Сребристи сенки

Глава 14 Ейдриън

Исках да повярвам на Сидни, когато ми каза, че държи всичко под контрол, но ми беше трудно, особено имайки предвид, че тя бе доста уклончива и лаконична за подробностите от живота й в онова място. Ала вместо да се притеснявам, аз се опитах да се съсредоточа върху някои положителни неща. Например: че можех да разговарям с нея и колко добре и здрава изглеждаше тя, поне привидно, въпреки тайнствеността й за поправителния център.

Леля Татяна, понякога мой помощник, а понякога адвокат на дявола, никак не облекчаваше живота ми.

Кой знае какво правят с нея? — обади се тя в главата ми. — Може би точно в момента страда, крещи и умолява да отидеш да й помогнеш, а ти си седиш тук.

Сидни е добре — възразих твърдо. — Очевидно не е в идеална форма, но тя е издръжлива.

Обаче леля Татяна не мирясваше.

Тя иска така да мислиш, но тайно жадува да отидеш при нея.

Гневът ме убиваше — както и вината.

Опитвам се! Ако можех, вече щях да съм при нея. Не ме карай да се чувствам по-зле, отколкото вече съм.

— Ейдриън?

Това беше Маркъс, говорещ на глас. Той се взираше настойчиво в мен от другата страна на масата в ресторанта, изтръгвайки ме от въображаемия диалог.

— Къде беше? — попита реалният ми събеседник. — Три пъти ти извиках името.

— Извинявай, просто съм уморен — излъгах аз.

Маркъс кимна, повярвал на думите ми.

— Готов ли си да потегляме?

Ние бяхме спрели да похапнем набързо след разговора с Карли и сега бяхме готови да продължим пътуването до Бойзи. Пътят беше доста дълъг, за да го изминем за един ден, затова пренощувахме в скромен мотел в покрайнините на Лас Вегас, далеч от местата за развлечения по „Стрип“, които обикновено посещавах. Макар че изобщо не ми пукаше. Единствената ми грижа беше да намеря прилично място за спане, за да мога да се свържа със Сидни. На следващата сутрин, след като тези задачи бяха изпълнени, двамата с Маркъс отново поехме на път към Картофения щат.

— Щатът на скъпоценните камъни — поправи ме Маркъс, когато ме чу да го наричам така.

— Какво?

— Айдахо е щатът на скъпоценните камъни, а не на картофите.

— Сигурен ли си? — попитах, без дори да се опитвам да прикрия скептицизма си. — Постоянно слушам за картофите от Айдахо. Нито веднъж не ми се е случвало някой да се похвали: „Леле, моят годежен пръстен е с рядък диамант от Айдахо“.

Върху устните му заигра усмивка, но очите му останаха вперени в шосето пред нас.

— Напълно.

Не бях чак такъв мазохист, че да се впусна в тривиален спор с бивш алхимик, но когато пресякохме границата на щата Айдахо и започнаха да се мяркат табели с надписи „Прочути картофи“, се изпълних с увереност кой е правият по въпросната тема.

Споменаването на скъпоценни камъни ме подсети, че все още носех у себе си копчетата за ръкавели на леля Татяна, при това в джоба на джинсите. Отначало ги пъхнах там, за да не се изгубят по време на полета, но сега ги подлагах на друга опасност — мъкнех със себе си цяло богатство, което лесно можеше да изпадне от джоба ми, ако проявя небрежност. Извадих едното от копчетата, възхищавайки се на диамантите и рубините, искрящи на слънчевата светлина. Може и да беше глупаво, но когато бяха с мен, имах чувството, че ми носят късмет, сякаш леля Татяна ми помагаше — искам да кажа истинската леля Татяна. А не въображаемият ми инквизитор.

Някъде привечер двамата с Маркъс пристигнахме в Бойзи и подкарахме направо към адреса, който ни даде Карли. Оказа се скромен жилищен комплекс, а апартаментът на Кийт се намираше на първия етаж, с малка тераса отпред. Когато никой не отвори вратата, приседнахме на горното стъпало. Тъмнината и липсата на движение вътре ни подсказаха, че той наистина не си у дома — а не се крие от нас. Беше топла лятна вечер, приятна и за морои, и за хора, но аз се тревожех колко дълго ще се наложи да висим тук.

