Спомен, наречен империя

3

Този път Махит доближи пеша комплекса на министерството на правосъдието, Три стръка морска трева и Дванайсет азалии бяха край нея в неспирно променливи позиции. Чувстваше се като заложница или човек, тревожещ се да не стане жертва на политическо убийство — и двете догадки бяха твърде правдоподобни, за да запази спокойствие. Пък и щеше да се вмъкне без разрешение в морга. Или помагаше на някого с достъп до моргата да вкара там други, които нямат такъв достъп. Каквато и да беше истината, проявяваше политическа активност.

Съжаляваше, че не получи от Съвета на станцията поясни указания каква да бъде тази активност. Същината им, освен „научи какво е сполетяло Искандр Агхавн“, се изчерпваше с „върши си работата добре, застъпвай се за нашите граждани, опитай се да разубеждаваш тейкскаланците да не ни анексират, ако подхванат такъв разговор“. Дори остана с впечатлението, че горе-долу половината Съвет, особено Акнел Амнардбат, съветничката наследството, която обикновено се занимаваше с дипломацията и съхраняването на културата, се надяваше тя да хареса тейкскаланската култура само колкото нейните задължения да й допадат, но и да не я хареса достатъчно, за да пречи на по-нататъшното й просмукване в изкуството и книжнината на Станцията. Другата половина от Съвета, предимно съветникът Тарац от името на миньорите и съветничката Ончу от името на пилотите (тоест практичната половина от Съвета според Махит, а това мнение направо попарваше надеждите на Акнел Амнардбат) наблягаше на „отбивай мераците на империята да ни анексира и се старай ние да останем техен основен източник на молибден, волфрам и осмий, както и на информация и достъп до портала Анхамемат“. Дали „моят предшественик е бил убит и подозирам, че се въвличам в подмолно разследване, за да опазя тайната на нашите технологии“ можеше да бъде причислено към „не допускай тейкскаланците да ни анексират“? Искандр щеше да е наясно дали е така. Или поне щеше да има категорично мнение.

Имперското правителство се разполагаше в огромен и стар район на Града с очертанията на шестлъчева звезда: сектори за Изтока, Запада, Севера и Юга и още два — за Небето между Севера и Изтока и за Земята между Юга и Запада. Всеки сектор побираше кули с върхове като игли, претъпкани с кабинети и архиви, свързани с мостове и арки на няколко равнища. Струпани едно над друго вътрешни дворчета висяха във въздуха между кули с повече обитатели, подовете им бяха прозрачни или украсени с плочи от пясъчник и злато. По средата на всяко имаше хидропонна градина, растенията избуяваха във водата. Невероятен разкош в живота на планета. Изглеждаше и че цъфтящите растения в градините са подбирани по цветове — докато доближаваха министерството на правосъдието, цветчетата ставаха все по-наситено червени и средата на всяко дворче вече приличаше на басейн от искряща кръв. Махит скоро зърна сградата, в която бе влязла преди немислимо малко часове тази сутрин.

Дванайсет азалии плъзна върха на показалеца си по лъскава плоча от зелен метал до вратата, очерта бързо фигура, в която Махит като че разпозна калиграфски подпис — май позна знака „цвете“, скрит в средата на подписа. А изписването на името му съдържаше тъкмо този знак заедно с, дванайсет“ и добавката за вида цвете. Вратата изсъска и се плъзна встрани. Когато и Три стръка морска трева вдигна ръка към плочата. Дванайсет азалии я хвана за китката.

— Просто влезте — подкани приглушено, побутна ги навътре и остави вратата да се плъзне на мястото си. — Все едно за пръв път се промъкваш крадешком някъде…

— Имаме законно право на достъп — сопна му се тя шепнешком. — И без това ни има във визуалните записи на Града…

— … които нашият домакин не иска да бъдат свързани с неговото право на достъп — подчерта Махит тихо, но отчетливо.

— Именно — потвърди той, — а стигне ли се дотам някой да рови аудио-визуалните архиви на Града с въпроса „Кой ли е влизал в министерството на правосъдието днес?“, значи бездруго сме загазили много зле, Тръстико.

Махит въздъхна.

