Сребристи сенки

Глава 16 Ейдриън

Когато и на следващата нощ не можах да се свържа със Сидни, знаех, че нещо определено не е наред. Виждах, че и Маркъс също е разтревожен, но при все това правеше всичко възможно, за да ме успокои.

— Виж, нали тя ти е казала, че в стаята им се подава упойващ газ, който ги приспива? Може би алхимиците са открили, че е бил изключен, и отново са възстановили подаването. Тя е живяла така повече от три месеца и не е била застрашена — искам да кажа, не повече от обичайното в един поправителен център.

— Може би — допуснах аз. — Но дори и това да е вярно, не мислиш ли, че те ще се запитат как е било прекъснато подаването на газа? Може да са я наказали за съпричастност.

Телефонът на Маркъс иззвъня, преди да успее да ми отговори, и аз му махнах да вдигне. Откакто получихме информацията за Долината на смъртта, той почти непрекъснато говореше по телефона, постоянно съгласувайки нещо с този или онзи агент. Пристигнахме в района вчера и открихме, че в самата Долина на смъртта нямаше къде да се отседне, което не беше изненадващо. Затова мотелът в затънтеното градче на около двайсет и пет километра от щатския парк се превърна в наш оперативен център. Наоколо нямаше ресторанти, поради което се снабдявахме с храна от малката бакалия на отсрещната страна на улицата, чиято собственичка — мила жена, на име Мейвис — постоянно се тревожеше за цвета на лицето ми.

— Имаш нужда от повечко слънце, скъпи — не спираше да се кахъри тя.

Това, от което се нуждаеш, е кръв — бе уточнила леля Татяна. — Не от нея, разбира се. Ние си имаме стандарти.

За първото беше права. Бяха изминали няколко дни, откакто се бях захранвал в кралския двор, и макар че можех да издържа още няколко, без да чувствам голям физически дискомфорт, това беше проблем, който в крайна сметка трябваше да реша.

Докато Маркъс разговаряше по телефона, се приближих до прозореца на стаята ни с изглед към Мейн Стрийт, бакалията и бензиностанцията. Според стандартите на мотела това беше стаята с най-хубавата гледка. За моя изненада, на паркинга пред мотела внезапно спря позната кола — жизнерадостният й пролетно жълт цвят ярко контрастираше с унилата обстановка наоколо. Без да кажа нито дума на Маркъс, аз изскочих от стаята и се спуснах надолу по стълбите.

Когато се озовах на улицата, Еди и Трей излизаха от мустанга. Дори толкова рано сутринта вече бе доста горещо и над асфалта се надигаше лека мараня.

— Взехте ли изпитите? — попитах аз.

— Да, за втори път в живота си — отвърна Еди.

— Всъщност изпитите продължават и днес — обади се Трей. — Но госпожа Теруилиджър използва някакви връзки с другите учители, за да се явим вчера. Тя изпраща това — когато освободим Сидни.

Поех от него малка платнена чанта, пълна с всякакви вещерски принадлежности — билки, амулети и една книга, която не ми говореше нищо, но Сидни вероятно щеше много да й се зарадва. Когато освободим Сидни. Трей го бе изрекъл с такава увереност и аз се надявах да е оправдана. Последните две нощи на мълчание ме гнетяха.

— А аз донесох това — усмихна се криво Еди. Подаде ми Хопър, който бях оставил в апартамента, все още във формата на статуетка. Докоснах изящно изваяните златисти люспи, а сетне пъхнах малкия дракон в чантата при останалите магически пособия. — Нещо ново за Сидни?

Поведох ги към мотела.

— Да вървим в щабквартирата, по-далеч от жегата.

Когато влязохме в стаята, Маркъс беше приключил с разговора по телефона и поздрави новодошлите с приятелско кимване.

— Току-що ми потвърдиха, че ще разполагаме с още трима помощници — е, единият е момиче — които ще дойдат утре. Двама от тях са били в поправителен център. Разбира се, не са имали представа, че се е намирал тук, но както можете да се досетите, не питаят особено топли чувства към това място. Имат известна информация за вътрешното разположение, макар и не толкова подробна и точна, колкото ми се иска. Междувременно най-после получихме конкретни сведения за външния вид на този център. Вярвате или не, те са го маскирали като център за изследване на пустинята. Освен това сградата е разположена извън територията на парка, на около трийсетина километра от тук. Всъщност това е най-близкият град до тях. Не бих се изненадал, ако алхимиците спират да зареждат колите си на отсрещната бензиностанция на път за работа.

Това беше много полезна информация, но изведнъж ми се стори недостатъчна, когато Еди попита:

— Никакви вести от Сидни?

Ободреното лице на Маркъс мигом помръкна.

— Не. Вече две нощи не можем да се свържем с нея.

