Спомен, наречен империя

17

Махит се събуди в мъждива светлина, с драскащото кожата удобство на груб плат под дланите и бузата й и най-ужасното главоболие, откакто се помнеше. Усещаше устата си като замърсена пустиня — твърде суха, за да преглътне, и с гаден вкус. Гърлото й беше продрано от писъци, лявата й ръка туптеше почти както след случката с отровното цвете… и не беше мъртва, мислеше в завършени изречения.

Дотук добре.

„Искандр?“ — повика тя предпазливо.

„Здрасти, Махит“ — каза Искандр уморено. Гласът принадлежеше повече на другия Искандр, посланика Агхавн — по-стар, по-дрезгав, а не на Искандр, когото познаваше и загуби.

Повече, но не изцяло. Нейният Искандр като че съществуваше в пролуките и процепите — нямаше я имаго-машината, която го бе съхранявала, но и той присъстваше като нея във фантазната памет и образи след това премахване. Те бяха обитавали една и съща невронна структура и ендокринна система малко повече от три месеца. Времето не беше достатъчно за постигане на цялост (иначе не би стигнала до необходимостта да го замести), но все още можеше да го долови, да си припомни неговите версии на спомените на Искандр, по-млад с петнайсет години и с различна нагласа.

Сега бяха нейни спомени. Щом помислеше за тях, стигаше до замайване и гадене от удвоеното припомняне… и се досещаше, че тъкмо заради това е толкова лошо хрумването да добавиш втора версия на същото имаго и никой не го правеше.

„Здрасти, Искандр — успя да помисли въпреки гаденето. Ъгълчетата на устата й се извиха в онази негова широка усмивка и тя го сгълча кротко (налагаше се да започнат отначало толкова много неща и мамка му, колко й липсваше старото имаго). — Махни се от нервната ми система.“

„Липсва и на мен — каза Искандр. — Кому не би липсвало да е на двайсет и шест години?“

„Не е същото“ — мислено възрази Махит.

„Сигурно не е?“

Тя въздъхна и дори от това я заболя гърлото. Явно е крещяла много. „Знам — каза безмълвно. — Сега сме двамата. Ние сме каквото остана от нашата линия — първият и вторият посланик в Тейкскалан.“

„Ти ни въвлече в още по-големи неприятности, отколкото аз успях. — Тя почувства как той прехвърляше събитията през последната седмица, сякаш бяха сборник от инфоекранчета. — Признавам, че съм впечатлен.“

„Нямаше да затънем в такива неприятности, ако ти не ни беше насадил поначало в тях. И сега се нуждая от твоята помощ. И трябва да… измъдрим какви ще бъдем. Не сме на едно мнение кое е най-важно…“

В кратък проблясък емоциите сякаш я пронизаха точно под гръдната кост — спомни си какво почувства по време на разговора с императора.

„Нима?“

„Не сме — повтори тя. — И вече ти казах да не се набъркваш в нервната ми система. Мъртъв си. Ти си моето имаго, моята жива памет и ние сме посланичката на Лзел…“

„Наистина те харесвам. Винаги съм те харесва!“

В пролуките се мяркаше версията, която тя познаваше. Въпреки това се чувстваше обсебена, усещаше непривичния психичен натиск на някой друг с по-дълъг живот от нейния, видял повече от нея, познаващ Тейкскалан по-добре… и си помисли безпомощно и внезапно какво би почувствал онзи деветдесетпроцентов клонинг, ако всичко от Шест посоки бъде натъпкано в десетгодишната му глава, и изпита болезнено съчувствие.

Присъствието на Искандр — и тежестта, и пъстрите късчета — избледня. Може и да беше нещо като извинение.

Махит събра смелост, напрегна се да понесе неизбежните телесни последствия и отвори очи. Главоболието се изостри тутакси със светлината, както и очакваше, но не повърна и не се сгърчи, нямаше и незабавни проблеми със зрението. Можеше да бъде и по-лошо.

Лежеше на диван с цвят на тюркоаз, същия като онзи в предната стая на Пет веранди. Платът под бузата й беше тапицерията. Може би Пет веранди имаше цял комплект такава мебел. Може би ги е купила евтино от разпродажба. Предишния път се събуди след операция на мозъка в медицинския център на Лзел, в стерилна и успокояващо сребристосива стая. Този път беше… различно.