— Да не се помайваме. Заведете ни при моя предшественик.

Устните на Три стръка морска трева се свиха угрижено в тънка линия, тя пак отстъпи назад до лявото рамо на Махит, щом Дванайсет азалии ги поведе надолу.

Моргата си беше все същата. Студеният въздух миришеше на принудително пречистване. Онзи икспланатл или Дванайсет азалии след своя оглед бе покрил изцяло трупа на Искандр. Внезапен ужас обзе Махит — предишния път бе разтърсена от емоционални бури и хормонален приток от своето имаго, което накрая изчезна. Но въпреки това се върна тук. Думата „саботаж“ пак се мярна гадно в ума й: дали нямаше нещо зловредно в тази зала? (Или пък й се искаше залата да е зловредна, за да не се дължи саботажът на някакъв неин недостатък или на някого в Лзел?)

Дванайсет азалии пак смъкна покривалото от мъртвото лице на Искандр Агхавн. Махит застана до масата. Опитваше се да възприема трупа като материална обвивка, като физически проблем в настоящето, а не като нещо, въплъщавало в себе си личност — същата, която би трябвало да е въплътена и в нея.

Дванайсет азалии си сложи стерилни хирургически ръкавици, повдигна внимателно главата на трупа и я завъртя така, че Махит да вижда тила, с което скри от погледа й най-голямата следа от инжекциите в една от вените на гърлото. Плътта се движеше твърде гъвкаво за нещо, което е мъртво от три месеца.

— Забелязва се много трудно — каза той, — белегът е съвсем малък, но ако опипате около най-горните шийни прешлени, сигурен съм, че ще усетите аберацията.

Махит протегна ръка и притисна палец в основата на черепа между сухожилията. Кожата на трупа беше като гумена. Прекалено податлива, усещането беше странно. Белегът от имплантирането беше мъничък, а под него се напипваше разгърнатата структура на имаго-машината, твърдостта й бе като костта на черепа. При нея беше същото. Някога бе разтривала с пръсти мястото, докато учеше. Вече не го правеше, откакто й присадиха имаго-машината с първите пет години опит на Искандр като посланик. Навикът не беше от най-упоритите, а и ставаше издайнически извън Станцията, тя го остави да изчезне в новата съчетана личност, в която двамата трябваше да се превърнат.

— Да, усещам я — потвърди Махит.

— Добре — усмихна се Дванайсет азалии. — Какво представлява според вас?

Би могла да му каже. Ако я питаше Три стръка морска трева, нищо чудно да го направеше — знаеше колко опасен е този подтик още в мига, когато го почувства. Нямаше нищо безопасно в откровеността към който и да е тейкскаланец, и то още първия ден… но тя беше отчайващо самотна без Искандр и толкова й се искаше.

— Очевидно е неорганично, но го е носил дълго.

Уклончив отговор. Трябваше да приключва с това неразумно опипване на труп, да се прибере в апартамента си, да се скрие зад затворена врата и да се справи с копнежа си за… приятелство. Не можеше да се сприятелява с граждани на тейкскаланската империя. Особено с асекрети — и двамата служеха в министерството на информацията…

— Никога не съм чувала да му е правена операция на гръбнака — обади се Три стръка морска трева. — Нито веднъж през всички години, докато живя тук. Нито заради епилепсия, нито по друга причина.

— А ти би ли обърнала внимание, ако се е случило? — попита я Махит.

— След като прекарваше толкова време в императорския двор? Твоят предшественик се набиваше на очи. Ако изчезнеше само за седмица, някой непременно би подхвърлил, че той вече липсва на Негово величество…

— Нима? — озадачи се Махит.

— Както вече споменах, той беше политически активен — вметна Дванайсет азалии. — Значи според вас този метал може да е бил имплантиран преди назначаването му за посланик?

— И какво върши това нещо? — попита Три стръка морска трева. — Цветче, това е много по-любопитно за мен от точния момент на поставянето.

— Дали посланичката е запозната с такива технически въпроси? — лековато подхвърли Дванайсет азалии.

По-скоро закачливо, каза си Махит. Може би дори обидно. Опитваше се да я предизвика.