— Но не е нужно да сме се свързали с нея, за да проникнем в онова място, нали? — попита Трей. — Просто ще влезем там и ще я изведем.

— Разбира се — съгласи се Маркъс, — но би било добре, ако имаме контакт отвътре, когато операцията започне.

Отпуснах се на едно от тесните хотелски легла, което изскърца под тежестта ми.

— А и би било хубаво просто да знаем, че тя е добре.

— Жалко, че няма с кого друг да установим контакт — обади се Еди. — Нямате ли данни за някои други затворници вътре?

Маркъс поклати глава, докато обясняваше това, което той и хората му знаеха, и старото познато чувство на отчаяние отново ме налегна. Пълното въздържание от алкохол и ежедневното използване на магията на духа беше смъртоносна комбинация за смяната на настроенията ми, с които постоянно се борех. Последното изчезване на Сидни донякъде бе нарушило крехкия самоконтрол, който до този момент успявах да запазя. Щеше да бъде истинско чудо, ако съхраня здравия си разум, докато я измъкнем от там.

Здравият разум е доста надценен, скъпи — чух леля Татяна да казва.

Стиснах клепачи.

Върви си — наредих й безмълвно. — Сега трябва да ги слушам.

И каква полза от това? — попита мъртвата ми леля.

Трябва да се съсредоточа. Трябва да се свържа със Сидни, за да се уверя, че тя е добре, и да разбера какво става вътре.

Твоето момиче от човешката раса вече ти даде нужната информация — продължи да ме наставлява призрачната леля Татяна. — Ти просто не й обърна внимание.

Внезапно отворих очи.

— Дънкан — казах на глас. Тримата ми приятели ме погледнаха изумено.

— Добре ли си? — попита Еди, който понякога бе виждал някои от лошите ми страни.

— Дънкан — повторих. — При един от предишните ни разговори Сидни спомена за един свой нов приятел, на име Дънкан, който бил там от известно време. Ако можем да открием фамилията му и да намерим негова снимка… за мен ще е достатъчно да създам сън и да се свържа с него. При положение че газът е изключен и в неговата стая. — Не бях наясно до каква степен бе обезвредила Сидни системата за подаване на газа. — При всички случаи това не е толкова често срещано име. Можеш ли да разбереш нещо? — обърнах се към Маркъс.

Той се намръщи.

— Може би… зависи колко дълго означава „известно време“. Един от бившите затворници, които утре ще се присъединят към нас, може дори да го познава.

— Тогава им се обади — заявих решително. — Веднага.

— Ако не можеш да се свържеш със Сидни, защото газът отново е включен, няма да успееш да стигнеш и до него — изтъкна не без основание Маркъс.

Вдигнах раздразнено ръце.

— Какъв друг избор имаме?

Виждах, че той е доста резервиран и не се надява на особен успех, но един от телефонните разговори с тримата ни бъдещи помощници даде резултат — по-точно този с момичето.

— Тя каза, че когато миналата година са я затворили, там е имало един младеж, на име Дънкан Мортимър — осведоми ни Маркъс малко по-късно, докато набираше нещо на лаптопа си. — Няма никаква гаранция, че е същият Дънкан, но има голяма вероятност. Мортимър е известна фамилия. Интересно…

Не уточни какво е толкова интересно и много скоро намери досието на Дънкан, включващо снимката му и кратка характеристика. Повечето от владеещите магията на духа не биха могли да създадат сън с някого, когото никога не са срещали, и аз отново изпитах онзи рядък прилив на гордост, че съм способен да направя нещо ценно. Когато се сдобих с нужната информация, ние сменихме тактиката и прекарахме остатъка от деня в подробно изучаване на получената от Маркъс информация за самия обект. За разлика от останалите, аз нямах тактическо мислене, но имах на своя страна силата на духа и можех да ги посъветвам, когато сметнех за нужно.

Когато настъпи нощта, или „времето за сън в поправителния център“, както го наричах, първо опитах да се свържа със Сидни, но отново безуспешно. Тогава пристъпих към план „Б“ и призовах Маркъс в съня. Той си бе легнал по-рано тъкмо поради тази причина. Като главен организатор на проникването ни в поправителния център беше много важно той да говори с Дънкан. Маркъс се материализира до фонтана във „Вила Гети“, оглеждайки ръцете си, сякаш никога не ги бе виждал.

— Това не спира да ме изумява — отбеляза той. — Сигурен ли си, че можеш да призовеш и онзи тип?

— Има само един начин да разберем.

През целия ден запаметявах снимката на Дънкан и сега извиках този образ в съзнанието си. В същото време използвах магията на духа да го достигна в света на сънищата, изреждайки малкото, което знаех за него. Дънкан Мортимър, двайсет и шест годишен, родом от Акрън, спи на трийсетина километра от тук. Отново и отново повтарях това импровизирано заклинание, концентрирайки се върху лицето му. Няколко секунди нищо не се случи и отначало се усъмних в способностите ми, преди да приема, че и той може да е блокиран като Сидни. Но след малко пред мен се материализира още един човек.