„И още как“ — отбеляза Искандр мъртвешки безстрастно. Махит се засмя и я заболя от това.

Размърда се предпазливо, усещаше всяка част от тялото си обезводнена във вакуум, но успя да седне. Нито Пет веранди, нито Три стръка морска трева или Дванайсет азалии се виждаха наоколо. Така разполагаше с дълъг момент да напрегне волята си за гадния процес на ставането и крачките към единствената врата, която забеляза. Щом опита да вдиша дълбоко, нещо стегна ребрата й… о, да, ето го спортния бандаж, все още обхванал долните й ребра точно където си беше и преди операцията.

Какви странни неща могат да породят доверие към някого: Махит изпита силна признателност към Пет веранди, която не й бе сторила нищо повече от поисканото. Само пожеланата гавра с тялото й, много благодаря — още притежаваше писмото от Дардж Тарац и сега можеше да го прочете с помощта на Искандр.

Ако другите бяха зад вратата и я чакаха да се събуди (а може би се питаха дали ще се събуди), може би сега беше най-подходящото време да го разшифрова, докато е сама.

По-сама нямаше как да бъде.

„Ще свикнем — каза Искандр. — Както вече свиквахме преди.“

„А после ти изчезна. Добре де. Покажи ми как да прочета това, ако можеш.“

Вдигна ризата си и размота бандажа. Съобщението беше намачкано от лежането върху него, извито по очертанията на ребрата й, но все още непокътнато и напълно четливо със собствената й кодова книга, като се изключи шифрованата част накрая. „Написано е, че ти имаш ключа. Или си го имал преди петнайсет години.“

„Имам го и сега — каза й Искандр и тя знаеше, че той също почувства огромното облекчение, което я заля. — Същият е, който Дардж: Тарац ми даде тайно тъкмо преди да се кача в транспортния кораб, за да дойда тук. Ако е с този шифър, значи писмото е лично от него.“

„Покажи ми“ — помоли Махит.

Искандр изпълни молбата й.

Споделянето на умение с имагото беше като откровение за неочаквана и неимоверна дарба, все едно бе седнала да изчислява орбитата на Станцията и бе проумяла изведнъж, че е изучавала математиката от десетилетия, разполага с всички подходящи уравнения и необходим опит. Или пък са я подканили да танцува в безтегловност, а тя по навик знае как би трябвало да се чувства тялото й, как да се движи в пространството. Шифърът имаше математическа основа — явно такива бяха предпочитанията на Тарац, а Махит узна, че Искандр е бил принуден да задълбае в матричната алгебра, чрез която се генерираше еднократният ключ за дешифриране. Зарадва се, че не я е учила сама, просто усещаше как знанието се разгръща в нея като разтварящо се цвете.

„По-лесно е с лист хартия и молив“ — каза Искандр.

Махит се изкиска плахо — от смеха я болеше и гърлото, и главата. Вдигна ръка да докосне тила си. Имаше превръзка върху разреза. Опипом налучка, че раната трябва да е била колкото палеца й, и опита да си представи как ще изглежда белегът. Все така предпазливо се изправи и повлече крака в търсене на място, където би имало принадлежности за писане. Пет веранди беше достатъчно зле настроена към съществуващия ред, може би затова пишеше на ръка вместо с холографски манипулатори за инфоекранчета.

Не намери друго, освен чертожен молив, оставен върху купчинка скици на механизми. Махит не ги прелисти (Пет веранди не бе свалила ризата й, а тя нямаше да рови в нещата й), но дори бегъл поглед към най-горната стигаше, за да разпознае схема на протеза за ръка.

„И защо някой би дошъл чак дотук за протеза?“

„Това е Тейкскалан — напомни Искандр, — неврологичните приспособления не са единствените промени на тялото, които се смятат за нечестни.“

Искаше й се да познае дали чува от него сух присмех, или искрено мнение… но това не беше нещо ново. Объркването си беше присъщо за всеки Искандр от първия миг, когато го внедриха в главата й още в Лзел.

„Ето ти молив. Научи ме как да прочета какво Тарац иска да направя за проблема със завоевателната армия, насочила се към нашата станция.“

Те… тоест тия, с нахлулите предишни знания на Искандр, които отваряха неочаквани прозорци в ума й, дешифрира съобщението буква по буква с последователната матрична трансформация, която Искандр бе запаметил преди двайсет години на път за Тейкскалан: с това бе запълвал дългите седмици на полета. Мярна се откъслечен спомен — Искандр през първата си вечер в нейния (неговия) посланически апартамент изгаря даденото му от Тарац листче, което е запомнил.

