Спомен, наречен империя

13

След време Махит щеше да си спомня откъслечно остатъка от следобеда: отделни моменти, лишени от връзка помежду си заради разтягането и изкривяването на времето под натиска на изтощението. Първото й впечатление от апартамента на Дванайсет азалии бяха стените, покрити с творби — копия на картини от други светове, рисувани с маслени и акрилни бои или графики, масова продукция, затова пък качествена, — и чудатото притеснение на домакина, щом тя спомена колко са хубави, като че тук почти не идваха гости, които да коментират художествения му вкус. Горещите струи на душа като игли в неговата баня, тейкскаланският сапун, неизменно ухаещ на цвете с изплъзващо се име, някак пиперлив аромат, който от чужд ставаше все по-привичен. Усещането за плата на взетите назаем широки панталон и риза, от сурова коприна и твърде къси, стигащи само до средата на прасците и предмишниците й. И колко нелепо беше да легне на широкия диван, а после — нищо, допирът и звукът се стопиха за миг.

Плътно опрян гръб в нейния — Три стръка морска трева се бе изтегнала до нея. Отвори очи за смътно движение в холоекрана. Дванайсет азалии ядеше с дълги пръчици някакво ястие с макарони, скръстил крака на кресло, и гледаше цензурирана версия на завършващите протести зад прозорците, тя чу далечния трясък на чупещи се стъкла и пак потъна в собственото си съзнание за малко, в онази тъма, където трябваше да бъде Искандр.

Когато се събуди докрай, беше съвсем тъмно. Дванайсет азалии бе заспал на масата до съда с гозбата, опрял глава на ръцете си, холоекранът още работеше без звук: променливото изображение хвърляше отблясъци по лицето му. Махит се отдели полека от дивана и Три стръка морска трева, която дори насън изглеждаше бледа и болнаво сивкава. (Дали се бе възстановила достатъчно от удара по нервите? Не й се вярваше да е така.) Отиде при прозореца. Улицата отвън бе притихнала. Златистата безизразна маска на слънчев лъщеше на кръстовището. Поне четирима от тях бяха в този спокоен жилищен квартал, бдяха заплашително.

Бомби в ресторант. Демонстрации. А сега и размирици. Ако Една мълния наистина контролираше слънчевите, присъствието им тук беше признак колко се стараеше този яотлек да покаже, че е единствената сила, опазваща реда, в бързо влошаващата се обстановка на социално напрежение и тревога. Според Махит това беше умен подход. И щеше да го смята за още по-умен, ако на Една мълния не му се налагаше да ръководи завоевателна война, за да докаже, че е достоен да бъде император. И все пак повтарящите се опити на слънчевите да я убедят да се подчини не на императора или на Града, а именно на Една мълния показваха по-дълбока рана в способността на Шест посоки да контролира Тейкскалан, отколкото тя бе очаквала. Колко бе загубил досега?

Никога не се бе замисляла сериозно колко варварски (още изпитваше страшничка лека тръпка да използва тази дума в тейкскаланския език спрямо хората, които го говореха) са всъщност начините за предаване на властта в Тейкскалан. Извън разказаното в епоси и песни завладяването на империята чрез публична възхвала си беше жесток процес, напълно безразличен към всички места и хора, които трябваше да бъдат покорени, за да звучи възхвалата правдоподобно.

Холоекранът още показваше новини. Яркочервени символи се плъзгаха неспирно по долната половина в чаровно нескопосани строфи: „Незабавно насочете вниманието си! / Предстоящото е ново и важно! след две минути по Осми канал!“.

Махит побутна Дванайсет азалии по рамото и той се сепна.

— Какво? — Плъзна длан по лицето си. — О, ти си станала.

— Как превключваш каналите на твоя холоекран?

— Ъъ… Какво искаш да гледаш?

— „Новото и важното“ по Осми канал.

— Осми канал е за политика и икономика… почакай малко…

Очите му зашаваха едва доловимо под облакохвата и изображението се промени.