— Посланичката — посочи се с пръст — не е нито медицинско лице, нито икспланатл, затова не би могла да сподели никакви подробности за неврологичното въздействие на такова устройство.

— И все пак е неврологично — изтъкна Три стръка морска трева.

— Нали е в мозъчния му ствол — напомни Дванайсет азалии, сякаш това обясняваше всичко. — И в никакъв случай не е тейкскаланско, нито един икспланатл не би регулирал работата на нечия психика по такъв начин.

— Не се дръж оскърбително — укори го Три стръка морска трева. — Ако чужденци са готови да пъхат метал в черепите си, това си е тяхна работа, освен в случаите, когато пожелаят да придобият гражданство…

— Тръстико, безспорно е, че посланикът участваше във всекидневието на Тейкскалан — знаеш го много добре, на практика това беше основната ти подбуда да се кандидатираш за длъжността културна асистентка… затова е важно да знаем дали е имал някакви неврологични допълнения…

— За мен е особено интересно да науча тази информация… — доста сопнато изрече Махит и се сепна.

И Три стръка морска трева, и Дванайсет азалии изопнаха рамене внезапно, лицата им застинаха в официална безизразност. Зад Махит вратата на моргата се отвори с кухо съскане. Тя се обърна.

Към тях вървеше тейкскаланка, чиито дрехи бяха бели като кост: панталон, блуза с много гънки и дълъг асиметричен жакет. Лицето й бе сякаш изляно от тъмен бронз, имаше широки скули, носът надвисваше като нож над широки тънки устни. Ботушите от мека кожа стъпваха безшумно. Махит си каза, че не е виждала досега по-прекрасна тейкскаланка, което вероятно означаваше, че според местните критерии е невзрачна или дори грозновата. Твърде слаба, прекалено висока, а носът бе най-впечатляващата част от лицето, трудно беше да отклони погледа си от него.

„Тя привлича цялата светлина в стая и я изкривява около себе си.“

Това май не беше собственото впечатление на Махит. Изплува в ума й като всяко умение, дължащо се на имагото, като знание за тейкскаланските жестове или способност да решаваш уравнения с много неизвестни — напълно естествено, но съвсем чуждо за нейните представи. Чудеше се дали Искандр е имал близко познанство с тази жена и пак се ядоса, защото не можеше да го попита. Той изчезна, когато се нуждаеше от него, не й остави нищо, освен тези откъслечни мисли и мимолетни впечатления.

Три стръка морска трева пристъпи напред и вдигна ръце в безупречен официален поздрав с едва докосващи се върхове на пръстите, после се поклони ниско.

Новодошлата не пожела да отговори на поздрава.

— Колко неочаквано — каза тя. — Представях си, че само аз навестявам мъртвите в този късен час.

Не личеше да е притеснена.

— Позволете да ви представя Махит Дзмаре, новата посланичка на Станция Лзел — отвърна Три стръка морска трева с най-тържествената конструкция на фразата, все едно стояха в залата за аудиенции на императора, а не в мазе на министерството на правосъдието.

— Махит, приеми съболезнованията ми за загубата на твоя предшественик — изрече жената в бяло със съвършена искреност.

Друг в Града не бе я наричал със собственото й име. Изведнъж се почувства уязвима.

— Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли — продължи представянето Три стръка морска трева и добави тихичко: — Чието милостиво присъствие озарява стаята като сияние по острието на нож.

На тейкскалански изразът от петнайсет срички прозвуча като съпътстващ жената поетичен епитет. И вероятно беше такъв. Езуазуакатите бяха заклети довереници на императора, негови най-близки съветници и сътрапезници. Преди хилядолетия, когато тейкскаланците още обитавали една-единствена планета, те били и личният боен отряд на владетеля. Според историческите текстове, стигнали до Станция Лзел, през последните столетия титлата нямаше чак толкова войнствен смисъл.

Но чутият епитет накара Махит да се усъмни в тази липса на войнственост. Тя се поклони.

— Благодарна съм на Ваше превъзходителство за изразеното съчувствие — произнесе, докато се навеждаше с чупка в кръста и се изправяше, а после си представи, че може да надвисне над дори необичайно висока тейкскаланка с опасна титла, и каза: — Какво би подтикнало особа с вашите задължения да навестява мъртвите, както се изразихте?