— Откъде можем да сме сигурни, че той не е нощна смяна? — попитах Маркъс.

Маркъс подпря крака на перилото на терасата.

— Защото той е алхимик, който си е навлякъл неприятности, нарушавайки правилата и прекрачвайки границата на позволеното. Ако беше алхимик, дотолкова омагьосан от вампирите, че да съществува опасност да сътрудничи на стригоите, сигурно щяха да го държат само нощна смяна, за да го наблюдават. Но за едно обикновено неподчинение? Той вероятно работи от осем до пет, за да му напомнят какво означава нормален човешки живот — а и за да запазят нощните смени за много по-опасни нарушители.

Правотата на Маркъс бе доказана десет минути по-късно, когато една киа соренто спря на паркинга, Кийт слезе от колата и закрачи към апартамента. Щом ни зърна — особено мен — се закова на място и пребледня като платно.

— Не. Не — избъбри. — Не може да си тук. О, господи! Ами ако вече е прекалено късно? Ако някой те е видял? — Огледа се трескаво, сякаш очакваше отгоре му да се нахвърли отряд за бързо реагиране на алхимиците.

— Спокойно, Кийт — рекох аз и се изправих на крака. — Просто искаме да поговорим.

Той поклати яростно глава.

— Не мога. Не мога да разговарям с такива като теб, освен по работа. Всъщност не ми е позволено дори да имам работа с вашата раса, освен ако аз…

— Отнася се за Карли Сейдж — прекъснах го.

Това пресекна несвързаното му бърборене. Втренчи се продължително в нас. Изражението му издаваше трескава мисловна дейност.

— Добре — промълви накрая. — Можете да влезете.

Кийт нервно пристъпи напред и отключи вратата, като не спираше да стрелка тревожния си поглед между нас двамата и паркинга зад гърбовете ни. Щом влязохме вътре, той спусна завесите, сетне се отдръпна възможно най-далеч от нас и скръсти отбранително ръце пред гърдите.

— Какво става? — попита настойчиво. — Кой е този тип? Карли добре ли е?

— Това е приятелят ми, ъ, Джон — отвърнах, досещайки се, че може би не биваше да изричам малкото име на един от най-търсените алхимици ренегати. Всъщност Маркъс си бе сложил грим, за да прикрие тъмносинята татуировка. — Карли е съвсем добре. Вчера се видяхме с нея.

Кийт видимо омекна.

— Вие… Вие сте я видели? Как е тя?

— Много добре — отвърна Маркъс. — Тя ни даде адреса ти. Искаше да дойдем тук, за да поговорим с теб.

— Т-тя е искала? — Очите на Кийт се разшириха от изумление, от което тръпки ме полазиха, защото едното му око бе стъклено.

— Сидни изчезна — осведомих го. — Карли иска да ни помогнеш да я открием.

Кийт изглеждаше искрено смаян да чуе това, после доби предпазливо изражение.

— Къде е изчезнала?

— Тя е в поправителен център — отвърнах без заобикалки.

— Не! — простена той. — Не. Знаех си, че не биваше да ви пускам тук. Не мога да имам нищо общо с това. Не мога да имам нищо общо с нея, не и щом тя е там. — Затвори очи и се свлече на пода. — О, боже. Те ще открият, че сте били тук, и ще ме изпратят обратно там.

— Никой няма да узнае — заявих, надявайки се да съм прав.

До този момент не бях и помислял, че може да ми стане жал за Кийт. — Ние просто искаме да разберем къде е Сидни. Тя е на същото място, където си бил и ти. Къде се намира то?

Нещастникът отвори очи и от устата му изскочи някакво подобие на хъхрещ смях.

— Да не мислиш ли, че ни казват? Те дори не ни позволяват да видим слънцето! Имаме късмет, ако изобщо видим някаква светлина.

— Какво имаш предвид? — намръщих се аз.

По лицето на Кийт се мярна изтерзано изражение.

— Това се случва, когато си в единична килия.