„Осми канал!“ увисна в горния десен ъгъл върху картина от мостика на някакъв огромен кораб: лъскаво пространство от студен метал и бледи светлини, титан и стомана, златистият тейкскалански боен флаг бе разпрострян по стената в дъното, перчещ се със снопа от слънчеви лъчикопия. Пред него стоеше мургав мъж с грубовато лице, тънки устни и високи скули. Лицето бе като обработен камък, предназначен да смазва. Униформата му блестеше в сребристо от ширити, ордени, медали и ленти.

— Една мълния — промълви Дванайсет азалии. — Ей, Тръстико, събуди се да видиш това.

Три стръка морска трева се избута нагоре с ръце. На едната й буза имаше следи от възглавниците, но гледаше съсредоточено.

— Как ще проспя пропагандата, в никакъв случай не ми е присъщо — промърмори тя.

— Няма да приличаш на Единайсет грънчарски колела каза й дружелюбно Дванайсет азалии.

И Махит се поддаде на внезапния копнеж да има приятели, които биха подхвърляли такива закачки. Да има приятели както в Лзел.

— Тихо, яотлекът говори, засили звука — помоли Три стръка морска трева.

Наистина говореше. И беше гръмогласен — Една мълния не наблягаше на ораторското майсторство, затова пък можеше да бъде чут отдалеч. Махит си представи какво е да бъдеш негов войник… и докато той произнасяше думите твърдо, натъртено, с тон на безмерна и неотложна загриженост, започваше да долавя защо неговите войници биха го последвали и срещу императора, на когото всички се бяха заклели да служат.

— Дори в орбита, веднага след като се завърнахме към сърцето на света от нашата успешна кампания в системата Одил, в моя кораб „Двайсет ярки залеза“ научихме за хаоса и липсата на сигурност, развихрили се по улиците на Скъпоценния камък на света…

Незнайният ръководител на предаването се зае услужливо да вмъква кадри от протестите. Махит разпозна гледката от прозореца на Дванайсет азалии преди няколко часа, запита се къде ли са били камерите и още колко хора са гледали през тях. Пак се замисли за Града като алгоритъм: за пръв път осъзна толкова ясно, че нито един алгоритъм не е независим от своите създатели. И не може да бъде. Алгоритъмът има начално предназначение, колкото и далеч в миналото да е останало то — първопричината да бъде създаден от някой човек, ако ще след това да се е развил и преобразил. В алгоритъма на Десет бисера, управляващ Града, са заложени тогавашните интереси на Десет бисера. Град, управляван от алгоритъм, проектиран да реагира на тейкскалански желания, не може да бъде независим от тези желания, и то засилени, изкривени от самообучението на машината. (Град под управлението на алгоритъм, създаден от Десет бисера, би могъл да се опълчи внезапно срещу всеки, когото Десет бисера посочи — а той действа в сговор с министерството на войната, ако министерството на войната е… ами ако вече е на страната на Една мълния и има някакво споразумение с министерството на науката?)

В новините показваха не само тази улица, запълнена от гневни тейкскаланци. Явно бе имало същински масов изблик на протести за мир в този район. Камерата неизменно се насочваше навсякъде към лилавите цветя по реверите и раменете на мнозина протестиращи.

Махит се досещаше, че „Осми канал, икономика и политика“ несъмнено не е на хранилката на Трийсет делфиниума. Не и с този подход, а и едновременно с кадрите продължаваше записът от речта на Една мълния срещу протестите, гласът му тътнеше:

— Аз и всички храбри поданици на Тейкскалан, с които имам честта да служа, сме съпричастни със стремежите на хората от Скъпоценния камък на света, мечтаещи за мир и благоденствие… но от висотата на нашата гледна точка над вас, ние съзираме ясно онова, което вие не можете да видите. Вашите искрени желания са опорочени от себелюбивите кроежи на имперския сънаследник Трийсет делфиниума.

Три стръка морска трева вдиша рязко, въздухът изсъска през зъбите й в съвършен синхрон с мълчанието на Една мълния — даваше миг-два на всички зрители да преживеят потреса.