Махит се съсредоточи толкова усилено върху процеса на дешифрирането, че почти не обръщаше внимание на съдържанието, докато не превърна цялото съобщение в обикновен текст. Не беше дълъг. Знаеше си още преди цялото това страховито приключение — не можеше да бъде дълъг, не стигаха знаците за това, нямаше да види подробни указания, каквито искаше. Никой нямаше да й каже как да се измъкне от всичко, което се случваше. Щеше да има само съвет.

Изпадна в ужас от получения съвет.

„Настоявай за пренасочване на завоевателния корпус, като се позовеш на проверени и доказуеми данни за открита наскоро нечовешка цивилизация, която подготвя нашествие в посочения по-долу сектор; не съобщавай координатите, докато не получиш потвърждение.“

„Можеш ли да запомниш числа, Махит Дзмаре?“

Струваше й се смътно, че само Искандр я крепи да не рухне. Главата я болеше до полуда. Да. Знам наизуст всичко на Псевдо-Тринайсет реки, мога да запомня поредицата от цифри на координатите.“

„Направи го. После унищожи текста.“

„Как?“

„Изяж го. Това е хартия.“

Махит се взираше в координатите цяла минута — придаваше им ритъм и метрична стъпка, запомняше ги като стихотворение. После накъса на дребно листчето, на което разшифрова текста, и пъхна парченцата в устата си, докато умуваше: „Изяждаме най-доброто от своите мъртви. Чия пепел поглъщам сега?“.

Наложи се да сдъвче хартията, за да преглътне, от това я болеше раната на тила. И все пак се насили да преглътне. Поне имаше занимание, докато обмисляше възможностите.

Пред кого да настоява? Пред императора ли?

„Да.“

„Искандр, ти си пристрастен.“

„Пристрастен, но прав.“

Може и да беше прав. Може би трябваше да постъпи точно както би постъпил Искандр, ако не беше мъртъв, и да нахълта в Земния дворцов квартал с тези координати на езика си, сякаш са наниз бисери, с които ще купи мир.

Когато влезе най-после в предната стая на апартамента на Пет веранди (и заобиколи отдалече вратата на операционната зала), Три стръка морска трева и Дванайсет азалии седяха заедно на другия тюркоазен диван като деца в чакалня, а домакинята не се мяркаше наоколо. Три стръка морска трева се изправи рязко в мига, когато Махит се появи. Изтича при нея и я приклещи в стегната прегръдка, погазваща всяко табу за личното пространство и в Лзел, и в Тейкскалан. През стените от ребрата им Махит усещаше забързаното туптене на нейното сърце.

— Жива си! — възкликна Три стръка морска трева. — Ох, мамка му, да не ти причиних болка? — Пусна я с почти същата припряност. — Ти ли си?

— Да, не ме заболя повече, отколкото вече ме боли, а отговорът на въпроса ти пак зависи от тейкскаланската представа за „аз“. Три стръка морска трева.

От усмивката раната също я болеше, но не колкото от дъвченето.

— И можеш да говориш — продължи изумено Три стръка морска трева.

Махит искаше да приглади кичурите й зад ушите. Три стръка морска трева не бе стягала косата си на опашка, откакто се изплъзнаха от агентите на министерството на правосъдието, дори по време на чакането да приключи операцията (Махит нямаше представа колко се е проточила), а с пусната коса изглеждаше сърцераздирателно млада.

— Мисля, че съм запазила повечето си интелектуални функции — наподоби доколкото успя тейкскаланската сдържаност.

Три стръка морска трева примигна няколко пъти, преди да се разсмее.

— Радвам се — вметна Дванайсет азалии от дивана. — Но операцията беше ли… успешна?

„Намерила си много интересни приятели.“

— Да — каза Махит и на глас, и мислено. — Поне беше достатъчно успешна. Разшифровах съобщението.

— И как се чувстваш? — попита Дванайсет азалии.

Едновременно с него Три стръка морска трева каза:

— Добре. Щом е така, какво искаш да правиш сега!

Махит май предпочиташе първо да седне.