— Харесвах го — отговори Деветнайсет тесли, — а научих, че имаш намерение да изгориш тялото му.

Доближи и Махит се озова рамо до рамо с нея, взираха се в трупа. Деветнайсет тесли върна завъртяната глава на Искандр в предишното положение и с грижлив привичен жест отмести кичурите от челото му. Нейният пръстен с печат блесна на палеца й.

— Дошли сте да се сбогувате — подхвърли Махит с намек за сериозното съмнение, което изпитваше.

На езуазуакат не би се наложило да се прокрадва като някаква си посланичка и съпътстващите я в нарушението асекрети, за да гледа труп. Нещо се бе променило за тази жена заради пристигането й или заради изразеното пред онзи икспланатл намерение да изгори трупа на Искандр. Махит очакваше присъствието на нова посланичка да предизвика някакви политически интриги — в края на краищата не беше идиотка, но не чак отзвуците да стигнат до най-приближените на императора. „Искандр, какво си се опитвал да направиш тук?“

— О, не да се сбогувам — възрази Деветнайсет тесли. Погледна Махит с ъгълчето на окото, ивичка бяло между устните лъсна в усмивката й. — Колко нелюбезно би било да си представя окончателна раздяла с такава изтъкната личност, камо ли с приятел.

Дали и нейните ръце, докоснали толкова внимателно мъртвата плът, търсеха същата имаго-машина, която и Дванайсет азалии бе забелязал? Може би подсказваше, че знае за процеса, създаващ имаго, може би дори си въобразяваше, че говори с Искандр, скрит в тялото на Махит. Но на тази езуазуакат не й провървя, защото той не я чуваше, точно както и на Махит не й провървя.

— Може да се каже, че сте избрали необикновен час за това — отбеляза Махит безучастно, доколкото можа.

— Както може да се каже, че и ти си избрала необикновен час. И то в много интересна компания.

— Мога да уверя Ваше превъзходителство — намеси се Дванайсет азалии, — че…

— Всъщност доведох своята културна асистентка и нейния колега асекрет като свидетели в лзелски ритуал за помен на покойника — прекъсна го Махит.

— Така ли? — отрони Деветнайсет тесли.

Зад нея Три стръка морска трева впери в Махит поглед, който въпреки съществените културни различия в израженията на лицата несъмнено изразяваше унило възхищение от невъзмутимостта й.

— Да, така — потвърди Махит.

— Ив какво се състои ритуалът? — поинтересува се Деветнайсет тесли с най-официалния и изтънчено учтив израз, който Махит бе чувала да се произнася от човешка уста.

Може би когато и към нейното име прикачат поетичен епитет от петнайсет срички, ще бъде нещо в духа на упорства в лошите си хрумвания“.

— Това е бдение — захвана се да съчинява тя. — Наследничката почита тялото на предшественика си половин завъртане на станцията, тоест девет от вашите часове, за да запечата в паметта си чертите на човека, чието място заема, преди тези черти да бъдат изпепелени. Необходими са двама свидетели на бдението, затова доведох Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. След бдението наследничката поглъща каквото желае от изгорените останки.

Не беше зле за измислен ритуал. На Махит дори би й допаднало да изпълни такава церемония като част от сливането си с имагото. Ако някога се върнеше в Лзел, дори би могла да им предложи въвеждането на ритуала. Не че това имаше някакво значение за нея в момента.

— За ритуала не подхожда ли и холограма на покойника? — попита Деветнайсет тесли. — Не се опитвам да омаловажа вашите културни традиции. Само съм любопитна.

Махит беше готова да се обзаложи, че е така.

— Нагледността на самия труп придава правдивост на ритуала.

От гърлото на Дванайсет азалии се изтръгна тих задавен звук.

— Правдивост… — повтори той.