— Имперският сънаследник не е загрижен нито за войната, нито за мира! — загърмя отново гласът му. — Имперският сънаследник е загрижен за печалбите! Нито би одобрил, нито би финансирал тези протести, ако нашата война бе насочена към който и да е от другите сектори… но този сектор застрашава неговите интереси!

— Да бе, хайде, кажи ни, изплюй камъчето — промърмори Три стръка морска трева.

Махит я стрелна с поглед — взираше се вцепенена, настръхнала, очите й пламтяха.

— … в този квадрант е разположена Станция Лзел, незначителна независима територия, която без знанието на населението на Тейкскалан е снабдявала Трийсет делфиниума с незаконна и безнравствена технология за неврологично усъвършенстване. Не ми е трудно да се досетя, че анексирането на тази станция ще прекрати тайните доставки, затова той се чувства принуден да опорочи за свои цели благородните стремежи на народа, на който служим и двамата, за да подклажда размирици!

— Това вече е интересно — ахна Три стръка морска трева в мига, когато Дванайсет азалии изключи холоекрана.

— Това е проблем — натърти той. — Махит, вярно ли е?

— Не, доколкото знам.

Махит не успяваше да проумее защо Една мълния е решил, че тъкмо Трийсет делфиниума иска имаго-машини, а не Шест посоки, камо ли как яотлекът поначало е разкрил това, освен ако не беше безогледна пропаганда… Тя въздъхна.

— Ето го истинския шибан проблем — „доколкото знам“ не е достатъчно.

Дванайсет азалии седна тромаво срещу нея.

— Доколкото знаеш, посланик Агхавн не е снабдявал Трийсет делфиниума с… незаконна технология? За неврологично усъвършенстване? С безнравствена технология? За кое от всичко това не си сигурна, госпожо посланик?

Цялата тази история стана внезапно твърде вбесява ща. На Махит толкова й втръсна от разграничаването на недоловимите разлики в значението на една или друга тейкскаланска фраза, от усилията да промени смисловото ударение на изречението така, че да прозвучи правилно. От усилията да не си противоречат казаното на Три стръка морска трева, казаното на Дванайсет азалии и премълчаното.

(Императорът й каза: „Кой друг може да осигури осемдесет мирни години“. Призляваше й от все по-силната увереност, че може и да е прав, като се знае какви са възможните му наследници и колко настървени изглеждат да разбунват хората в Града за разруха и насилие заради собственото си възкачване на трона.)

Заболяха я мускулите на челюстите от скърцане със зъби.

— Посланик Агхавн не е снабдявал с нищо подобно Трийсет делфиниума. Доколкото знам. Обаче не съм съвсем наясно какво е безнравствено в Тейкскалан — защо неврологичното усъвършенстване е такъв проблем за вас?

— Но е снабдявал с тях все някого! — възкликна Дванайсет азалии, сякаш намерил удовлетворително решение на логическа задача.

— Обещал му е — примирено каза Махит, — затова имам по-голямо влияние, отколкото иначе бих могла да имам. Ако наистина бе изпълнил обещанието, преди да бъде убит, не бих имала нищо, с което да се пазаря.

— Махит — намеси се Три стръка морска трева с неприятна за нея невъзмутимост, — вече имам някои подозрения какво сте обсъждали с Негово сияйно величество.

— Опитите да скрия нещо от тебе са губене на време, нали? — подхвърли Махит.

Искаше да опре чело в масата на Дванайсет азалии и може би да си удари главата в плота няколко пъти.

Три стръка морска трева я докосна в мимолетен успокояващ жест и сви рамене.

— Аз съм твоята асистентка. Формално погледнато, не би трябвало да крием нищо една от друга. Ще поработим по въпроса.

— Трябва ли? — промълви Махит безпомощно, а след като Три стръка морска трева изобрази правдиво усмивка на човек от Лзел с оголени зъби и тя отвърна неволно със същото изражение, повтори въпроса си: — Защо тази технология е безнравствена! Кажи ми, щом няма да криеш нищо.

— Съвсем малко неща са безнравствени — започна Три стръка морска трева. — Яотлекът се опитва да привлече твърдите традиционалисти, привърженици на закона и реда, и на парадите всяка пролет. Махит, все пак има нещо смущаващо във вашите имаго-машини. Ние не харесваме устройства… или химикали, които правят интелектуалните способности на човека по-големи от естествените.

