Спомен, наречен империя

8

По някое време насред третата чаша от светлата алкохолна напитка, която Три стръка морска трева й донасяше (а асистентката й пиеше нещо млечнобяло, което нарече ахачотия, и Махит беше убедена, че това означава „развален презрял плод“ — поне доколкото разбираше корена на непознатата дума, — но не успяваше да проумее защо някой може да го избере, камо ли да го направи многократно), Махит се озова до застанали в кръг тейкскаланци. И наблюдаваше как са се захванали с нещо, което само можеше да опише не като поетична надпревара, а съревнование по находчивост, състоящо се изцяло в поетична импровизация. Започна като някаква игра: една от неразбираемо остроумните приятелки на Три стръка морска трева подхвана последната строфа от скучната и наградена поема на Четиринайсет кули и предложи:

— Хайде да поиграем, а?

Използва строфата като първа в свое четиристишие, което преминаваше от стандартния петнайсетсричков политически стих в нещо претъпкано с дактили. А после вирна брадичка предизвикателно към друг приятел на Три стръка морска трева — той пък взе последната й строфа и явно успя да съчини напълно приемливо свое четиристишие, без да се бави. Махит различи някои от неговите препратки: имитираше стила на поет, чиито творби бе чела, Тринайсет ножчета, който използваше същата схема „сричка-звук“ от двете страни на цезура.

След това всички като че предпочетоха да имитират Тринайсет ножчета — играта стигна до Три стръка морска трева, прехвърли се към друга жена, след това към тейкскаланска особа, чиято полова принадлежност Махит не можа да определи, и се върна към инициаторката… която промени правилата, като добави друг елемент: всяко четиристишие трябваше да започне с последната строфа на предишното, да бъде в дактилна стъпка със сричково повторение преди и след цезура, а по тематика да разглежда ремонтите на инфраструктурата в Града.

Три стръка морска трева се оказа досадно умела в описанията на ремонтите на инфраструктурата в Града. Запазваше ясен разсъдък и след много чаши ахачотия, смееше се и изричаше строфи като „фугите около отразяващия басейн, / облизани до гладкост и чиста белота от езиците на хиляди тейкскалански ходила / все пак се ронят зърнесто и нетрайно / и ще бъдат обсъдени отново, пресътворени според представите / на едно или друго управление, / затънали в раздори“. А Махит беше наясно с два факта: първо, ако искаше да участва в тази игра, стигаше да пристъпи напред в кръга и някой щеше да я предизвика като още една тейкскаланка, и второ, щеше да се провали с трясък. Нямаше как да се справи. През половината си живот изучаваше тейкскаланската литература и едва достигна равнището да следи играта, да разпознава някои препратки. Ако опиташе, щеше да… о, те нямаше да й се присмеят. Щяха да се държат снизходително към горката невежа варварка, която толкова се старае да бъде цивилизована и…

Три стръка морска трева изобщо не й обръщаше внимание.

Махит се изплъзна заднешком, дръпна се от кръга на остроумните младежи и се скри в огромната бална зала под блещукащите като небосвод куполи, опитваше се да си внуши, че не й се плаче. Нямаше никакъв смисъл да плаче по този повод. Ако толкова искаше да рони сълзи, трябва да ги рони за Искандр или за политическите неприятности, в които затъна, а не заради неспособността си да опише фугите на басейна и да вмъкне препратка към поема за конфликти между управленията отпреди столетие. „Едно или друго управление, затънали в раздори.“ Тя бе чела това стихотворение в Станцията и тогава си каза, че го е раздрало. Но не беше вярно.

Залата още гъмжеше от пийнали придворни, дори изглеждаше, че са повече, втора вълна от хора, дошли след като вече ги нямаше императора и неговата поетична надпревара — Шест посоки не се виждаше никъде и Махит беше доволна. Защото й беше трудно да го гледа, без да я обземе желанието да отиде близо до него. Защото беше толкова крехък под толкова слоеве власт, а някаква част от нея, или по-скоро от Искандр, искаше той да има възможност за отдих вместо да си пилее времето в забавления за тази сбирщина от бляскави тейкскаланци. Взе си друга пълна чаша (вече нямаше голяма разлика дали ще изпие още една, а тя свикна да не посяга към онези с вкус на теменужки или изгнили до млечна мътилка плодове) и започна да се шляе насам-натам.