— Сидни не е в единична килия, а с другите затворници — отвърнах, недоумявайки.

— Това е друг вид мъчение — изрече той горчиво. — Така много бързо се научаваш какво можеш и какво не можеш да правиш, за да облекчиш живота си.

Много исках да узная повече подробности, но Маркъс пренасочи разговора към най-същественото:

— Добре, разбрах, че не са ви казали къде се намирате, но в крайна сметка ти си напуснал онова място. Трябва да си излязъл навън, за да дойдеш тук.

— Да. Със завързани очи — отвърна Кийт. — Не ми позволиха да видя нищо, докато не се отдалечихме на достатъчно разстояние от там. И не ме питай на какво точно, защото нямам никаква представа. Качваха ме на различни коли и самолети… много скоро им загубих бройката. И честно казано, обратният път към онова място беше последното, което ме интересуваше, затова не обърнах внимание.

— Но си бил в съзнание — напомни му Маркъс. — Не си можел да виждаш, но си имал останалите сетива. Спомняш ли си нещо друго? Звуци? Миризми?

Кийт понечи да поклати глава, но в този миг зърнах как в очите му проблесна искрата на някакъв спомен. Но устата му остана затворена и предишната му предпазливост се завърна.

— Не зная дали Карли някога ще ти прости, дори да ни помогнеш — подхванах тихо. — Но зная със сигурност, че никога няма да го стори, ако укриваш информация, която би могла да помогне на сестра и.

Кийт се сви, сякаш го бях ударил.

— Опитах всичко — промърмори. — Умолявах. Призовавах. Дори паднах на колене.

Разбрах, че сега говори за Карли, а не за поправителния център.

— Защо? — попитах неволно. — Защо толкова силно искаш да получиш прошката й? Къде беше съвестта ти през всички изминали години преди случилото се с Карли? Или през всяка една от годините оттогава?

— Заради поправителния център — смънка той, забил поглед в краката си. — Никога в живота си не съм се чувствал толкова безпомощен — толкова отчаян — както докато бях там. Да си изцяло под нечия власт, когато няма към кого да се обърнеш за помощ, да те накарат да се чувстваш виновен, задето други ти причиняват болка… осъзнах, че точно това бях сторил на Карли. Това постоянно виси над главата ми като дамоклев меч.

Отново изпитах нещо подобно на жалост към него, въпреки че по никой начин не можеше да спечели симпатията ми, имайки предвид какво бе сторил на Карли. И аз съм бил отхвърлян от момичета, и когато това се случеше, изтръсквах прахта от егото си и продължавах напред. Това, което бе направил той, беше немислимо за мен. Би трябвало да знае, че постъпката му е отвратителна и непростима, още преди алхимиците да го заключат в някакъв концлагер за промиване на мозъците. Сега всичко това беше между него и Карли. При все че Кийт изглеждаше искрен в разкаянието си и молбите за прошка, тя навярно имаше право да го остави да страда до края на жалкия си живот.

Ала ако го изрека на глас, той вероятно нямаше да ми помогне, затова вместо това заявих:

— Сега всичко зависи от Карли. Но аз зная, че тя ще ти бъде благодарна, ако ни кажеш нещо, което би могло да помогне на Сидни. Дори най-малката подробност, която си спомняш, когато си напускал поправителния център.

Възцари се продължителна тишина, която, изглежда, му въздействаше не по-малко мъчително, отколкото настоятелните ни опити да изкопчим от него някаква полезна информация.

— Навън беше горещо — рече накрая. — По-горещо, отколкото очаквах. Дори и в средата на деня. Излязох в края на ноември и мислех, че отвън ще е студено. Но не беше. Все едно още бях в Палм Спрингс.

Аз ахнах потресено, но Маркъс ме изгледа пронизително, преди да съм направил някои ужасяващи заключения.

— Тя не е там, Палм Спрингс не фигурира в списъка. — Извърна се отново към Кийт. — Но когато каза, че е било също като там, имаше предвид, че въздухът е бил сух и горещ? Като в пустиня? А не тропически и влажен?

Кийт смръщи вежди.

— Сух. Сигурен съм.