Висок и мършав, а лицето му беше досущ като на снимката, която бях видял. Освен това беше облечен в същата отвратителна жълтеникавокафява униформа, в която се появяваше Сидни. Той се озърташе наоколо със същото озадачено изражение, като повечето хора, когато ги призовавах за пръв път и все още не осъзнаваха напълно, че това не е обикновен сън.

— Ха! — рече той накрая. — Отдавна не съм сънувал.

— Това не е сън — казах, крачейки към него. — Поне не такъв, за какъвто си мислиш. Аз го създадох с магията на духа. Ейдриън Ивашков. — Протегнах му ръка. — Тук съм, за да говоря с теб за Сидни Сейдж.

Изражението на Дънкан оставаше леко озадачено и дори малко насмешливо, като че ли всичко това може би беше някакъв странен номер на подсъзнанието му, когато моите думи най-сетне достигнаха до него.

— О, човече. Ти си той. Гаджето й — мрачният и секси вампир.

— Тя е казала, че съм мрачен и секси? — попитах аз. — Няма значение. Защо не мога да се свържа с нея? Къде е тя?

— На едно място, откъдето никой не се връща — отвърна той злокобно. — Място, което всъщност никога не съм знаел, че съществува, докато Ема не го видя.

— Коя е Ема? — присъедини се Маркъс към разговора.

Дънкан изглеждаше малко изненадан да види друг човек, но после явно сметна, че е без значение, приемайки го за част от това странно преживяване.

— Съквартирантката на Сидни. Бивша съквартирантка, тъй като Сидни обитава ново жилище.

Бях на път да го засипя с милион въпроси, но сетне реших да почерпя право от източника.

— Можеш ли да я обрисуваш? Това момиче Ема? Да визуализираш образа й в съзнанието си и в същото време да мислиш всички неща, които знаеш за нея.

— Добре… — рече той и между веждите му се появи малка бръчка.

Ако някой, когото съм извикал в съня, успееше да си представи другиго, когото никога не съм срещал, можех да разпростра фините пипала на духа и да използвам тази визуализация, за да привлека другия човек в съня. Не беше по-трудно, отколкото да призовеш някого, когото никога не си срещал, стига мислената визуализация на моя субект да е точна. На Дънкан явно беше, защото след няколко минути до него се появи слабо момиче в същата грозна униформа. Ние бързо й обяснихме какво става и в какъв сън се е явила, което, изглежда, я изнерви повече, отколкото Дънкан. Дори либералните алхимици имаха проблем с вампирската магия. Ала много скоро любопитството й надделя.

— Значи, ето как го е направила Сидни — промърмори Ема. — Свързвала се е с теб чрез духа. Затова й беше нужно да изключи газа.

— Навярно е изключен за всички ни, след като и аз съм тук — заключи Дънкан. — Не мислех, че може да го направи.

Ема кимна мрачно.

— Точно там е била Сидни в нощта, когато са я заловили. Нямам предвид, че са я хванали на местопрестъплението, защото, когато я видях, те, изглежда, не знаеха какво е правела извън стаята си.

— Добре, приятели — намесих се решително. — Май е по-добре да спрете за малко и да разкажете по-подробно от самото начало.

Двамата заедно сглобиха късчетата на цялата история за това, как Сидни тайно е направила солено мастило, деактивиращо внушението в мастилото на алхимиците, а след това е разширила дейността си, изключвайки аварийната система, чрез която всички затворници за няколко мига могат да изпаднат в безсъзнание. По изражението на Маркъс виждах, че одобрява тази стратегия, но дори той изпадна в потрес, когато Ема ни каза каква цена е заплатила Сидни за смелостта си.

— Беше ужасно — промълви Ема с пребледняло лице и потрепери. — Нямам представа как го правеха. Сигурно е имало нещо, монтирано върху масата. Не проумявам също как Сидни не е признала веднага, когато са й причинявали онзи ужас. Аз щях да изпея всичко, но тя остана със стиснати устни… поне докато не видя какво направиха с мен. Тогава им каза, че е използвала магия. Признанието й ме спаси… а на нея навлече още по-страшни беди.

Сърцето ми се сви.

— Защото Сидни е такава. Знаеш ли къде е тя сега?

— Предполагам, че все още е на четвърто ниво — отвърна Ема. — Освен ако не са я преместили обратно в единичната килия.

Маркъс въздъхна.

— Е, поне това дава отговор на въпроса за какво използват всички тези нива. — Огледа преценяващо двамата затворници, преди да взриви бомбата. — Много скоро ще дойдем и ще я освободим. Всъщност ще освободим всички ви.