Повечето хора я отбягваха или я поздравяваха официално, както се полагаше при нейния пост, а това беше съвсем приемливо. Всъщност беше приятно. Справяше се с ритуалната учтивост и без помощта на Искандр, можеше и да се държи npueentiueo — всичко това беше част от дарбите й, заради които я избраха, имаше такива способности, но в Лзел липсваше дори подобие на тест за вдъхновени поетични импровизации. Те си оставаха въображаемо желание на недорасло варварче.

Тънеше в самосъжаление. И беше малко пияна.

И едното беше вярно, и другото, затова изобщо не очакваше една висока, много висока жена с предизвикателно скроена дълга рокля от сивкаво-златиста коприна да я хване за ръката и да я обърне към себе си. Залата продължи да се върти още миг, след като Махит спря, може би имаше защо да се разтревожи от това.

Натрапилата й се жена не беше тейкскаланка, личеше и по чертите й, и по роклята. Ръцете й бяха оголени, имаше само масивни сребърни украшения — гривни на китките и по-широк обръч високо на лявата ръка, а и нейният грим беше непознат за Махит: целите клепачи бяха покрити с червен и бледозлатист крем като рисунки на облаци над далечна планета.

Махит склони глава над събраните си пръсти, другата жена направи същото — непохватно. Сякаш жестът й беше чужд.

— Вие сте посланичката на Лзел! — изрече тя жизнерадостно.

— Да, и?…

— Аз съм Горлейт, посланичка от Дава. Елате да пийнем по чаша!

— Да пийнем… — повтори Махит, за да спечели време.

Не можеше да си спомни къде се намира Дава. Тази планета беше сред най-скоро анексираните в пространството на Тейкскалан, за това беше сигурна, но дали изнасяше коприна, или имаше прочута математическа школа? Ето за какво се нуждаеше от имаго. Да й помогне в припомнянето на неща, които трябва да знаеш, но не си предполагала това.

— Да — потвърди Горлейт. — Пиете ли алкохол? Имате ли напитки във вашата станция?

„Ох, мамицата му.“

— Да, имаме напитки. Какви ли не. Вие какви харесвате?

— Опитвах какво предлагат на бара. Местна култура, нали разбирате. Вие разбирате!

Пръстите на Горлейт пак я хванаха за ръката и Махит почувства сянка на гнусливо съжаление към другата жена: изпратена тук от своите власти, планетата отскоро е протекторат на Тейкскалан, тя е самотна (също като нея… само че не се очакваше Махит да е самотна), а да си самотен в Тейкскалан е като давене в чист въздух.

Човек може да изреди всички напитки на бара и да нарича това „опознаване на местната култура“.

— Откога сте тук? — попита Махит.

Използва същата фраза, с която Три стръка морска трева си послужи в колата през първите й минути в Града — „Откога сте в света?“.

Горлейт вдигна рамене.

— От няколко месеца. Вече не съм най-новата, сега сте вие. Трябва да дойдете в нашия салон — неколцина посланици от по-далечни системи се събираме през седмица…

— И с какво се занимавате?

— С политика.

Щом се усмихна, Горлейт вече не изглеждаше дружелюбна и леко объркана. Имаше изобилие от малки зъби, повечето от тях заострени. Усмивка, каквато не беше присъща нито за Станциите, нито за Тейкскалан и в един замайващ миг Махит почувства огромния простор на галактиката — колко далеч би могъл да те отведе скок през портал. И хората от другата му страна може да са хора, а може и да са същества, които само приличат на хора, но не са…

Мисъл на тейкскаланка. Май вече доста я биваше в това.

— Изпратете ми покана — каза Махит. — Убедена съм, че политиката на Дава представлява интерес за политиката на Лзел.

Изражението на Горлейт не се промени, а по-скоро се вкамени и зъбите сякаш станаха по-остри. Махит се чудеше дали на Дава е модно да си изпилват зъбите така, или тази особеност е пример за местно отклонение в изолирана популация като мутациите при хората, живеещи в безтегловност.