Може би и да спи, докато всичко приключи и има нов император, а вселената се върне в нормално състояние. Но ако спи толкова дълго, вероятно ще умре насън. В момента поне можеше да седне. Добра се до дивана. Три стръка морска трева бе до лакътя й на приличната една стъпка разстояние, за което Махит съжаляваше мъничко. Седна.

— Трябва да се върна в Земния дворец — заяви тя — и да говоря с Негово сиятелство Шест посоки.

„Благодаря ти“ — каза Искандр с шепот като огън зад очите й.

— Ама че съобщение е било — подхвърли Дванайсет азалии.

Махит много внимателно опря глава на дланите си.

— Към моя дом напредва завоевателен корпус, империята е на ръба на гражданска война и аз поисках незабавни указания от висшестоящите в моето правителство — ти да не си очаквал някакви безлични насърчения?

— Не съм идиот — отвърна той. — Доведох те тук, нали?

— Така е — призна Махит. — Моля те да ми простиш. Бях предимно в безсъзнание… не знам колко дълго… колко е часът?

Три стръка морска трева я потупа лекичко по гърба.

— Нямаше те единайсет часа. Сега е един след полунощ.

Не беше чудно, че се чувстваше толкова зле. Твърде дълго е била упоена.

— Колко ли е продължила операцията? И къде е Пет веранди? Мисля, че трябва да й благодаря.

— Тя… излезе преди около час — отговори Дванайсет азалии. — Но ти беше в операционната зала само три, най-много четири часа.

— Не бяхме съвсем сигурни, че ще се събудиш — каза Три стръка морска трева твърде безстрастно.

Махит чуваше и остатъците от тревогата в гласа й, пак се запита колко ли тежко е пострадала самата тя, попаднала в болница след електрическия шок от Града.

— Пет веранди не се постара да ни успокои — добави асистентката й.

— Не мисля, че и аз й вдъхвах спокойствие — призна Махит. — Има ли… може ли да пийна вода?

Гърлото й още беше пресъхнало до болка при говорене, а не смяташе, че би могла да мълчи, докато Три стръка морска трева и Дванайсет азалии са будни и обсъждат нещо с нея.

— Разбира се — каза Дванайсет азалии, — в този апартамент все някъде има кухня.

Надигна се от дивана с усилието на човек, който е седял много дълго (Махит се почувства малко гузна, но не прекалено), и свърна зад един ъгъл.

Тя остана насаме с Три стръка морска трева. Мълчанието помежду им беше някак странно, напрегнато както в онзи ресторант. А после Три стръка морска трева попита тихо:

— Още ли си ти? Аз… мога ли да говоря с него? Това възможно ли е поначало?

— Аз съм си аз — увери я Махит. — Имам приемственост в паметта и ендокринните реакции, така че съм толкова аз, колкото някога ще бъда. Това не е… втори човек в мен. Пак съм аз, но с някои промени.

„Може да говорим с нея, ако желаеш“ — прошепна Искандр в черепа й.

„Искандр, вече говорим с нея.“

— Така да бъде — каза Три стръка морска трева. — Мисля, че целият процес е много страшен, Махит, и искам да знаеш това, но възнамерявам да се отнасям по съвсем същия начин към тебе, докато ти не започнеш да се държиш различно.

Махит подозираше, че Три стръка морска трева иска да й каже „Все още ти се доверявам“, но не се престрашава. Усмихна й се както се усмихваше в Лзел — въпреки болката, и в отговор получи тейкскаланска усмивка с широко отворени очи.

Преди да каже още нещо, се чу гълчава от посоката, където отиде Дванайсет азалии — Пет веранди се върна, и то с придружители.

— Кой е този? Пет веранди, ти не ни каза, че имаш клиенти — разнесе се свадлив женски глас.

— Два лимона, той не е клиент, а свръзката на клиентка. Влезте, не само той е тук.

— Сега не е време за клиенти — упрекна я Два лимона, — яотлекът току-що стовари войски на космодрума…

Всички се струпаха в стаята, където Махит седеше. Петима с различен пол и възраст, но всички без облакохвати. (Никой от тях не искаше да бъде под наблюдението на Града и сърцевината му от алгоритми.) Сред тях беше и Дванайсет азалии с чаша вода в ръка.

— Тази е варварка — каза някой от новодошлите.

— Чужденка — поправи го друг с досада, сякаш това се случваше за стотен път.