Разликата в реакциите им беше забележителна. Ема засия, Дънкан вдигна отвратено ръце и си тръгна.

— Дънкан! — възкликна тя. — Върни се!

Той спря и се обърна.

— Защо? Не искам да слушам това. Безполезно е.

— Ти дори не си чул нашия план. — Маркъс звучеше почти обидено.

— Това няма значение — отсече Дънкан. — Не можете да влезете там. Не можете да ни измъкнете навън. А дори и да можете, какво ще стане после? Къде ще отидем? Не мислите ли, че ще ни търсят?

— Зная, че ще го направят — отвърна спокойно Маркъс. — И аз ще се погрижа да се скриете добре.

Дънкан все още изглеждаше скептичен, но Ема явно беше готова да ни съдейства.

— Какво искаш от нас?

— Да ни разкажете колкото се може повече подробности за вътрешното разположение на центъра — отвърна Маркъс. — А най-идеалното е да ни кажете къде се намира главният портал. Никой, който е бил там, досега не е виждал изхода.

— Сидни го е видяла — рече Ема. — Чух го. Намира се на етажа с единичните килии, в контролния им център. Но според нея там имало доста алхимици.

— Мога да си представя — промърмори Маркъс. — Ако това е единственият им портал, мястото явно е уязвимо в случай на пожар.

— Така е — съгласи се Дънкан, почти неохотно. — Затова има толкова много противопожарни пръскачки и алармени сигнализации.

— Имало ли е някога пожар? — попитах аз. Исках да участвам в разработката на плана, но ми беше трудно и мъчително да приема, че Сидни е заключена някъде и изтезавана. — Имало ли е причина да ви евакуират?

Ема погледна Дънкан за отговор. Той поклати глава.

— Не. Мисля, че веднъж е избухнал пожар в кухнята, преди няколко години, но те са успели бързо да го потушат. Трябва да стане нещо наистина много сериозно, за да ни изведат всички от там.

Можех да видя как се въртят колелцата в мозъка на Маркъс.

— А има ли начин вие да предизвикате пожар? Да получите достъп до нещо запалимо? — попита той.

— Ако е свободна, Сидни може да подпали цялото място — промърморих аз.

— Те са положили всички усилия, за да сведат до минимум достъпа ни до запалителни материали — рече Ема. Нещо се промени в изражението на Дънкан и тя също го забеляза. — Какво, да не би да знаеш нещо, което аз не зная?

Той сви рамене.

— Няма значение.

— Разбира се, че има! — Тя го приближи с решителна крачка и го удари с юмруци в гърдите. — Ако знаеш нещо, което може да ни помогне, кажи ни! Престани да бъдеш страхливец! Осмели се да повярваш, че можем да се измъкнем от тук! Ако не се страхуваше толкова да помогнеш на Сидни да открие откъде се управлява подаването на газа, може би нямаше да я заловят!

Дънкан трепна, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Нищо не можех да направя! Те вече са били по следите й.

— Тогава направи така, че саможертвата й да си струва и стореното от нея да не бъде напразно! — извика Ема. — Наистина ли искаш да изживееш остатъка от живота си по този начин? Защото аз не желая. Искам да изляза на свобода. И не ми пука, че ще бъда бегълка. Това е по-добре, отколкото да живуркам в този затвор. Ти би трябвало да чувстваш същото.

— Мислиш ли, че не го чувствам? — контрира той сърдито.

Момичето вдигна ръце.

— Честно? Не. Виждам единствено, че си твърде безгръбначен, дори за нашите тъмничари.

— И смяташ, че заради това съм тук? — изсмя се той дрезгаво.

— Ти никога не нарушаваш правилата. Защо иначе ще те държат тук толкова дълго? — попита тя предизвикателно.

Дънкан остана безмълвен, но Маркъс отговори вместо него.

— Защото той е син на Гордън и Шийла Мортимър.

Очите на Ема леко се разшириха.

— Наистина?

— На кого? — попитах, нищо непроумяващ.

— Досетих се, когато видях цялото ти име — продължи Маркъс. Те са много влиятелни лидери на алхимиците, Ейдриън.

— Такива, които не могат да рискуват светът да узнае, че техният син е нарушил правилата, за да помогне на някакъв морой, докато е изпълнявал мисия — додаде Дънкан горчиво. — Обърна се към Ема. — Затова съм тук толкова дълго — и затова ще продължават да ме държат затворен. Дори да съм най-дисциплинираният и послушен затворник, родителите ми не могат да рискуват срамното минало на сина им да се завърне и да ги преследва.

— Тогава не им позволявай да победят! — избухна Ема. — Бори се. Не им позволявай да те захвърлят като ненужна вещ. Помогни ни. Заради себе си. Заради Шантал, когато я намериш.

Името не означаваше нищо за мен, но върху Дънкан имаше огромен ефект.