Махит кимна сериозно. Все пак явно се доверяваше на асекретите поне колкото да не провалят представлението. Пулсът й се забърза. Погледът на Деветнайсет тесли шареше с нескрито удоволствие между нея и Три стръка морска трева, която щеше да се владее безупречно, ако очите й не бяха малко облещени. Махит не се съмняваше, че ей сега тази измислица ще й се върне тъпкано. Поне вече беше в сградата на министерството на правосъдието и ако тази езуазуакат пожелаеше да я арестуват, не се налагаше да я водят никъде.

— Искандр никога не е споменавал това — отбеляза Деветнайсет тесли, — но пък той поначало не споделяше подробности как се отнасяте към смъртта в Лзел.

— В повечето случаи ритуалите изобщо не са толкова публични — каза Махит и излъга само отчасти. Смъртта засягаше само най-близките… но не и когато беше начало на най-голямата близост, която можеше да възникне между двама души.

Деветнайсет тесли придърпа нагоре покривалото по гърдите на трупа, плъзна ръка веднъж да го приглади и се отдръпна.

— Толкова малко си приличате — подхвърли тя. — Може би имаш същото чувство за хумор, но това е всичко. Изненадана съм.

— Нима?

— Да, и то много.

— И тейкскаланците не са едни и същи.

Деветнайсет тесли се изсмя кратко и рязко.

— Така е, но пък сме типични. Твоята асекрета например наподобява съвсем точно оратора дипломат Единайсет грънчарски колела, само че е жена и гръдният й кош не е толкова широк. Попитай я и тя ще ти рецитира цялото му творчество, дори онези произведения за неразумното му вземане-даване с варвари.

Жестът на Три стръка морска трева издаде, че е и огорчена, и поласкана.

— Не бих очаквала, че Ваше превъзходителство е забелязала.

— Не се заблуждавай за това. Три стръка морска трева — рече Деветнайсет тесли.

Махит не можа да прецени дали трябваше да прозвучи заплашително. Може би тази жена винаги говореше така.

— Махит, нашата среща беше много интересна за мен — продължи езуазуакат. — Сигурна съм, че няма да е последна.

— И аз.

— Трябва да се заемеш с бдението, нали? Искрено ти желая радостно единение с твоя предшественик.

Махит беше опасно близо до истеричния кикот.

— И аз го желая. Вие оказвате чест на Искандр с присъствието си.

Деветнайсет тесли като че се бореше с някакво сложно чувство, породено от тези думи. Махит не познаваше израженията на тейкскаланците толкова добре, че да разгадае нейното.

— Лека нощ, Махит — пожела жената. — Лека нощ и на вас, асекрети.

Завъртя се на пета и излезе, без да бърза, както бе влязла.

Щом вратата се затвори. Три стръка морска трева прошепна:

— Имаше ли нещо вярно в казаното от тебе, посланик Дзмаре?

— Тук-там — кисело отвърна Махит. — Когато накрая ми пожела радостно единение, и аз изразих същото желание. Това е самата истина. — Запъна се, мислено стисна зъби и се престраши. — Благодарна съм ви за вашето участие. И на двамата.

— Твърде необичайно е езуазуакат да дойде в моргата — промълви Три стръка морска трева. — Особено тя.

— Исках да видя какво ще направите — добави Дванайсет азалии. — Ако се бях намесил, щях да се лиша от тези впечатления.

— А аз можех да й кажа истината — сопна се Махит. — „Съвсем отскоро съм в Града, а моята културна асистентка и непознат за мен придворен вече ме подвеждат.“

Дванайсет азалии скръсти ръце пред гърдите си.

— И ние бихме могли да й кажем истината. „Нейният приятел — покойният посланик, има загадъчни и вероятно незаконни неврологични импланти.“

— Колко приятно е за нас, че всички лъжем — весело вметна Три стръка морска трева.

— Културен обмен чрез взаимно изгодни измами — обобщи Махит и помръдна едното си рамо.

— Няма да останат взаимно изгодни задълго — подхвърли Дванайсет азалии, — ако не се споразумеем да бъдат такива и занапред. Госпожо посланик, аз все още искам да науча за какво служи този имплант.

— Аз пък искам да науча защо на моя предшественик му е хрумнало да се сприятели с Нейно превъзходителство езуазуакат и със самия Император.

Три стръка морска трева стовари ръце върху масата от двете страни на трупа, пръстените й изтракаха по метала.