— Чужденка, варварка, все ми е едно — натърти Два лимона, закръглена жена с изопнат гръб и безупречна опашка от стоманеносива коса, — но тази до нея е шпионка. Пет веранди, защо тук има човек от министерството на информацията?

Три стръка морска трева притихна, едновременно наежена и вцепенена. Махит се чудеше дали ще се наложи да бягат. Не й се вярваше, че има сили за това.

— Тя придружаваше варварката, а когато варварката дойде — отговори Пет веранди и никой не понечи да укори нея за тази дума, — имаха интересен проблем и бяха готови да платят за решаването му. Два лимона, знаеш много добре, че имам вземане-даване с когото пожелая.

— Можеше да ни предупредиш, преди да дойдем в твоя дом — намеси се нейният спътник, който настоя за думата „чужденка“ — за спешно съвещание какво действие да предприемем утре…

Два лимона се вторачи непреклонно в него.

— Не пред шпионката.

— Не съм шпионка — възрази Три стръка морска трева с намек за възмущение — и не ме засяга какво ще планирате, нито кои сте вие. Задълженията ми в министерството нямат нищо общо с никого от вас.

— О, шпионка си, асекрета — сопна се Пет веранди, — но според мен може и да напреднеш повече в занаята с подходящи напътствия.

— Това заплаха ли е?

Махит отпусна длан върху ръката на Три стръка морска трева.

— Тя дойде тук с мен и аз я поставям под закрилата на Станция Лзел. Аз отговарям за нея.

„Това е изумително незаконно“ — обади се Искандр възхитен.

„Да, но те не го знаят.“

Два лимона погледна Махит изпод вежди.

— Ти си посланичката на Лзел, нали?

— Да, аз съм.

— По новините от министерството на правосъдието личи, че там не те харесват — каза Два лимона с много неохотно одобрение.

— Няма как да знам, бях в безсъзнание почти цял ден. Питайте Пет веранди.

Под пръстите й ръката на Три стръка морска трева потрепваше леко от притока на адреналин.

Пет веранди се подсмиваше, сви рамене, когато Два лимона я погледна, и каза:

— Посланичката не греши.

— Тя ще умре ли, ако не е под медицинско наблюдение? — попита Два лимона.

Махит си каза, че въпросът е уместен и тя също би искала да знае отговора, но потисна желанието да се ухили нелепо.

— След време ще умре — изтърси Пет веранди. — Но не заради това, което аз направих.

„Как умее да успокоява, а?“ — отбеляза Искандр.

— Пет веранди, настоявам тя да се махне и да отведе хората си от министерството на информацията — продължи Два лимона. Другите я подкрепиха с кратко мърморене, но млъкнаха от погледа й. — Имаме истинска работа за вършене.

„Аз също. Макар че ми се иска… да науча повече за работата, която ще вършат тук. И дали тези хора са същите, които залагат бомби в ресторанти и театри, или използват други методи — те ли са хората, за които Градът не е Градът?“

„Тейкскалан е нещо повече от двореца и поезията — промърмори Искандр, — дори аз го проумях накрая. Ако преживеем това…“

„Ако преживеем това, ще си спомня за Два лимона, но подозирам, че това е последното нещо на света, което тя би поискала да се случи.“

— Ще си тръгнем — заяви Махит и прекрати споровете. — Искрено ви желая сполука. Каквито и действия обмисляте.

Изправи се и дори не се олюля. Може би щеше да се добере до гарата, преди да се свлече, ако някой все пак благоволеше да й даде вода, вместо Дванайсет азалии да си стърчи с чашата в ръка безпомощно насред групата от… каквито и да бяха тези хора. Водачи на съпротива. (Съпротива срещу какво? Империята или конкретно Шест посоки? Те ли разпространяваха в метрото плакати в подкрепа на Одил, опитващ да се отцепи, или бяха настроени срещу някаква политика, за която Махит не знаеше нищо и нямаше да научи? Срещу присъствието на Една мълния или който и да е яотлек в Града?)

— На ваше място бих побързала — каза Пет веранди. — Една мълния вече разполага легионите си по улиците.

Три стръка морска трева изпсува грубо с една-единствена дума, която Махит още не бе чувала от устата й. И добави:

— Добре, благодаря ви. Хайде!

Стана и хвана Махит за лакътя.

