Спомен, наречен империя

20

Пазеха императора в бункер под Северния дворцов квартал. Стигнаха дотам пеша за четиресет и пет минути — Махит, Три стръка морска трева, Деветнайсет тесли и един от помощниците й — младият Четиресет и пет залеза. Вървяха в тунели, за да избегнат комендантския час и обикалящите отряди на слънчевите. Целият дворцов комплекс беше осеян с тези тунели дълбоко под земята. Вляво от нея Три стръка морска трева мърмореше:

— Според слуховете дворецът е пуснал толкова корени под земята, колкото цветове има под слънцето. Ние, дневните служители на империята, виждаме само цветята — правосъдието, науката, информацията, войната, — а подхранващите ни корени са невидими, но силни.

На Махит й беше приятно да я слуша. Така започнаха като варварка и асистентка. Три стръка морска трева разгадаваше Тейкскалан за нея. Харесваше й, но и разбираше, че Три стръка морска трева прави това, за да се успокоява.

Деветнайсет тесли ги водеше през контролни пунктове, охранявани в началото от блещукащите стени на изкуствения интелект в Града (и отваряни от облакохвата на Деветнайсет тесли), а по-нататък — от все по-многобройни тейкскаланци, облечени в най-обикновени сиви туники и панталони, с имперския герб на лентите, които бяха сложили на левите си ръце. Махит си спомни агентите от министерството на правосъдието, проследили Дванайсет азалии, и се замисли за Осем примки, посестрима по инкубатор на Шест посоки, която можеше да е отредила за него тайна лична охрана от хора, обучени в нейното министерство. Всички имаха шокови палки. Някои от тях (ставаха все повече) носеха и огнестрелни оръжия, а една жена държеше нещо, в което Махит разпозна уверено лазер, чието място беше на носа на малък кораб. И никой от тях нямаше закриващите цялото лице облакохвати на слънчевите.

Охраната пред самото убежище изобщо не носеше облакохвати, взеха и облакохвата на Деветнайсет тесли. Тя им го даде охотно.

Изглежда, Една мълния бе проникнал в алгоритъма на изкуствения интелект в Града (чрез министерството на войната) прекалено дълбоко, щом императорът беше под охраната само на хора, отърсили се напълно от влиянието на този алгоритъм: останали голи и откъснати от безбрежния поток на тейкскаланската литература, история, култура и неспирни новини, както Махит бе останала, когато загуби връзката със своето имаго.

Деветнайсет тесли казваше нещо на някои от тях, други само й кимаха. Махит се чудеше колко ли пъти е идвала по този път досега — дали това равнище на злощастия и заплахи е ново за нея, или вече е имало и други случаи през дългата й служба на Шест посоки, когато той е бил принуден да се укрива тук, в тази странна сърцевина на империята.

„Изобщо не знаех за това място“' — каза Искандр.

„Може да е спал с тебе, но не си бил от неговите хора.“

„Ще съм искал да бъда нечий. Аз го обичах. Това е друго.“

„Искандр, възможно ли е да обичаш император, както би обичал обикновен човек?“ И неизреченото: „Аз бих ли могла? И щях ли да го обичам?“

Защото не го обичаше. Всички чувства към него бях на Искандр. Срещна се два пъти с императора, веднъж публично и после насаме… и беше впечатлена, преживя ехото от близостта на Искандр в цялата си нервна и лимбична система, но това не беше тя.

А може и да бяха те, съчетанието между нея и двамата Искандровци… което би могло да се окаже проблем. Искаше да остане обективна, доколкото й беше по силите.

След последната врата и последните стражи имаше стая, малка по имперските мерки, огряна от лампи с дневна светлина, заели целия таван. Тук беше топло, все едно се препичаш на диван пред илюминатор, обърнат към слънцето, и толкова светло, че според Махит никой тук не би могъл да заспи. Още телохранители със сиви униформи стояха в ъглите, един пристъпи напред, хвана полека Три стръка морска трева за лакътя и я отдели от Махит и Деветнайсет тесли. Тя се отдалечи, без да възрази.