— Няма начин да я намеря — заяви той мрачно.

— Аз мога да я намеря намеси се Маркъс. — Която и да е тя, аз имам контакти по целия свят — повечето от тях сред алхимиците. Може да отнеме известно време, но ще я намеря. Ние намерихме Сидни, нали?

Дънкан все още изглеждаше несигурен и Ема стисна ръката му.

— Моля те, Дънкан. Направи го. Рискувай. Започни да живееш. Не им позволявай да ти отнемат всичко.

Дънкан затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Въпреки нетърпението ми да спася Сидни, изпитах известна жал към него. Алхимиците, дори гаднярите като Кийт, по правило бяха умни и компетентни хора. Несъмнено Дънкан е бил много способен — и навярно все още беше. Беше ужасно, че хора като него може да бъдат доведени до това жалко състояние, и аз се молех да се доберем до Сидни, преди да е станало твърде късно.

— Да — промълви той накрая и отвори очи. — Да, зная как да предизвикаме пожар.

Прекарахме остатъка от нощта заедно с тях в планиране на операцията. Маркъс и затворниците спяха през цялото време, но когато сънят свърши, малко преди изгрев-слънце, аз бях изтощен. Моето тяло беше будувало през цялата нощ и очите ми, когато ги видях в огледалото, бяха толкова кървясали, че спокойно можех да мина за стригой. Еди и Трей също бяха спали и когато се събудиха, нямаха търпение да узнаят за случилото се през нощта.

— Легни да поспиш — каза ми Маркъс. — Аз ще им разкажа накратко, докато си изпием кафето, и ще съгласувам всичко с останалите. Днес ще действаме.

След като тримата излязоха, аз легнах върху евтиното и тясно легло. Бях сигурен, че няма да мога да заспя, след като бяхме толкова близо до освобождаването на Сидни. Можех да мисля само за това. Ала очевидно тялото ми беше на съвсем друго мнение. Стори ми се, че са минали само пет минути, когато Маркъс ме събуди.

— Ставай и се зареди с бодрост и енергия! — заяви той. — Кавалерията е тук.

Аз присвих очи срещу яркото следобедно слънце и кимнах за поздрав към новопристигналия отряд на Маркъс, състоящ се от Шийла, Гриф и Уейн. Те бяха начертали основния план, докато съм спал, давайки ми възможност да си почина ковкото може по-дълго. Маркъс ме остави с новодошлите, за да им обясня моята роля в плана на операцията, а те на свой да ме информират за дребните изменения, които бяха направили през деня. Не бяха много, макар че повечето от подробностите бяха изгладени и хората на Маркъс бяха извършили много добро разузнаване на конкретния район. След като окончателно уточнихме още някои детайли, потеглихме на път, макар аз все още да не можех да повярвам, че невероятното се случваше — най-после отивах да освободя Сидни.

С моите приятели и новобранците на Маркъс образувахме цял керван. Един от хората му беше взел микробус, който да бъде използван за отвеждането на освободените затворници. След като видях скептицизма на Дънкан, попитах дали изобщо ще съумеем да ги убедим да тръгнат с нас, но Ема ни увери, че ще успеем. След залавянето на Сидни, Ема намерила останалото солено мастило в тяхната стая и го използвала, за да си осигури лоялността на някои от другите затворници.

— Те ще направят това, което им кажем — заяви ми тя със самодоволна усмивка. — И ще се погрижат всички останали да ги последват.

На километър и половина от поправителния център на алхимиците керванът се раздели на две. Маркъс (в моята кола представете си!) и помощниците му във вана се отправиха към мястото, където можеха да паркират съвсем близо до обекта, откъдето щяха да продължат пеша. Еди, Трей и аз щяхме да влезем през главния портал, с татуирани златни лилии на бузите, които Шийла старателно бе изрисувала и които почти не се отличаваха от истинските. Тази част от плана бе предизвикала най-ожесточените спорове, тъй като Маркъс беше най-подходящият да се появи и да изиграе ролята на алхимик. Но лицето му беше толкова широко известно, че не можехме да рискуваме, а аз не притежавах магическата сила да променя и неговата, и моята външност. Може би ако трябваше само да изглеждам като морой, който не прилича на Ейдриън Ивашков, навярно щях да успея да прикрия и двама ни, но сега се налагаше изцяло да променя расата си. При никакви нормални условия един морой не би приближил сградата на поправителен център.

Седнали в приуса на Маркъс („това е идеалното возило за един алхимик“, беше ни уверил той), ние подкарахме право нагоре по алеята и приближихме към контролно-пропускателния пункт. В будката дежуреше един алхимик. Той провери фалшивите ни лични карти, които Маркъс бе поръчал да изработят за нас, и ни махна да минаваме. Всичко вървеше по план. Маркъс ни бе обяснил, че охраната при входа няма да проверява електронно дали информацията в личните карти съответства на тяхната база данни. Щяха да ги сравнят, когато влезем в сградата.

