съвсем скорошна война — добави Махит, тревожно развълнувана от откритието си. — Анексиране. Завоевание. За да бъде някое място не толкова чуждестранно.

Три стръка морска трева посегна, грабна чашата от ръката й, изля голяма глътка в устата си и върна чашата.

— Не сме имали завоевания отпреди моето раждане.

— Знам, в станциите също изучаваме история. Радвахме се на Тейкскалан като кротуващ хищен съсед…

— Като те слушам, приличаме на лишено от разум животно.

— Не лишено от разум — възрази Махит с най-близкото подобие на извинение, за което се насили. — В никакъв случай.

— И все пак животно.

— Вие наистина поглъщате. Нали за това говорим? Война за анексиране.

— Не е… щяхме да поглъщаме, ако бяхме ксенофобски или геноцидно настроени, ако не включвахме новите територии в илтерията.

В света. С лека промяна в произношението на глагола Три стръка морска трева би могла да каже и „ако не правехме новите територии истински“, но Махит знаеше за какво мисли тя: всички начини, по които принадлежността на планета или станция към Тейкскалан й носеше благоденствие. Икономическо, културно — „вземи тейкскаланско име, бъди гражданин“. Говори в стихове.

— Да не спорим. Три стръка морска трева. Не искам.

Асистентката стисна устни.

— Ще спорим. Искам да разбера твоите мисли. Това ми е работата. Но да оставим споровете за по-късно. Виж, императорът ще обяви скоро победителя в състезанието.

Рецитациите бяха приключили. Махит изобщо не обърна внимание на последните. Никой от онези след Девет царевични кочана не разбуни залата като него. Ето че императорът се изправяше сред своите езуазуакати — дали се бяха съветвали, дали бяха избрали заедно победителя? Съмняваше се, че биха стигнали до решение толкова бързо, щом групата включваше Трийсет делфиниума, двама непознати за нея тейкскаланци и Деветнайсет тесли, все така великолепна в бяло. Почти отдих за очите сред целия този блясък.

Шест посоки вдигна ръка и посочи поетеса, която изобщо не успя да впечатли Махит. Тя изглеждаше учудена от тази чест колкото и останалите в тълпата, която май се подвоуми преди очакваните овации, сякаш никой не беше съвсем сигурен какво се е случило преди малко.

— Коя е тази? — прошепна Махит на Три стръка морска трева.

— Четиринайсет кули. Тя е изтънчено скучна с овладените основни умения и е такава открай време. Досега не е печелила никакви награди.

Лицето на Девет царевични кочана оставаше безстрастно. Махит не можеше да отгатне дали е доволен от толкова натъртеното пренебрежение, или е разгневен, дали е искал да съсипе вечерта напълно. Четиринайсет кули се преклони пред императора и получи стъклено цвете за награда. После се изправи. Събраните в залата придворни се насилиха да закрещят името й и Махит се присъедини към тях — щеше да бъде по-чудато, ако не бе го направила.

— Ще я допиеш ли тази чаша? — попита Три стрък; морска трева, щом врявата стихна.

— Да. Защо?

— Защото до края на вечерта ще се наложи да обсъждам как Четиринайсет кули си служи с асонанса, а ти ще бъдеш принудена да ме слушаш, значи и двете трябва да бъдем малко по-пийнали.

— Е, щом положението е такова… — проточи Махит.