Самият Шест посоки седеше по средата на диван, пременен в червено-пурпурно и златно великолепие, а докато у дома в Земния дворцов квартал имаше ореол заради дневните лампи, тук в дълбините под Града го обкръжаваше преливаща се твърдина от информационни холограми, вдъхваща главоболие корона само от доклади. Изглеждаше ужасно. Кожата му бе придобила тъмен оттенък на сиво-кафявото, преминало в полупрозрачно лилаво под очите, и въпреки че усмивката му към Деветнайсет тесли, после и към Махит беше достатъчно лъчезарна и уверена, за да подскочи сърцето й в гърдите, тя се уплаши за него. С цялото си тяло.

„Не беше толкова зле, когато аз умрях“ — каза й Искандр.

„Не ми се вярва последните три месеца да са се отразили добре на някого, включително на Негово сиятелство. Умиращите хора доближават края си още по-бързо, когато не им дават да си отдъхнат.“

„Императорите не спят.“

— Ваше сиятелство, пак ви нося тревоги — каза Деветнайсет тесли.

— Така е — отвърна императорът. — Махит, ела пак да седнеш до мен и да видим ще напреднем ли повече, отколкото в предишния си разговор.

Махит прекрачи, дърпана от невидими нишки: желание, нейно и не нейно. Подчинение спрямо властта на императора. Всички усилия и жертви, които вложи в осъществяването на тази среща. Седна и стана част от приличащата на укрепление аура от информация около него. Просто още един набор данни сред заобикалящите Шест посоки. Толкова отблизо забелязваше синини по китките на императора над вените, загубилата еластичност кожа и изтънелите кръвоносни съдове, измъчени от неизброими инжекции. Питаше се какво го поддържа жив.

— И аз дойдох да ви донеса още тревоги — каза тя.

— Едва ли бих могъл да очаквам нещо друго от Станция Лзел.

Шест посоки се усмихна на нея като човек от Лзел, с устата и зъбите си, тя не знаеше как да се справи с толкова чувства наведнъж. Щеше да й бъде от полза, ако не чувстваше нищо. Ако можеше да бъде само политически инструмент, предпазващ Лзел да не бъде овладяна от Тейкскалан. Щеше да бъде толкова лесно, ако беше студена, разсъдлива и…

„Говори, Махит, или аз ще говоря.“

За миг помисли дали да не се смъкне, да се остави на Искандр, за да говори той още веднъж със своя император… и тогава ужасът я обзе до гадене. „Мамицата му, Искандр, махни се от моите нерви и от моята лимбична система. Аз не съм твое прераждане. Не сме това.“

Съскане като шум в сигнал по кабел. А после: „Говори“.

— Ваше сиятелство — започна Махит, — получих достоверни сведения от моето правителство в Лзел, които описват много сериозна заплаха за Тейкскалан. Опасявам се, че е по-сериозна от текущия неприятен хаос извън тази стая.

— Продължавай — подкани я Шест посоки. — Добре е за мен да си отвлека вниманието с друг проблем, който да не е чак толкова неразрешим като сегашното ми положение. Колкото ще да е сериозен.

Махит продължи. Обясни цялото съобщение — обясни го както на Деветнайсет тесли, без да пропуска и безцеремонните политически маневри. След това зачака какво ще каже императорът.

Вдиша и издиша няколко пъти в мълчанието му. Чуваше леките хрипове в белите му дробове. Накрая той погледна Деветнайсет тесли.

— А според тебе нашата нова посланичка на Лзел заслужава ли доверие както предишния?

Деветнайсет тесли, застанала по-близо до Три стръка морска трева при вратата, кимна.

— Не бих я довела тук, ако не й вярвах. Според мен тя предава точно каквото й е било съобщено от нейното правителство и споделя честно пристрастията си. Ако това се бе случило в който и да е друг момент, господарю, аз бих предположила, че е дошла да търси помощ от нас — взаимно изгодна дипломатическа размяна, жизненоважна информация срещу продължаващата липса на официално присъединяване на Лзел към Тейкскалан.