— Колко горещо беше? — притисна го Маркъс. — Каква беше температурата?

— Не съм имал термометър, за да узная! — възкликна Кийт с нарастващо раздразнение.

Маркъс беше не по-малко нетърпелив.

— Тогава предположи. Да кажем, трийсет и осем градуса?

— Не… не чак толкова. Но горещо за ноември — поне за мен. Аз съм отраснал в Бостън. По-скоро около… не зная. Двайсет и седем, предполагам.

Сега вниманието ми бе приковано в Маркъс. Тайно се надявах, че той ще възкликне: „Аха!“, и ще разполага с всички отговори. Той не го стори, но по изражението му си личеше, че информацията е полезна.

— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз.

— Това е всичко — мрачно отвърна Кийт. — А сега, ще си тръгнете ли, ако обичате? Опитвам се да забравя онова място. Не искам да се върна там, защото съм помогнал на някого да го открие.

С Маркъс се спогледахме и той кимна.

— Надявам се, че това ще е достатъчно.

Благодарихме на Кийт и се отправихме към вратата. Имайки предвид нетърпението му да си тръгнем, останах донякъде изненадан, когато той внезапно рече:

— Почакайте. Има още нещо.

— Да? — попитах, надявайки се, че се е сетил за още някой полезен факт за поправителния център.

— Ако се видите отново с Карли… кажете й, че от все сърце съжалявам.

— Още ли искаш тя да те издаде на полицията? — поинтересувах се.

Кийт отново доби отсъстващ вид.

— Така може да е по-добре. Определено ще е по-добре, отколкото отново да се върна там. Може би дори ще е по-добре от живота, който водя, от всичко това. — Описа широк жест с ръка. — Аз уж съм свободен, но те постоянно ме наблюдават, постоянно чакат да се издъня. Не така съм си представял живота си.

Когато с Маркъс се настанихме в колата, аз не се сдържах да не отбележа:

— Два месеца. Той е бил там само два месеца. И погледни в какво се е превърнал.

— Това прави подобно място от теб — отвърна Маркъс мрачно.

— Да, но Сидни се намира там два пъти по-дълго.

За няколко секунди думите увиснаха тежко помежду ни. Стори ми се, че Маркъс се чуди как да пощади чувствата ми.

— Тя изглеждаше ли сломена?

— Не.

— Сидни е по-силна от Кийт.

Болка прониза сърцето ми.

— И навярно затова все още е там. — Когато той не отговори, аз се опитах да настроя разговора на по-оптимистична вълна. — Това, което той каза, ще ти бъде ли от полза? За сухия въздух като в пустиня?

— Мисля, че да. Да си сменим местата. — Той отвори шофьорската врата. — Ти ще караш, за да оползотворим времето, докато пътуваме. Трябва да се обадя тук-там.

Сменихме си местата, но аз пак не се сдържах и попитах:

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Може би е по-добре да останем на едно място, докато не разберем със сигурност къде е тя. Бихме могли да се движим в погрешна посока.

— Не и ако казаното от Кийт е истина. Тя може би не е в Палм Спрингс, но определено се намира на юг от нас. — И на Маркъс извади мобилния си телефон, докато аз подкарах към 1–84. — Толкова дълго изучавах списъка с поправителните центрове, че вече го научих, наизуст. Не са много местата в Съединените щати, където може да е двайсет и седем градуса през ноември.

— Сигурно са цял куп — възразих, имайки чувството, че отново сме се впуснали в спора за Картофения щат. — Хаваите, Калифорния, Флорида, Тексас. Току-що бяхме в Лас Вегас и там беше като в печка!

Спътникът ми поклати глава.

— В повечето от тези райони въздухът не е пустинно сух. През зимата там е топло, но дъждовно. А в повечето места със сух пустинен климат — като Лас Вегас — не е толкова горещо през ноември. От това, което заключвам от този списък, информацията на Кийт и увереността ти, че тя се намира в нашия часови пояс… ами мисля, че има само две реални възможности. Едната е поправителният център в Долината на смъртта3. А другата — поправителният център недалеч от Тусон.

От изненада едва не изхвърчах с колата от шосето.