— Можем да си разменяме и истини, а не само лъжи. Всеки да каже по една, за да потвърдим уговорката.

— И това е заемка от Единайсет грънчарски колела — натърти Дванайсет азалии. — Той също се уговорил да казва само истината с глутница побратими от чуждата цивилизация, описано е в пета книга на „Послания от вдъхващата благоговение граница“.

Три стръка морска трева не изглеждаше смутена, макар че според Махит имаше от какво. В по-изтънчените среди на Тейкскалан алюзиите и препратките бяха сърцевина на културата, но допустимо ли беше да са толкова очевидни, че някой стар приятел веднага да се досети за източника? Впрочем Махит не бе чела „Послания от вдъхващата благоговение граница“. В Станция Лзел никога не бяха получавали този текст. Май беше от онези, които тейкскаланските цензори не биха пропуснали навън — рядко даваха разрешение за религиозни писания или ръководства по държавно управление, както и за пълни версии на трудове по дипломация или военно дело.

— Деветнайсет тесли не сбърка в преценката си за мен — призна Три стръка морска трева почти невъзмутимо. — От подхода на Единайсет грънчарски колела ще имаме полза и ние.

— Всеки казва истина — съгласи се Махит. — И взаимно пазим тайните си.

— Чудесно — каза Дванайсет азалии, плъзна длан назад по гладко сресаната си коса и размести кичурите. — Първо ти, Тръстико.

— Защо пък аз — възрази Три стръка морска трева, — ти ни въвлече във всичко това.

— Тогава първо тя.

Махит завъртя глава.

— Не съм много наясно с тези споразумения за искреност, тъй като не съм гражданка на империята, а и не съм имала удоволствието да прочета нещо от Единайсет грънчарски колела. Значи се налага да ми дадете пример.

— Наистина ти е много забавно — каза Три стръка морска трева, — когато можеш да натякнеш, че не си цивилизована, нали?

Точно така си беше. Единственият забавен момент, след като остана сама и се чувстваше ту омаяна, ту ужасена, че е заобиколена от тейкскаланци, които до днес й се струваха не толкова стряскащи и далеч по-лесни за общуване, защото ги познаваше от литературата. Махит сви рамене.

— Нима бих могла да изпитам нещо освен потрес от бездната, която ме дели от гражданите на Тейкскалан?

— Знаех си — кимна Три стръка морска трева. — Добре де, аз ще съм първа. Задай си въпроса, Цветче.

Дванайсет азалии леко килна глава встрани, като че се замисли. Махит почти не се съмняваше, че той вече е избрал въпроса и просто протака театрално. Накрая той попита:

— Защо подаде молба да те назначат за културна асистентка на посланик Дзмаре?

— Ох, не е честно — оплака се Три стръка морска трева. — Много хитроумно и много нечестно! Преди не те биваше толкова в тази игра.

— Сега съм на повече години и твоето обаяние не ми въздейства чак толкова. Хайде, кажи истината.

Три стръка морска трева въздъхна.

— Суетни лични амбиции — изброяваше на пръсти, като започна от палеца, — искрено любопитство към издигането на предишния посланик до истински любимец на Негово величество — вашата станция, Махит, сигурно е чудесна, но е доста малка, няма логична причина императорът да прикове вниманието си към твоя предшественик, какъвто и симпатяга да е бил, — и… хм…

Тя се запъна. Колебанието беше театрално подчертано, но Махит подозираше, че не е престорено. Смущението, което преди липсваше у Три стръка морска трева, сега личеше в положението на брадичката й, в нежеланието да погледне някого в очите, дори трупа.

— Освен това харесвам чужди цивилизации.

— Харесваш ги, значи? — подхвърли Дванайсет азалии, развеселен.

— Нашата не е толкова чужда — заяви Махит в същия миг.

— Достатъчно чужда е — натърти Три стръка морска трева, все едно не чу казаното от Дванайсет азалии. — Но и достатъчно човешка, за да можем да разговаряме, а така е още по-добре. И стига толкова, вече изобщо не е мой ред.