— Явила си се на изпитите, нали? — вметна Дванайсет азалии. — Питам за имперските тестове.

Махит кимна. За нея те бяха удоволствие след безкрайните проверки за съвместимост с имаго — само тейкскаланска литература, история и език, яви се на тях заради себе си и с надеждата, че може някой ден да получи виза за средоточието на империята.

— Ние до голяма степен сме това, което помним и преразказваме — изтъкна Три стръка морска трева. — И това, което е образец за нас — епосът, стихотворението. Неврологичното усъвършенстване е хитруване.

Дванайсет азалии добави:

— Незаконно е да се използват на изпитите. Все има скандали през няколко години…

За Махит беше трудно да приравни имагото — съчетание от личности, съхраняването на умения и спомени поколение след поколение — с измамите на изпити.

— Сигурно е по-оплетено, отколкото го представяте — измамите са незаконни, но кое е безнравствено?

— Безнравствено е да се представяш за някого, комуто не би могла да подражаваш — отвърна Три стръка морска трева. — Например да носиш чужда униформа или да изричаш репликите на Първия император от „Песен за Основаването“ и същевременно да подготвяш предателство срещу Тейкскалан. Нередността е в представянето на едно нещо за друго. Как да знам, че ти си ти? И че съзнаваш какво се опитваш да съхраниш?

— Вие натъпквате мъртъвците с химикали и не допускате нищо да изгние — хора или идеи, или… или лоша поезия, каквато всъщност има, ако ще и да е в съвършен ритъм — заяви Махит. — Дано ми простите, че не съм съгласна с вас за подражанието. Всичко в Тейкскалан е подражание на нещо, което би трябвало вече да е мъртво.

— Ти Искандр ли си, или Махит? — попита Три стръка морска трева.

И май това беше ключовият въпрос — дали тя е Искандр и когато го няма?

Всъщност имаше ли изобщо Махит Дзмаре в контекста на тейкскалански град, тейкскалански език, тейкскаланска политика, с които бе просмукана като с имаго, на което не подхожда, пипала на памет и опит като проникнала в нея бързо растяща гъба.

— Три стръка морска трева, какво обхваща тейкскаланската представа за аза? — попита както преди всичко това да започне.

Асистентката й разпери ръце в неловък и невесел жест.

— Не съм сигурна. По-малко, отколкото представата на хората от Станциите. За… повечето от нас.

— Иначе малкото представление на Една мълния по Осми канал нямаше да постигне нищо — добави Дванайсет азалии. — Само намекът, че Трийсет делфиниума не само използва населението за свои цели, но и тези цели са… порочни, жалки, а човек, който се нуждае от подобрения, очевидно не е достоен да бъде император…

— Мисля — прекъсна го Три стръка морска трева, — че ще има гражданска война.

И доста неочаквано закри лицето си с длан, като че се опитваше да спре сълзите си.

Дванайсет азалии бе извел Три стръка морска трева от стаята, Махит още чуваше гласовете им в тих разговор от кухнята зад ъгъла. Досега не бе виждала асистентката си толкова разстроена. Нито когато животът й беше застрашен, нито когато самата Махит беше смущаваща, чужда и челата, нито след шока от Града. Но сега се сгърчи като метал, подложен на твърде силно облъчване, щом собственият й забележително аналитичен ум стигна до отговора, който Махит вече знаеше: Тейкскалан се клатушкаше на ръба, малко му оставаше да се самоизяде жив.

Махит си мислеше, че може да я разбере поне чрез аналогията и копнежа, ако не по друг начин. И за нея беше трудно да понесе самата идея, че Тейкскалан не е нещо трайно, непоклатимо, вечно. А тя беше варварка, чужда частица, нищо повече от същество, обичащо (нима? все още ли?) литературата и културата на империята, тук не беше нейният дом', никога не го бе възприемала като границите на света, както беше за Три стръка морска трева, а само като формата, която променя истинския вид на света, притегляне на огромна маса, изкривяващо пространството.