— Не можете да си представите какво чувство на дежа вю изпитвам в момента — отбеляза Еди, когато спряхме на паркинга. Наоколо се виждаха няколко други практични, икономични коли. — Ситуацията странно напомня на онзи път, когато Роуз, Лиса и аз освободихме Виктор Дашков от затвора. Чак тръпки ме побиват.

— С тази разлика, че той беше изпечен престъпник, който заслужаваше участта си — уточних аз. — А сега действаме на страната на справедливостта — спасяваме тези, които трябва да бъдат освободени.

— О, зная — съгласи се той. — Просто си мисля как онази авантюра не мина без засечки, а тогава освобождавахме само един човек, а не повече от десетина.

— Това направо улеснява задачата ни — заяви Трей бодро. — Искам да кажа — всичко или нищо. Не е нужно да се тревожим за всички тънкости при освобождаването на един човек. Ще разпердушиним цялото място.

— Тъкмо за това се тревожа — промърмори Еди.

Фоайето на предполагаемия Институт за изследване на пустинята определено изглеждаше впечатляващо и академично. Всичко беше от стъкло и метал, а картините в рамки с пустинни пейзажи сякаш подчертаваха дейността на този център. Една стъклена врата водеше вляво, където според информатора на Маркъс живееха алхимиците, работещи в поправителния център. Зад бюрото на рецепцията седеше млада жена, а зад гърба й имаше зловещо изглеждаща врата, без никакъв надпис, за която ни бяха казали, че навярно е входът в леговището на поправителния център. Когато влязохме, тя вдигна сепнато глава.

— Мили боже! — възкликна. — Въпреки охранителните камери дори не съм забелязала как сте влезли.

— Извинете ни — заговорих аз, разпръсвайки щедро очарованието си, породено от магията на духа. — Надявам се, че не сме ви изплашили. — По-рано днес един от дружината на Маркъс бе намерил начин да отклони нормалния ход на външните камери, скривайки по този начин приближаващите към входа. Това беше добре за мен, тъй като маскировката ми с помощта на магията на духа нямаше да издържи пред камерата, както и за Маркъс и хората му, които никакви уловки нямаше да прикрият.

— Не, ни най-малко. — Момичето се усмихна — доказателство, че илюзорното ми очарование действаше с пълна сила. — С какво мога да ви помогна?

— Тук сме, за да се срещнем с Грейс Шеридан — осведомих я и й подадох личната си карта. Еди и Трей ме последваха. Малкото име на Шеридан беше още едно скъпоценно зрънце от информацията, получена от Дънкан.

Рецепционистката смръщи вежди, докато поемаше картите ни, за да ги сканира.

— Не са ми казали за никаква среща. Позволете да й се обадя.

Тихият разговор по телефона беше очакван, както и изненадата й, когато сканира документите ни и компютърът я информира, че не фигурираме в базата данни.

— Нашият отдел е малко — как да го формулирам — таен — обясни Трей. — Няма данни за нас, защото ние обикновено не огласяваме точния предмет на изследванията си. Както и да е, получихме сведение за повишена активност тук и госпожица Шеридан е в центъра на събитията.

Рецепционистката предаде това загадъчно съобщение по телефона и след няколко минути затвори.

— Тя ви очаква. Направо през тази врата, моля.

Аз прекрачих прага в пълно неведение какво да очаквам. Съдейки по разказите, нямаше да се удивя, ако се натъкна на телена мрежа и вериги по стените. Но очевидно на първия етаж алхимиците все още се придържаха към, деловата обстановка и стаята, в която влязохме, не се отличаваше по обзавеждане от фоайето — с едно изключение.

Помещението се охраняваше от шестима мъже, разположени стратегически край двете врати: на асансьора и стълбището. Мъжете бяха в костюми, със златни лилии на бузите и бяха от най-яките и мускулести мъже алхимици, които бях виждал. Техният отдел „Човешки ресурси“ сигурно е търсил доста дълго и щателно, за да открие най-грамадните представители на расата им. Ала най-стряскащото от всичко беше, че всеки един от тях открито носеше оръжие — истинско оръжие, предназначено да убива, а не като малките лъскави пистолети с упойващи патрони, с които Маркъс тайно бе въоръжил Трей и Еди. Маркъс бе казал, че действието им е достатъчно силно, без риск да има фатални последствия или в суматохата да пострада някой невинен. (Не е нужно да казвам, че никой не предложи да ми се даде оръжие.)

Аз запазих хладната усмивка на лицето си, сякаш за мен беше съвсем обичайно да виждам шайка въоръжени типове да охраняват група окаяни и измъчени до смърт затворници да не би избягат или, не дай боже, да имат дързостта да мислят самостоятелно. Асансьорът иззвъня и от него излезе млада, елегантно облечена жена. Тя беше от онези хубавици, които ще забият нож в сърцето ти, без усмивката да слезе от лицето им. Запази тази усмивка и докато се представяхме.