— Но моментът не е друг — отбеляза Шест посоки и пак се обърна към Махит. — Ще ти задам отново същия въпрос, Махит Дзмаре, като ценя и ти благодаря, че ме осведоми за опасността — ще се съгласиш ли с това, за което даде съгласието си твоят предшественик? Ще ми дадеш ли каквото Искандр би ми дал, ако не беше намесата на моята мила приятелка Деветнайсет тесли и съюзилите се сили в министерствата на науката и на правосъдието? Дай ми нов, прероден живот и дори няма да се нуждаеш от тази опасност, за да защитиш интересите на твоята Лзел.

— Шест посоки, не може ли да приключим с това — намеси се Деветнайсет тесли с мъчителна, натежала от умора покруса в гласа. — Искам да живеете и да седите вечно на този трон, ще ми липсвате през всеки останал ден от живота ми, когато ви няма, но тронът със слънчевите копия не е варварски медицински експеримент и не бива да стане — погледнете Махит, Ваше сиятелство. Тя има Искандр в себе си, а не е Искандр.

Императорът впи поглед в очите на Махит. Тя сякаш се давеше. Ето я цялата свръхестествена мощ, чието призоваване си бе представяла с кървавия ритуал, но всъщност беше само реакция на лимбичната система, уловка на нервите. И все пак имаше тънка като сапунен мехур кукичка зад гръдната й кост, смъдене. Шест посоки вдигна едната си ръка (не трепереше, тя имаше време да се учуди на силата му) и обхвана бузата й с длан.

Тя позволи на Искандр (последователността от реакции, приемствеността в паметта и отражението й в емоциите и шаблоните, които преди са били Искандр) да се опре плътно на тази длан. Остави го да затвори очите й в дълго бавно спускане на клепачите.

А после си върна всичко, седна с изправен гръб и широко отворени очи и каза:

— Ваше сиятелство, той ви обичаше. Срещнахме се с вас трикратно. — В леко стъписаното мълчание тя продължи: — Освен това… нямам имаго-машина за вас. И не мога — дори в по-добра ситуация от сегашната — да ви доставя такава машина навреме, за да запазя вашата памет преди края на живота ви. Съжалявам, Шест посоки. Но моят отговор е „не“.

Императорът плъзна палец по извивката на скулата й.

— Имаш една в тебе, нали.

— Ако поискате — отговори му Махит, щом преглътна тежко от заслепяващ страх — той беше императорът, ако пожелаеше да й отворят главата, можеше да махне с ръка и някой от телохранителите в сиво би го сторил направо тук, на пода, раната от операцията на Пет веранди би им показала мястото, — бихте могли да вкарате в съзнанието си мен и Искандр… дори две версии на Искандр, сложно е, всичко е ужасно сложно. Или в съзнанието на когото поискате. Но нямам имаго-машина. Ваше сиятелство, която би пренесла вас и само вас в съзнанието на друг човек. Най-близката е на два месеца път оттук.

Шест посоки въздъхна и отдръпна ръката си. Тя усещаше следата от дланта му като клеймо, нажежено до бяло, свръхчувствително петно.

— Това не променя почти нищо, бих казал — рече той. — Не разчитах много на надеждата за възкресение след смъртта на твоя предшественик. И не очаквах от тебе да ми донесеш надежда. Само… копнеех за нея.

Помръдна пръст. Деветнайсет тесли дойде при него и коленичи на пода. Той опря ръка на тила й и тя отпусна глава на дланта му.

„Нищо докоснато от империята не остава същото“' — промърмори Искандр на Махит.

Или беше нейният глас, но прозвучал така, че да му повярва най-лесно.

— Деветнайсет тесли, как върви този твърде тъп бунт?