Въпреки това възприе с ужас сълзите, капещи под пръстите на Три стръка морска трева, олекна й, когато Дванайсет азалии я отведе в кухнята да пие вода и да получи утеха, каквато може да предложи стар приятел. Остана сама за малко, бръкна във вътрешния джоб на жакета и извади плячката, която измъкна от апартамента си — рулото, навито като фалшиво инфоекранче, с новото съобщение от Станция Лзел и имаго-машината на Искандр.

Сложи ги на масата пред себе си. Не бяха по-големи от палеца й до втората става: бледосребристата машинка като паяче, която бе побрала Искандр Агхавн, и тънката сива тръбичка, запечатана с червен восък и лепенки на червени и черни ивици за междупланетна кореспонденция. Тя плъзна внимателно нокътя на палеца си по восъка, за да го среже, крехката червена ивичка се изви настрани. Печатът беше по-скоро символичен: за пощенски служител би било съвсем лесно да отвори съобщението и да го запечата отново незабележимо, стига да поиска. Печатът беше метафоричен, тя беше принудена да разчита на тейкскаланските убеждения за личната тайна и приличието…

Както и на шифроването на Лзел.

Преди да разгъне листчето, повтори движението, просто плъзна нокът по метала на имаго-машината с Искандр, докосваше онова, което бе докосвало него. Онова, което се бе намирало в него. Централният правоъгълен чип, вече матов, сякаш металът бе разяден, и всички дълги нишки от ъглите, фрактални разклонения, прониквали в ствола на мозъка. Усети като отглас болка в основата на черепа си, където бе поставена собствената й машина.

Пак шифроване на Лзел: никой не можеше да се добере до Искандр, кодиран в паметта на машината с всички негови знания. Онези липсващи петнайсет години, които бяха останали недостъпни за нея дори когато Искандр в нейното съзнание функционираше правилно. Колко й липсваше.

(Дали би го харесала — човека, който е продал на Шест посоки тайните на Лзел? Безпокоеше я подозрението, че отговорът е „да“. И стореното от него не би имало никакво значение, ако можеше отново да разполага с истински съюзник.)

Махит разчупи остатъка от восъка върху съобщението и приглади листа върху масата с двете си ръце.

Написаното не беше каквото тя очакваше. О, да, привидно всичко беше наред… през първите мигове, докато се взираше в съобщението. Абзаци от букви — азбуката на Лзел с всичките й трийсет и седем букви, стряскащо познати, но и непознати. Поздравът в началото беше ясен знак, че за следващия абзац е използван собственият й шифър със заместване въз основа на тейкскаланската граматика. Но тревогата й се пробуди от параграфа по-надолу — за него бе използван шифър, който не само не познаваше, но и никога не бе виждала.

Е, нали се надяваше да е шифровано добре…

— Дванайсет азалии?… — подвикна към кухнята.

— Да?

— Имаш ли речник? По-точно „Стандартната имперска книга на символите“?

— Всеки я има — провикна се и Три стръка морска трева и по гласа й почти личеше, че е плакала.

— Знам! — каза Махит. — Затова я избрах… Е, имаш ли я?

Дванайсет азалии се върна в стаята и се взря с любопитство в разгънатия лист.

— Това ли е вашият език? Има толкова много букви.

— Много са според тебе, но „Стандартната книга“ съдържа четиресет хиляди символа.

— Но азбуките би трябвало да са прости. Поне така ни казват по време на курсовете в министерството на информацията. Почакай малко, ще донеса речника.

Все пак имаше книгата. Махит вероятно можеше да си купи екземпляр в който и да е магазин, но й олекна, че не се налагаше да търси магазин в това разбунено състояние на Града.

Донесената от Дванайсет азалии книга тупна тежко до лакътя й. Издадена като кодекс, имаше повече от четиристотин страници с таблици на граматиката и символите.

— За какво ти е?

— Седни — покани го Махит. — И гледай как издавам някои държавни тайни на Лзел.

Той седна. След малко се появи Три стръка морска трева със зачервени очи и се настани до него.