— В по-голяма степен, отколкото можете да си представите, госпожо посланик — натърти Горлейт. — Нашият тейкскалански областен управител рядко се мярка да ни досажда, освен за да ни покани на сбирки като тази. Вашата станция би трябвало да обърне внимание на това.

Махит не разбра дали чу заплаха — „ела в нашите салони, присъедини се към групичката ни от посланици, а когато Тейкскалан изяде и вас, поне ще ви преглътне, без да ви сдъвче“ — или проява на искрено съпричастие. Все едно, почувства се оскърбена. Тази жена бе дошла от Дава (още не си спомняше дали планетата се славеше с коприна, или математика), но си въобразяваше, че може да й дава съвети. До гуша й дойде от съвети тази вечер.

И когато Махит се усмихна на свой ред, оголи всичките си зъби в гримаса.

— Може и да обърнем внимание. Надявам се да откриете още някоя нова напитка, посланик Горлейт. Лека нощ.

Залата пак се завъртя около нея, когато се обърна на пета, но поне си мислеше, че закрачи по права линия. Трябваше да се махне оттук, преди да срещне човек, който наистина би могъл да навреди на нея или на Станцията. Искаше да е сама.

Имаше много врати, през които можеше да излезе от тронната зала на Земния дворец. Избра си една наслуки, мина през нея и се залута в дебрите на твърдината на императора.

Дворецът почти навсякъде беше в мрамор и злато, звездни инкрустации и мъждиво осветление като вечно проточен сумрак призори или като изгледа от станцията, преди слънцето да се покаже иззад най-близката планета — смес от слънчево сияние и ярки точици на звезди. Хората бяха поне двойно по-малко, отколкото Махит очакваше, а сред тях почти не се мяркаха стражи или полицаи. Не зърна нито един слънчев с покриваща лицето златна маска, макар че би се вписал чудесно в декорациите. Срещна само малцина мъже и жени с безизразни лица, стройни мускулести тела, сиви ленти на ръцете и шокови палки. Изглеждаха доста опасни или поне можеха да се окажат опасни, ако ги предизвикаш. В Тейкскалан нямаше оръжия с куршуми, дори в двореца, тази особеност на живеещите в космоса накрая бе повлияла и най-цивилизованите места. Тя отбягваше всяка врата, пазена от хората с шокови палки, иначе се шляеше безпрепятствено: ориентираше се само по местата, където не й бе позволено да отиде.

Изтрезня забележимо, докато намери градината, не й се виеше свят, нямаше и леко гадене, единствено се чувстваше странно и тъкмо се зарадва, че нито е истински пияна, нито е съвсем трезва, когато осъзна на каква градина се е натъкнала — мъничко пространство, врязано насред двореца. По-скоро стая, отколкото градина, оформена като бутилка с гърло към нощното небе. Влажният вятър на Града се промъкваше в нея и се укротяваше по пътя надолу. Влагата във въздуха натежаваше в белите дробове на Махит, но поддържаше живота на растенията, покатерили се по три четвърти от стените. Наситено зелено и съвършено бледозелено на нови израстъци, хиляди, неизброими хиляди червени цветя по лозите… а от тях смучеха мънички птички с дълги човки, едва ли по-големи от палеца на Махит, пърхаха и прелитаха като насекоми. Цялата градина жужеше от размаханите им крилца.

Направи две крачки в градината, стъпваше безшумно по мъха, и вдигна ръка в почуда. Една миниатюрна птичка се спусна, задържа се на върха на пръста й и отлетя. Дори не усети тежестта й. Все едно беше призрак. Може би дори не я докосна.

Такова място не би могло да съществува в станция. Не би могло да съществува и на повечето планети. Пристъпяше навътре в чудатото здрачно убежище и се взираше нагоре, опитваше се да разбере защо птиците не отлитат през стесняващия се проход към тейкскаланското небе над купола — там несъмнено беше достатъчно топло за тях, макар и далеч не толкова уютно, не би имало такова скупчено изобилие от червени цветя. Може би готовата прехрана стигаше да задържи доброволно цяла популация.

Прехраната, но и гъста тънка мрежа. Щом килна глава под подходящ ъгъл, вече я забелязваше, опъната, сребриста и почти невидима в края на гърлото.

— Защо си тук? — попита някой с висок и тънък глас, свикнал да повелява.

