Благодарности

Започнах тази книга в „Картел Кофи Лаб“ в Темпе, щат Аризона, през лятото на 2014 година, две седмици след началото на интензивен курс по съвременен източноарменски език: главата ми беше пълна с образи от думи, които не бяха мои. Завърших я в спалня в Балтимор насред пролетта на 2017 година, беше твърде рано, за да се е събудила моята съпруга, а аз гледах бавно настъпващата светлина над града: мислех си за изгнание и как човек почти, но не докрай успява да се завърне у дома.

Между Аризона и Балтимор имаше три страни, четири града, три работни места и повече помощ в създаването на тази книга, отколкото бих могла да опиша. Неизбежно е тези благодарности да останат само бледа сянка на всичко, което дължа. И все пак: вечно признателна съм на Елизабет Беър, която беше най-напред моя приятелка, след това учителка и отново приятелка, все ми повтаряше, че съм напълно способна да напиша роман, и то добър, колкото и да възразявах; на останалите от компанията виртуално или лично, на най-добрия бар и най-доброто място, където да научиш какво означава да си писател и човек; на Лиз Бърк, която случайно успя да продаде тази книга на издателство и която разбираше замисъла; на Фейд Манли, която понасяше храбро запратените към нея глави от ранния ръкопис; на Амал ал-Мохтар и Лихайн, които ми вдъхнаха смелост да пиша за асимилация, език, съблазънта и ужаса на империята, а после ме предизвикаха да се справя по-добре; на семинара „Вайъбъл Парадайз“, без който щях да имам по-малко приятели и умения; на моя великолепен агент Дон-Уон Сон, който виждаше едновременно и какво представлява този проект, и в какво ще се превърне (и обещавам следващия път да няма важни делови обаждания по телефона от Швеция); на моята редакторка Деви Пилаи, която ми каза да отида и да намеря останалата част от вселената, за да я покажа на страниците за всички вас.

Благодарна съм и на Тео ван Линт, който ми показа Армения; на Ингела Нилсон, която не се сърдеше, че пиша научнофантастичен роман, докато тя беше мой научен ръководител след докторантурата и уж трябваше да пиша за Византия; на Патрик и Тереза Нилсен Хейдън, които ме въведоха в това призвание и ме дариха с гостоприемството си; на моята майка Лори Смъклър, която първа ме попита дали искам да се откажа от науката и да се заема с писане, и смяташе това за сполучливо хрумване; и на моя баща Айра Уелър, който ме запозна с научната фантастика, когато бях твърде невръстна, за да се опазя — нека и двамата си останем завинаги пристрастени към нея.

Накрая и от душа: на Вивиан Шоу, моята съпруга, несравнима първа читателка, която ми показа, че историите могат да бъдат и радост — благодарностите не стигат, скъпа моя, но винаги ще ги има, както и всичко останало.

Загрузка...