— Боя се, че малко ме изненадахте — рече тя, като се наведе леко напред, за да прочете името върху баджа ми. — Не ви очаквах. Дори не знаех, че съществува Отдел по окултни и магически трансгресии.

— ООМТ рядко се появява — особено публично — осведомих я рязко. — Но когато до бюрото ми достигне сведение за провал от такива мащаби, нямаме друг избор, освен да се намесим.

— Провал от такива мащаби? — повдигна учудено вежди Шеридан. — Това е доста преувеличено. Ситуацията вече е под контрол.

— Да не би да твърдите, че един от вашите затворници не е използвал забранени магически средства, за да се изплъзне от вашия контрол и да се занимава с дела, които вие все още не сте установили какви са? — настоях аз. — Едва ли бих казал, че ситуацията е „под контрол.“

Тя се изчерви. Наистина заслужавах „Оскар“ за изпълнението си.

— Откъде узнахте за това?

— Ние имаме очи и уши, за каквито дори не сте и сънували — срязах я. — А сега, ще сътрудничите ли на разследването ни, или се налага да се обадя на нашите началници?

Шеридан се поколеба, сетне погледна смутено към охраната.

— Да поговорим там — рече и посочи към нещо като малък кабинет, прилежащ към помещението. Ние я последвахме, а тя затвори вратата след нас. — Вижте, не зная кой ви разказва разни истории, но ние действително държим всичко под контрол и…

Воят на противопожарната аларма в ъгъла на стаята внезапно я прекъсна. Чу се пукане по радиостанцията, прикрепена на колана й.

— Шеридан? Тук е Кендъл. Имаме проблем.

Шеридан вдигна радиостанцията.

— Да, чувам алармата. Къде?

— В няколко участъка на второ ниво.

Шеридан се намръщи при определението „няколко“.

— Колко са големи? — извика тя в отговор. — Противопожарните пръскачки би трябвало да ги овладеят. — Вдигна глава към тавана и явно се изненада. — Вашите включени ли са? Те би трябвало по принцип да са настроени да се задействат при възникване на няколко огнища на пожар. Цялото място би трябвало да е под вода.

— Не, още няма нищо — отвърна гласът. — Да изчакаме ли? Или искаш да започнем с евакуацията?

Шеридан се втренчи изумено в радиостанцията си, а сетне в пръскачката на тавана. Дънкан ни бе казал, че има няколко ситуации, които ще ги принудят да евакуират хората от целия център, затова ние трябва да направим всичко възможно, за да създадем една от тях. Очевидно преподавателката им по изобразително изкуство се опитвала да откаже цигарите и заедно с големите запаси от дъвка в бюрото държала цигари и кибрит. Имайки предвид това, както и запаса от препарати за почистване на боята от четките, той се бе уговорил заедно с неколцина от другите затворници да подпалят едновременно няколко пожара на техния етаж. Това беше много опасно при тези условия, но един от хората на Маркъс бе открил външния главен спирателен кран на водата и бе саботирал включването на противопожарните пръскачки.

Радиостанцията изпука отново.

— Шеридан, чуваш ли ме? Искаш ли да започнем евакуацията?

По изражението на Шеридан бе ясно, че тя никога не бе очаквала, че ще й се наложи да взема подобно решение.

— Да… имате разрешението ми — изрече след няколко секунди. — Евакуирайте. — Стрелна кратък поглед към нас и се спусна към вратата. — Извинете ме, но имаме извънредна ситуация.

В другата стая охранителите бяха в пълна бойна готовност заради воя на противопожарните аларми.

— Код оранжево! — изкрещя им тя. — Бъдете готови! Вие двамата изведете затворниците от стаите. Останалите да държат оръжията си в готовност и да следят за…

Радиостанцията отново изпука и този път се разнесе мъжки глас.

— Шеридан, къде си?

Тя се намръщи.

— Кендъл?

— Не, Бакстър е. Нещо не е наред. Затворниците… поемат контрол… отказват да се подчинят на нашите заповеди…

Шеридан пребледня.

— Контролният център да включи максимално подаване на газ. Приспете ги. Ще сложим противогази и ще изпратим хора да ви измъкнат и…

— Вече се опитахме! Системата, изглежда, е повредена!