— Дай ми пет минути с моята клиентка — троснато я възпря Пет веранди. — Старая се да си върша работата както трябва, а последния път, когато бях с нея, тя още беше напълно упоена.

Махит кимна.

— Насаме. Пет минути насаме.

Откопчи полека пръстите на Три стръка морска трева от ръката си и се върна (напрягаше се да не залита, да не трепери и да не издава с нищо колко гадно е главоболието) в стаята, където се събуди.

Пет веранди я последва вътре и затвори вратата.

— Толкова си зле, значи? — попита тя. — И не искаш твоите приятели да знаят?

— Можеше да е по-зле — отвърна Махит. — Струва ми се, че повечето функции на нервната ми система не са засегнати. Искам да чуя какво открихте. В старата машина. Повредена ли беше?

— Няколко наносхеми са съсипани. Поне на пръв поглед. Поначало изглеждаха слаби. Устройството е много крехко — докосване би стигнало да причини късо съединение. За да науча повече, би трябвало да разглобя всичко. Процес, който предвкусвам с нетърпение.

— Интересно — смънка Махит.

Поне научи… нещо. Можеше да е саботаж. Или просто механична повреда.

— Да, много интересно. А сега нека те прегледам.

Махит стоеше неподвижно, докато Пет веранди се взираше придирчиво в раната, после изпълни указанията й за елементарен неврологичен тест, на каквито я бяха подлагали и в Лзел. Продължи по-малко от пет минути. По-точно три.

— Бих ти препоръчала да си почиваш — каза Пет веранди накрая, — но е безсмислено. Хайде, излезте от дома ми. И ти благодаря за това увлекателно преживяване.

— Не оперирате варвари всеки ден, а?

— Не се случва всеки ден варварка да ми остави образец на варварска технология.

„Що за игри подхващаш, Махит?“ Не успя да отгатне дали Искандр й е сърдит, или се възхищаваше на стореното от нея — даде просто така онова, с което той си бе купил благосклонността на императора.

Скоро след това тримата се прикриваха в сенките на сградата, където живееше Пет веранди, пропъдени дори от това съмнително безопасно място. Махит се подпираше на Три стръка морска трева и съжаляваше, че не изпи водата, преди да излязат. Гърлото я болеше от пресъхването. Звъниград Шест в тъмните часове от полунощ до зазоряване беше и притихнал, и шумен: между сградите отекваха далечни шумове от гръмък писклив смях, чупещо се стъкло… крясък, заглушен веднага… но улицата, на която стояха, беше съвсем безлюдна и осветена само от бледите неонови очертания на номерата по зданията, оформени в графичен стил, който беше старомоден дори в очите на Махит. Нов преди петдесетина години, но още не беше станал антика.

— Цветче — започна Три стръка морска трева с напрегнат шепот, — кога имаше намерение да споделиш с нас, че тази икспланатл без лиценз е замесена с група антиимперски активисти?

По лицето на Дванайсет азалии не можеше да се различи изражение, но се долавяше колко е засегнат.

— Тя е нелицензиран икспланатл в Звъниград Шест. Не знам защо си очаквала да не е замесена с такава група. Тръстико, работиш в министерството на информацията, дръж се подобаващо.

— Точно така се държа — избълва думите тя. — Задавам въпроси за връзките и влиянията, от които зависи мой скъп приятел…

— Престанете — скастри ги Махит. Говоренето й причиняваше болка и щеше да става по-зле, ако не си наложеше мълчание задълго. — Ръфайте се на друго място и в друго време. Как ще се върнем в двореца?

След въпроса чуваше само дишането на двамата, което се сливаше в общ звук. Накрая Три стръка морска трева каза:

— Не можем да пътуваме с влак, защото до сутринта няма влакове.

— И ако Една мълния наистина стоварва войски от корабите си на космодрума, сутринта също няма да пътуват никакви влакове — добави Дванайсет азалии.

— Я се вижте колко сте полезни — подхвърли Махит. Прозвуча точно както би го казал Искандр. В момента не се чувстваше способна да прецени дали това е проблем. — Ако не можем да се върнем по същия маршрут, какво друго ни остава? Можем ли да стигнем пеша?

— На теория — да, но ще вървим цял ден до Централните области — отговори Дванайсет азалии.

— Ние можем — поправи го Три стръка морска трева. — Махит обаче може да тупне на земята още първия час.