Чувстваше се странно да дешифрира пред публика… но Махит вече разбираше, че е обвързана с двамата. Те останаха с нея, защитаваха я, изложиха се на политическа и физическа опасност заради нея. Пък и тя не им казваше как да разчетат шифъра, само коя книга да използват. Не се забави много — тя бе измислила този шифър, знаеше как да си служи с него.

Първият абзац на съобщението обозначаваше подателя — Дардж Тарац. Махит беше близо до изненадата: съветникът от името на миньорите й бе писал, а не Акнел Амнардбат от наследството. Но ако беше вярна догадката на Декакел Ончу в тайното й послание, че Амнардбат е виновна за саботажа на нейната имаго-машина и затова е толкова увредена, дали Тарац не се е… намесил? Прехванал е съобщението и е решил той да отговори?

Ако повярваше в това, значи приемаше подозренията на Декакел Ончу (за които не би трябвало да е научила) като истина. А Тарац не би могъл да научи за предупреждението на Ончу към Искандр. Тарац е искал да общува с Махит Дзмаре, която може би има достъп до своето имаго на Искандр Агхавн, а може би няма, но несъмнено не знае защо го няма. Ако го няма. Или саботажът може да е съвсем различен, дължи се на някакъв неин недостатък и няма нищо общо с вражди между далечни съветници.

Нека започне с идеята, че Дардж Тарац иска да говори с нея, независимо дали е осведомен за саботажа на Амнардбат, ако тя изобщо е замесена в саботаж. Съветникът от името на миньорите беше загрижен почти винаги за проблемите на отбраната и независимостта, с това си извоюваше гласове. Ако това съобщение беше от Тарац, значи поне някой се отнасяше сериозно към заплахата за суверенитета на Лзел, в която можеше да се превърне завоевателна война на Тейкскалан.

Да започне с това, в което може да бъде абсолютно сигурна, а да се занимава с фантазии за саботаж по-късно (нали ще бъде приятно, ако не се окаже виновна за тези разрастващи се неврологични смущения… ама че губене на време е това умуване).

Махит подреди символ по символ остатъка от абзаца, който можеше да дешифрира. Потвърждаваше получаването на нейното съобщение (един символ), благодареше й за това (още един) и я уведомяваше, че шифроването с книгата е на недостатъчно равнище за останалата част от съобщението, което съдържа конкретни указания за действие, произтичащи от важна информация, недостъпна за Махит до този момент. (Това се съдържаше в шест символа и последният от тях беше адски озадачаващ, тя го срещаше за пръв път. Оказа се тейкскаланската дума за „тайна, която досега не е разкривана пред непосветени“. Разбира се, имаха и такава дума.)

— Да, да — мърмореше си тя, — и как да дешифрирам останалото…

Три стръка морска трева се подхилваше, Махит вдигна глава да я опари с поглед и тя вдигна ръце в гузен жест.

— Харесва ми да те гледам как работиш. Справяш се много бързо дори когато си объркана. Би могла да научиш истински шифър, един от нашите, ако запаметиш модните стихотворения на сезона…

— Това е лесно — сопна се Махит все още сърдито. — Но и те не са истински шифър. Три стръка морска трева. Тоест… не са истинско криптиране. Шифрите чрез заместване се разгадават с лекота, ако имаш свестен изкуствен интелект и знаеш ключа. Книга със символи или стихотворение.

— Знам — съгласи се Три стръка морска трева. — Не са криптиране, а изкуство и ти би ги овладяла добре.

Що за странна закачка. Махит вдигна рамене и пак се взря в последното изречение от единствения абзац, който успя да разбере.

„Шифър II опазен/затворен/заключен || (лично/наследено) знание (разположено в) || (принадлежащо на)“

И накрая отчетливо с букви от Станциите — „имаго-Искандр“.

Кодът за дешифриране на останалата част от съобщението с неговата „тайна, неразкривана на непосветени“ се намираше в знанията на Искандр, не в нейните. И Дардж Тарац бе очаквал тя да има достъп до тях. (Значи не би могъл да знае за саботажа. Или е очаквал опитът за саботаж да се провали, тя и Искандр да са се съчетали достатъчно и каквато и да е повреда на машината, която ги обединява, не би попречила тя да дешифрира текста.)