— Повредена? — възкликна Шеридан. — Това е…

Вратата към фоайето внезапно се разтвори с трясък и Маркъс и групата му се втурнаха вътре, размахвайки малките си пистолети с упойващи куршуми. Може и да не бяха смъртоносни като истинските оръжия, но бяха достатъчно ефективни, особено съчетани с елемента на изненадата. Еди и Трей измъкнаха светкавично своите и за секунди алхимиците охранители бяха извадени от строя. Само двама успяха да стрелят — при това доста неточно — преди да се строполят в безсъзнание на пода. Маркъс избута ужасената рецепционистка в стаята и се огледа, за да прецени ситуацията. Нареди на Гриф и Уейн да издърпат неподвижните тела в кабинета, а Шийла да пази Шеридан и рецепционистката. Аз прекратих въздействието на магията и дегизировката ми изчезна. Двете жени алхимици зяпнаха сащисано, когато разбраха, че са бъбрили дружески с един морой. Смайването им се усили, когато Шеридан се взря по-внимателно в лицето на Маркъс и го разпозна.

— Ти! — изсъска тя злобно.

Нямаше възможност да продължи. Миг по-късно вратата към стълбището се отвори и тогава настана истинският хаос. Оттам се изсипа странна смесица от затворници в униформи с цвят каки и алхимици в официални костюми. Някои от затворниците, явно изплашени и нежелаещи да бъдат тук, буквално бяха влачени от колегите си и аз си припомних уверението на Ема, че ще се погрижат всички да бъдат изведени. Маркъс мигом задейства своя система, противоположна на плана на Шеридан за евакуацията: затворниците и алхимиците бяха разделени, като последната група — много шокирана — беше поставена под строга охрана. Аз наблюдавах тревожно ставащото с толкова силно стиснати челюсти, че започнаха да ме болят. Сред първата група нямаше нито едно познато лице, но това не бе изненадващо. Ала когато идващите започнаха да оредяват, нервността ми се засили.

— Това е — помислих си. — Всяка минута Сидни ще се появи заедно с Ема и Дънкан.

И тогава наистина се появиха Ема и Дънкан — без Сидни.

— Какво става, по дяволите? — възкликнах. — Къде е тя? Казахте, че ще я изведете!

— Опитахме! — извика ядно Ема. Хвърли на пода четири идентификационни карти. — Нито една от тези не отваря вратите на четвъртия етаж. Сигурно нямат достъп… въпреки че съм виждала как някои от тях отиват на този етаж.

Извърнах се побеснял към Шеридан.

— Защо не се отварят вратите на четвъртия етаж? — изкрещях. — Кой има достъп?

Шеридан отстъпи крачка назад от мен.

— Там са най-опасните затворници — отвърна тя, опитвайки се да събере остатъците от достойнството си. — При такива ситуации системата автоматично блокира вратите. Картите с нормален достъп се деактивират. Те са твърде опасни, за да им се позволи да избягат. — Пълното значение на думите й се стовари отгоре ми като ковашки чук.

— Значи, просто ще ги оставите да умрат? Що за извратени копелета сте вие?

Очите й се разшириха от страх, но не знаех дали беше от изблика ми на гняв, или от пробудената й съвест.

— Това е риск, който поемаме — риск, който поемат хората ми. Двама от тях също са заключени там, по един за всеки затворник.

— Вие всички сте много по-откачени, отколкото си представях — изръмжа Маркъс. — Все някоя карта работи. Например твоята? — Когато тя кимна неохотно, той я откъсна от сакото й. — Противопожарните пръскачки скоро ще се включат. И тогава ще слезем долу и ще ги изведем. Не е много вероятно пожарът да се разпростре и на тяхното ниво, но стълбището ще е…

— Ъ, Маркъс — обади се Гриф притеснено. — Пръскачките вече би трябвало да са се задействали. Не съм ги настроил за толкова голямо закъснение.

Маркъс ахна.

— Какво, по дяволите, дрънкаш? Да не би напълно да си ги изключил?

— Не е нарочно! Трябваше само да са извън строя достатъчно дълго, за да се предизвика проверка.

— Тогава върви там и виж какво става! — извика Маркъс. — И доведи със себе си охранителя от портала.

Гриф излезе забързано.

Бях чул достатъчно. Повече от достатъчно. Сидни беше там, заклещена в някаква стая, докато пожарът бушуваше три етажа над нея и може би вече стигаше и до нейния. С две крачки се озовах до Маркъс и грабнах картата на Шеридан от ръцете му, преди да се обърна към нея:

— Колко души са там? Каза, че са двама затворници и двама стражи. Има ли някой друг?

Тя набързо преброи присъстващите алхимици.

— Всичките м-мои хора са тук — заекна.

— И ние всички сме тук — обади се Ема. — Плюс шестимата, които измъкнахме от единичните килии. Проверихме всяка килия.

— Чудесно — казах аз, отправих се към вратата за стълбището и я отворих. Все още нямаше дим, но във въздуха се стелеше лека мъгла, което не вещаеше нищо добро — пожарът вече се разпространяваше. — Слизам на четвъртия етаж. Някой идва ли с мен?

Еди тутакси се озова до мен.

— Иска ли питане?