— Калифорния и Аризона? Двата щата, в които бяхме преди по-малко от двайсет и четири часа?

— Това са големи щати — отбеляза той с крива усмивка. — Но да, за тях става дума.

Зави ми се свят. Всяко едно от тези места беше на по-малко от един ден път с кола от Палм Спрингс. Не беше възможно тя да е била толкова близо през цялото време, така да страдам и да тъгувам по нея, а да са ни делели само няколко часа! Маркъс започна да набира номер на телефона си, но явно забеляза смаяното ми изражение.

— Хей, всичко е наред — рече той. — Не си могъл да знаеш.

Вярно ли е? — попита настоятелно леля Татяна в главата ми. — Тя е била толкова близо! През цялото това време. Можел си буквално да протегнеш ръка и да я докоснеш.

Нямах нужда от критиката й. Аз самият достатъчно се упреквах. Изпълни ме болезнено, тежко чувство на вина и отчаяние. Толкова близо! Сидни е била невероятно близо, а аз я разочаровах и се провалих… както се провалях във всичко…

— Бях длъжен да зная — прошепнах. — Някак си трябваше да го почувствам тук. — Тупнах се в гърдите. — Трябваше да усетя, че е наблизо.

Маркъс въздъхна.

— Първо, хвани волана с две ръце. Второ, признавам, че си мрачен замислен вампир, владеещ феноменални магически сили, но дори ти нямаш такова шесто чувство.

Ала думите му не успяха да разкъсат облака на отчаянието, обгърнал душата ми.

— Не става дума за магия. Става дума за нея и мен. Ако алхимиците са така извратени, за да я държат толкова близо като някакъв вид странно, допълнително мъчение, аз бях длъжен да го усетя. Не можеш да разбереш. — Маркъс, също като Джаки Теруилиджър, беше един от онези хора, комуто никога не бе казвано какво точно става между мен и Сидни, но се досещаше.

— Не е било някакво странно, допълнително мъчение — настоя той. — Това съвпадение е печална ирония на съдбата. Алхимиците имат един поправителен център в района, откъдето са отвлекли Сидни. Макар че, съдейки по това, което казаха Кийт и останалите, той можеше да се намира на светлинни години от мястото на отвличането. Чака ни още много работа, дори и да стесним кръга на търсенето. А сега ще се съсредоточиш ли върху пътя, или аз да шофирам?

— Върши си работата — казах му мрачно.

Запазих мълчание, докато Маркъс се обаждаше на тайните си агенти с молба да изоставят това, над което работят в момента, за да установят дали този поправителен център се намира в Тусон или в Долината на смъртта. Освен това нареди на информаторите си да изровят всички възможни сведения за самия център, които биха могли да ни помогнат за спасяването на Сидни, и дори направи обезпокоителни поръчки за пистолети с упойващи патрони и „други съответни материали“. През цялото това време онази омаломощаваща депресия не спираше да ме измъчва, както и укорите на леля Татяна. След като приключи с последния си разговор, Маркъс ми обясни, че по-голяма част от данните за логистиката ще се уточнят чак след като се определи местоположението на центъра.

— След като разберем конкретното място, ще можем да се поровим в архивите. Дори алхимиците не могат да построят невидима сграда. Разбира се, ще я замаскират, но в общинските документи трябва да има регистри, стига да знаем какво търсим. Освен това разполагам с вътрешни хора в кметството, които ще ни помогнат, след като уточним параметрите на търсенето.

Кимнах в знак на съгласие и най-сетне успях да се отърся от отчаянието, заменяйки го с нещо друго: гняв. И не просто гняв. Бяс. Ярост към онези, които бяха причинили това на Сидни. Разузнаването беше работа на Маркъс. А моята — да разбия вратите и да измъкна Сидни от онзи ад. Това бе единственото, което трябваше да направя.

Да — изсъска леля Татяна. — Ще ги накараме да си платят за стореното.

— Колко време ще отнеме уточняването на мястото? — попитах. — По-рано ти каза, че може да продължи седмица или две.