Махит забрави за зяпането нагоре. Пред нея беше Осем противоотрови, точно копие на Шест посоки, какъвто е бил на десет години. Дългата тъмна коса на детето беше развързана и се стелеше по раменете, иначе имаше все същия безупречен вид, както докато стоеше до своя първообраз, а Махит протягаше ръце. Не беше висок. И нямаше да бъде, освен ако онези 10 процента наследственост, извлечена не от императора, бяха претъпкани с генетични маркери за внушителен ръст. Но пък изглеждаше на мястото си в тази особена стая с пленени красиви птички и се взираше в Махит сякаш е неудобно парче космически отпадък, който трябва да бъде избягнат при изчисляване на орбита.

— Ти си новата посланичка на Станция Лзел. Защо си тук, а не на увеселението?

Той беше смущаващо прям за десетгодишно момче. Махит се сети за Два картографа, сина на Пет ахата с галено име Картата и неговите занимания с орбитална механика на шест години. Децата научаваха каквото се очакваше да знаят. Така беше и с нея. Десетгодишна в Лзел тя знаеше как да запуши пробив в корпуса, как да изчисли траекторията на доближаващ кораб, къде са разположени най-близките спасителни модули и как да ги използва в аварийна ситуация. Освен това знаеше как да напише името си с тейкскалански символи, как да рецитира няколко стихотворения… и как да лежи в безопасната теснотия на своята капсула и да си мечтае, че е поетеса като Девет орхидеи и преживява приключения на далечни планети. Питаше се за какво ли мечтае това дете.

— Господарю — каза му, — исках да разгледам двореца. Моля да ми простите, ако присъствието мие неуместно.

— Посланиците от Лзел са любопитни — изрече Осем противоотрови като начална строфа на епиграма.

— Вероятно сме такива. Това… често ли идвате тук? Всички тези малки птички са прекрасни.

— Хютзахутлим.

— Така ли се наричат?

— Наричат така тези тук. На мястото, откъдето произхождат, имат друго име. Но тези са „дворцови бръмчила“. В Лзел нямате птици.

— Нямаме — проточи думата Махит. Това дете бе познавало Искандр. И от Искандр бе придобило някаква представа за Станция Лзел. — Вярно е. Поначало нямаме много животни.

— Бих искал да видя такова място — заяви Осем противоотрови.

Липсваше й някаква особено важна информация. (Тя не се съмняваше, че изобщо не би трябвало да срещне детето, поне не насаме и толкова неофициално.)

— Бихте могли. Вие сте много могъща млада особа и когато навършите съответната възраст, ако все още имате такова желание, за Станция Лзел ще бъде чест да ви предложи гостоприемството си.

Осем противоотрови се разсмя, но не като десетгодишен. Смехът му прозвуча чудато, горчиво и кино, а Махит искаше… нещо, някаква емоция, за която не намираше думи. Някаква останка от майчински инстинкт. Желание да прегърне това хлапе, което познаваше птиците и бе оставено в двореца само без приятел или придружител. (Непременно имаше придружител някъде. Може би самият Град, съвършеният алгоритъм наблюдаваше и двамата.)

— Може би ще попитам — отвърна й той. — Бих могъл.

— Бихте могли — повтори тя.

Осем противоотрови сви рамене.

— Знаеш ли, че ако потопиш пръсти в цветята, хютзахутлим ще пият нектара направо от ръцете ти? Имат дълги езици. Дори не се налага да те докоснат, за да го правят.

— Не знаех.

— Би трябвало да излезеш оттук — добави Осем противоотрови. — Изобщо не си там, където би трябвало да си.

Тя кимна.

— Сигурно е така. Лека нощ, господарю.

Струваше й се опасно да се обърне с гръб към него, макар той да беше само на десет години. (Или може би тъкмо защото беше на десет години и толкова свикнал хората да се обръщат с гръб към него по заповед.) Махит умуваше за всичко това по коридора, докато се отдалечаваше от градината и нейните обитатели.

„Дори не се налага да те докоснат, за да го правят.“

Някой благ човек, загрижен за придворните и чиновниците, оставащи на крака часове наред из лабиринтите на двореца, бе разположил редица от ниски пейки по коридор близо до голямата бална зала и нейния трон със слънчевите копия. Повечето бяха заети, но Махит намери една свободна в ъгъл и се отпусна на хладния мрамор. Хълбокът й още смъдеше. От опиянението й вече нямаше и следа, тя беше… преди всичко изтощена и щом затвореше очи, мислите й се връщаха към Осем противоотрови в градината с неговите птици.