Явно не бе искала да си признава това пред друг служител от министерството на информацията и Махит почти се досещаше защо — харесваше нецивилизовани хора в смисъл че ги предпочиташе. И на практика признаваше, че и самата тя не е цивилизована. (Пък и думите й намекваха за още нещо, защото глаголът „харесвам“ беше объркващо многозначен. Щеше да умува по-късно за това.) Реши да бъде милостива и да продължи със своята роля в играта, без да се заяжда с Три стръка морска трева.

— Дванайсет азалии — подхвана тя, — какво беше политическото положение на моя предшественик непосредствено преди смъртта му?

— Отговорът ще бъде не отделна истина, а цяла дисертация — възрази той. — Госпожо посланик, уточнете въпроса си, за да е нещо, което знам.

Махит цъкна с език.

— Нещо, което знаете…

— Което само той знае — подсказа Три стръка морска трева. — За да сме наравно.

— Кажете ми откровено — Махит подбираше внимателно всяка дума — каква полза ще има за вас, ако знаете що за импланти е имал посланикът на Станция Лзел в мозъчния си ствол или другаде в тялото си?

— Някой го е убил и аз искам да знам защо — отвърна Дванайсет азалии. — О, госпожо посланик, не ме гледайте толкова стреснато! Все едно не си мислите същото, каквото и да чухте от Тръстиката и онзи икспланатл сутринта. Поне за мен е ясно. Просто е изписано по лицето ви, вие варварите дори не умеете да се прикривате. Някой е убил посланика, но никой не призна този факт.

Дори в министерството на информацията не се говори за това, а аз съм изучавал медицина… дори почти бях станал икспланатл преди време. Затова си помислих, че съм най-подходящ да разследвам защо императорският двор прикрива истината. Особено ако инициативата за това е на министерството на науката, а не на министерството на правосъдието. Десет бисера враждува от години с Две палисандрови дръвчета…

— Министрите на науката и нашият министър на информацията — промърмори Три стръка морска трева почти като имаго в уместното вмятане на сведения.

Дванайсет азалии кимна и я помоли с жест да мълчи.

— Уредих да ми възложат разследването, за да се уверя, че Десет бисера не крои планове срещу министерството на информацията, и дойдох лично, защото икспланатл Четири лоста ме дразнеше с привидната си откровеност, а аз още не знаех защо посланикът е умрял. Открих импланта случайно. И след като ви склоних да дойдете тук, вече смятам, че има връзка между смъртта му и импланта, но причината да започна разследването беше съвсем друга. — Той тръсна ръце да намести ръкавите си и опря длани на масата. — И вече е мой ред да задам въпрос.

Махит се напрегна вътрешно. Сега беше по-готова да каже истината… дори вече беше склонна да им се довери заради облекчението от признанието на Дванайсет азалии, че Искандр е бил убит, и то веднага след като Три стръка морска трева се посрами толкова открито съвсем не по тейкскалански и прояви привична за Махит човечност. Май и тя започваше да дели по тейкскалански хората на цивилизовани и нецивилизовани, но в противоположния смисъл. Тя беше човек като тях. И те бяха хора като нея.

Значи щеше да им каже някаква част от истината. Защото беше неизбежно Дванайсет азалии да я попита за това. И щеше да се справя с последствията занапред. Така беше по-добре, отколкото да си науми, че не може да се довери никому сред тейкскаланците. Колко нелепо би било такова решение, след като през цялото си детство си мечтаеше да бъде гражданка на империята, ако ще и само заради поезията…

— Госпожо посланик, каква е функцията на този имплант?

„Ей, Искандр — обърна се Махит към мълчанието, където трябваше да бъде нейното имаго, — гледай какво мога и аз в подривната дейност.“

— Записва — отговори тя. — Създава копие на спомените и начина на мислене на личността. Наричаме го имаго-машина, защото създава имаго — версия на личността, която надживява тялото. Неговото имаго вероятно е станало безполезно. Мъртъв е, значи от три месеца е записвало разпадането на мозъка му.

— А ако не беше безполезно — сдържано рече Три стръка морска трева, — как би постъпила с него?

— Аз не бих правила нищо. Не съм неврохирург. Нито икспланатл от който и да е вид. Но ако бях, бих присадила това имаго на някого и нищо научено от Искандр през последните петнайсет години нямаше да бъде загубено.