— Това беше, когато търсехме на сляпо. Увереността, че сега изборът е сведен до две места, е голямо облекчение. Ако е Долината на смъртта, може много бързо да намерим обекта. Там няма толкова много подходящи места. Тусон може да отнеме малко повече време, тъй като е голям град с предградия — и пустиня наоколо — където може да се скрият подобни секретни бази. Имам хора, които работят и на двете места. Може да имаме късмет.

Спряхме се да пренощуваме в Северна Невада, в хотел, пристроен към едно от многото казина в този щат. Мястото не беше луксозно, но достатъчно прилично, особено имайки предвид, че се намираше в безименен град. В стаята имаше кабелна телевизия и интернет, както и минибар, който жадувах да опустоша. Беше жестоко да спра рязко алкохола след запоите в кралския двор, но аз бях твърдо решен да контролирам ума и магическите си сили заради Сидни.

След като се настанихме, изпратих есемес на Джил и не след дълго осъществихме видеовръзка с тайфата от Палм Спрингс по лаптопа на Маркъс.

— Намерихте ли Сидни? — попита тутакси Еди. Благодарение на телепатичната връзка Джил знаеше всички подробности от деня, но още не бе успяла да ги сподели с останалите.

— Почти сме установили местоположението й — отвърна Маркъс. — И не е много далеч от вас, приятели. Долината на смъртта или Тусон. Чакаме потвърждение.

Нашите приятели бяха не по-малко удивени от мен, че през цялото време Сидни е била толкова близо.

— Ще ни се обадите веднага след като разберете, и ние ще сме там! — възкликна Анджелина.

За един миг не желаех нищо по-силно от това, всички те да бъдат редом с мен. Но реалността бързо ме отрезви — както и мисълта, че Сидни никога нямаше да ми прости, ако първоначалната й мисия в Палм Спрингс се провали. Върху екрана на лаптопа Джил се намръщи, доловила мислите ми.

— Не — казах аз. — Вие, приятели, все още имате изпити тази седмица. А и Джил няма да участва в никакви безумни начинания. Животът й все още е застрашен.

— Остават още само два дни за изпитите — възрази тя. — А и аз практически съм вън от опасност. Не си ли го чул, докато беше в двора? Лиса очаква в рамките на един месец да се гласува поправката в закона за отмяна на клаузата монархът да има един жив роднина. След като новият закон влезе в сила, аз вече няма да съм от значение, за да остане тя на трона, и Лиса ще ме върне в кралския двор. Ще остана в „Амбъруд“ за лятната програма, докато проблемът окончателно се разреши.

Не го бях чул, навярно защото през по-голямата част от престоя си в кралския двор бях в алкохолно опиянение.

— Ти винаги ще си от значение, сладкишче. И както ти сама току-що каза, законът още не е гласуван. Ти още си от ключово значение за трона и няма да напуснеш безопасното убежище, за чието създаване всички толкова усилено работиха. И недей да предлагаш дампирите да дойдат да ни помогнат — додадох, припомняйки си как тя използва този аргумент при последната ни среща. — Ти се нуждаеш от тяхната защита.

— Аз не съм дампир — обади се Трей. — И не изпълнявам ничии заповеди. Кажете ми къде да отида и аз ще бъда там.

Поколебах се, после бавно кимнах. Той беше прав. Нямаше същите задължения като останалите, а беше добър боец. Анджелина го удари по ръката, както ми се стори доста болезнено, но това вероятно само го бе накарало да я обича още повече.

— Не е честно — нацупи се момичето дампир. — Аз искам да помогна.

— Всички искаме — намеси се Нийл.

— Можеш да вземеш един дампир — заяви Джил спокойно. — Аз ще бъда в безопасност с двама, особено ако стоя в кампуса през цялото време. Вземете Еди.

Еди се извърна удивено към нея.

— Ти не… искаш да те пазя?

Величествената усмивка, с която тя го дари, бе достойна за кралица и почти копие на усмивката на Лиса.

— Разбира се, че искам. На никого не вярвам повече, отколкото на теб. Но ти имаш нужда да го направиш. А и ти, Ейдриън, знаеш, че той е най-добрият.