— Тъпо, но зле за всички — отговори Деветнайсет тесли. — Една мълния убива цивилни, а Трийсет делфиниума се опитва да ви свали от власт с разюздан вътрешен преврат и според мен го прави, защото си мисли, че след вашата смърт Осем примки и Осем противоотрови ще го отстранят от властта… затова използва Една мълния като повод да си присвои властта предварително, още докато сте жив, и го прави, като праща подстрекатели на улиците с неговите смешни символични цветя… загубихме Две палисандрови дръвчета в министерството на информацията, тя е мъртва или поне можем да смятаме, че е мъртва, не разчитам кой знае колко и на Девет реактивни струи в министерството на войната. Ако още не е минала на страната на Една мълния, би могла да го направи всеки момент, стига да очаква, че така ще получи пост на езуазуакат в неговото правителство…

— Деветнайсет тесли, би ли станала министър на информацията, бездруго вече знаеш всичко?

— Харесвам сегашната си титла. Както вече съм казвала неведнъж — отговори тя и въздъхна тихо. — Но ако съм ви нужна като министър, ще стана.

— Не за това си ми нужна — каза Шест посоки.

Махит не намери никаква утеха в думите, които той подбра. И по изражението на Деветнайсет тесли пролича, че не им се зарадва.

— Къде е Осем противоотрови? — попита тя. — Ако можете да ми кажете. Аз съм… загрижена за благополучието му, господарю.

Имаше много голямо значение къде се намираше клонингът, дори десетгодишен („Искандр, той беше ли създаден, след като с Шест посоки уговорихте размяната, или вече съществуваше като застраховка?“) вероятно ставаше пръв сред тримата сънаследници заради своята наследственост след смъртта на Шест посоки. Ако смъртта на императора настъпеше, преди детето да навърши пълнолетие.

— Той е тук долу с нас — каза Шест посоки. — Ти ще го закриляш. Деветнайсет тесли, нали?

— Разбира се. Ваше сиятелство, кога не съм защитавала с всички сили вашите интереси?

„Когато ме уби“ — прошепна Искандр и Махит се почуди дали и императорът си мисли същото.

— О, веднъж или два пъти — подхвърли Шест посоки.

Вместо да трепне или да се омърлуши, Деветнайсет тесли се засмя. И Махит успя да си представи ненадейно какви са били при първата им среща: Деветнайсет тесли като млад командир, Шест посоки в разцвета си като владетел. И бързо породилото се приятелство между тях. Успехите на тяхното партньорство.

После императорът пак се взря в нея и тя се почувства съвсем дребничка и плашещо млада, изобщо не беше толкова близка с тези двамата, както е бил Искандр. Не би могла да стане част от този странен триъгълник.

„Сигурна ли си? Моето падение продължи десетилетие. Ти имаше само седмица.“

Не беше сигурна. Само не беше готова.

— Е, Махит Дзмаре, щом не можеш да решиш моя основен проблем на доброто управление, не можеш да ми дадеш вечност и устойчива власт, какво могат да ми дадат твоите вести от Дардж Тарац? Какво да правя с това нашествие на пришълци по границите на моята империя оттук, докато се крия от смъртта и превратаджиите насред своя дворец?

И ето как съвсем неусетно бе подложена на изпитание. Както се почувства в първия си ден тук, проумяла изведнъж, че трябва да говори на тейкскалански постоянно, не само наум или с приятели. И сега щеше да говори на тейкскалански. Знаеше изразите и нюансите. Разполагаше с цялата дълга история на Искандр с Шест посоки — всички техни разговори на маса, на съвещания по законодателството, в леглото, — която да я насочва. Всички болежки — в ръката, хълбока, това безкрайно, нескончаемо главоболие — отшумяха и тя си помисли: „Добре. Сега“.

— Можете да опозорите Една мълния — каза Махит. — Освен това можете да издигнете Осем примки над Трийсет делфиниума.

— Продължавай.

Чувстваше се окрилена.