— Това е гнусно — отсече Дванайсет азалии. — Мъртва личност да обсеби тялото на жив човек. Нищо чудно, че ядете труповете им…

— Поне опитайте да не се държите оскърбително! — сопна му се Махит. — Не е замяна на живия човек, а съчетание. Станция Лзел няма чак толкова много обитатели, затова сме намерили свои начини да запазваме знанията си.

Три стръка морска трева заобиколи масата и докосна с два пръста китката на Махит, която усети допира като стъписващо посегателство.

— Ти също ли имаш? — попита тя.

— Приключихме с размяната на откровения — каза й Махит. — Отгатни. Дали моят народ би ме изпратил в Скъпоценния камък на света без имаго-машина?

— Мога да представя убедителни доводи и за единия, и за другия вариант.

— Затова сте тук, нали? И двамата.

Махит си знаеше, че би трябвало да млъкне — емоционалните изблици се смятаха за неуместни в тейкскаланската култура, а и в нейната бяха признак на незрялост, — но не можеше да се спре.

— Говоря за вас, асекретите. Убедителни доводи, ораторско майсторство и размяна на истини.

— Да, с това се занимаваме — съгласи се Три стръка морска трева. — Също така събираме информация и се грижим поверените ни хора да не попадат в нежелателни или уличаващи ги ситуации. А сегашната вече изглежда такава. Цветче, приключихме ли тук? Получи ли каквото искаше?

— Отчасти — отвърна Дванайсет азалии.

— И така бива. Махит, да се върнем в твоето жилище.

Тя се държеше мило, което означаваше… Нямаше нищо добро в това. Махит измъкна ръката си и се отдръпна.

— Не искаш ли да събереш още информация?

— Искам, разбира се — каза безгрижно Три стръка морска трева все едно нямаше значение. — Но имам и професионална чест.

— Има — потвърди Дванайсет азалии. — Понякога е вбесяващо. Независимо дали „харесва чужденци“. Тръстиката си е доста консервативна.

— Лека нощ, Цветче — изрече рязко Три стръка морска трева.

Махит не се наслади на удоволствието да научи, че не само тя е изнервена.

Когато влезе в апартамента след асистентката си, кутията за съобщения пак беше пълна с инфоекранчета. Махит се вторачи в тях с унило и неизбежно отчаяние.

— Сутринта — реши тя. — Сега ще спя.

— Само това.

Три стръка морска трева държеше пръчица от бивник със златист печат. И вероятно наистина беше изработена от бивник на някакво голямо животно. По-рано през този ден Махит сигурно щеше да изпита обида или любопитство, или и двете чувства наведнъж. Сега само махна с ръка: „Щом е нужно, хайде“. Три стръка морска трева разчупи печата и инфоекранчето избълва холограмите си в бледо златно сияние над ръцете й, отразяваше кремавото, червеното и оранжевото на нейната премяна.

— Нейно превъзходителство езуазуакат желае да се срещнете в първия удобен за тебе момент.

Разбира се, че искаше. (И разбира се, нейното инфоекранче трябваше да бъде направено от бивник.) Тя беше недоверчива и схватлива, познавала е Искандр, а в моргата те й попречиха да получи каквото искаше, значи би се опитала да го получи по друг начин.

— Имам ли избор? — подхвърли Махит. — Не, не ми отговаряй. Предай й, че съм съгласна.

Леглото на Искандр нямаше миризма или по-скоро лъхаше на тейкскалански сапун, невзрачен аромат като от минерална вода. То беше широко и с прекалено много завивки. Свитата на кълбо Махит се чувстваше като някаква точка, в която се събира цялата вселена, и потъваше безкрайно в самата себе си. Не знаеше на кой език мисли в момента. Звездното небе над леглото блещукаше в мрака и си беше твърде пищно, а Искандр й липсваше, идеше й да се ядоса на някого, който би разбрал колко е гневна… а от Скъпоценния камък на света зад прозореца се чуваха тихите звуци на град в покой…

Сънят я засмука като гравитационна яма и тя му се отдаде.