Съмнявах се, че някой от тях, дори Еди, осъзнаваше мащаба на това, което предлагаше Джил. Аз не можех да чета мислите й, но я познавах достатъчно добре, за да разбера, че тя имаше огромно желание да бъде част от мисията за освобождаването на Сидни. Знаех също така, че тя осъзнаваше, че никой нямаше да й го позволи. Вместо да се бори за това, тя запазваше силите си, за да ме убеди да взема Еди… не само защото той щеше да бъде много полезен, но и защото думите й бяха абсолютно верни: той имаше нужда да го направи. Наблюдавах го, откакто отвлякоха Сидни, и виждах как това го изяждаше отвътре, макар и по различен начин, отколкото мен. Моите чувства заради загубата й бяха свързани със самотата и неспособността ми да я намеря. Неговите се дължаха на вината — той все още се чувстваше отговорен за нейното отвличане. Сидни го бе излъгала, жертвайки себе си, за да го спаси, но Еди не можеше да го преживее. Джил, винаги по-мъдра от годините си, го беше разбрала — както и това, че спасяването на Сидни може би беше единственото, което щеше да позволи на Еди да изкупи вината си. Джил го бе разбрала, защото беше наблюдателна и мъдра.

И защото го обичаше.

Еди обаче не осъзнаваше това и се чувстваше объркан и раздвоен.

— Така ще наруша заповедите… своето обещание да те защитавам.

— Аз те освобождавам от тях — каза Джил. — Имам право на това, защото тези обещания се отнасят до мен и защото аз съм част от властващата кралска фамилия. Като коронована принцеса те моля да отидеш и да спасиш Сидни. А след това се върни при мен.

Никога досега не бях чувал Джил да се позовава на кралския си статут, а още по-малко на титлата си „коронована принцеса“. Тъкмо в това беше смисълът на древния закон на мороите, според който, ако нещо се случи на управляващия монарх и се стигне до непредвидена ситуация, при която Кралският съвет на мороите не може да бъде свикан, един от членовете на семейството на монарха може да бъде обявен за временен управляващ, докато не бъде избран новият. Този закон не беше приложен, когато леля Татяна умря. Кралският съвет се справяше със задълженията си, но за да се осигури гладка и безпроблемна работа на правителството, старите закони все още изискваха монархът да има един жив роднина — за всеки случай.

Докато Джил говореше, Еди я гледаше с обожание, без да разбира докрай, че тя говореше с него, както се говори с любим човек, а не като властваща принцеса. Но това имаше ефект.

— Добре, ще отида — каза й Еди. — Ще спася Сидни. А след това ще се върна при теб, за да те браня и закрилям, кълна се.

Маркъс, който не беше съвсем в час с разиграващата се драма, кимна.

— Аз нямам нищо против. Никога не бих се отказал от един или двама дампири, които желаят да се сражават за мен.

Неговото „или двама“ обнадежди Анджелина и Нийл, но аз побързах да разбия на пух и прах мечтите им.

— Вие двамата оставате с Джил. Не напускайте поста си, бъдете винаги нащрек и да не ви хрумват каквито и да било щури идеи да я вземете с вас и да дойдете всички да ни помагате. Фактът, че този закон навярно ще се отмени, може да накара враговете й да удвоят усилията си, за да се доберат до нея, докато това все още има значение за монархията.

Думите ми малко ги отрезвиха и Нийл и Анджелина кимнаха мрачно в знак на съгласие. Телефонът на Маркъс иззвъня и той се отдръпна настрани, за да го вдигне.

— О, здравей — заговори Трей, докато Маркъс разговаряше с един от контактите си. — Исках да ти кажа нещо. Вчера се отби едно момиче, търсеше теб и Сидни.

— И двама ни? — учудих се аз. Нямаше много хора, които се отнасяха с нас като с двойка.

— Най-вече се интересуваше от Сидни, но нямаше да има нищо против да се види и с теб. Беше човек — додаде Трей, предугаждайки следващия ми въпрос. — Руса. С очила. Не съм я виждал.

Аз също не можах да се сетя коя може да е била. Единственото момиче от човешката раса, която можеше да се интересува от Сидни и мен, беше Роуина, а тя беше със синьо-зелена коса (поне последния път, когато се видяхме). Освен това имаше телефонния ми номер, ако иска да се свърже с мен.