— Една мълния се опитва да узурпира властта, да стане император с възхвала, но има ли победи? Няма. Поне опитва ли се да ги постигне? Не, той оставя граничните предели на Тейкскалан уязвими за заплахата от пришълци. Наложи се варварка ви донесе тези вести, което е срамен провал на вашия яотлек, той би трябвало да научи пръв за тази опасност, но поставя себе си и суетните си амбиции над сигурността на империята. — Беше принудена да спре, за да си поеме дъх. Долавяше зад себе си погледа на Три стръка морска трева, искаше асистентката й да е наблизо, да хване ръката й. — И… Осем примки предупреди целия Град, че законността на завоевателната война — която Трийсет делфиниума подкрепя, направи го публично на последната поетична надпревара — е съмнителна поради възможността да съществуват тези заплахи. Тя изпълнява задълженията си като министър на правосъдието, а Трийсет делфиниума се разобличи сам, че злоупотребява с влиянието си над вас, за да ви изложи на политическа опасност. — Тя трепна едва забележимо. — Е, да, това изисква от вас да признаете, че може да сте били подведен от своя езуазуакат.

— Дреболия — подхвърли Шест посоки. — Аз съм стар човек, лесно се поддавам на влияния, които не са в мой интерес, нали?

„Не се поддавате лесно, господарю“ — обади се Искандр и Махит стисна зъби, за да не каже това на глас. Само вдигна рамене и разпери ръце. По-добре да премълчи. По-добре така да защити Станция Лзел с тейкскалански думи.

Шест посоки сведе поглед към Деветнайсет тесли. Казаха си нещо безмълвно. Тя кимна. Ръката му се отдели от шията й и тя се изправи ловко и грациозно за жена на средна възраст, която вероятно не бе спала поне денонощие и половина.

— Трябва да го излъчим — заяви тя. — По всеки канал. Имперски приоритет, извънредно съобщение. И трябва да го кажете вие, Ваше сиятелство — в момента никой не би повярвал на друг, който говори от ваше име. Вие ще го съобщите, а изявлението на посланичката ще бъде записано предварително и вмъкнато където е подходящо.

— Както винаги, Деветнайсет тесли, аз се доверявам на твоята преценка.

Усмивката й приличаше повече на сепване. Махит подозираше, че я връхлетя мисълта как е допуснала Искандр да умре и същевременно е обрекла Шест посоки. Сигурно беше като забит в нея трън, като остен. На Шест посоки би трябвало да му харесва, че има рана, която да човърка…

— Посланик Дзмаре — обърна се към нея Деветнайсет тесли. — Махит… ще запишеш ли за нас изявлението с вестите от твоето правителство?

Щом това беше планът, така да бъде.

— Да, ще го запиша. Къде да отида?

— О, тук имаме всичко необходимо — увери я Шест посоки. — Императори са живели тук месеци наред. Холографският запис е дреболия.

Махна на някои от служителите си със сивите униформи и те защъкаха: едни излязоха от стаята, други доближиха Махит и императора на дивана с лека неувереност.

— Тя изглежда сякаш си е пробивала път през безредиците — каза един от тях. — Кръвта по нея… според мен трябва да остане така. Подхожда на важните известия, с които е дошла.

— Дори варварите могат да правят жертви — подчерта Шест посоки. — Всички би трябвало да отбележим това.

Служителите й помогнаха да се надигне от дивана и я заведоха в стая, неразличима от имперската съвещателна зала, която Махит бе видяла в новините при обявяването на завоевателната война, докато закусваше с Деветнайсет тесли. Полагаше огромни усилия да не се чувства мръсна. Покварена. Употребена. Не й помогна.

Не помогна, но и не я възпря да разкаже тайните си отново, този път пред записващите камери, толкова ясно и убедително, колкото беше способна.

Имаше кратък, разгорещен спор между императора и Деветнайсет тесли откъде да бъде предадено изявлението — тя настояваше всички да останат скрити под земята, но Шест посоки изчака да й свършат доводите, да каже какви ли не ласкателни думи за неговата безопасност и крехко здраве, а накрая заяви, че все пак е император на цял Тейкскалан и ще направи своето изявление безстрашно от храма върху двореца в Северния квартал, а тя може да го придружи дотам и да стои до него, докато той говори. Не можеше да бъде разубеден. Махит чувстваше тежестта на авторитета му въпреки слабостта и заплахите — дългата сянка на неговите осемдесет мирни години се протягаше да обхване и насочи дори този момент.