Искандр, който беше неизправен. И наполовина липсваше, независимо дали поради саботаж, или заради неврологични увреждания в нея, вместо да присъства в Махит. А тя не можеше по никакъв начин да стигне до него. Проклятията във всеки познат за нея език не бяха достатъчни за това, дори най-лошите думи в „Стандартна книга на символите“ не бяха толкова мръсни. Как да обясни „загубих другата половина от себе си, а се нуждая от него“ на тези двама тейкскаланци, които допреди малко обясняваха старателно защо нещата като имагото на Искандр са безнравствени? Как би могла дори да подхване разговора?

Изтърси безпомощно:

— Аз съм прецакана безнадеждно.

Зачака реакцията им. Имаше я — Дванайсет азалии като че се разтревожи, все едно не знаеше какво да прави, ако варварката се облее в сълзи… а от лицето на Три стръка морска трева изчезнаха последните следи на покруса, върна се към пълното, всеобхватно съсредоточаване на мисълта.

— Вероятно, но ако ни кажеш защо е така, може би ще успея да ти предложа нещо.

И Махит прозря изведнъж защо на Три стръка морска трева, а не на Дванайсет азалии са възложили работата на културна асистентка. Някои способности подхождаха за анализ, за добро вникване в ситуации, за извличане на информация… но други даваха решителност, а Три стръка морска трева преливаше и от едните, и от другите.

Махит изопна рамене. Напрегна волята си. За да оцелеят и тя, и Станция Лзел в предаването на властта от Шест посоки на неговия наследник, нуждаеше се от цялата помощ, която асистентката й беше готова да й предложи.

„Ето го момента, Искандр. Ще поверя нашия живот в ръцете на човек от Тейкскалан. Как си се чувствал, когато и ти си го направил?“

Осъзна, че не отправя мислите си към мълчащия имаго-Искандр, а към мъртвеца, който би могъл да я чуе само ако някак получи достъп до какъвто отпечатък от него е останал като непотърсен призрак в имаго-машината.

— Очакваше се да имам Искандр Агхавн или поне някаква негова версия в съзнанието си — нося в себе си същата имаго-машина като тази. — Махит стисна с палец и показалец машината на Искандр. — Моето копие на спомените му е отпреди петнайсет години. Или щеше да бъде, ако той още беше с мен… но не е, откакто видях трупа му в първия си ден тук. Или аз, или той сме увредени.

— Махит, поне за това се бях досетила — вметна Три стръка морска трева.

— Но аз не бях…

— Цветче, ти си с нас от тази сутрин.

— Наистина ли имаш такава машина в себе си? Какво чувстваш?

Той сякаш задаваше въпроса „Боли ли те?“ на човек с мехур от изгаряне. Що за нелепост. Махит въздъхна.

— Дванайсет азалии, това няма нищо общо с проблемите ми в момента, но обикновено е приятно, само че сега не работи, а той ми е необходим.

— Заради съдържанието на кодираното съобщение — довърши Три стръка морска трева.

— Да, защото той има ключа за разшифроване, а аз трябва да знам какво моето правителство иска да правя.

Кратко мълчание. Махит се чудеше дали Три стръка морска трева чака още някакво признание, някакво полезно сведение, от което да се възползва в помощта си като нейна културна асистентка. Но нямаше нищо друго освен съобщението, Махит и кухата наелектризираща тишина в главата й.

И тогава Три стръка морска трева каза:

— А този Искандр? — Сочеше имаго-машината на масата между тях. — Предполагам, че и той го знае.

Проблясък на психосоматична болка от въображението на Махит: мъничкият белег в основата на черепа й се отваря, новата тежест на имаго-машина, сгушена при розово-сивите гънки от нервна тъкан. Всичко това — отново.

Обви с пръсти остатъка от Искандр Агхавн, убития посланик, сякаш искаше да го скрие от проницателния тейкскалански поглед на Три стръка морска трева.

— Нека помисля за това — каза Махит.