— Не каза ли нищо друго? — попитах го. — Защо е искала да ни види? Не се ли представи?

— Не. Каза само, че е стара приятелка, която отдавна не ви е виждала, и просто искала да си побъбрите. Когато й казах, че не зная къде сте, тя изглеждаше толкова разочарована, че аз предложих да ви предам някакво съобщение, ако се чуя с вас. Но тя отказа, ползва тоалетната и сетне си тръгна, без да каже нито дума.

— И нямаше татуирана лилия? — попитах многозначително.

Трей изсумтя.

— Да не мислиш, че не съм погледнал? Нямаше как да не забележа. Ако е имала, е била добре прикрита.

Наистина нямах представа коя може да е била тази тайнствена посетителка, но връщането на Маркъс много скоро насочи мислите ми в съвсем друга посока. Вълнението направо струеше от всичките му пори.

— Помниш ли, когато ти казах, че може да имаме късмет? — попита той. — Е, наистина ни провървя. Долината на смъртта. Потвърдено е. Искам да кажа, че точното местоположение на поправителния център в района все още се уточнява, но знаем накъде ще поемем утре.

— Двамата с Трей ще ви чакаме там — заяви без колебание Еди.

— Можете да се явите на изпитите си — увери ги Маркъс. — Съставянето на план и събирането на точна информация ще отнеме няколко дни. Както казах, трябва да намерим мястото и да решим как да проникнем вътре.

Долината на смъртта. На по-малко от пет часа път от Палм Спрингс. Знаех, че Маркъс беше прав — нямаше откъде да зная, че Сидни е там — при все това ми беше трудно да го приема. Толкова близо, помислих си. През цялото време е била е толкова близо. Не по-малко влудяваща беше мисълта, че макар че това беше много голяма и много важна информация, все още не можехме да действаме. Най-доброто, което можехме да сторим, беше да съгласуваме мястото и часа на срещата с Еди и Трей, преди да настъпи вечерният час в „Амбъруд“ и момичетата и момчетата да се разотидат по общежитията си. Когато най-после приключихме с разговора, Маркъс позвъни на още двама от агентите си, а след това сподави една прозявка.

— Трябва да поспя — рече той и се запъти към едното от леглата в стаята. — Ако искаш, можеш да гледаш телевизия. Няма да ми пречи, научил съм се да спя при всякакви обстоятелства.

Не се съмнявах в думите му, имайки предвид дългите години, които бе преживял в бягане и криене от алхимиците, но все пак изключих звука и просто зяпах картини, докато лежах в леглото, опитвайки се да се свържа със Сидни. Времето, когато тя обикновено си лягаше, беше минало, ала не успях да я достигна — навярно се занимаваше с онази своя тайна мисия, която искаше да изпълни тази нощ. Да гледам телевизия без звук, се оказа доста скучно и аз едва не задрямах на два пъти, докато открия канал със субтитри, за да мога да разбирам за какво става дума. Гледах програмата през по-голямата част от нощта, борейки се със съня, за да проверявам периодически за Сидни. Последното нещо, което си спомням, беше едно токшоу около четири сутринта…

… и когато се събудих, слънчевите лъчи осветяваха щедро стаята, а Маркъс излизаше от банята.

— Добро утро — рече той. — Готов ли си да потегляме?

— Аз… — Озърнах се глупаво, опитвайки се да сглобя парчетата от картината, за да проумея какво се бе случило. — Заспал съм.

Той повдигна вежди.

— Преди да говориш със Сидни?

— Да, но не защото не се опитах… Над десет пъти пробвах да се свържа с нея. Не се получи.

— Може би си е легнала по-късно — предположи Маркъс.

— След четири сутринта? — Въпреки тайната й задача от предишната нощ, накрая все пак се бях свързал с нея. — Безпокоя се, че тя изобщо не си е легнала да спи.

— Това проблем ли е?

— Всъщност не — промърморих. — При условие че е било по неин избор, защото се е занимавала с тайнствените си дела. Би било проблем, ако е спяла… но отново е била блокирана от мен.