След края на пререканията настъпи обичайният административен хаос в организирането на сложна и внезапна публична изява — двайсетина припрени минути, през които помощниците обсъждаха забързано и изпращаха съобщения. Императорът и Деветнайсет тесли поеха нанякъде с тежковъоръжена охрана. Махит зърна детето — Осем противоотрови, отведено в бъркотията на свитата, чудеше колко ли пъти са го местили по подобен начин: прехвърлен на друго място заради обратите на някакъв политически момент. Погледна я в движение — дребничко, слабичко момче, бдително и гордо изправено. Махит се сети за птиците в градината на Земния дворец. „Дори не се налага да те докосват“ — каза й Осем противоотрови тогава. Говореше за птиците или поне така й се стори в онзи момент, но беше вярно. Не го докосваха. Местеха го без изобщо да се допрат до него.

Нея заведоха в друга стая, по-малка, по-уединена, с пръснати инфоекранчета и печатни книги, недоизтрити холограми от все още включени проектори. Работна стая. Имаше диван по средата и Махит седна на него. Някой донесе гореща влажна кърпа, за да изтрие кръвта и праха от лицето си. Друг й доведе Три стръка морска трева, която замаяно държеше голяма чаша чай, наместиха се на дивана една до друга и гледаха вихрушката на оживлението наоколо. Махит се почувства откъсната от всичко в света. Никаква връзка с нищо. Дори Искандр в съзнанието й беше притихнал.

Половината стена пред тях беше заета от огромна холограма, единствената активна. Започна да показва имперския печат и флаг с наложено върху тях обратно отброяване на времето — оставаха четиресет и седем минути до обръщението на императора към неговия народ. Когато минутите намаляха до трийсет и седем, всички помощници изчезнаха освен страж до вратата, огромната машина на имперските дела отлетя, за да кацне другаде. Махит изигра своята роля. Издаде тайните си. Сега нямаше какво да прави, освен да чака.

Три стръка морска трева остави празната чаша на пода. Трийсет и пет минути. Тишината се усещаше като кадифе. Махит не я понасяше.

— Как мислиш, какво ли правят? — попита само за да чуе други звуци, не единствено своето дишане или дишането на Три стръка морска трева, по-леко и учестено.

Асистентката й преглътна, притисна два пръста между веждите си, сякаш за да спре сълзи.

— О, бих предположила, че издирват Осем примки. — Гласът й изобщо не беше сдържан, Махит изви глава към нея и я погледна с искрена тревога. — Да има зрително впечатление за имперската власт, всички заедно…

— Три стръка морска трева, добре ли си?

— Ох, мамицата му, не съм, но толкова се надявах, че няма да забележиш…

Тук бяха сами. Стражът до вратата пазеше вратата, не гледаше към тях, присъстваше мълчаливо и неподвижно. Двете сякаш бяха извън времето, извън неумолимия поток на събитията. Махит протегна ръка (осъзна с ужас, че жестът не е неин, дори не е на Искандр, а е присъщ на императора) и обгърна с длан бузата на Три стръка морска трева.

— Забелязах — каза меко.

Риданията на Три стръка морска трева не бяха неочаквани, но бяха страшни, Махит изпитваше вина, като че тя причини този малък срив. Все едно бе почуквала твърде силно черупката на яйце, която се спука и само вътрешната ципа крепеше вътрешността му.

— Ей, всичко е…

Всичко не беше наред и нямаше да каже тази дума. Тласната от инстинкт и прилив на загриженост, усещане сякаш блуждаещият нерв в тялото й беше докоснат майсторски и вибрираше, тя придърпа в обятията си Три стръка морска трева, която се гушна в нея охотно, леко се притисна до рамото й, опря лице в ключицата на Махит. Горещи сълзи намокриха яката на блузата й.