Махит нямаше как да не признае, че е вярно.

— Дори без да отчитаме моето състояние — каза им тя, — цял ден е прекалено много. Трябва да се срещна с императора тази нощ. Преди разсъмване, ако измислим как да го уредим.

Трепереше. Не знаеше кога започна. Не беше чак студено, а и имаше жакет, просто обгърна тялото си с ръце. Три стръка морска трева издиша бавно и със съскане през зъби.

— Имам идея, но Цветчето няма да я хареса.

— Първо ми кажи — сопна се Дванайсет азалии, — вместо да правиш догадки какво ми харесва и какво — не.

— Обаждам се на нашите началници в министерството на информацията и ги осведомявам, че сме закъсали тук, докато сме събирали сведения за тези антиимперски активисти, после настоявам да ни приберат. Ако желаеш, мога да им се обадя от място, което не е близо до този адрес. Ще направя услуга на Пет веранди, която не уби моята посланичка.

— Права си, не ми харесва — потвърди Дванайсет азалии. — Издаваш мои контакти.

„Я се замисли какви причини би могла да съчини за твоето присъствие тук“ — обади се Искандр като досаден шепот в съзнанието на Махит.

„Искандр, моите съюзници не са много.“

„А колко съюзници има твоята асистентка?“

„Недостатъчно. Но аз съм една от тях.“

„Засега.“

— Стоим на улицата — напомни Махит. — Предпочитам да ме прибере министерството на информацията, а не да чакам агентите от министерството на правосъдието, които дебнеха Дванайсет азалии, или да се промъквам някак към Срединната област при опит за военен преврат.

Три стръка морска трева се смръщи.

— Още не е преврат, макар че може и да стане до сутринта… не знам как се стигна до това толкова бързо.

— Ами да се размърдаме — подкани ги Махит. — Хайде да се върнем на гарата и да се обадим оттам.

Ходенето към гарата не беше приятно. Имаше повече хора по улиците, дори по тъмно, събираха се на кръстовища, разговаряха тихо. Веднъж й се стори, че зърна изваден нож с гадно извито острие, някой се перчеше с оръжието сред група младежи, на чиито ризи се открояваше рисунката с осквернения боен флаг на Тейкскалан. Смееха се. Тя вървеше с наведена глава, гледаше пристъпващите ходила на Три стръка морска трева и продължаваше крачка след крачка. Когато се добраха до гарата, главоболието й се засили толкова, че май можеше да погълне малък кораб, доближил прекалено центъра на тежестта му. Седна на една от пейките край заключената врата, присви колене към гърдите си и опря чело на тях. Натискът помогна мъничко — поне я разсейваше, докато Три стръка морска трева се обаждаше с полугласно мърморене по облакохвата си.

Дванайсет азалии седна до нея, без да я докосва, а на нея й се искаше… ох, как копнееше за облекчаващото внимание на Три стръка морска трева и това беше най-безполезното й желание от много часове. Или дори от дни.

„Дишай“ — подсети я Искандр и тя се опита. Равномерно, с бавно броене до пет при вдишване и отново до пет при издишване.

Три стръка морска трева приключи разговора и съобщи:

— Някой ще дойде тук до петнайсет минути.

Седна от другата страна на Махит. И тя не я докосваше. Махит си дишаше, главоболието намаля леко, колкото да вдигне глава, щом чу шума от двигателя на доближаваща наземна кола, без светът около нея да се завърти твърде зле.

Съвсем стандартно возило: черно, без нищо набиващо се на очи. Отвътре излезе млад мъж с униформата на министерството на информацията — оранжеви маншети и всичко останало. Склони глава над върховете на пръстите си и попита:

— Асекрета, това ли са всички ваши спътници?

— Да, всички сме тук — потвърди Три стръка морска трева.

— Настанете се в колата, моля. Ще ви върнем скоро в центъра на Града.

Изглеждаше прекалено лесно. Махит подозираше, че е точно така, но и знаеше, че няма какво друго да направи, освен да остави всичко да се случва. На задната седалка се потопи в блажен сумрак, миришеше на почистващи препарати и тапицерия. Тримата се наместиха с плътно допиращи се крака и Три стръка морска трева я потупа по коляното само веднъж, щом потеглиха. След този кратък мил жест Махит потъна в безпомощен изтощен сън, унесена от движението.