„Дали му липсваш, Искандр?“ И отново тишината в нейното съзнание беше бездна, която не можеше да запълни, беше яма, в която можеше да пропадне. Облегна се на стената зад себе си и се опита да диша равномерно. Гласовете на тълпата в балната зала се чуваха на трийсетина стъпки като смътно весело бучене. „Какво си му разказвал за нашата Станция?“

Почти не обърна внимание, когато някакъв мъж седна до нея — отвори очи чак когато той я потупа леко по рамото и тя стреснато изопна гръб. Той беше тейкскаланец (разбира се, какви други имаше тук), не се отличаваше с нищо: не беше от министерство, което тя би разпознала по униформата, просто мъж, тепърва навлизащ в средната възраст с много катове тъмнозелени дрехи, покрити с миниатюрни бродирани тъмнозелени многолъчеви звездички, и лице, което тя си знаеше, че няма да запомни.

— Какво? — промълви Махит.

— Вие — с особено задоволство каза мъжът — не носите от онези ужасни значки.

Тя усети как се свиват веждите й и накара лицето си да остане безизразно, както подобава за тейкскаланка.

— Значките с делфиниуми ли? — досети се Махит. — Не нося такава.

— Шибано съм готов да те почерпя шибано питие за това — заяви мъжът. Тя надушваше алкохолния му дъх, заливащ я на вълни. — Тук няма достатъчно хора като тебе.

— Тъй ли било? — каза тя предпазливо.

Искаше да стане, но пияният непознат беше хванал китката й и я стискаше.

— Никак не са достатъчно. Отдадох на империята най-добрите си десет години, а там биха харесали висока жена като тебе, все едно е, че не си родом от Града, на никого няма да му пука, стига да следваш вярно своя яотлек и да си готова да умреш за своите сродници по оръжие…

— Под чие командване служихте? — успя да изстиска от гърлото си тя.

— В славния и несломим Осемнайсети легион под командването на благословения от звездите Една мълния — изрече той и Махит проумя, че я агитира.

Агитира я от името на хората, които стояха на улицата и крещяха името на Една мълния, искаха да свалят от трона властващия император само чрез възхвала, слели в едно гласовете си за твърдението, че вниманието и благосклонността на звездите са се пренасочили към друг човек.

— Какви победи е постигнал Една мълния? — попита тя и си помисли, че може да се възползва от това пиянде, за да разбере отчасти тези нагласи, да стигне до логиката зад възторжените викове.

— Що за шибан въпрос пък е този — реагира мъжът, явно оскърбен тежко от нейното нежелание да се захласне мигновено по Една мълния. Изправи се, без да пуска ръката й, стискаше я много силно. — Ти си… мамицата ти, как смееш…

„Няма логика — мярна се в ума на Махит, — само чувства и преданост, разпалени от алкохола.“ Той я раздруса и зъбите й изтракаха. Не можеше да прецени дали ако му кресне „Ами аз дори не съм една от вас!“, ще го укроти, или ще го вбеси още повече.

— Не съм искала да…

— Не носиш от онези значки, но все едно имаш…

— Една от моите значки ли? — намеси се любезен и невъзмутим глас.

Пияният я пусна (заболя я от тупването на твърдата пейка, но въпреки това й олекна) и се извъртя с лице към самия Трийсет делфиниума, все така великолепен в синьо и с полукороната си.

— Ваше превъзходителство — припряно се поклони мъжът над събраните си ръце.

Лицето му позеленяваше противно в оттенък, който изобщо не подхождаше на костюма му.

— Не чух добре името ти — каза Трийсет делфиниума. — Много съжалявам.

— Единайсет шишарки — приглушено отговори мъжът, все още склонил глава.