Махит я галеше нежно по косата, все още разпусната, а не прибрана в обичайната опашка. Светът си се въртеше (отброяването стигна до трийсет и две минути), а Махит не можеше да вникне докрай в разтърсващите дълбини на преживяването за Три стръка морска трева, която беше готова да заплаче дори при споменаването на гражданска война в апартамента на Дванайсет азалии.

— Въобразявах си, че съм добре — поде приглушено Три стръка морска трева, — но все си представях онази кръв. Мамицата му. Толкова ми е мъчно за Цветчето още отсега. Минаха три часа, а ми липсва много и умря толкова тъпо…

О, не беше заради гражданската война. Беше несравнимо по-дълбоко и по-болезнено. Махит я прегърна по-силно, Три стръка морска трева издаде окаян хълцащ звук.

— Това е… целият свят се променя, а аз плача за своя приятел. Ама че поетеса съм.

— Когато това свърши — каза Махит, — ще напишеш панегирик за Дванайсет азалии, който хората ще пеят по улиците, той ще се превърне в символ на всички страдания, които Тейкскалан преживява напразно сега. Никой никога няма да го забрави и това ще бъде твоя заслуга и… ох, толкова съжалявам, всичко е заради мен…

Тя също щеше да се разплаче, но каква полза имаше от това за когото и да било — двете да ридаят на диван под земята?

Три стръка морска трева вдигна глава от рамото й, погледна я от долу нагоре с влажни очи, лицето й бе зачервено от плач. Кратка неловка пауза. Махит беше готова да се закълне, че чуваше напора на кръвта в собствените си капиляри. Дишаха в общ ритъм.

Когато Три стръка морска трева я целуна, Махит се отвори за нея като лотос върху водата в някой парк на Града призори — бавно, неотклонно, сякаш бе чакала толкова дълго през нощта. Устата на Три стръка морска трева беше гореща, устните й широки и меки. Едната й ръка спря в късата коса на Махит, притискаше силно, почти до болка. Махит усети, че ръцете й са на плешките на Три стръка морска трева, остри под дланите й, притегли я към себе си, наполовина в скута си, без да прекъсва целувката.

Това беше ужасно хрумване. Това беше прекрасна Най-хубавото нещо, което й се бе случило от часове… ок дий… Три стръка морска трева целуваше като че бе проучила задълбочено това действие и Махит се радваше, че го е направила, че забравя всичко останало.

Разделиха се. Очите на Три стръка морска трева, само на педя от нейните, бяха огромни и много тъмни, зачервени в ъгълчетата от сълзите.

— Цветчето винаги беше прав за мен — отрони тя. Махит прибра кичур от косата й зад ухото и я остави да говори. — Наистина харесвам чужденци. Варвари. Всичко ново, всичко различно. Но освен това… Ако те бях срещнала в двореца, Махит, ако беше една от нас, също щях да поискам близостта ти.

Думите й бяха чудесни, лек и утеха, но и толкова страшни: „Ако беше една от нас, също щях да поискам близостта ти“. Махит хем жадуваше пак да напъха език в устата й, хем искаше да я изблъска от скута си. Не беше тейкскаланка, а беше… самата тя вече не знаеше какво, само беше сигурна, че не е тейкскаланка и няма да бъде, колкото ще прелестни асекрети да се сгушват в ръцете й, просълзени и желаещи прегръдка. След като бе пожертвала почти всичко, което представляваше, заради Махит.

— Радвам се, че го направи — успя да каже Махит, защото беше мило. — Ела тук, нека… нека…

Ръцете й в косата на Три стръка морска трева, върху извивките на тесния гръб. Прегърнати.

Не се целунаха отново, само дишаха в унисон до звъна от холографския екран — петнайсет минути — и настъпи промяна, започна да показва Града отгоре, както някой би го видял от храма на слънцето върху Северния дворец. Очите на императора се отваряха.