— Единайсет шишарки — повтори сановникът. — Колко приятно ми е, че се запознахме. Ти искаше нещо от тази млада жена ли? Опасявам се, че тя е варварка… и те моля за извинение, ако те е обидила…

Махит се опули към него. Трийсет делфиниума й намигна над наведената глава на Единайсет шишарки. Тя си затвори устата рязко. Той беше опасен — самодоволен, хитроумен и склонен да манипулира, сега разбираше точно какво искаше да й каже Пет ахата с думите, че щяла да разбере как този мъж е станал езуазуакат, а после и сънаследник на империята, след като наблюдава лично как се държи. Той беше приспособим като холограма, пречупваше светлината и казваше различни думи при различен подход към него.

— Ето какво ще ти кажа. Единайсет шишарки — продължи той, — двамата с тебе ще си поговорим по-късно, за да проверим можем ли да решим разногласията си ползотворно, след като установих, че си достатъчно разстроен, за да извършиш престъпление.

— Престъпление ли? — ахна Единайсет шишарки с някак изискан ужас.

— Посегателството е престъпление. Но варварката ще ти прости… нали, госпожо? Засега.

Махит кимна.

— Засега.

Съгласи се с играта му. Чакаше да види какво ще се случи.

— Защо не я оставиш на мира и не се върнеш на увеселението, Единайсет шишарки? Ако оставим настрана политиката, убеден съм, че ще се съгласиш с мен — там има по-добри питиета и оживени танци, докато тук липсват напълно.

Единайсет шишарки кимна. Приличаше на човек, когото са набили на кол и той се гърчи, за да се отърве…

— Вярно е. Ваше превъзходителство. Аз ще… направя това.

— Направи го. Ще намина по-късно. За да се уверя, че се забавляваш.

Ето ти неприкрита заплаха, рече си Махит. Единайсет шишарки се изсули към залата и тя остана насаме с Трий сет делфиниума. Двама наследници на империята, Искандр. Ти постигал ли си същото някога?“ В лакътните й нерви пак прескачаха искри и тя се питаше дали само това е останало от нейното имаго. Ехо от нервни смущения.

— Мисля, че ви дължа благодарност — каза тя на Трийсет делфиниума.

— О, няма за какво. — Той разпери ръце. — Онзи човек ви раздруса. Щях да се намеся която и да сте, госпожо посланик.

— И все пак…

— Разбира се. — Той помълча. — Да не се загубихте из тези коридори, госпожо посланик?

Махит показа усмивката си на жена от Лзел с напълно оголени зъби. Притесни Трийсет делфиниума достатъчно, за да не се усмихне и той.

— Мога да се върна сама там. Ваше превъзходителство — излъга безцеремонно. — Нито за миг не се загубих.

За потвърждение тя се надигна от пейката и закрачи напето (опитваше се да не куца заради болката в хълбока) обратно към врявата и шума на увеселението, като остави този езуазуакат зад гърба си.

Там танцуваха. Махит реши тутакси, че не танцува и това е част от ролята й на нецивилизована, пък и е толкова късно, че ако може да проумее как да си тръгне (и къде да отиде — обратно при Деветнайсет тесли? в своя апартамент?), ще го направи.

Танцуваха и по двойки, и в съчетаващи се групи, които си разменяха партньорите. Образуваха фигури на пода, променяха се като дълги вериги, като фрактали. „Звездни карти“ — хрумна на Махит и като по команда в ума й изплува „тези неща са нескончаеми“ от епиграмата на Девет царевични кочана.

— Ето къде сте били — възкликна Пет ахата и Махит се обърна към приближената помощничка на Деветнайсет тесли, която стоеше зад нея и прикрепяше Три стръка морска трева с опряна в гърба й длан. — Намерих вашата помощничка и бях помолена да ви придружа до вкъщи.

Три стръка морска трева вече не беше жизнерадостно пияна. Бледата кожа на слепоочията й сивееше, имаше изнурен вид. Махит си спомни, че е излязла от болницата преди само трийсетина часа, потисна неуместния порив да я хване за ръката. Пет ахата явно щеше да наглежда умело и двете.

— Какво видя? — попита Три стръка морска трева, докато прекосяваха залата.

Не „къде отиде“, а „какво видя“. Не въпрос, с който да я сгълчи, че е хукнала сама нанякъде. Почти.

— Птици — чу се Махит да казва. — Цяла градина, пълна с птици.

После вече бяха навън, качиха се в наземна кола и ги возеха обратно към Северния дворцов квартал.